Решение № 2218 от 6.12.2023 г. на Административен съд - Пловдив по дело № 1068/2023 г.

Производството е по реда на Глава Единадесета от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) във връзка с чл. 285, ал. 1 от Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража (ЗИНЗС).

Образувано е по искова молба, уточнена с молба от 03.05.2023 г. (л. 11) на В.К.А., ЕГН ••••••••••, •••, чрез адв. Х., срещу Главна дирекция „Изпълнение на наказанията” (ГДИН) - София, за присъждане на сумата в размер на 20 000 лева, представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди в резултат от поставянето му в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказание „лишаване от свобода“ в Затвора Пловдив в периода от 01.09.2020 г. до 23.04.2023 г., изразяващи се в унизително, расистко и нечовешко отношение, като конкретните оплаквания се изразяват в: неосигуряване на лечение и хигиенно-диетичен режим за диагностицирано заболяване Хепатит С; унизително и грубо отношение от страна на затворнически служител и нанесен побой. Претендира се и присъждане на адвокатско възнаграждение в полза на адв. Х.. Ответникът – Главна дирекция „Изпълнение на наказанията” - София чрез процесуалния си представител юриск. Ч. счита така предявената претенция за неоснователна и недоказана, поради което настоява за нейното отхвърляне. Претендира юрисконсултско възнаграждение.

Представителят на Окръжна прокуратура – Пловдив дава заключение за неоснователност на исковата претенция.

Административен съд – Пловдив, II отд., VII състав, след като прецени поотделно и в съвкупност събраните в настоящото производство доказателства, намира за установено от фактическа и правна страна следното.

Разпоредбата на чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС предвижда, че държавата отговаря за вредите, причинени на лишени от свобода и задържани под стража от специализираните органи по изпълнение на наказанията в резултат на нарушения на чл. 3 от ЗИНЗС. Съгласно чл. 285, ал. 1 от ЗИНЗС искът по чл. 284, ал. 1 се разглежда по реда на глава единадесета от АПК, а съгласно чл. 205 от АПК, искът за обезщетение се предявява срещу юридическото лице, представлявано от органа, от чийто незаконосъобразен акт, действие или бездействие са причинени вредите.

Ответникът в настоящото производство - Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ със седалище гр. София, съгласно чл. 12, ал. 2 от ЗИНЗС е юридическо лице към министъра на правосъдието и осъществява прякото ръководство и контрола върху дейността на местата за лишаване от свобода и пробационните служби, част от структурата, на което са областните служби „Изпълнение на наказанията“ съгласно чл. 12, ал. 1 и 3 от ЗИНЗС. За вредите, причинени от незаконосъобразни актове, действия и/или бездействия на администрацията на затворите и областните служби „Изпълнение на наказанията“ и длъжностни лица в системата на тази администрация, отговаря юридическото лице. При това положение, ГДИН за исковите периоди има както процесуална, така и материалноправна легитимация да отговаря по предявените искове.

На следващо място е необходимо да се отбележи, че установените в Част Седма от ЗИНЗС правила, не въвеждат като предпоставка за успешно провеждане на исковата претенция за обезщетение, действията или бездействията на администрацията да бъдат отменени като противоправни с административен или съдебен акт. За да бъде приета основателност на иск за вреди с правно основание чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС, следва кумулативно да бъдат доказани: акт, действие и/или бездействие на специализираните органи по изпълнение на наказанията, с което се нарушава чл. 3 от закона и настъпила в резултат на нарушението неимуществена вреда в правната сфера на ищеца, която се предполага до доказване на противното по силата на въведената с разпоредбата на чл. 284, ал. 5 от ЗИНЗС оборима презумпция. Или иначе казано, отговорността на държавата се ангажира при доказано подлагане на изтезания, на жестоко, нечовешко или унизително отношение (чл. 3, ал. 1), както и при поставянето на лицата в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието „лишаване от свобода“ или „задържането под стража“, изразяващи се в липса на достатъчно жилищна площ, храна, облекло, отопление, осветление, проветряване, медицинско обслужване, условия за двигателна активност, продължителна изолация без възможност за общуване, необоснована употреба на помощни средства, както и други подобни действия, бездействия или обстоятелства, които уронват човешкото достойнство или пораждат чувство на страх, незащитеност или малоценност (чл. 3, ал. 2).

