Решение № 372 от 5.11.2024 г. на Софийски окръжен съд по дело № 825/2024 г.

Производството е по реда на чл. 435 – 438 от ГПК. Образувано е по жалба на П. Ц. Н. - длъжник по изпълнително дело № 20249250400159 по описа на ЧСИ Радост Чолакова с рег. № 925 в РКЧСИ, срещу: действията на ЧСИ, изразяващи се в насочване на изпълнението върху имущество, което длъжникът смята за несеквестируемо, чрез налагане на запор на вземането на П. Ц. Н. от „Л. И.“ АД като взискател по изпълнително дело № 20248460400286 по описа на ЧСИ Орлин Мендов с рег. № 846 в РКЧСИ; действията на ЧСИ, изразяващи се в определяне на разноските по изпълнителното дело. Жалбоподателят твърди, че е взискател по изпълнително дело № 20248460400286 по описа на ЧСИ Орлин Мендов, което е образувано по негова молба за принудително удовлетворяване на вземанията му от „Л. И.“ АД, представляващи застрахователно обезщетение по застраховка „Гражданска отговорност“ за претърпени имуществени и неимуществени вреди, присъдени с влязло в сила решение на Софийски окръжен съд по т.д. № 267/2021 г., ведно с обезщетение за забава в размер на законната лихва върху сумите, считано от 25.06.2021 г. до окончателното плащане. Имуществото, срещу което е насочено изпълнението чрез налагане на запор, според жалбоподателя е несеквестируемо по смисъла на чл. 444, т. 8 ГПК, тъй като съгласно чл. 381, ал. 1 КЗ не се допуска принудително изпълнение върху застрахователното обезщетение по застраховка „Гражданска отговорност“. По отношение на разноските по изпълнението, определени от ЧСИ, навежда твърдение за прекомерност на адвокатското възнаграждение, твърди също, че неправилно са изчислени таксите на съдебния изпълнител. Направено е и искане за спиране на изпълнението. Ответникът по жалбата – взискателят Р. М., е депозирал писмено възражение, в което оспорва жалбата и излага доводи за нейната недопустимост поради подаването й след изтичане на срока по чл. 436, ал. 1 ГПК и неоснователност поради това, че част от вземането на П. Ц. Н. представлява вземане за мораторна лихва по смисъла на чл. 86 ЗЗД, което не представлява вземане за застрахователно обезщетение по смисъла на чл. 381, ал. 1 КЗ, т. е. не се ползва от закрилата по чл. 444, т. 8 ГПК, при което в случая се касае за частична секвестируемост, съответно наложеният запор е законосъобразен в съответствие с цитирана задължителна съдебна практика /ТР № 2/26.06.2015 г. на ВКС по тълк. дело № 2/2013 г., ОСГТК, т. 1/. В мотивите по чл. 436, ал. 3 ГПК частният съдебен изпълнител е изложил становище за неоснователност на жалбата. Софийски окръжен съд, след като взе предвид доводите на страните и прецени данните по делото намира следното. Изпълнително дело № 20249250400159 по описа на ЧСИ Радост Чолакова е образувано по молба на взискателя Р. И. М. въз основа на изпълнителен лист № 391 от 22.04.2024 г., издаден от Районен съд - Ботевград по ч. гр. д. № 714/2024 г., с който П. Ц. Н. е осъден да плати на Р. И. М. сумата от 9500 лв., представляваща задължение по запис на заповед от 0 2.10.2023 г., предявен за плащане на 12.02.2024 г., ведно с обезщетение за забава в размер на законната лихва върху сумата, считано от 18/.04.2024 г. (датата на подаване на заявлението), както и сумата от 190.00 лв., представляваща разноски по делото. С молбата за образуване на изпълнителното дело взискателят е поискал да бъде наложен запор на вземане на П. Ц. Н. от трето лице - „Л. И.“ АД, което представлява присъдено застрахователно обезщетение с решение на Софийски окръжен съд по т.д. № 267/2021 г. в размер на 80000 лв., ведно с обезщетение за забава в размер на законната лихва, считано от 25.06.2021 г. до окончателното плащане. В молбата е възложено от взискателя на ЧСИ да извърши на основание чл. 18 ЗЧСИ цялостно проучване на имущественото състояние на длъжника. ЧСИ с постановление от 25.04.2024 г. е образувал изпълнително дело срещу длъжника П. Ц. Н. въз основа на депозираната молба. С оглед посочения от взискателя изпълнителен способ е наложил запор на посоченото вземане от „Л. И.