Решение № 326 от 6.7.2023 г. на Окръжен съд - Велико Търново по дело № 621/2022 г.

Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК. Образувано е по въззивна жалба на „ЙЕТТЕЛ БЪЛГАРИЯ” ЕАД /с предишно фирмено наименование „ТЕЛЕНОР БЪЛГАРИЯ”/, ЕИК 130460283, със седалище и адрес на управление град София, ж.к. Младост 4, Бизнес парк София, сграда 6, чрез пълномощник – адвокат В. Г., срещу решение № 87/13.06.2022г. по гр.дело № •••/2021г. на Районен съд-П., с което са отхвърлени предявените от дружеството срещу С. В. Л., ЕГН ••••••••••, с адрес град П., ул.”•••” № •••, искове с правно основание чл.422 вр. чл.415 ГПК вр. чл.92 ЗЗД за приемане за установено в отношенията между страните, че ответникът дължи на ищеца сумата от 435.90 лв., от която 79.98 лв. неустойка за предсрочно прекратяване на договор за мобилни услуги за мобилен номер +359••• от 20.11.2018г., 67.47 лв. – неустойка за предсрочно прекратяване на договор за мобилни услуги за мобилен номер +359••• от 20.02.2019г. и 288.45 лв. – неустойка за предоставено по договор за лизинг от 20.02.2019г. ползване на устройство HUAWEI P20 Lite DUAL Blue с отстъпка от стандартната цена съгласно т.7 от договора за мобилни услуги от същата дата, за които суми е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по ч.гр.дело № •••/2020г. на Районен съд-П., като неоснователни и недоказани. Жалбоподателят счита решението за неправилно, като постановено в противоречие с материалния закон. Намира за неправилни изводите на съда, че доколкото ответникът не бил предизвестен за едностранното прекратяване на договора, то не били осъществени изискуемите от закона предпоставки за заплащане на неустойка. Излага, че клаузата на чл.19б от ОУ, приложими в отношенията между страните, предвиждаща право на доставчика да прекрати договор с потребител, който не е платил дължимата на падеж сума, в съвкупност с тази на чл.19д от ОУ, регламентираща освобождаването на мобилния номер по прекратения договор, приравняват прекратяването по последици на разваляне на договор без предизвестие поради неизпълнение. Счита, че посочените клаузи валидно дерогират общото правило на чл.87 ал.1 от ЗЗД и тъй като същите не предвиждат особена форма, в който волеизявлението на кредитора да бъде отправено към длъжника, то следвало да се приеме, че волеизявлението може да бъде и конклудентно – с предприети от доставчика действия по ограничаване на ползваните услуги. Твърди, че цитираните договори са прекратени едностранно автоматично от мобилния оператор и че поради неизпълнение на задължението на потребителя да заплати стойността на издадените месечни фактури, за ищеца е възникнало правото да получи уговорената неустойка. Прави искане искане за отмяна на първоинстанционното решение и постановяване на друго, с което да бъде прието за установено в отношенията между страните наличието на вземания на ищеца за неустойка по представените договори, предмет на издадената заповед за изпълнение по ч.гр.дело № •••/2020г. на РС-П.. Претендира направените в заповедното и първоинстанционното производство разноски, както и тези сторени в настоящата инстанция. В срока по чл.263 ал.1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от насрещната страна, чрез назначения й особен представител – адвокат П. Ч., в който заема становище за валидност, допустимост и правилност на атакувания съдебен акт, както и за съответствието му с материалния закон и съдопроизводствените правила. Счита въззивната жалба за неоснователна и моли съда да постанови решение, с което да потвърди първоинстанционното решение. Претендира разноски. В хода на проведеното съдебно заседание не се явява представител на „ЙЕТТЕЛ БЪЛГАРИЯ“ ЕАД. Въззиваемата страна, представлявана от адвокат П. Ч. в съдебно заседание, оспорва подадената въззивна жалба по съображения, подробно изложени в отговора на същата. Моли същата да бъде отхвърлена и първоинстанционното решение потвърдено. За да се произнесе по спора, настоящият съдебен състав намира следното: Производството пред РС-П. е било образувано по искова молба на „ЙЕТТЕЛ БЪЛГАРИЯ“ ЕАД /с предишно фирмено наименование „ТЕЛЕНОР БЪЛГАРИЯ”/ срещу С. В. Л. с правно основание чл.422 вр. чл.415 ал.1 ГПК вр. чл.92 ЗЗД, с която е поискано от съда да приеме за установено в отношенията между страните, че ищецът е носител на вземане за неустойка в размер на сумата от 435.90 лв., от която 79.98 лв. неустойка за предсрочно прекратяване на договор за мобилни услуги за мобилен номер +359••• от 20.11.2018г., 67.47 лв. – неустойка за предсрочно прекратяване на договор за мобилни услуги за мобилен номер +359••• от 20.02.2019г. и 288.45 лв. – неустойка за предоставено по договор за лизинг от 20.02.2019г. ползване на устройство HUAWEI P20 Lite DUAL Blue с отстъпка от стандартната цена съгласно т.7 от договора за мобилни услуги от същата дата, за които суми е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по ч.