В спорното съдебно производство, в т.ч. и исково такова, двете страни - ищец и ответник по иска са равнопоставени. Те имат еднакви възможности за извършването на процесуални действия, насочени към разкриване с помощта на доказателствените средства на истината относно фактите, релевантни за спорното право. Доказателствената тежест не е равнозначна на задължение да се представят доказателства. Принципите на обективната истина и служебното начало в съдебния административен процес, налагат съдът да основе констатациите си за всеки факт върху наличните доказателства, без да има значение дали те са представени от страната, която носи доказателствената тежест относно този факт, от противната страна по административния спор, или пък са издирени служебно от съда. При това положение, въпросът за доказателствената тежест се свежда до последиците от недоказването. Доказателствената тежест се състои в правото и задължението на съда да обяви за ненастъпила тази правна последица, чийто юридически факт не е доказан. В този смисъл с определението за насрочване на делото в открито съдебно заседание съдът е указал на страните подлежащите на установяване факти и последиците от недоказването.

На първо място следва да се посочи, че от събраните по делото доказателства се установява, че ищецът е постъпил в Затвора Пловдив на 14.12.2022 г. и към 23.04.2023 г. (крайната дата на исковия период) е пребивавал в това затворническо заведение. Или, няма данни да е пребивавал на територията на Затвора Пловдив в периода от 01.09.2020 г. до 13.12.2022 г. вкл. Това от своя страна е самостоятелно основание исковата молба в тези й части да бъде отхвърлена, без да се обсъждат наведените твърдения за извършени нарушения на чл. 3 от ЗИНЗС от органите по чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС. В тази връзка следва изрично да се посочи, че именно фактическите твърдения на ищеца, обективирани в обстоятелствената част на исковата молба, определят предмета на доказване и на произнасяне на съда и е недопустимо, ако не е било предприето изменение на иска по реда на чл. 214 от ГПК (каквото не е спорно между страните, че не е сторено), същият да бъде разгледан на фактически основания – различни от посочените в исковата молба.

По отношение на наведените твърдения, свързани с неосигуряване на лечение и хигиенно-диетичен режим за диагностицирано заболяване Хепатит С, следва да бъде съобразено, че съгласно чл. 129, ал. 1 от ЗИНЗС и чл. 2, ал. 1 от Наредба № 2/22.03.2010 г. за условията и реда за медицинското обслужване в местата за лишаване от свобода, медицинското обслужване на лишените от свобода се осъществява в медицински центрове и в специализирани болници, разкрити в местата за лишаване от свобода. А съгласно чл. 129, ал. 3 от ЗИНЗС предписанията на медицинските специалисти имат задължителен характер за началниците на съответните места за лишаване от свобода, като медицинското решение се взема единствено в интерес на здравето на лишения от свобода.

Съгласно Становище от 11.07.2023 г., изготвено от Фелдшер А.Г., л.св. В.К.А. е преминал през първоначален медицински преглед, ведно с кръвни изследвания, същият е в добро общо състояние, има хронично заболяване – Хепатит С, не приема медикаментозна терапия, но поради хроничното си заболяване е включен в чернодробна диета.

