Решение № 1493 от 23.8.2023 г. на Районен съд - Пловдив по дело № 811/2023 г.

Производството е по реда на чл. 59 и следващите от ЗАНН. Образувано е по жалба от В. С. А., ЕГН: ••••••••••, с адрес: •••, чрез адв. И. С. срещу Наказателно постановление № 22-1030-009107/23.12.2022 г., издадено от Р.К.П. – •••, •••, с което: 1) на основание чл. 179, ал. 2 вр. с ал. 1, т. 5 от Закона за движението по пътищата (ЗДвП) на жалбоподателя е наложено административно наказание „глоба“ в размер на 200 (двеста) лева за нарушение по чл. 25, ал. 1 от ЗДвП и 2) на основание чл. 175, ал. 1, т. 5 от ЗДвП на жалбоподателя са наложени административно наказание „глоба“ в размер на 100 (сто) лева и административно наказание лишаване от право да управлява МПС за 2 (два) месеца за нарушение по чл. 123, ал. 1, т. 3, б. „а“ от ЗДвП. В жалбата се навеждат доводи за незаконосъобразност и необоснованост на атакуваното наказателно постановление (НП). Твърдят се допуснати съществени процесуални нарушения, които да са ограничили правото на защита на жалбоподателя. Оспорват се като неправилни изводите на административнонаказващия орган (АНО) по приложението на материалния закон. Твърди се несъставомерност на деянията както от обективна, така и от субективна страна. Жалбоподателя поддържа още да е дадена неправилна правна квалификация и на двете вменени му във вина деяния. Моли наказателното постановление да бъде отменено. В условията на евентуалност претендира да е налице хипотеза на маловажен случай. В съдебното заседание, в което е даден ход на пренията, жалбоподателят не се явява, представлява се от адв. И. С., с пълномощно по делото, която поддържа жалбата. Претендира разноски. Въззиваемата страна в писмено становище с вх. № 12122/07.02.2023 г. поддържа производството по издаване на наказателното постановление да е протекло законосъобразно и да не са допуснати съществени процесуални нарушения, фактическата обстановка намира за правилно установена, а извършването на нарушенията от страна на жалбоподателя и вината му счита за категорично доказани. Моли обжалваното наказателно постановление да бъде потвърдено. В съдебно заседание, редовно призована, въззиваемата страна не се явява и не се представлява. СЪДЪТ, след като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено следното: Жалбата е подадена от В. С. А., спрямо когото са наложени административните наказания, следователно от лице с надлежна процесуална легитимация. Екземпляр от наказателното постановление е връчен на жалбоподателя на 04.01.2023 г., установено от разписка за връчване на препис, жалбата е подадена чрез административнонаказващия орган (АНО) на 13.01.2023 г., поради което 14-дневният срок по чл. 59, ал. 2 от ЗАНН е спазен, а жалбата е допустима. Разгледана по същество, същата е частично основателна по следните съображения: От фактическа страна съдът приема за установено следното: На 20.10.2022 г. около 11: 30 часа в гр. Пловдив, на ул. „Перущица“ № 1 и в района на паркинга на УМБАЛ „Пълмед“ ООД жалбоподателят В. С. А. управлявал лек автомобил „Мицубиши Аутлендър“ с рег. № •••. Жалбоподателят предприел маневра за отклоняване надясно, при която с предната дясна част на автомобила си застръгал и се ударил в калника и задната дясна врата на намиращия се на паркинга на лечебното заведение лек автомобил „Пежо 206“ с рег. № •••. Към момента на удара в автомобила „Пежо“ с рег. № ••• нямало водач или пътници. Той бил паркиран там по- рано същия ден от свид. К. П. Л., която завела ••• си на преглед в УМБАЛ „Пълмед“ ООД. Автомобилът бил собственост на ••• на свид. Л. и когато последната го паркирала пред лечебното заведение, по калника и задната му дясна врата нямало видими щети. Ударът между автомобила, управляван от жалбоподателя А., и превозното средство, паркирано от свид. Л., бил видян от свид. К. Г. Ш., който по това време също се намирал на паркинга пред лечебното заведение. Тъй като след съприкосновението между двете МПС автомобилът на жалбоподателя не спрял, а продължил движението си, свид. Ш. започнал да ръкомаха, за да привлече вниманието на водача. По това време Ш. се намирал пред и встрани спрямо лекия автомобил „Мицубиши Аутлендър“ с рег. № •••. Жалбоподателят А. не видял сигнала от свид. Ш. и продължил движението си, като така не оказал съдействие за установяването на вредите след настъпилото пътнотранспортно произшествие (ПТП). Свидетелят Ш. успял да запише регистрационния номер на автомобила, управляван от жалбоподателя, който спрял на алеята до паркинга. Свидетелят огледал състоянието на лекия автомобил „Пежо 206“ с рег. № ••• и видял, че на мястото на удара калникът на този автомобил бил смачкан и имало хлътнатина по задната дясна врата. След това свид. Ш. влязъл в сградата на лечебното заведение, за да свърши работата си. След около половин час Ш. си тръгвал и на паркинга видял свид. Л., която не познавал дотогава. Той й разказал какво е видял по-рано относно настъпилото произшествие. Свидетелката Л. се обадила на ЕЕН: 112 и подала сигнал за случилото се. Работата по преписката била възложена на свид. Й. В. К. – •••. Той извършил оглед на превозните средства, участвали в ПТП, в присъствието на жалбоподателя и на ••• на свид. Л.. На 09.11.2022 г. свид. К. съставил Акт за установяване на административно нарушение (АУАН) с бл. № 77940 срещу жалбоподателя А., в негово присъствие и в присъствието на свид. Ш.. Препис от акта бил връчен на жалбоподателя срещу разписка. Въз основа на съставения АУАН и на останалите материали по административнонаказателната преписка било издадено обжалваното в настоящото производство наказателно