Решение № 40 от 7.1.2022 г. на Районен съд - Варна по дело № 8750/2021 г.

Производството е по реда на гл. „ ХVІІІ-та” вр. гл. „ХІІІ-та” вр. чл. 422 ГПК. Делото е образувано въз основа на искова молба подадена от „••••••“ АД ЕИК •••••със седалище и адрес на управление гр.В., бул. „В. В.“ № ••••, с която претендира да бъде прието за установено по отношение на Н. В. К. ЕГН ••••••••••, с адрес гр. В., ул. „Й. Й.“ ••• ап.•••, че съществува присъденото с издадена по ч.гр.д. № 2181/2021г. на ВРС заповед по чл. 410 ГПК вземане за сумите от: 218, 09 лв. (двеста и осемнадесет лева и девет стотинки), представляваща цена за доставена електроенергия по Договор за покупко-продажба на ел.енергия при Общи условия по фактури издадени за периода от 08.02.2019г. до 15.04.2019г. за обект с адрес: гр. В., ул. „Й. Й.“ бл.•••, ет.••, ап.••• с Аб. № ••••• и клиентски № •••••; 38, 53 лв. (тридесет и осем лева и петдесет и три стотинки) – мораторна лихва върху сумите по всяка една от фактурите за периода от датата на падежа й до 29.01.2021г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението – 15.02.2021г. до окончателното заплащане на задълженията. В исковата молба са изложени следните обстоятелства, на които се основават претендираните права: Страните са били в договорни отношения за доставка на ел. енергия. Продавачът – ищец доставял уговорената стока до обект на ответника – купувач, находящ се в гр. В., ул. „Й. Й.“ бл.•••, ет.•, ап.•• с Аб. № ••••• и клиентски № •••••, за която издавал ежемесечни фактури. Купувачът не платил в уговорените срокове дължимата цена за доставеното количество в периода 08.02.2019г. до 15.04.2019г на стойност 218, 09 лева и изпаднал в забава. Предвид неизпълнението на задължението за плащане кредитора инициирал заповедно производство, в хода на което било уважено заявлението му и била издадена заповед по чл. 410 ГПК, с която била присъдена претендираната цена, срещу която длъжника възразил в срок. На това основание за ищеца е възникнал правният интерес да иска да бъде установено съществуване на вземането, присъдено с издадената заповед за изпълнение. Претендират се разноски. В законоустановения срок по чл. 131 ГПК по делото е постъпил писмен отговор от ответника, с който го оспорва. Сочи, че жилището на адреса е общинско и е било ползвано от ответната страна в периода от 1979г. до 2001г. След това се е преместила на друг адрес, където е регистрирана. Поради това няма качеството на потребител за този обект след 2001г. и за претендираните суми следва да отговарят действителните потребители. Съдът, след като прецени събраните в процеса доказателства, поотделно и в съвкупност, прие за установено от фактическа страна, следното: От приложеното ч.гр.д. № 2181/2021г. по описа на ВРС се установява, че на кредитор „•••••••” •••• е издадена заповед за изпълнение срещу Н. В. К. ЕГН •••••••••• за вземане съвпадащо с посоченото в исковата молба. Срещу него длъжникът възразил в законоустановения срок по чл. 414 ГПК. От писмените доказателства – общ договор за снабдяване и разпределение на ел. енергия; решение №•••••••. на ДКЕВР; копие от вестник „Д.” с публикувани общи условия на договорите за продажба на ел. енергия; ОУ за продажба на ел. енергия; ОУ за достъп и пренос на ел. енергия; Решение № ОУ-05/21.072014г.; Решение № ОУ- 06/21.07.2014г.; фактури № ••••••••••/•••••••••г.; № •••••••••г.; № •••••••.; извлечение от сметка към 29.01.2021г. и справка за потреблението през последните 12/24/36м относно Аб. № •••••••••, клиентски № ••••••••; писмо от О. В.- район „М.“ с рег. № ••••••• с приложени приемо-предавателен протокол от 25.02.2019г. и констативен протокол № ••••••., се установява, че: на 07.11.2007г. ••••• е одобрил общи условия за доставка на електроенергия от „•••••••” ••••, които са били публикувани във в. „Д.” на 30.11.2007г. О т 08.02.2019г. до 15.04.2019г. от „••••••••” •••• с а били издадени 4 бр. фактури за доставена през период от 22.12.2018г. до 21.03.2019г. електроенергия до обект с адрес: гр. В., ул. „Й. Й.“ бл.•••, ет.