Приложено към становището е копие на медицинска документация (л. 49 и сл.), от която се установява, че:

• към 14.12.2022 г. същият е в добро общо състояние (така данни от прегледа при постъпването си в затвора на л. 50-52);

• на 22.12.2022 г. му е извършен общ медицински преглед, като е констатирано добро общо състояние (така амбулаторен лист на л. 55);

• на 09.01.2023 г. са му извършени лабораторни изследвания, като е констатиран позитивен резултат на anti-HCV (бърз тест) (така резултати от лабораторни изследвания на л. 54);

• на 23.01.2023 г. е посетил медицинския център в Затвора Пловдив, като му е изписано медикаментозно лечение с Трахизан (така извадка от Амбулаторен журнал на л. 62);

• на 27.01.2023 г. е постъпил в Специализирана болница за активно лечение на лишени от свобода – Вътрешно отделение, като е бил изписан на 03.02.2023 г., като видно от епикризата на л. 53 по делото, се касае за пациент, при който е потвърдено при проведените изследвания в СБАЛЛС гр. София хронична вирусна инфекция на черния дроб с носителство на хепатит „С“, на 01.02.2023 г. е извършена ехография на коремни органи, от която не са установени патологични отклонения. Установява се също така, че при пролежаването си в СБАЛЛС – София без оплаквания, без промяна в състоянието, дадени са препоръки за спазване на ХДР и ограничаване на рисковите фактори, както и за диспансерно наблюдение от лекар по местопребиваване и при необходимост консултация със съответните специалисти. Назначено му е лечение – Трансметил 2х1 т. и диета;

• на 20.03.2023 г. е посетил медицинския център в Затвора Пловдив, като са му предоставени 2 бр. марли и Гентамицин – 1 опаковка (така извадка от Амбулаторен журнал на л. 63). На същата дата е започнал и чернодробна диета (така извадка от Бележки за диети на л. 77);

• на 27.03.2023 г. е посетил медицинския център в Затвора Пловдив, като е получил епикриза и болнични, за което е положен подпис (така извадка от Амбулаторен журнал на л. 64);

• на 02.04.2023 г. е посетил медицинския център в Затвора Пловдив, като са му предоставени Паратрамол – 6 т. и Волтарен гел (така извадка от Амбулаторен журнал на л. 65);

• на 10.04.2023 г. е посетил медицинския център в Затвора Пловдив с оплаквания за ставна болка, като са му предоставени Паратрамол – 12 тб. и Ксилометазолин (така извадка от Амбулаторен журнал на л. 66);

Прието е заключение по допусната съдебно-медицинска експертиза, изготвена от вещото лице д-р Д.И.Д., в заключението на която, след запознаване с наличните по делото доказателства и направена справка, вещото лице установява, че съгласно предоставени Указания с рег. № 5465/27.05.2015 г. относно примерни менюта за организация на диетичното хранене в местата за лишаване от свобода от ВПД Главен директор Свилен Цветанов, в Приложението е записана Диета № 5 – Чернодробно-жлъчна диета, включваща конкретно посочени ястия с уточнение, че храната се приготвя без подправки с ограничение на солта, като заключава, че включените в менюто ястия отговарят на препоръчителната 5 диета на Певзнер с изключение на яйцата, както и че поради липса на данни, не се коментира дневно количество по отношение на белтъчини, мазнини и въглехидрати. На следващо място вещото лице посочва, че В.А. има положителен бърз скринингов тест за НС V антитела ( anti H С V ) от 09.01.2023 г., няма изследвана вирусна репликация ( H С V RNA ) в кръвта, поради което не може да се докаже персистиране на H С V RNA над 6 месеца. Няма извършена пункционна (перкутанна) чернодробна биопсия, която да докаже хистологични промени в черния дроб. А. попада в рискова група с висок риск за предаване на H С V инфекция. Въпреки, че диагностицирането не е извършено в пълен обем, според вещото лице, може да се приеме, че е налице инфекция с вируса на Хепатит С. Поради това, че не са извършени всички необходими диагностични процедури, експертът уточнява, че не може да се даде преценка за състоянието и степента на увреждане на черния дроб. И най-сетне е установил, че наличието на положителен скринингов тест задължава провеждането на допълнителни изследвания за доказване на виремия в кръвта, диагностично изясняване, включително и гено и субгенотипизиране, както и оценка на състоянието и промените в черния дроб, като това се извършва в клиники/отделения по гастроентерелогия с II-III ниво на компетентност. Констатирано е, че положителният скринингов тест е от 09.01.2023 г., не са извършени допълнителни изследвания за поставянето на окончателна диагноза „Хроничен вирусен хепатит С“ с МКБ-10 В18.2, с оглед преценка на състоянието и започване на лечение с директно действащи противовирусни средства. Според приложената по делото медицинска документация към момента ищецът не провежда лечение за Хепатит С с директно действащи противовирусни средства и хепатопротектори. В документите по административното дело няма приложена епикриза от УМБАЛ Токуда гр. София, такава не е предоставена и при допълнителната проверка.