“ АД със запорно съобщение от същата дата. Съдебният изпълнител е изготвил и покана за доброволно изпълнение, комплектована с копие от изпълнителния лист, от заповедта за изпълнение на парично задължение по чл. 417 ГПК и от постановлението от 25.04.2024 г., като, видно от съдържащия се по изпълнителното дело протокол от 16.07.2024 г., съдебният изпълнител е приел, че към датата на съставяне на протокола поканата за доброволно изпълнение е редовно връчена на длъжника по реда на чл. 47, ал. 1 ГПК чрез залепване на уведомление. С възражение с вх. № 03511/07.05.2024 г., постъпило от третото лице „Л. И.“ АД, не е признато /на основание чл. 508 ГПК/ вземането на П. Ц. Н., тъй като същото е предмет на висящо /към момента на депозиране на възражението/ производство по т. д. № 267/2021 г. по описа на Софийски окръжен съд, по което не е налице влязъл в сила съдебен акт. Във връзка с депозирана на 07.05.2024 г. молба от взискателя, в която е изложено, че решението по т. д. № 267/2021 г. по описа на Софийски окръжен съд е влязло в сила, от ЧСИ отново е наложен запор на вземането на П. Ц. Н. от третото лице „Л. И.“ АД, като е изготвено запорно съобщение с изх. № 2617/17.05.2024 г., връчено на третото лице на 20.05.2024 г одина. На 16.08.2024 г. е депозирано възражение с вх. № 06831 от третото лице „Л. И.“ АД, с което вземането на П. Ц. Н. не е признато, като е изложено, че по отношение на същото има претенции от П. Ц. Н.. Във възражението е изложено също, че въз основа на влязлото в сила решение по т. д. № 267/2021 г. по описа на Софийски окръжен съд е издаден изпълнителен лист и по молба на П. Ц. Н. е образувано изпълнително дело № 20248460400286 по описа на ЧСИ Орлин Мендов за принудително удовлетворяване на присъдените суми. На 19.08.2024 г. е постъпила молба от взискателя, в която във връзка с изложеното във възражението на третото лице от 16.08.2024 г. е направено искане за налагане на запор на вземането на П. Ц. Н. по изпълнително дело № 20248460400286 по описа на ЧСИ Орлин Мендов. С разпореждане на ЧСИ от 16.08.2024 г. /т. е. още преди постъпване на молбата на взискателя от 19.08.2024 г./ е наложен запор на вземането на П. Ц. Н. в качеството му на взискател по изпълнително дело № 20248460400286 по описа на ЧСИ Орлин Мендов. На същата дата е изготвено запорно съобщение, връчено на третото лице ЧСИ Орлин Мендов на 19.08.2024 г. По изпълнителното дело е постъпило възражение от третото лице /няма данни за датата на постъпване, има данни само за изх. № по описа на ЧСИ Орлин Мендов, а именно изх. № 3856/22.08.2024 г./, в което не е признато /на основание чл. 508 ГПК/ вземането на П. Ц. Н. по изпълнително дело № 20248460400286 по описа на ЧСИ Орлин Мендов поради това, че, според третото лице, запорът е наложен върху несеквестируемо имущество. От приложените по делото писмени доказателства се установява, че изп. дело № 20248460400286 по описа на ЧСИ Орлин Мендов е образувано въз основа на изпълнителен лист, издаден на 15.07.2024 г. на основание влязло в сила съдебно решение, постановено по т. д. № 267/2021 г. по описа на СОС. С решението „Л. И.“ АД е осъдено да плати на основание чл. 432, ал. 1 КЗ и чл. 429, ал. 3 КЗ на П. Ц. Н. сумата от 80000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на Цветан Н. Тасев - баща на П. Ц. Н., настъпила на 27.04.2021 г., ведно с обезщетение за забава в размер на законната лихва върху сумата, считано от 25.06.2021 г. до окончателно плащане, както и сумата от 291.88 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди, ведно с обезщетение за забава в размер на законната лихва върху сумата, считано от 25.06.2021 г. до окончателно плащане. При така установеното от фактическа страна съдът достигна до следните правни изводи: Жалбата е процесуално допустима, а разгледана по същество – основателна, по следните съображения: По допустимостта на жалбата: Съобразно разясненията, дадени в ТР № 2/26.06.2015 г. на ВКС по тълк. д. № 