Решение № 789 от 14.3.2024 г. на Административен съд - Благоевград по дело № 68/2024 г.

Производството по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) вр. чл. 72, ал. 4 от Закона за Министерството на вътрешните работи (ЗМВР) е образувано по касационна жалба на К. А. Ш. от [населено място] срещу Решение № 665 от 06.11.2023 г. по нахд. № 1299/2023 г. на Районен съд – Благоевград. Мотивираните касационни основания за отмяна на обжалваното съдебно решение са необоснованост на фактическите изводи и неправилност на правните поради нарушение на материалния закон. Бланкетно е становището на съда за съответствие на оспорената пред него заповед за задържане на жалбоподателя с целта на закона. Изложените в тази връзка мотиви са общи, възпроизвеждащи принципни положения, без връзка с конкретиката на случая. Мярката по чл. 72 ЗМВР е законосъобразна само при необходимост, когато действията по разследване на евентуално извършено престъпление не могат да бъдат обезпечи по друг начин. Според фактите на случая, наложената на жалбоподателя мярка по чл. 72 ЗМВР е изиграла ролята на наказание, а не на възпиране, доколкото доказателствата не разкриват поведение, налагащо ограничаването му за срок от 24 часа. Жалбата с искане за отмяна на обжалваното съдебно решение и на оспорената пред районен съд заповед е поддържана и в съдебно заседание лично и чрез пълномощник. Ответникът е изразил становище за неоснователността на жалбата, мотивирано с правомерност на предприетите от него действия по задържане на жалбоподателя поради повторно извършване на описаните в заповедта неправомерни действия. Прокурор от Окръжна прокуратура – Благоевград е изразил становище за неоснователност на касационната жалба. В касационното производство не са събрани доказателства по чл. 219 АПК, като съдът прие следното, съобразно обхвата на касационната проверка по чл. 218 АПК: Правото по чл. 210 АПК е упражнено от страна в първоинстанционното производство, при отсъствието на пречки по чл. 215 АПК за произнасяне по повдигнатите с касационната жалба правни въпроси. Във връзка с първия от тях отсъства касационно основание по чл. 209, т. 3, пр. последно АПК. Районният съд е установил фактите от значение за произнасянето му по въпросите на чл. 146 АПК, като се е позовал на събраните по предвидения процесуален ред доказателства. Решението не разкрива грешки при прилагане на правилата на логическото мислене, на казуалните връзки между явленията, които да поставят вътрешното убеждение на съда извън нормираните от закона насоки. Въпрос на правилност на решението е прилагането на материалния закон спрямо фактите. В тази връзка, при вярно установени факти, съдебното решение е неправилно по второто изтъкнато с жалбата касационно основание. Съдът се е произнесъл по законосъобразността на оспорената заповед по чл. 72, ал. 1 ЗМВР на всички основания по чл. 146 АПК, като изводите му за отсъствие на някое от тези по т. 1-4 се споделят изцяло. Оспорената пред районния съд заповед е издадена от овластен от закона (чл. 72, ал. 1 ЗМВР) полицейски орган, като съдържащите се в нея фактически основания са необходимата информация по смисъла на член 6, параграф 2 от Директива 2012/13/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 22 май 2012 година относно правото на информация в наказателното производство. Описанието на фактите относно предполагаемото престъпление по чл. 323, ал. 1 НК, установени към датата на задържане, време и място на настъпване на фактите, формата на участие на жалбоподателя и прогнозната правна квалификация към този етап, са и съдържанието на заповедта, изисквано по чл. 59, ал. 2, т. 4 АПК. Същевременно към времето на задържане на жалбоподателя са били налице правдоподобни основания да се смята, че е извършил описаните в заповедта самоуправни действия, така че формално, както е посочил