гр.дело № •••/2020г. на Районен съд-П.. Изложени са твърдения за наличието на сключени между страните договор за мобилни услуги от 20.11.2018г. за мобилен номер +359••• и договор за мобилни услуги от 20.02.2019г. за мобилен номер +359•••, със срок на действие 24 месеца всеки, съответно по избран абонамент Тотал 31.99 лв. и абонамент Тотал 26.99 лв., както и договор за лизинг от 20.02.2019г. По силата на последния на абоната било предоставено за ползване мобилно устройство HUAWEI P20 Lite DUAL Blue за период от 23 месеца срещу заплащане на месечна лизингова вноска в размер на 10.39 лв., съгласно уговорения погасителен план и както и правото на абоната след изтичане на 23 – месечния срок на договора срещу залащане на допълнителна сума от 10.39 лв. да придобие собствеността върху лизинговата вещ. Твърди, че стандартната цена на мобилнити устройство е 859.90 лв., а общата лизингова цена с избраната от абоната програма е 469.36 лв., като отстъпката, която ответникът е получил е в размер на 390.54 лв. /чл.7 от договора за мобилни услуги от с.д./. Изложено е, че за отчетния период на потребление – 25.01.2019г. – 24.04.2019г. абонатът не е изпълнил поетото договорно задължение да заплати на оператора дължимите месечни абонаменти съобразно ползваните от него услуги в общ размер от 302.85 лв., за което го уведомявал по реда на чл.31а от ОУ. Това ангажирало отговорността му по т.11 от процесните договори, като във връзка с чл.75 и чл.19б от ОУ на мобилния оператор, последният прекратил едностранно индивидуалните договори, сключени с ответника. Посочва, че датата на деактивация на абонамента е 19.06.2019г. поради нерегистрирани в електронната система на оператора плащания на дължимите суми. Твърди, че неизпълнението на ответника, обусловило правото му да ангажира договорната му отговорност, като начисли в крайната издадена фактура неустойка за предсрочно прекратяване на договорния абонамент, равняваща се на три месечи абонаментни такси по всеки от двата договора и разликата между стандартната цена на предоставеното мобилно устройство съгласно ценовата листа, действаща към момента на сключване на договора и заплатената от него при предоставянето му, съответстваща на оставащия срок на договора. В срока по чл.131 ГПК ответникът, чрез назначения му особен представител, подал писмен отговор на ИМ, в който отрекъл съществуването на претендираните парични вземания за неустойка с твърдения за липса на доставка на сочените от ищеца далекосъобщителни услуги и реалното им потребление по процесните договори за мобилни услуги и за допуснато грубо нарушение на чл.225 от ЗЕС и чл.1 ал.2 т.2 и т.3 от ЗЗП. Въз основа на събраните по делото писмени доказателства първоинстанионният съд е приел, че не са налице доказателства по делото, обективиращи волеизявление на ищеца, по силата на което да е прекъсната облигационната връзка по представените договори, сключени между страните, поради счел, че не са налице предпоставките за възникване задължение на абоната – ответник за заплащане на претендираната неустойка. Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259 ал.1 ГПК, от легитимирана страна, против обжалваем съдебен акт, поради което е процесуално допустима и следва да се разгледа по същество. Съобразно правомощията си по чл.269 от ГПК въззивният съд следва да извърши служебна проверка относно валидността и допустимостта на обжалваното решение. Съдът намира, че съдебният акт не страда от пороци, водещи до неговата нищожност – постановен е от законен състав, в пределите на правораздавателната власт на съда, изготвен е в писмена форма, подписан е и е разбираем. Съдът след анализ на събраните по делото пред първата инстанция доказателства, по вътрешно убеждение и въз основа на закона, в предметните предели на въззивното производство, очертани в