От събраните по делото доказателства, в т.ч. и приетото и неоспорено от страните заключение по СМЕ, което съдът кредитира като обективно и безпристрастно изготвено, се установява, че от 09.01.2023 г. ищецът е инфектиран с вируса на Хепатит С и до датата на депозиране на исковата молба, а именно 23.04.2023 г. не му е извършена пункционна (перкутанна) чернодробна биопсия, която да докаже хистологични промени в черния дроб. Същият попада в рискова група с висок риск за предаване на НС V инфекция. Не са му били извършени всички необходими диагностични процедури, поради което и не може да се даде преценка за състоянието и степента на увреждане на черния дроб. Установява се също така и необходимостта от задължително провеждане на допълнителни изследвания, както и оценка и състоянието в черния дроб и съответно провеждане на лечение, каквото не е било сторено. Това от своя страна е достатъчно основание да приеме, че е налице твърдяното нарушение чл. 3 от ЗИНЗС.

Действително, следва да се констатира, че А. регулярно е получавал медицинско обслужване, в т.ч. са му предписвани и предоставяни лекарствени средства, но същите не са свързани с констатираното носителство на вируса на Хепатит С. Все в тази насока и с оглед данните, че в периода от 27.01.2023 г. до 03.02.2023 г. е пролежал в СБАЛЛС гр. София, е необходимо да се посочи, че същият е бил насочен за диспансерно наблюдение от лекар по местообитание и при необходимост консултации със съответните специалисти, което не се констатира да е било сторено.

Установява се обаче, че считано от 20.03.2023 г. е започнал и чернодробна диета, която експертът заключава, че отговаря на препоръчителната 5 диета на Певзнер с изключение на яйцата, но по делото нито се твърди, нито са ангажирани доказателства на ищеца да са били предоставяни ястия, които не отговарят на препоръчания диетичен режим. До извод в обратната насока не водят и показанията на разпитания по делото свидетел Р., чиито показания съдът приема за логични, последователни и почиващи на непосредствени впечатления и спомени на свидетеля, доколкото същият заявява, че от м. март 2023 г. вече не е в Затвора Пловдив, т.е. считано от датата, на която на ищеца е била предписана въпросната диета, няма данни свидетелят да е бил в една килия с ищеца.

С оглед на всичко, изложено до тук, съдът намира, че са налице конкретно установените бездействия от страна на служителите на ответника ГДИН, изразяващи се в неосигуряване на необходимото медицинско обслужване във връзка с констатиран у ищеца положителен бърз скринингов тест за НС V антитела в периода от 09.01.2023 г. до 23.04.2023 г. вкл. (общо 105 дни). Това от своя страна води до извода, че битовите условия в това затворническо заведение за тези периоди създават предпоставки за увреждане на психическото здраве на лишените от свобода, както и за уронване на човешкото им достойнство. Тези неблагоприятни условия, освен пряко водещи до унизително и недостойно отношение към лишените от свобода, водят и до извода за заплаха за здравето им. При това положение, правилото на чл. 284, ал. 5, във връзка с ал. 1 от ЗИНЗС налага да се приеме, че А. е претърпял посочените по-горе неимуществени вреди, изразяващи се в описаните в исковата молба негативни психически състояния.

