Решение № 4260 от 9.12.2024 г. на Административен съд - Благоевград по дело № 1500/2024 г.

Производството по делото е образувано по жалба на О. В. – като майка и законна представителка на детето О. В., двамата с настоящ адрес: [област], [улица], ет...., ап...., депозирана чрез адв. В. П., със съдебен адрес: [населено място], [улица]партер, против Заповед № ЗСПД/Д-Е/9341 от 10.10.2024 г. на Директора на Дирекция „Социално подпомагане“ – [област], с която е отказано отпускане на еднократна помощ за ученик, записан в четвърти клас, и е по реда на чл. 145 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), във вр. с чл. 10, ал. 6 от Закона за семейни помощи за деца (ЗСПД). В жалбата се твърди, че са налице всички предпоставки на разпоредбата на чл. 26 от Закона за закрила на детето (ЗЗДет), тъй като детето е записано в четвърти клас, живее постоянно в Република България – то и родителите имат разрешение за временна закрила по реда и условията на Закона за убежището и бежанците (ЗУБ), и детето не е настанено извън семейството, а индивидуалният административен акт е издаден при допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила, както и в нарушение на материалния закон и в противоречие с целта на закона, които представляват отменителни основания по смисъла на чл. 146, т. 3-5 АПК. Излагат се съображения, че в случая чл. 3, т. 5 от ЗСПД е неприложима вътрешна норма, предвид разпоредбата на чл. 5, ал. 4 от КРБ, както се излагат и твърдения, че издадената заповед е в противоречие с чл. 2 и чл. 27 от Конвенцията на ООН за правата на детето, чл. 2, ал. 6 от Закона за социалното подпомагане (ЗСП), чл. 39, ал. 1, т. 4 от Закона за убежището и бежанците (ЗУБ), чл. 1 и чл. 3 от ЗЗДет., чл. 13, § 2 от Директива 2001/55/ЕО на Съвета от 20 юли 2001 г., чл. 14 и чл. 26, ал. 1 от КРБ във вр. с чл. 3, ал. 1 от Закона за чужденците в Република България (ЗЧРБ). Иска се отмяна на обжалвания административен акт и връщането му на издалия го орган, със задължителни указания по тълкуването и прилагането на закона. Прави се искане за присъждане на адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 2, във вр. с ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата. Ответникът – Директорът на Дирекция „Социално подпомагане“ – [област], чрез процесуалния си представител, в съдебно заседание и писмено становище (л. 37) излага доводи за неоснователност на подадената жалба и моли същата да бъде отхвърлена. Не претендира разноски (л. 39). По делото в цялост е представена и приобщена към доказателствения материал административната преписка по издаване на индивидуалния административен акт. След анализа на доказателствата по делото, ведно с доводите и възраженията на страните, съдът приема за установено следното от фактическа страна: Административното производство е започнало по заявление-декларация на оспорващата страна в настоящото производство от 02.10.2024 г. за отпускане на еднократна помощ за ученици, записани в първи, втори, трети и четвърти клас по чл. 10а от ЗСПД (л. 26). Няма спор между страните по делото, че помощта е заявена от О. В. – гражданка на У. и родител на детето О. В., записано за учебната 2024-2025 г. в IV-ти клас – и двамата с настоящ адрес: [населено място], [улица], ет...., ап..... Заявлението е регистрирано в Дирекция „Социално подпомагане“ (ДСП) – [област] с вх. № ЗСПД/Д-Е/9341 от 02.10.2024 г. Разгледано е по същество като редовно подадено. Социален работник при ДСП – [област] е попълнил съответната част от заявлението-декларация на 09.10.2024 г., посочвайки мотивите за отказ: На основание чл. 3, т. 3 от ЗСПД – детето не е български гражданин, на основание чл. 3, т. 5 от ЗСПД – членовете на семейството са граждани на [държава], няма сключена спогодба между Република България и [държава] за изплащане на семейни помощи за деца, поради което семейството няма право на еднократна помощ на основание чл. 10а от ЗСПД. Изявлението е съгласувано от друго длъжностно лице на 10.10.2024 г. (л. 27). На 10.10.2024 г. Директорът на Дирекция „Социално подпомагане“ – [област], на основание чл. 10, ал. 4 от ЗСПД и чл. 4, ал. 1 от Правилника за прилагане на ЗСПД, във вр. с чл. 10а, ал. 5 и ал. 6 от ЗСПД, е издал оспорената в настоящото