••, ап.•••с Аб. № ••••••• и клиентски № ••••••••, на обща стойност 218, 09 лева с посочени в тях падежи 28.02., 01.03., 01.04. и 02.05.2019г. Ап.•••, находящ се в гр. В., ул. „Й. Й.“ бл.••• ет.•• е собственост на О. В., като след 08.10.2002г. той е бил отдаван под наем и предоставян за ползване последователно на И. К., В. К. и Б. С.. Към 19.09.2020г. титуляр на партидата за този имот открита при „•••••“ ••• е Б. С. По делото е прието на основание чл.146, ал.1 т.4 ГПК за безспорно и ненуждаещо се от доказване между страните обстоятелството, че ищецът е доставил в периода 08.02.2019г. до 15.04.2019г. до обект в гр. В., ул. „Й. Й.“ бл.•••, ет.•, ап.••• електроенергия на стойност 218, 09 лева. Въз основа на така установените факти, Варненският районен съд, като съобрази приложимия закон, приема от правна страна следното: Предявеният иск е с правно основание чл. 422 вр. чл. 415 ГПК, за вземане основаващо се на чл. 91 ЗЕ вр. чл. 200 ЗЗД. Искът е допустим, доколкото е предявен по реда на чл. 415 от ГПК от заявителя срещу длъжника в преклузивния едномесечен срок от уведомяването му за подаденото възражение. Разпределението на доказателствената тежест в процеса изисква при предявен положителен установителен иск с горепосоченото правно основание, ищецът да докаже възникването на спорното право, а ответникът следва да докаже фактите, които изключват, унищожават или погасяват това право. Предвид горепосочената материалноправна норма, на която се основава присъденото със заповедта вземане, уважаването на иска е обусловено от наличието на валидно облигационно правоотношене между страните по силата на сключен между тях договор за продажба на електроенергия, доставката от продавача на уговорените с договора стоки на купувача, както и настъпил падеж за плащането на дължимата цена. Респективно следва ответника да не е провел успешно доказване за точно в количествено и времево отношение изпълнение на задължението си за плащане на дължимата цена по договора или наличието на други правопогасяващи обстоятелства. За настоящия казус е меродавна също така правната уредба посочена в Закона за енергетиката (обн., ДВ, бр. 107 от 9.12.2003 г.), Наредба № 6 от 9.06.2004 г. за реда за присъединяване на производители и потребители на електрическа енергия към преносната и разпределителните електрически мрежи (обн. ДВ, бр. 74 от 24.08.2004 г.) и Правила за измерване на количеството електрическа енергия – ПИКЕЕ (обн. ДВ Брой 98 от 12.11.2013г.). Приложими са и общите условия на ищеца към договорите за доставка на електроенергия, които са приети и влезли в сила по реда на чл. 104а от ЗЕ, като в тази насока липсва спор по делото, както и че „••••••••••” ••• е идентично дружество с „•••••••” ••• и е оператор на по см. на чл. 92 т. 6 от ЗЕ. Не се спори относно количеството на доставената електроенергия, като в тази насока не бяха оспорени в срок приложените от ищеца частни документи, поради което съдът кредитира посочените в тях стойности. Спори се по делото, че ответникът е имал качеството на потребител по см. на чл. 92 т. 4 ЗЕ след 2002г. В тази насока, съдът намира, че ответникът не е бил задължен за заплащането на консумираната в обекта електроенергия след 2002г., тъй като от тогава не е бил негов собственик или ползвател. От гореобсъдените писмени доказателства, които не бяха оспорени от страните е видно, че О. В. е действителният собственик на имота, в който за процесния период са били настанявани други трети за процеса лица- наематели и ползватели, сред които не е ответника. Претендираните фактури са за период от 22.12.2018г. до 21.03.2019г., за който, въпреки дадените на ищеца изрични указания с проекта за доклад, от негова страна не бяха ангажирани доказателства, че е имал валидно правоотношение с ответника, във връзка с което да претендира вземане за доставена електроенергия. Предвид изложените по-горе доводи, ВРС намира, че искъ т следва да бъде изцяло отхвърлен като недоказан. При този изход на делото, на ищеца разноски не се следват, а ответникът не претендира такива.