2/2013 г., ОСГТК, запорът и възбраната като изпълнителни действия не подлежат на обжалване, на обжалване подлежи насочването на изпълнението върху несеквестируемо имущество. Съответно жалбата в частта, в която се иска да бъде отменен наложения запор, е процесуално допустима, тъй като е основана на оплакване за насочване на изпълнението върху имущество, което длъжникът смята за несеквестируемо. Жалбата е допустима и в частта, в която се обжалват определените в изпълнителното производство разноски, като насочена и в тази част срещу подлежащо на обжалване действие на съдебния изпълнител. Жалбата е подадена и в рамките на преклузивния едноседмичен срок по чл. 436, ал. 1 ГПК, съответно изложеното в обратен смисъл във възражението на взискателя е неоснователно. Това е така, тъй като за обжалваните действия жалбоподателят не е бил надлежно уведомен. От материалите по делото е видно следното: посоченият в молбата за образуване на изпълнителното дело адрес на длъжника е в гр. Б., ж.к. „С.“, бл..., вх.., ет.., ап..; за връчване на поканата за доброволно изпълнение заедно с копията от изпълнителния лист, от заповедта за изпълнение на парично задължение по чл. 417 ГПК и от постановлението от 25.04.2024 г., е изготвено уведомление, оформено на 01.07.2024 г.; в същото е отразено, че адресът е посетен на 05.06.2024 г., на 23.06.2024 г. и на 01.07.2024 г. и лицето не е открито, няма звънец и никой не отваря; на 01.07.2024 г. е залепено уведомление на адреса - на входната врата на апартамента с отбелязване, че няма пощенска кутия; на 16.07.2024 г. е съставен протокол за удостоверяване, че никой не се е явил в отговор на залепеното уведомление в посочения в него двуседмичен срок, при което ЧСИ е приел, че книжата са редовно връчени по реда на чл. 47, ал. 1 ГПК. Съгласно действащата към момента редакция на чл. 47, ал. 1 ГПК /ДВ - бр. 86/2017 г./, когато ответникът в продължение на един месец не може да бъде намерен на посочения по делото адрес и не се намери лице, което е съгласно да получи съобщението, връчителят залепва уведомление на вратата или на пощенската кутия, а когато до тях не е осигурен достъп - на входната врата или на видно място около нея. Невъзможността ответникът да бъде намерен на посочения по делото адрес се констатира най-малко с три посещения на адреса, с интервал от поне една седмица между всяко от тях, като най-малко едно от посещенията е в неприсъствен ден. В случая длъжникът, ответник по смисъла на чл. 47 ГПК, не е търсен в продължение на един месец. Посещенията са направени в периода от 05.06.2024 г. до 01.07.2024 г. Същевременно не е налице изключението от правилото на чл. 47, ал. 1 ГПК – връчителят не е събрал данни, че длъжникът не живее на адреса, не е направена справка от връчителя чрез управителя на етажната собственост или по друг начин, че лицето не живее на този адрес /в този см. решение № 20 от 14.03.2022 г. на ВКС по гр. д. № 5077/2021 г., II г. о. и решение № 2 от 15.02.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4544/2021 г., I г. о./. При тези данни се налага извод, че поканата за доброволно изпълнение не е редовно връчена на длъжника. Последващо уведомяване на длъжника за предприети изпълнителни действия от страна на съдебния изпълнител не е извършвано по делото, съответно срокът за депозиране на жалбата по чл. 436, ал. 1 ГПК е спазен, доколкото няма данни да е започнал да тече преди датата, сочена от жалбоподателя – 21.08.2024 г., като дата на узнаването от него за образуваното изпълнително дело и предприетото изпълнително действие запор на вземане. По основателността на жалбата: Жалбата е основателна в частта срещу действията на ЧСИ, изразяващи се в насочването на изпълнението върху вземането на П. Ц. Н. от „Л. И.