Решение № 171 от 3.6.2021 г. на Районен съд - Бургас по дело № 1992/2021 г.

Производството по делото е по реда на чл. 59 и сл. от ЗАНН, образувано въз основа на жалба от СТ. К. СТ. с ЕГН: ••••••••••, чрез пълномощник – адв. И.Р. – БАК, с посочен съдебен адрес: гр. Бургас, бул. „Христо Ботев“ № 81, ет. 1, против Наказателно постановление № 251а-657/22.10.2020 г., издадено от Директора на ОДМВР-Бургас, с което за нарушение по чл. 209а, ал. 1, вр. с чл. 63, ал. 1 от Закона за здравето /ЗЗ/, вр. с т. I подточка 9 от Заповед № РД-01-124/20.03.2020 г., допълнена със Заповед № РД-01- 197/11.04.2020 г., на министъра на здравеопазването /Заповедта/ и на основание чл. 209а, ал. 1, вр. с ал. 4 ЗЗ на жалбоподателя е наложено административно наказание „Глоба“ в размер на 300 лева. Първоначално по жалбата е било образувано НАХД № 4882/2020 г. по описа на РС- Бургас, като с Решение № 260059/25.01.2021 г. НП е било изцяло отменено. С Решение № 576/15.04.2021 г. на АдмС-Бургас по к.н.а.х.д. № 632/2021 г. решението на въззивната инстанция е било отменено и делото е било върнато за ново разглеждане от друг състав на РС-Бургас, като е било заведено под горния номер. С жалбата се иска отмяна на обжалваното наказателно постановление поради незаконосъобразност. Посочва се, че не е ясно дали актът е съставен от оправомощено лице. Твърди се, че АУАН, въз основа на който е издадено НП, е с номер, различен от този, който е описан в издадения акт, което пречи на жалбоподателя да разбере на какъв точно акт се основава издаденото НП. Заявява се, че жалбоподателят е стоял на пейка в парка, но устата и носа му са били закрити от яката на якето му, а отделно от това той през няколко минути е отпивал чай, като най-близкостоящите хора са били на 5-6 метра. Развиват се подробни съображения за маловажност на случая, като се иска прилагането на чл. 28 ЗАНН. Претендират се разноски. В открито съдебно заседание жалбоподателят се представлява от пълномощник – адв. Рисимански – БАК, която заявява, че поддържа жалбата по изложените в нея доводи и моли за отмяна на НП. Административнонаказващият орган не изпраща представител. В писмено становище на упълномощен юрисконсулт се застъпва позиция за неоснователност на жалбата. Поддържа се, че НП е правилно и законосъобразно, а в хода на производството не са допуснати съществени нарушения на процесуалните правила. Пледира се за потвърждаване на НП. Съдът приема, че жалбата е подадена в рамките на седемдневния срок за обжалване по чл. 59, ал. 2 ЗАНН (видно от разписката на л. 15 гръб от НАХД № 4882/2020 г. по описа на РС-Бургас - НП е връчено на жалбоподателя на 10.11.2020 г., а жалбата е депозирана директно в съда на 13.11.2020 г.). Жалбата е подадена от легитимирано да обжалва лице срещу подлежащ на обжалване акт, поради което следва да се приеме, че тя се явява процесуално допустима. Разгледана по същество жалбата е неоснователна, като съдът след като прецени доказателствата по делото и съобрази закона в контекста на правомощията си по съдебния контрол намира за установено следното: На 23.04.2020 г. около 15.10 часа полицейски служители, сред които и св. Т.У. – полицай при ОДМВР-Бургас изпълнявали служебните си задължения в гр. Бургас, парк „Славейков“, когато срещу бл. 68, забелязал група от 5-6 човека, сред които и жалбоподателят С., които седели на пейка, без да има дистанция помежду им и без никой от тях да носи защитна маска или друго средство, което да покрива носа и устата. Полицейският служител поискал съдействие от колегите си от 02 РУ-Бургас, като на място пристигнала св. С.Н., която преценила, че с поведението си С. е нарушил разпоредбата на чл. 209а, ал. 1, вр. с чл. 63 от ЗЗ, вр. с т. I.9 от Заповед № РД-01-124/13.03.2020г. на министъра на здравеопазването, поради което и на място му съставила АУАН с бл. № 454933/23.04.2020 г. Актът бил предявен на жалбоподателя, който се запознал с неговото съдържане, подписал го и получил препис от него, заявявайки че няма възражения по акта. В срока по чл. 44, ал. 1 ЗАНН писмени възражения не били депозирани. Административнонаказващият орган, сезиран с преписката по акта, също счел фактическите констатации за безспорно установени, поради което и издал атакуваното НП, с което за нарушение по чл. 209а, ал. 1, вр. с чл. 63, ал. 1 ЗЗ, вр. с т. I.9 от Заповед № РД-01- 124/13.03.2020г. на министъра на здравеопазването, допълнена със Заповед № РД-01- 197/11.04.2020г. и на основание чл. 209а, ал. 4, вр. с