Тук е мястото да се посочи, че отговорността на държавата за причинените вреди по чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС, е обективна и освобождава ищеца от тежестта да доказва вина на конкретно длъжностно лице. Обективният характер означава още, че държавата отговаря за вредите, причинени от нейните органи или длъжностни лица при изпълнение на административната дейност, които са последица от незаконосъобразните им актове, действия или бездействия, без значение дали са причинени виновно от тях. В конкретния случай ищецът твърди определени обстоятелства, свързани с лошите условия, при които е изтърпявал наказание „лишаване от свобода“ и посредством ангажирани от негова страна доказателствени искания, тези твърдения следва да се приемат за доказани, доколкото нито са оспорени от ответника, нито са ангажирани доказателства, които да ги оборят. Тези обстоятелства, съгласно практиката на Съда по правата на човека, включително пилотното решение „Нешков и други срещу България“, съставляват самостоятелно и достатъчно основание да се приеме, че ищецът е бил подложен на нечовешко и унизително отношение в разрез с разпоредбите на чл. 3, ал. 2 от ЗИНЗС и чл. 3 от ЕКЗПЧОС.

Така, съгласно чл. 52 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД), приложим по препращане от § 1 ЗР на ЗОДОВ, обезщетението за неимуществени вреди се присъжда от съда по справедливост. Понятието „справедливост“ е морално-етична категория и включва съотношението между деянието и възмездието. Всъщност, размерът на обезщетението като паричен еквивалент на причинените неимуществени вреди, се определя при съобразяване характера, вида, изражението и времетраенето на претърпените вредни последици, ценността на засегнатите нематериални блага и интереси и при отчитане икономическия стандарт в страната към момента на увреждането, така, че обезщетението да не бъде средство за неправомерно обогатяване. Спазването на принципа на справедливостта като законово въведен критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, изисква размерът на обезщетението за претърпени неимуществени вреди да бъде определен от съда, с оглед на всички установени по делото факти и обстоятелства, касаещи начина, по който незаконосъобразната административна дейност се е отразила на увреденото лице. С оглед характера на деянието, естеството и степента на претърпените вредни последици от ищеца и периодите, през които е търпял неприемливите условия при изтърпяване на наказанието „лишаване от свобода“ в Затвора Пловдив и при отчитане икономическия стандарт на страната (за този период – 2023 г.), според настоящия състав, обезщетението, което е най-справедливо в този случай да се присъди, е в размер на 1 000 лева, съобразявайки актуалната практика и насоките на ЕСПЧ. Тук е мястото да се посочи, че ЕСПЧ приема, че обезщетение в размер на 30 % от това, което той би присъдил, е адекватно за компенсиране на вредите от лоши условия за задържане в Словения и Русия (така Bizjak v. Slovenia, жалба № 25516/12, решение по допустимост от 8 юли 2014 г. и Shmelev and others v. Russia, жалба № 41743/17 и 16 др., решение по допустимост от 17 март 2020 г.). Съответно, за справедлива база за размера на обезщетението се приема между 4 и 5, 3 евро на ден (така Bizjak vs Slovenia, жалба 25516/12, решение по допустимост от 08 юли 2014 г.; Domjàn vs Hungary, жалба 5433/17, решение от 14 ноември 2017 г.), като посочената база е определена като справедлива за установено задържане в лоши условия в Унгария, при съобразяване на жизнения стандарт за страната. В този смисъл и доколкото според статистически данни на Евростат минималните месечни възнаграждения в България се явяват по-ниски от тези в Унгария средно с 40 %, то отчитайки жизнения стандарт в България, за справедлив размер за исковите периоди (които са в рамките на 2023 г.) би следвало да се счита такъв между 2, 00 евро и 2, 55 евро на ден при констатирано едно нарушение, съответно до 5, 00 евро на ден при констатирани повече от едно нарушение, както и в случаи, в които се касае до неосигуряване на своевременно медицинско обслужване, застрашаващо здравето и живота на лишените от свобода. Ето защо, според този съд, при положение, че се установи, че за период от 105 дни на ищеца не е било осигурено необходимото медицинско обслужване, именно посоченият размер най-точно и съответно ще овъзмезди претърпените увреждания от ищеца и този размер именно съответства на конкретната преценка, направена от състава на база установените по делото факти и съобразно обществения критерий за справедливост.