“ АД, представляващо присъдени в полза на П. Ц. Н. сума от 80000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди и обезщетение за забава в размер на законната лихва върху сумата, считано от 25.06.2021 г. до окончателно плащане. Съгласно чл. 444, т. 8 ГПК изпълнението не може да бъде наложено върху предвидените в друг закон като неподлежащи на принудително изпълнение вещи и вземания на длъжника – физическо лице. Съгласно чл. 381, ал. 1 КЗ не се допуска принудително изпълнение върху застрахователното обезщетение по застраховка „Гражданска отговорност“. С оглед безспорните данни по делото, че вземането на П. Ц. Н., на което е наложен запор, е такова за обезщетение за претърпени неимуществени вреди от смъртта на бащата на П. Ц. Н., причинена в резултат на настъпило на 05.04.2021 г. ПТП, ведно с обезщетение за забава в размер на законната лихва върху сумата, считано от 25.06.2021 г. до окончателно плащане, като застрахователното обезщетение е дължимо на основание договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“, се налага извод, че изпълнението е насочено върху несеквестируемо имущество. Неоснователно е изложеното от взискателя, че вземането за мораторна лихва не представлява вземане за застрахователно обезщетение по смисъла на чл. 381, ал. 1 КЗ, т. е. не се ползва от закрилата по чл. 444, т. 8 ГПК, при което в случая се касае за частична секвестируемост. Съгласно чл. 429, ал. 2, т. 2 КЗ в застрахователното обезщетение по ал. 1 се включват и лихви за забава, когато застрахованият отговаря за тяхното плащане пред увреденото лице /а в случая застрахованият – делинквент отговаря за тях пред увреденото лице от датата на увреждането съгласно чл. 84, ал. 3 ЗЗД/ при условията на ал. 3, а съгласно тази норма лихвите за забава на застрахования по ал. 2, т. 2, за които той отговаря пред увреденото лице, се плащат от застрахователя само в рамките на застрахователната сума, като в този случай от застрахователя се плащат само лихвите за забава, дължими от застрахования, считано от датата на уведомяването от застрахования за настъпването на застрахователното събитие по реда на чл. 430, ал. 1, т. 2 или от датата на уведомяване или на предявяване на застрахователна претенция от увреденото лице, която от датите е най-ранна. В този смисъл константната съдебна практика дава разрешението, че застрахователят следва да покрие спрямо увреденото лице отговорността на делинквента за дължимата лихва за забава от датата на уведомяването си от застрахования за настъпването на застрахователното събитие или от датата на уведомяване или на предявяване на застрахователната претенция от увреденото лице, която от двете дати е най- ранна, а при липса на произнасяне и плащане на обезщетение от застрахователя в срока за това той дължи законната лихва върху обезщетението за собствената си забава след изтичане на срока за произнасяне. Тези лихви /за забавата на делинквента и за забавата на застрахователя при непроизнасяне по претенцията в определения срок/ се включват в застрахователното обезщетение по силата на нормата на чл. 429, ал. 2, т. 2 КЗ. В случая със съдебното решение на Софийски окръжен съд са присъдени именно такива лихви. Поради това цялата присъдена с решението сума представлява застрахователно обезщетение съгласно чл. 429, ал. 2, т. 2 КЗ, компонентите на което са обезщетението за неимуществени вреди и обезщетението за забава от датата на предявяване на застрахователната претенция от увреденото лице, съответно цялата присъдена с решението сума, представляваща застрахователно обезщетение, формирано от посочените компоненти, е несеквестируемо имущество. Неоснователно е и изложеното в мотивите на ЧСИ, че несеквестируемо имущество е само обезщетението, дължимо на пряко пострадалото от ПТП лице. Съгласно чл. 478 КЗ пострадало е лицето, на което е причинена смърт или което е претърпяло телесно увреждане от моторно превозно средство /ал. 1/, а увредено е лицето, включително пострадалото лице, което има право на обезщетение за вреди, причинени от моторно превозно средство /ал. 2/. След като увреденото лице, съгласно законовата дефиниция /какъвто в случая е жалбоподателят/ е лицето, имащо право на застрахователно обезщетение, а чл. 381, ал. 1 КЗ изрично