производство Заповед № ЗСПД/Д-Е/9341/10.10.2024 г. (л. 23), с която на оспорващата е отказано отпускане на еднократна/месечна помощ за детето й О. В., записано в четвърти клас, по Заявление вх. № ЗСПД/Д-Е/9341 от 02.10.2024 г. Административният орган мотивирал отказа си със съображения, че в чл. 3, т. 5 от ЗСПД не са включени изрично чужденците, на които е предоставена особена закрила по ЗУБ, а право на помощ имат семейства на чужди граждани, които постоянно пребивават и отглеждат децата си в страната, ако получаването на такива помощи е предвидено в друг закон или международен договор, по който Република България е страна. По делото не е спорно, че жалбоподателката и нейният син са чуждестранни граждани, ползващи се с временна закрила по реда на чл. 2, ал. 2 от ЗУБ от 12.01.2024 г. и надлежно регистрирани в Държавната агенция за бежанците при Министерския съвет. Не е спорно и че детето О. В. е записано за учебната 2024-2025 г. в четвърти клас. Предвид изложената фактическа обстановка и след проверката за допустимост по чл. 159 АПК, чл. 168 АПК, във вр. с чл. 146 АПК, съдът достига до следните правни изводи: Жалбата е подадена от надлежна страна – родител, отглеждащ дете, записано в четвърти клас, пряко засегната от обжалвания индивидуален административен акт, с който е отказана претендираната помощ. Жалбата е подадена от процесуалния представител на оспорващата страна по електронната поща на Административен съд – [област] на 30.10.2024 г. (л. 1), с което 14-дневният срок по чл. 149, ал. 1 от АПК е спазен, доколкото процесната заповед е съобщена на оспорващата на 24.10.2024 г. с известие за доставяне (л. 22). Жалбата отговаря на изискванията на чл. 150 и чл. 151 от АПК за форма, съдържание и изискуеми приложения. Спорът е родово подсъден на този съд на основание чл. 132, ал. 1 от АПК и местно подсъден на основание чл. 133, ал. 2, изречение второ АПК. Разгледана по същество, жалбата е основателна по следните съображения: Семейните помощи за деца се отпускат със заповед на директора на дирекция „Социално подпомагане“ или упълномощено от него лице – чл. 10, ал. 4 от ЗСПД, който закон не урежда териториалната компетентност на органите по чл. 10, ал. 4 от ЗСПД. Приложение намира препращащата норма на чл. 2, ал. 7 от ЗСПД, според която условията и редът за отпускането, изплащането/предоставянето в натура, изменението, спирането, възобновяването, възстановяването и прекратяването на семейните помощи се определят с правилника за прилагане на закона. Съгласно чл. 2, ал. 1 и ал. 2 от Правилника за прилагане на ЗСПД, семейни помощи се отпускат от дирекции „Социално подпомагане“ въз основа на заявление-декларация, заедно с необходимите документи, което се подава от посочените в ЗСПД лица в дирекция „Социално подпомагане“ по настоящия им адрес. В този смисъл и доколкото настоящият адрес на жалбоподателката е в [населено място], а оспорената заповед е издадена от директора на ДСП – [област] и има за предмет произнасяне относно правото на семейна помощ за дете, както и, като отчита, че заповедта е издадена в писмена форма, съдът намира, че оспорваният акт е действителен индивидуален административен акт, издаден от компетентен орган и в изискуемата форма – липса на основания за отмяна по чл. 146, ал. 1 АПК. Производството е протекло при условията на чл. 31 от ППЗСПД. Не се установяват нарушения във връзка с правото на защита на молителя или неизследване от страна на органа на относими факти и обстоятелства, свързани с произнасянето по същество, поради което липсват основания за отмяна на акта по чл. 146, т. 3 от АПК. Предвид изложеното, оспореният акт е издаден от компетентен орган, в рамките на неговата компетентност и при спазване на законовите изисквания за форма и съдържание и при спазване на административнопроизводствените правила. Спорът по същество е относно материалната законосъобразност на акта и съответствието му с целта на закона. В случая съдът счита, че оспорената заповед е издадена в противоречие с материалния закон и в несъответствие с целта на закона – самостоятелни основания за отмяната й по чл. 146, т. 4 и т. 5 АПК, по следните съображения: Според чл. 10а от ЗСПД на семействата, чиито деца са записани в първи клас или са