В останалата част обаче, досежно наведените твърдения, свързани с унизително и грубо отношение от страна на затворнически служител и нанесен побой, исковата молба следва да бъде отхвърлена.

На първо място, във връзка с твърденията, че след като е решил да подаде настоящата искова молба, ищецът е поискал да му бъде върната епикризата, за да може да я приложи към молбата си и е отишъл при доктор в Медицинския център на Затвора Пловдив и при отправено от негова страна искане на този документ: „...същият – чието име не зная, започна да ме обижда с расистки за мен изрази. Нарече ме: „клошар“; „циганин“; „педал“; „миндил“. Даже хвърли обувката си по мен!“, е необходимо да се посочи, че от събраните и неоспорени от страните доказателства се установява, че на 24.03.2023 г. ищецът е посетил медицинския център към Затвора Пловдив с желание да му бъде предоставена епикриза с цел предоставянето й пред Апелативен съд – Пловдив. На същата дата е пожелал и разговор с психолог, като е бил приет от инспектор-психолог И. П., като по време на беседата е установено, че причината за прием, е неудовлетворяване на искане от подс. към фелдшера на затвора за представяне на епикриза, която да представи пред Апелативен съд – Пловдив и грубо отношение от страна на медицинското лице към подсъдимия. След извършена справка обаче психолог П. е установила, че на 24.03.2023 г. (петък) ищецът не е по график за посещение при лекар, поради което и в деня, в който е по график – 27.03.2023 г. (понеделник) е заявено, че ще му бъде предоставена търсената епикриза (така Докладна записка от инспектор-психолог И. П. с рег. № 1398/24.03.2023 г. на л. 107). На посочената дата, а именно 27.03.2023 г. се установява, че търсената от ищеца епикриза, му е била предоставена (така извадка от Амбулаторен журнал на л. 64, в която е положен и подпис от лицето). А съгласно показанията на свидетеля Р., същият не е чул служителите на затвора да са крещели на В., да му казвали обидни думи. Или, в заключение следва да се приеме, че тези твърдения на ищеца останаха недоказани.

По идентичен начин стои въпросът и с твърденията, че: „След тази случка поисках среща с психолога на затвора, доколкото зная същата се казва – И.П.. Тя се отнесе безотговорно към разказа ми за случилото се в медицинския център, не ми оказа никаква помощ!“. Това е така, защото, както вече се посочи и по-горе в решението, психолог И.П. е приела ищеца на същата дата, на която той е поискал среща, а именно 24.03.2023 г., извършила е необходимата справка и е уведомила А. за датата, на която по график следва да посети медицинския център, за му бъдат предоставени търсените документи, които освен всичко друго, се установи и че са му били предоставени.

