Решение № 25 от 10.4.2023 г. на Софийски градски съд по дело № 7/2023 г.

Производството е по реда на чл. 530 и сл. ГПК, вр. чл. 15 ЗВ. Образувано е по молба на религиозна организация с наименование "Ц.НА Х. в Б." за регистрацията й като религиозна институция. В молбата се твърди, че на учредително събрание, проведено на 13.01.2023 г., в гр. София, е приет устав на институцията и са избрани нейните органи, като се иска съдът да постанови решение за регистрация на вероизповеданието като юридическо лице, съдействайки за упражняване правото на свобода на вероизповедание, закрепено както в чл.37 от Конституцията на Република Б., така и в чл.9 и чл.11 от ЕКЗПЧ, тъй като преценката за припокриване между вярванията и практиките на отделните вероизповедания не може да се извършва от държавните органи, а от самите религиозни общности. По реда на чл. 16 ЗВ е изискано и представено експертно становище от Дирекция "Вероизповедания" на Министерски съвет, което е отрицателно, изведено при аргументи, че видно от текстове на устава тази общност е православна, с което се заобикаля разпоредбата на чл.10 от ЗВ, съгласно която традиционно вероизповедание в Република Б. е източното православие, а негов изразител и представител е самоуправляващата се Българска православна църква. Съдът, като взе предвид представените с молбата доказателства, намира същата за неоснователна по следните съображения: Производството е за първоначална регистрация на религиозна организация, поради което съдът дължи проверка за съществуването на заявеното за вписване обстоятелство. Съгласно чл. 14 ЗВ статут на юридическо лице се предоставя на религиозна общност, ако тя отговаря на изискванията на закона. Законът, освен формални изисквания, а именно да е налице обединение на физически лица и устав със съдържанието, посочено в чл.17, въвежда и такива за отличимост на същностните характеристики на вероизповеданието, от тези на други на които вече е предоставен такъв статут, които същностни характеристики се изразяват както чрез наименованието, така и чрез прокламираното в устава верско убеждение ( чл.9 от ЗВ ) и съгласно, дадената в § 1, т. 1-3 от ДР на ЗВ легална дефиниция за вероизповедание. Изложените в представения устав верски убеждения и богослужебна практика определят религиозната общност като претендираща да представлява православното вероизповедание, а съгласно чл. 10, ал. 1, изр. 3 ЗВ такъв представител в държавата е единствено Българската православна църква. Така, за да се приеме за отделен представител на православието и то за територията на Република Б., за която единствен представител по каноничните правила е „Българската православна църка“, заявителят следва да твърди и да доказва, че е признат от другите Поместни православни църкви по каноничните закони за независима (автокефална) църква част от Едната, Свята, Съборна и Апостолска църква, а не това да следва от волята на учредителите, доколкото преценката не е правна, а канонична. Такива твърдения, респ. доказателства в заявлението липсват. Предвид мотивираната по – горе преценка за липса на отличима идентичност на процесното обединение, молбата за регистрация на религиозната институция следва да бъде отхвърлена. При тези мотиви, съдът