записани или продължават обучението си във втори, трети и четвърти клас на училище, се отпуска еднократна помощ за покриване на част от разходите в началото на учебната година, когато децата живеят постоянно в страната и не са настанени за отглеждане извън семейството по реда на чл. 26 от ЗЗДет. По делото не се спори, че детето на оспорващата страна е записано в четвърти клас за учебната 2024/2025 г., живее постоянно в страната с майка си и не е настанено за отглеждане извън семейството по реда на чл. 26 от ЗЗДет. При това положение следва да се приеме, че са налице материалноправните предпоставки на семейството да бъде отпусната еднократна помощ за покриване част от разходите в началото на учебната година. В настоящия казус отказът за отпускане на помощта по чл. 10а от ЗСПД е мотивиран с разпоредбата на чл. 3, т. 5 от ЗСПД, според която право на семейни помощи за деца имат бременните жени – чужди граждани, и семействата на чужди граждани, които постоянно пребивават и отглеждат децата си в страната, ако получаването на такива помощи е предвидено в друг закон или в международен договор, по който Република България е страна. Липсва спор между страните по делото, че жалбоподателката и детето й са чужденци, бягащи от войната в [държава], с предоставена временна закрила на основание чл. 39, ал. 1, т. 1 от ЗУБ. Спорът е как трябва да се третират по ЗСПД чужденците, на които е предоставена временна закрила по реда на чл. 39, ал. 1, т. 1 от ЗУБ. По отношение на чужденците, разпоредбата на чл. 3, т. 5 от ЗСПД предвижда, че семейни помощи се предоставят на постоянно пребиваващите и отглеждащи децата си в страната чужди граждани, ако е предвидено в „друг закон“ или в международен договор. Разпоредбата на чл. 39, ал. 1, т. 4 от ЗУБ предвижда, че чужденците с предоставена временна закрила имат право на социално подпомагане. Според чл. 47, ал. 1 от КРБ отглеждането на децата до пълнолетието им се подпомага от държавата. С разпоредбата на чл. 51, ал. 1 от КРБ е прогласено правото на гражданите на социално подпомагане. Чл. 26, ал. 2 от КРБ сочи, че чужденците, които пребивават в Република България, имат всички права по тази Конституция с изключение на правата, за които Конституцията и законите изискват българско гражданство, като настоящият случай не е сред изключенията. В случая се претендира предоставянето на семейна помощ. Независимо от различното наименование на помощта, то нейната характеристика като вид социално подпомагане не се променя. Съгласно Решение № 3 от 27.06.2013 г. по к. д. № 7/2013 г. на Конституционния съд: „ …Помощите за деца по този закон (ЗСПД) би могло да се разглеждат като елемент на социалното подпомагане, доколкото на него му се придава единствено по-общо значение. По замисъла си семейните помощи за деца са особен вид социални помощи…“. Според съда следва да се приеме, че ЗУБ е „друг закон“ по смисъла на чл. 3, т. 5 от ЗСПД, който гарантира правата на чужденците с предоставена временна закрила в Република България, включително тези за социално подпомагане. След като помощите за деца са вид социално подпомагане и по силата на чл. 39, ал. 1, т. 4 от ЗУБ чужденците с предоставена временна закрила имат право на такова, то постановеният отказ на Директора на ДСП – [област] за отпускане на желаната помощ по чл. 10а от ЗСПД, е незаконосъобразен. Според чл. 2 от ратифицираната Конвенция за правата на детето, която по силата на чл. 5, ал. 4 от КРБ е част от вътрешното право на страната и има предимство спрямо останалите норми от вътрешното законодателство, които й противоречат, държавите – страни по Конвенцията, зачитат и осигуряват правата, предвидени в тази Конвенция, на всяко дете в пределите на своята юрисдикция без каквато и да е дискриминация. В чл. 27, § 1 от Конвенцията е предвидено, че държавите – страни по Конвенцията, признават правото на всяко дете на жизнен стандарт, съответстващ на нуждите на неговото физическо, умствено, духовно, морално и социално развитие, а в § 3 – че държавите – страни по Конвенцията, в съответствие с националните условия, в рамките на своите възможности, предприемат необходимите мерки с цел да подпомагат родителите и другите лица, отговорни за детето, да осъществяват това право и в случай