жалбата, достигна до следните правни изводи: Не е спорно по делото и се установява от събраните по делото доказателства наличието на облигационна обвързаност между страните по силата на сключени договор за мобилни услуги от 20.11.2018г. за срок от 24 месеца и избран тарифен план Тотал 31.99 лв. и договор за мобилни услуги от 20.02.2019г. за срок от 24 месеца и избран тарифен план Тотал 26.99 лв. с предоставено за ползване мобилно устройство HUAWEI P20 Lite DUAL Blue с отстъпка от стандартната цена /859.90 лв./ в размер на 390.54 лв. Установява се, че дружеството- ищецц е подало заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК за парично вземане за сумата от 435.90 лв., от която 79.98 лв. неустойка за предсрочно прекратяване на договор за мобилни услуги за мобилен номер +359••• от 20.11.2018г., 67.47 лв. – неустойка за предсрочно прекратяване на договор за мобилни услуги за мобилен номер +359••• от 20.02.2019г. и 288.45 лв. – неустойка за предоставено по договор за лизинг от 20.02.2019г. ползване на устройство HUAWEI P20 Lite DUAL Blue с отстъпка от стандартната цена съгласно т.7 от договора за мобилни услуги от същата дата, въз основа на което била издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по ч.гр.дело № •••/2020г. на Районен съд-П.. Длъжникът не бил намерен на своя постоянен и настоящ адрес и заповедта била връчена по реда на чл.47 ал.5 от ГПК, след което заповедният съд указал на заявителя, че може да предяви иск за установяване вземането си. В законоустановения срок заявителят подал настоящата искова молба. Установителната искова претенция е допустима. Заявена е в срока по чл.415 ал.1 от ГПК, от легитимирано лице – заявителят в ззаповедното производство, за установяване съществуване на вземане по издадена заповед по чл.410 ГПК. Налице е идентичност между материалното право, чието изпълнение се претендира в заповедното производство и правото, чието установяване се иска в исковото производство. С влязло в законна сила решение № 30/04.03.2022г., постановено по гр.д. № •••/2021г. на Районен съд-П., е било прието за установено в отношенията между страните, че ответникът дължи на „ТЕЛЕНОР БЪЛГАРИЯ” ЕАД сумата от 510.65 лв. – главница, формирана от дължими и незаплатени месечни абонаментни такси за поребление на мобилни услуги по процесните договори за мобилни услуги и договор за лизинг за отчетен период на потребление 25.01.2019г. – 24.04.2019г., ведно със законната лихва върху главницата от 17.12.2020г. до окончателното изплащане на вземането, за която сума е била издадена заповед за изпълнение на парично задължение по ч.гр.д. № •••/2020г. на Районен съд-П.. Неизпълнението на договорните задължения на ответника е породила правото на оператора за едностранно прекратяване на договорната връзка на основание чл.19б от ОУ и да претендира уговорената неустойка за предсрочно прекратяване – стандартните месечни абонаменти за периода от прекратяване до изтичане на уговорения срок на договора, като максималния размер на неустойката не може да надвишава тракратния размер на стандартните месечни абонаменти, а в допълнение към така определената неустойка и част от ползваната стойност на отстъпките от абонаментните планове, съответстваща на оставащия срок на договора, както и разликата между стандартната цена на устройството /в брой, без абонамент/, съгласно действащата към момента на сключване на договора ценова листа, и заплатената от него при предоставянето му /в брой или обща лизингова цена по договора за лизинг/, съответстваща на оставащия срок на договора. Съдът не споделя доводите на жалбоподателя, че клаузата в ОУ на договора, даваща право на оператора едностранно и без предизвестие да прекрати договора, валидно дерогира общото правило на чл.87 ал.1 от ЗЗД. Право да развали едностранно договора има само изправната страна по него, а с оглед установеното по делото, жалбоподателят не доказва своята изправност във връзка с надлежното упражняване на правото на разваляне. На клаузата от ОУ, регламентираща едностранно прекратяване на договора, на която се позовава жалбоподателят, не е придадено автоматично действие. Вярно е, че клаузите на ОУ на предвиждат форма, в която изявлението на мобилния оператор за предсрочно прекратяване на договорните отношения да бъде отправено към длъжника /нормите на чл.19а, чл.31а, чл.36, чл.51 от ОУ уреждат различни форми