Що се касае до оплакванията, че: „ През м. февруари тази година, пред същата – И.П., бях бит от офицера Веско Кудуков, в присъствието на друг командир, чието име също не зная. Психоложката не реагира по никакъв начин – не се намеси, за да прекрати побоя.“, на първо място следва да се посочи, че същите са твърди общи, доколкото не се посочва конкретна дата, а на следващо, разпитана по делото като свидетел психолог И.П.П. заявява, че през м. февруари не е провеждала срещи с ищеца, в т.ч. не го е срещала и случайно, отделно от това ищецът не й е споделял дежурният главен надзирател в Затвора Пловдив – В. К. да е имал грубо държание и да го е бил. Показанията на свидетелката П. се потвърждават и от показанията на другия свидетел, а именно С. П. – ИСДВР, която работи с ищеца. Действително, свидетелят Р. твърди, че ищецът е бил бит от служители на затвора, но не посочва нито конкретна дата, нито дори период, в т.ч. месец, в който това да е било сторено. Тук е мястото да се посочи, че данни за употребени помощни средства по отношение на обв. В.К.А. се съдържат в Уведомително писмо рег. № 295/17.01.2023 г. на Началника на Затвора Пловдив (л. 56), както и в Докладна записка вх. № 276/17.01.2023 г. (л. 57), Докладна записка от инспектор-психолог И. П. от 16.01.2023 г. (л. 58) и в Справка от 16.01.2023 г., изготвена от Главен надзирател В. К. (л. 59), но същите от една страна касаят действия, извършени през м. януари 2023 г., а не през м. февруари 2023 г., както твърди ищецът, а от друга – същите дори и да са били допуснати, са били с цел опазване на живота и здравето на лицето. Ето защо, наведените в тази връзка твърдения за извършени нарушения от служители на ответника, следва да се приемат за недоказани.

И следващите твърдения, че: „На 24.03.2023 г. в 9, 30 часа бях привикан от старшината в нашия отсек. Поводът беше, че поисках свободно свиждане с адвокат Н.Ю., която ме представлява по наказателното дело. Същият ми се разкрещя, като ме питаше „Кой си ти за да искаш свободно свиждане с адвоката?“ поиска от мен разписана молба до Началника на затвора. Отговорих му, че съм получил устно разрешение от Началника. След като получи този отговор старшината започна да се държи агресивно и да ме нарича „пикльо“; „искаш ли да ти разбия мутрата“; „имаш пет минути да изчезнеш“. Заявих му, че ще подам оплакване срещу него. На което този служител ми изкрещя следното: „Ако искаш и на министъра се оплачи“. На този разговор присъства С.П., на длъжност ИСДВР. Тя каза на старшината, че не е прав да се държи обидно и агресивно спрямо мен, след като за поисканата среща аз съм получил устно разрешение! Старшината и отвърна в смисъл, че тези неща не го касаят и че той взимал решенията!“, съдът приема за недоказани. Действително, от ищеца е направено доказателствено искане за изискване на снимков материал на надзирателите, които са били дежурни на дата 24.03.2023 г. и в тази връзка е постъпил отговор от Затвора Пловдив (л. 78), от който обаче се установява, че записите на изграденото видеонаблюдение се съхраняват 20 календарни дни, поради което и не могат да бъдат представени. Независимо от гореизложеното, разпитана като свидетел по делото С. И. П. – инспектор СДВР, пред която ищецът твърди, че дежурният старшина го е обиждал, заявява, че надзирателят не е бил с грубо отношение, както и че като надзирател се държи към всеки един осъден и подсъдим, както и към ищеца по един и същи начин. Не си спомня да е обиждал ищеца с думите, с които той твърди, но категорично заявява, че не е правила забележка на надзирател за грубо отношение, а само е уточнила, че началникът е казал, че може и без да подава молба ищецът да се види с адвокатката си, когато тя дойде и това е било по повод на отказа на надзирателя да разреши свиждане без молба от началника.