и съдът, задържането може да се счита законосъобразно от гледна точка на условието по чл. 72, ал. 1, т. 1 ЗМВР. В тази връзка решението на районния съд не страда от порок по чл. 209, т. 3, пр. 1 АПК. В същото време обаче е постановено при неправилна преценка на съразмерността на приложената със заповедта мярка от гледна точка на чл. 6, ал. 2 АПК, която е в обхвата на контрола по чл. 169 АПК. Задържането по чл. 72, ал. 1 ЗМВР е мярка за принуда, прилагана по преценка на полицейски орган, която е нормирана – чл. 6, ал. 2 АПК. При прилагането й органът, а при контрола спрямо заповед по чл. 72, ал. 1, т. 1 ЗМВР и съдът (чл. 169 АПК), следва да преценят необходимостта й за постигане на целта на закона – обезпечаване на разследването на евентуално извършеното престъпление при основанието по т. 1 на чл. 72, ал. 1 ЗМВР. Очевидно е от установените от съда факти, че задържането на жалбоподателя за евентуално извършени самоуправни действия не е било необходимо за постигане на тази цел и засяга неоправдано от обстоятелствата на случая основно право на свободно придвижване (чл. 35 КРБ, чл. 2 от Протокол 4 към ЕКПЧ). Към 08.08.2023 г. и непосредствено преди задържането на жалбоподателя фактите на предполагаемото престъпление по чл. 323, ал. 1 НК са били установени от полицейските органи, при това с оказано от жалбоподателя съдействие. Извършилите проверка на място полицейски служители са свидетелствали, че жалбоподателят не е пречил на работата им. Обратното – съдействал е, като нищо в поведението му не е намеквало, че смята да се укрие от правосъдието. Следователно, нито разкриването на евентуалните самоуправни действия е било затруднено, нито е имало данни жалбоподателят да възнамерява да прикрие участието си в извършването им, така че да осуети наказателното преследване. В тази връзка, задържането не е обосновано от нуждата да се разкрие обективната истина. От една страна към времето на задържане релевантните факти по чл. 323, ал. 1 НК са настъпили, така че приложената мярка по чл. 72, ал. 1, т. 1 ЗМВР няма преустановителен характер, а от друга страна не може да има възстановителен ефект по смисъла на чл. 22 ЗАНН. Не е и превенция, защото последната е могла да бъде постигната с други средства (например мярката по чл. 257 ЗМВР), доколкото е ясно било, че предполагаемите действия са извършени след първото посещение на адреса и отправено предупреждение по чл. 65 ЗМВР. Затова задържането на жалбоподателя засяга в по-голяма степен от необходимото за по-нататъшното разследване на престъпление по чл. 323, ал. 1 НК правото му на свободно придвижване и е непропорционално на целта на закона, за чието постигане полицейските органи са овластени с правомощието по чл. 72, ал. 1 ЗМВР. По изложените съображения преценката на районния съд за законност на задържането по чл. 6, ал. 2 АПК е неправилна и е основание по чл. 209, т. 3, пр. 1 АПК за отмяна на обжалваното съдебно решение. След отмяната му, доколкото не са допуснати нарушения на съдопроизводствените правила, налагащи повторно разглеждане на делото, по същите мотиви - по чл. 146, т. 5 АПК, с касационното решение по същество (чл. 222, ал. 1 АПК) следва да бъде отменена и обжалваната заповед по чл. 72, ал. 1, т. 1 ЗМВР. Искането на жалбоподателя за присъждане на сторените в производствата пред двете инстанции разноски – за адвокатско възнаграждение, което не е оспорено с възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК вр. чл. 144 АПК (по 800 лв. за всяка инстанция, заплатени в брой), и за държавна такса по касационната жалба (70 лв.), е също основателно (чл. 143, ал. 1 АПК), доколкото е заявено до хода по същество и пред районен съд, и в касационното производство. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2 и чл. 222, ал. 1 АПК, чл. 143, ал. 1 АПК, чл. 223 АПК, във връзка с чл. 72, ал. 4 ЗМВР, съдът