на уведомяване в хипотези, различни от тази на едностранно прекратяване от оператора на срочен договор поради неизпълнение на задължения от страна на потребителя/. Липсата на изрична клауза, регламентираща формата на уведомяване на потребителя, не означава, че същият въобще не следва да бъде уведомяван. В случая приложимо се явява общото правило – писменият договор подлежи на прекратяване с изявление в същата форма, доколкото не е уговорено друго в него или предвидено в ОУ. Действията, на които се позовава ищецът /постепенно ограничаване на ползваните услуги, деактивация/, не съставляват допустим начин за преустановяване на договорна връзка. Не съставляват такъв и СМС-известията за наличие на неплатени задължения и за спиране на телефона. Вън от горното, извършването им не е доказано. Доколкото жалбоподателят в настоящото производство не доказва твърдяното в исковата му молба основание за едностранно предсрочно прекратяване на процесните договори от страна на „Теленор България” ЕАД, кога е настъпило това прекратяване и осъществено ли е по надлежния ред, то съдът не може да приеме, че в неговата правна сфера е възникнало вземане за неустойка при предсрочното им прекратяване. Искът за установяване на вземането на жалбоподателя от ответника по жалбата за сумата от 288.45 лв., също е неоснователен и недоказан. Ищецът се позовава на договора за мобилни услуги от 20.02.2019г. за търсене на тази сума, като твърдяна разлика между цената на устройството без абонамент и преференциалната обща лизингова цена по договора за лизинг. В договора за лизинг от 20.02.2019г. страните са уговорили дължима обща лизингова цена от 469.36 лв., платима на 23 месечни вноски по 10.39 лв. Липсва уговорка при неизпълнение на договора лизингополучателят да дължи други суми, освен законната лихва – чл.6, ал.7 от ОУ на договора за лизинг, и неустойка до размера на общата цена, посочена в писмения договор между страните - чл.11, ал.2 от същите ОУ. Претенцията си за сумата 288.45 лв. ищецът основава на сключения с ответника договор за мобилни услуги от 20.02.2019г., в който е включена клаузата, според която е уговорено задължение за потребителя при изтичане на срока, да заплати разликата между цената на устройството без абонамент, съгласно ценова листа на Оператора, и заплатената обща лизингова цена по договора за лизинг. По своята същност това е неустойка за разваляне на договора поради виновно неизпълнение на задължения по него. Съдът приема, че в случая се претендира неустойка с компенсаторен характер в размер на дължимата разлика в пазарната цена на предоставеното устройство и преференциалната такава, поради това същата съответства на очакваните от неизпълнението на поетото задължение вреди. Надлежното упражняване на потестативното право за разваляне обаче е елемент от правопораждащия фактически състав на вземането за неустойка, тъй като е уговорена именно за този етап от развитието на облигационното правоотношение. Доколкото не е уговорено друго, следва да се приеме, че надлежното упражняване на правото на разваляне се подчинява на общите правила на чл.87 ал.2 от ЗЗД. Писмените договори подлежат на прекратяване с изявление в същата форма. По делото не се твърди и не се установява операторът да е отправял до абоната писмено предизвестие, с което му предоставя подходящ срок за изпълнение и за прекратяване на договора. Установяване факта на получаването на писменото предизвестие от абоната е от значение не само за доказване на основанието, но и размера на иска. По изложените съображения съдът намира, че жалбоподателят не се е ползвал от правото си да прекрати договора с абоната, поради което в неговата правна сфера не е възникнало вземане за разликата между цената на устройството без абонамент, съгласно ценова листа на Оператора, и заплатената обща лизингова цена по договора за лизинг. Ето защо, исковите претенции на жалбоподателя се явяват неоснователни и като такива подлежат на отхвърляне по изложените по-горе съображения. Идентичен правен резултат е постановил и първоинстанционният съд, чието решение, като правилно и законосъобразно, следва да се потвърди. При този изход на делото, на въззивника не се следват разноски. Въззиваемата страна не е направила такива, поради което не следва да й бъдат присъждани. Водим от горното и на основание чл.271 ал.1 от ГПК, Великотърновският окръжен съд