на нужда предоставят материална помощ, програми за подпомагане, особено по отношение на изхранването, облеклото и жилището. В тази светлина следва да се тълкуват разпоредбите на Закона са семейните помощи за деца. Те целят именно подпомагане на родителите при реализиране на правото на жизнен стандарт на детето, което пребивава на територията на Република България, както в настоящия случай, чрез предоставяне на материална помощ. Следва да се посочи още, че според съда цитираната по-горе норма на чл. 3, т. 5 от ЗСПД не е съобразена с Директива 2004/83/ЕО на Съвета от 29.04.2004 г. относно минималните стандарти за признаването и правното положение на гражданите на трети страни или лицата без гражданство като бежанци или като лица, които по други причини се нуждаят от международна закрила, както и относно съдържанието на предоставената закрила, и Директива 2011/95/Е. на Европейския парламент и на Съвета от 13.12.2011 г. относно стандарти за определянето на граждани на трети държави или лица без гражданство като лица, на които е предоставена международна закрила, за единния статут на бежанците или на лицата, които отговарят на условията за субсидиарна закрила, както и за съдържанието на предоставената закрила. В т. 45 от Преамбюла на Директива 2011/95/Е. е прието, че с цел да се избегнат социални трудности, е уместно на лицата, на които е предоставена международна закрила, да се осигури адекватна социална помощ и средства за издръжка, без дискриминация в контекста на социалното подпомагане. По отношение на социалното подпомагане, условията и редът за предоставяне на основни обезщетения на лицата, на които е предоставен статут на субсидиарна закрила, какъвто е и настоящият случай, следва да се определят от националното право. Възможността за ограничаване на това подпомагане до основните обезщетения трябва да се разбира в смисъл, че обхваща най-малко минимален гарантиран доход за съответното лице, помощи в случай на заболяване или бременност и семейни помощи за деца, доколкото такива обезщетения се предоставят на гражданите съгласно националното право. Нормата на чл. 29, § 1 от Директива 2011/95/Е., предвижда, че по отношение на социалното подпомагане, условията и реда за предоставяне на основни обезщетения на лицата, на които е предоставена международна закрила, се определят съобразно националното право, но съгласно § 2 на разпоредбата, възможността за ограничаване на това подпомагане до основните обезщетения трябва да се разбира в смисъл, че обхваща най-малко минимален гарантиран доход за съответното лице. В този смисъл предоставянето на семейните помощи за деца, следва да се разглежда именно като средство за осигуряване на гарантиран минимален доход, респективно – семейната помощ за дете следва да се разглежда като едно от основните обезщетения, за които не е предвидена възможност да се ограничават. България като държава-членка е обвързана по отношение на резултата, който трябва да бъде постигнат с посочения акт, а именно – получаване на необходимото социално подпомагане, което да е равностойно на предвиденото за гражданите на държавата-членка. По изложените съображения оспорената заповед на Директора на ДСП – [област] следва да се отмени като незаконосъобразна и преписката да се върне на административния орган за ново произнасяне при съобразяване с дадените по-горе указания по прилагане на закона. При този изход на спора, предвид представения по делото договор за правна защита и съдействие, според който процесуалното представителство се осъществява безплатно на основание чл. 38, ал. 2, във вр. с ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата, на адв. В. П. от Адвокатска колегия – [област], следва да бъде присъдена сумата от 1 000.00 (хиляда) лева, представляваща адвокатско възнаграждение за процесуално представителство и защита, определено на основание чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата във вр. с чл. 38, ал. 1, т. 2 от същия закон във вр. с чл. 5, т. 1 и чл. 8, ал. 3 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, при условията на предоставена безплатна правна помощ. Разноските следва да се възложат на Агенция „Социално подпомагане“, в чиято структура се намира административният орган.