Като такива следва да се приемат и следващите твърдения, че по-рано същия месец е бил бит от същия служител, бил е блъскан и унижаван от този надзирател в коридора на техния отряд, доколкото нито един от разпитаните по делото свидетели не посочва по-рано от 24.03.2023 г., но в рамките на месец март, ищецът да е бил бит. Действително, както вече се посочи и по-горе, от показанията на свидетеля Р. е възможно да се приеме, че по отношение на ищеца е упражнявано някакво насилие, но доколкото не се посочва конкретен период, не може да се приеме за доказано това твърдение, още повече, че за период през м. януари същата година е установено използване на помощни средства. Все в тази насока и следва да се посочи, че от показанията на свидетелките П. и П. се установява, че ищецът редовно е имал оплаквания от надзиратели, съкилийници, доктора, но само когато е имало реален проблем, са изготвяни докладни, за такъв случай, свързан с побой от надзиратели, не е постъпвало оплакване от страна на ищеца. Отделно от това, от показанията на свидетелката П., които съдът също кредитира, се установява, че е била изготвена докладна за това, че при сутрешна проверка всички са излезли от стаята и само В. е лежал в леглото и е репликирал надзирател, но няма спомен за кой месец става въпрос и за това е бил наказан. От докладна записка изготвена от инспектор-психолог И. П. (л. 107) пък се установява, че от постъпването си в затвора на 14.12.2022 г. до момента на изготвянето на докладната – 24.03.2023 г., А. има наложени две дисциплинарни наказания – на 04.01.2023 г. за възникнал конфликт с подс. К.К. и физическа саморазправа със същия и на 20.01.2023 г. за грубо и провокативно поведение и неизпълнение на разпореждане на длъжностно лице. При това положение не може да се приеме, че по-рано през месец март, т.е. преди 24.03.2023 г. е бил блъскан и унижаван от надзирател в коридора на техния отряд. И тук следва да бъде съобразено, че именно фактическите твърдения на ищеца, обективирани в обстоятелствената част на исковата молба, определят предмета на доказване и на произнасяне на съда и е недопустимо, ако не е било предприето изменение на иска по реда на чл. 214 от ГПК (каквото не е спорно между страните, че не е сторено), същият да бъде разгледан на фактически основания – различни от посочените в исковата молба.

За пълнота следва да се посочи, че като доказателства по делото са приети, освен цитираните по-горе документи, така и други докладни записки, обяснения и др.под. (л. 111 и сл.), които обаче се констатира, че касаят период, различен от исковия такъв.

Както вече се посочи и по-горе, в производство по чл. 284 и сл. от ЗИНЗС в тежест на ищеца е да докаже при условията на пълно доказване осъществяване на твърдените нарушения на чл. 3 от страна на органите по чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС, поради което и с оглед доказателствената тежест в процеса и факта, следва да се приемат за недоказани твърденията, свързани с коментираните тук като извършени нарушения.

С оглед изхода на спора и претенцията единствено за присъждане на адвокатско възнаграждение от страна на адв. Х., съдът намира, че същата следва да бъде оставена без уважение, доколкото по делото е представен Договор за правна защита и съдействие (л. 5), в който не се констатира да е уговорено предоставянето на безплатна правна помощ, не е договорено и възнаграждение, като липсват и доказателства да е било заплатено такова.

Ответникът обаче следва да бъде осъден да заплати в полза на Административен съд – Пловдив деловодни разноски в размер на 304 лв., за изготвяне на заключение по изслушаната СМЕ.

По отношение на претендираното от ответника възнаграждение за осъществената защита от юрисконсулт, то следва да се посочи, че такова не му се следва, тъй като производството по делото е водено по специалния ред по чл. 286 от ЗИНЗС, а в ал. 2 от същата разпоредба не е предвидено заплащане на юрисконсултско възнаграждение. Разпоредбите на чл. 286, ал. 2 и ал. 3 от ЗИНЗС, тълкувани в тяхната взаимовръзка, се явяват специални по отношение на общите разпоредби на чл. 10, ал. 4 от ЗОДОВ и чл. 143, ал. 3 от АПК. Липсата на изрична уредба в ЗИНЗС, която да предвижда отговорност на ищеца за заплащане на юрисконсултско възнаграждение на ответника при пълно или частично отхвърляне на иска/исковете му, означава, че такова не се дължи, поради което и искането на ответника за присъждане на разноски следва да се остави без уважение.

Ето защо и поради мотивите, изложени по-горе, Административен съд – Пловдив, ІІ отд., VІІ състав,