ал. 1 ЗЗ, наложил на жалбоподателя административно наказание „Глоба“ в размер на 300 лева. Изложената фактическа обстановка съдът прие за установена въз основа на събраните по делото доказателства, обективирани в гласните и в писмените доказателства и доказателствени средства, които са непротиворечиви и допълващи се. По делото не се събра доказателствен материал, който да поставя под съмнение така установените факти. Като цяло жалбоподателят не оспорва, че към момента на проверката се е намирал на посоченото място и не е имал поставена маска, но навежда изводи за това, че лицето му е било покрито с яката на дрехата, както и че е пиел чай и не е представлявал опасност за никого. Административнонаказателното производство е строго формален процес, тъй като чрез него се засягат правата и интересите на физическите и юридически лица в по-голяма степен. Предвиденият в ЗАНН съдебен контрол върху издадените от административните органи наказателни постановления е за законосъобразност. От тази гледна точка съдът не е обвързан нито от твърденията на жалбоподателя, нито от фактическите констатации в акта или в наказателното постановление (арг. чл.84 от ЗАНН във вр.с чл.14 ал.2 от НПК и т.7 от Постановление № 10 от 28.09.1973 г. на Пленума на ВС), а е длъжен служебно да издири обективната истина и приложимия по делото закон. В конкретния случай съдът счита, че наказателно постановление е издадено от компетентен орган, а АУАН е съставен от оправомощено за това лице по смисъла на чл. 209а, ал. 3 и ал. 4 от ЗЗ, видно и от Заповед № 251з-1247/24.03.2020г. (л. 20). Административнонаказателното производство е образувано в срока по чл. 34 от ЗАНН, а наказателното постановление е било издадено в шестмесечния срок. В АУАН и в НП нарушението е описано подробно, като изчерпателно са посочени всички съставомерни признаци на състава. Посочено е в какво се изразява неправомерното поведение на жалбоподателя, както и относимите Заповеди на министъра на здравеопазването, които въвеждат съответните изисквания. Фактът, че в НП АУАН е индивидуализиран посредством по-късно поставеният му рег. № 434а-244, а не по бланковия номер, по никакъв начин не води до извод за процесуално нарушение. Всеки АУАН има свой фабричен номер, в случая бланков № 454933, под който нарушителят получава препис от акта, като впоследствие той се регистрира с деловоден (рег.) номер и под същия номер се издава и НП. Видно от процесното НП за издаването му е послужил АУАН от дата 23.04.2020 год. с номер 434а- 244. Действително в съставения АУАН липсва посочен такъв регистрационен деловоден номер, но доколкото е налице идентичност в описанието на нарушението дадено в НП и АУАН, то следва да се приеме, че се касае за процесуални актове (АУАН и НП) издадени в рамките на едно и също административнонаказателно производство и касаещи едно и също нарушение. В този смисъл жалбоподателят не твърди и не представя доказателства, че връченият му екземпляр от съставения акт е друг, а тъкмо напротив – към жалбата си прилага АУАН с бл. № 454933, именно на който както стана дума в последствие е поставен рег. № 434а-244 и въз основа на който в последствие е издадено и процесното НП. Поради това настоящият състав приема, че процесуални нарушения в тази насока не са допуснати. В този смисъл е и практиката на касационната инстанция, като например – Решение № 7/03.01.2014г. на АдмС-Бургас по к.н.а.х.д. № 1936/2013г. и Решение № 462/01.03.2013г. на АдмС-Бургас по к.н.а.х.д. № 1795/2012г. По мнение на съда дадената правна квалификация също кореспондира на установените факти, като съвсем коректно актосъставителят и АНО са посочили, че се касае за нарушение на чл. 209а, ал.1 ЗЗ, съгласно която - който наруши или не изпълни въведени от министъра на здравеопазването или от директор на регионална здравна инспекция противоепидемични мерки по чл. 63, ал. 4 или 7 и чл. 63а, ал. 1 или 2, освен ако деянието не съставлява престъпление, се наказва с глоба от 300 до 1000 лв., като коректно са направили превръзка с чл. 63 ЗЗ. Нормата на чл. 209а, ал. 1 ЗЗ в частта относно точните забрани е бланкетна, поради което и посочването й, наред със съответните заповеди, с които се въвеждат противоепидемични мерки, е напълно достатъчно, за да се приеме, че изискването за квалифициране на деянието е изпълнено. Отделно от това актосъставителят и АНО коректно са цитирали кои точно разпоредби от кои точно заповеди на министъра на здравеопазването не са били изпълнени (запълнили са със съдържание бланкетната диспозиция), поради което и съдът не съзира нарушения в тази насока. Тук е мястото да се посочи, че Заповедта на министъра подлежи на самостоятелен контрол за законосъобразност, който е извън предмета на производството по оспорване на НП, издадено поради нейното неизпълнение и инцидентното й обжалване при оспорване на НП е недопустимо (Решение № 31/27.01.2016г. по к.