предвижда, че не се допуска принудително изпълнение върху застрахователното обезщетение по застраховка „Гражданска отговорност“, няма основание за такова стеснително тълкуване на закона, каквото е направил ЧСИ, няма и основание за тълкуване на закона в различен от горепосочения смисъл, каквото също е направено от ЧСИ /чрез обобщен анализ на законодателната уредба и съдебната практика/ при наличието на изричните текстове на чл. 444, т. 8 ГПК, чл. 381, ал. 1 и чл. 487, ал. 2 КЗ. Жалбата е основателна и в частта срещу действията на ЧСИ, изразяващи се в определяне на разноските по изпълнителното дело. Съгласно т. 2 от ТР № 3 от 10.07.2017 г. на ВКС по тълк. д. № 3/2015 г., ОСГТК на обжалване по реда на чл. 435, ал. 2, т. 7 ГПК подлежи всеки акт на съдебния изпълнител, в който се определя размера на задължението на длъжника за разноските по изпълнението. ВКС дава тълкуване, според което съгласно чл. 79 ГПК всички такси и разноски по изпълнението с изключение на изрично посочените такива са за сметка на длъжника, като е без значение дали изпълняемото право е погасено или не по време на изпълнителния процес. Дължимите по изпълнението такси и разноски се внасят авансово от взискателя. Затова на основание чл. 79 ГПК между него и длъжника възниква материалноправно отношение за възстановяването им. По силата на това правоотношение взискателят има вземане срещу длъжника за направените във връзка с реализираното изпълнение и в разумен размер разноски, а длъжникът има съответното задължение да ги възстанови. Това вземане не е материализирано в изпълнителния лист, въз основа на който е образувано изпълнителното производство. То обаче се събира в изпълнителното производство. Тъй като тези разноски се събират от длъжника в хода на производството по принудителното изпълнение, а не след неговото приключване, то ще се счита за приключило, след като бъде реализирано изпълняемото право и бъдат събрани разноските по изпълнението. Това налага размерът им да бъде установен в течение на самото производство, какъвто е и конкретният случай. В случая разноските са посочени в поканата за доброволно изпълнение до длъжника от 30.05.2024 г. и са в общ размер от 1212, 50 лв. по Тарифата към ЗЧСИ. Като съобрази правилото на чл.79 ГПК, както и постановките в ТР № № 2/26.06.2015 г. на ВКС по тълк. д. № 2/2013 г., ОСГТК, съдът счита, че липсва яснота по делото за това по какъв начин са формирани от ЧСИ таксите, дължими по Тарифата към ЗЧСИ. В поканата за доброволно изпълнение е посочен само общ размер на таксите, но не са конкретизирани нито отделните суми, формирали този общ размер, нито основанието, на което са начислени, поради което именно не може да се установи по какъв начин е формиран размерът на разноските и съобразен ли е с ТТЗЧСИ. Разяснения в тази връзка не се съдържат и в мотивите на ЧСИ по обжалваните действия. Това налага да се отмени изцяло произнасянето на ЧСИ по разноските по изпълнителното дело, съдържащо се в ПДИ до П. Ц. Н. с изх. № 2973 от 30.05.2024 година. При този изход на делото съдът не следва да се произнася по направеното в жалбата искане за спиране на изпълнението. С оглед всичко гореизложено искането е принципно основателно, но доколкото интерес от спиране на изпълнението по реда на чл. 438 ГПК е налице само като временна мярка - до произнасяне по жалбата, същевременно до момента съдът не се е произнесъл по това искане, а с постановяване на настоящото решение, което е окончателно, жалбоподателят получава в пълен обем търсената от него защита, към момента вече не е налице необходимост от произнасяне по искането за спиране на изпълнението. С оглед изхода на делото на жалбоподателя следва да се присъдят разноските за настоящото производство, които съобразно доказателствата по делото са в общ размер от 476.45 лв. /26.60 лв. държавна такса, 49.85 лв. такси и разноски за администриране от ЧСИ на подадената жалба, събрани по ТТРЗЧСИ, 400 лв. адвокатско възнаграждение/. Така мотивира, Софийски окръжен съд