а.н.д. № 1002/2015г. на АдмС- Плевен). В този смисъл има и практика на ВАС, съгласно която: „ възможността за съдебен контрол относно действителността на административните актове е предвидена изрично като безсрочна – чл. 149, ал. 5 АПК, а от друга – допускането на такъв контрол би представлявало инцидентно съединяване на жалби срещу различни административни актове, при участието в процеса само на административния орган, издал един от тях. Затова, докато в отделен процес един административен акт не бъде обявен за нищожен или отменен като незаконосъобразен неговият стабилитет следва да бъде зачитан“ (Решение № 8584/2020 г., VIII отд, ВАС). На съда е извесно, че в практиката и теорията съществува спор относно правната същност на процесните заповеди, като във връзка с направентие възражения съдът следва да посочи следното. Съдът, в настоящия му състав, се придържа към виждането, че заповедите на министъра са общи административните актове, поради следните причини. Заповед № РД-01- 124/13.03.2020г. на министъра на здравеопазването е издадена на основание чл. 63, ал.1 (ДВ бр. 28 от 2020 г., в сила от 13.03.2020 г.) от Закона за здравето и във връзка с усложняващата се епидемична обстановка, свързана с разпространението на COVID-19 на територията на страната и обявеното с Решение от 13.03.2020г. на Народното събрание извънредно положение. Видно от нейното съдържание и разпоредителната част, тя носи белезите на общ административен акт по смисъла на чл. 65 от АПК. Съгласно разпоредбата на чл.65 от АПК, общи са административните актове (ОАА) с еднократно правно действие, с които се създават права или задължения, или непосредствено се засягат права, свободи и законни интереси на неопределен брой лица, както и отказите да се издадат такива актове (така Определение № 8865 от 06.07.2020 г. по адм. д. № 3873/2020 на Върховния административен съд; Определение от 01.06.2020 г. по адм. д. № 4088/2020 на Върховния административен съд). АПК не предвижда обявяване на ОАА в Държавен вестник, а е уредено специално производство във връзка с тяхното приемане и оповестяване. От тези правила е налице изключение като съгласно чл. 73 АПК когато неотложно трябва да се издаде общ административен акт за предотвратяване или преустановяване на нарушения, свързани с националната сигурност и обществения ред, за осигуряване на живота, здравето и имуществото на гражданите, може да не се спазят някои от разпоредбите на този раздел за уведомяване и участие на заинтересованите лица в производството по издаване на акта. В тези случаи в хода на изпълнението на акта се оповестяват съображенията за издаването му. Заповедите на Министъра на здравеопазването са издадени именно в неотложна ситуация за опазване на живота и здравето на гражданите на територията на страната като същите са оповестени чрез средствата за масово осведомяване, чрез извънредни пресконференции на НОЩ, както и на страницата на Министерство на здравеопазването. Проследявайки уредбата се установява, че посочената Заповед № РД-01- 124/13.03.2020г. на министъра на здравеопазването, в последствие е отменена, но тази отмяна не се отразява върху отговорността на нарушителя, който е допуснал нарушение към момента, към който Заповедта е предвиждала конкретна забрана до неопределен кръг от лица. Като ОАА тя е имала ограничено действие във времето и с отпадане на предварително заложения в нея срок действието й е отпаднало, но това не обезсилва със задна дата правата и задълженията, които е пораждала през периода на действието си. Това би било така единствено ако е била обявена за нищожна, но такива данни не са налице по делото (в този смисъл Решение от 16.12.2020 г. по к. адм. н. д. № 107 / 2020 г. на Административен съд – Габрово; Решение № 160 от 03.12.2020 г. по к. адм. н. д. № 152 / 2020 г. на Административен съд – Кърджали; Решение № 170 от 14.12.2020 г. по к. адм. н. д. № 147 / 2020 г. на Административен съд – Кърджали; Решение № 177 от 21.12.2020 г. по к. адм. н. д. № 160 / 2020 г. на Административен съд – Кърджали и др.). Първоначалното действие на забраната по т. I.9 от Заповед № РД-01-124/13.03.2020г. е удължено със Заповед № РД-01-197/11.04.2020г. на министъра на здравеопазването до 26.04.2020г., поради което и към 23.04.2020г. е пораждала правно действие. Съдът намира, че в случая правилно актосъставителят е приел, че жалбоподателят се е намирал на „открито обществено място“ по смисъла на заповедта. Изрично в Заповед № РД-01-197/11.04.2020г. на министъра на здравеопазването е посочено, че за нуждите на забраните по Заповед № РД-01-124/13.03.2020г. под „обществено място“ следва да се разбират и местата, които са общодостъпни и/или са предназначени за обществено ползване. Няма спор, че мястото, на което е била установен жалбоподателят е било общодостъпно – градски парк. Дали това общодостъпно място е било пусто, безлюдно и т.н. е без значение. Фактът, че мястото е било общодостъпно го прави „обществено място“ по смисъла на Заповедта, поради което и забраната по т. I.9 е важала. В случая жалбоподателят не е носил изискуемата маска или средство за покриване на устата и носа, като е бил наясно със съществуването на забраната (самият той е потвърдил пред актосъставителя, че е наясно със забраната), поради което и правилно контролните органи са приели, че се касае за административно нарушение с посочената правна квалификация и правилно са ангажирали административнонаказателната отговорност на С.. В заключение – конкретно нарушение, за което жалбоподателят е бил санкциониран не е маловажно и за него не е приложима разпоредбата на чл. 28 ЗАНН. Маловажни са нарушенията, които разкриват по-ниска степен на обществена опасност в сравнение с типичния случай и се отличават помежду си по "наличието на очевидност, несъмненост на маловажността на извършеното нарушение". В случая конкретното деяние не се отличава от обичайните нарушения от този вид, поради което и приложението на чл. 28 ЗАНН би било незаконосъобразно. Твърденията на жалбоподателя, че е пиел чай, или че е използвал яката си за да прикрие носа и устата си са недоказани, а и взаимно противоречащи си. Няма как едновременно лицето да е отпивало чай и наред с това да е прикривало лицето си яката на дрехата си. Отделно от това използването на яка на дреха, като средство за защита е крайно недостатъчно и няма как да се приеме, че вдигайки яката си, лицето е изпълнило задълженията си по заповедта, да покрие устата и носа по сигурен и ефективен начин (чрез маска или друго аналогично средство – шлем и т.н.). В случая жалбоподателят е бил установен в парк (при важаща забрана за посещение и на паркове), като се е намирал в непосредствена близост до други лица (5-6 човека), поради което и противно на становището му – съдът приема, че той не е бил на разстояние от околните, с което да не е застрашавал никого. Не са ангажирани никакви доказателства за влошено материално или здравословно положение на жалбоподателя, които евентуално да обосноват по-ниска степен на обществена опасност. Не са ангажирани никакви доказателства, които да сочат на важна или неотложна причина, която да е провокирала С. да наруши забраната и освен да стои на пейка в парка, да е и без маска на обществено място. Точно напротив – той се е намирал в парк, без основателна причина, заедно със свои познати, в следобедните часове и дори по негови думи – си е пийвал чай. Действително нарушението е първо на жалбоподателя, но това е взето предвид, при индивидуализацията на наказанието, което е отмерено в минималния възможен размер. Предвид всичко горепосочено, съдът счита, че правилно е била ангажирана административнонаказателната отговорност на жалбоподателя, като издаденото НП е законосъобразно и следва да се потвърди изцяло. Към момента е настъпила законодателна промяна и в разпоредбата на чл. 63, ал. 3 ЗАНН (нова - ДВ, бр. 94 от 2019 г.), съгласно която - в производството по обжалване на НП въззивният съд може да присъжда разноски на страните. Уредбата препраща към чл. 143 АПК, който пък от своя страна препраща към чл. 77 и чл. 81 ГПК, регламентиращи, че съдът дължи произнася по възлагане на разноските, само ако съответната страна е направила искане за присъждането им. В конкретния случай, с оглед изхода на правния спор разноски се дължат в полза на АНО, който обаче не е поискал присъждането им, поради което и съдът няма как служебно да ги възложи в тежест на жалбоподателя. Така мотивиран, на основание чл.63, ал.1, предл.1 ЗАНН, Бургаският районен съд