постановление. По доказателствата: Описаната фактическа обстановка съдът прие за установена въз основа на събраните гласни доказателствени средства, на писмените доказателства, както и от вещественото доказателство по делото. Съдът дава вяра на показанията на свид. К. Г. Ш.. За същия се установява да е очевидец на деянието. За него по делото не се доказват никакви предпроцесуални отношения нито с жалбоподателя, нито с ползвателя на увредения от ПТП автомобил и се приема за непредубеден и незаинтересован от изхода на делото свидетел. В показанията си свид. Ш. подробно и хронологически последователно пресъздава случилото се, което доказва, че има съхранен спомен от събитията, за които разказва. От показанията му на първо място се установява фактът на съприкосновението между двете превозни средства, както и механизмът на причиняването му. Самият удар свидетелят изяснява, че е настъпил в задния калник на увредения автомобил, който е бил паркиран, и в предната дясна част на другото МПС, което е било в движение. Установява се, че събитията са се случили на паркинга на УМБАЛ „Пълмед“ ООД, като в момента на удара единият автомобил е бил паркиран край оградата и в него е нямало водач или пътници. За другия автомобил, за който по делото се доказва да е управляван от жалб. А., се изяснява, че след съприкосновението е продължил движението си и е спрял след около 30-40 метра на алеята до паркинга, но без водачът му да се върне на местопроизшествието. Свидетелят пояснява още, че веднага след съприкосновението между двете МПС е видял, че калникът на паркирания автомобил, е бил ударен. По отношение на друго участвало в произшествието МПС се установява, че още на място свид. Ш. е записал регистрационния му номер. Доказва се още от показанията на този свидетел, че поне 30 минути след произшествието и докато свид. Ш. си е тръгвал от лечебното заведение, случайно на паркинга е видял жена, която ползвала увредения при ПТП автомобил. За тази жена по делото се доказва да е свид. Л.. Изяснява се, че в проведен между двамата разговор свид. Ш. й е разказал всичко, което по-рано е видял относно настъпването на произшествието. Показанията на свид. К. Г. Ш. получават изцяло доверие от съда. Той е единственият установен по делото очевидец, а твърденията му кореспондират с обективните находки по делото – щетите по лекия автомобил „Пежо 206“ с рег. № •••, както и присъствието на местопроизшествието на жалбоподателя и на свид. Л., които Ш. не е познавал към онзи момент. Както беше посочено, показанията на свидетеля се ценят още за подробни и добросъвестно дадени. По делото в качеството на свидетел е разпитан и актосъставителят Й. В. К.. Неговите показания имат ограничено значение за делото за разкриването на обективната истина, тъй като свидетелят заявява, че не си спомня конкретния случай. В съдебно заседание свид. К. потвърждава авторството на съставените АУАН, протокол за ПТП и докладна записка, приложени по преписката. От показанията му се установява още принципни постановки за начина, по който по правило се обработват сигнали за настъпило ПТП, като свидетелят изяснява, че се извършва оглед на автомобилите в присъствието на водачите, съпоставят се следите от удара и се правят снимки. Досежно спазването на тази процедура и спрямо конкретния случай липсата на спомен на свид. К. се компенсира от останалите събрани доказателствени материали по делото. Изготвените при огледа снимки са събрани и приобщени по делото (същите са приложени на лист 41 и 42 от делото), а фактът на извършването на такъв оглед и съпоставка на щетите по превозните средства се доказва още от показанията на свид. М. и свид. Л., като нейните показания в тази част са производни. От показанията на свид. К. П. Л. се установява, че лекият автомобил „Пежо 206“ с рег. № •••, който е единият е участвалите в процесното пътнотранспортно произшествие, е собственост на ••• на свид. Л., но последната също го е управлявала, включително и на датата, на която е настъпило ПТП. Установява се още мястото, на което автомобилът е бил паркиран – на вътрешния паркинг на УМБАЛ „Пълмед“ ООД. На следващо място показанията на свид. Л. са източник на доказателстена информация за щетите по лекия автомобил „Пежо 206“ с рег. № •••, които тя е забелязала, връщайки се на местопроизшествието, след посещението при личния лекар на ••• си. Установява се, че щетите са били по калника и задната дясна врата на автомобила, което кореспондира с данните от протокола за ПТП, както и с изготвените снимки. В тази част събраният по делото доказателствен материал се явява еднопосочен, а свидетелските показания са проверени, поради което те получават вяра. Изяснява се още, че преди свид. Л. да паркира автомобила на паркинга на лечебното заведение тези щети не са били налични. В тази част свидетелските показания също се ползват с доверие, като свидетелката изяснява и конкретна причина, поради която е наблюдавала състоянието на задната дясна врата преди да предприеме управление – тъй като от тази страна е поставяла детето си в автомобила. На следващо място установява се, че тръгвайки си от лечебното заведение, свид. Л. е била заговорена от мъж, който й е разказал, че по-рано е видял друго превозно средство да удря управлявания от нея автомобил. За този мъж се доказва по делото да е свид. Ш.. В останалата част показанията на свид. Л. са производни, като тя разказва за събитията, съобщени й на мястото на деянието от страна на свид. Ш.. Тези показания на свидетелката също имат важно доказателствено значение, като служат за проверка на събраните първични доказателства при разпита на свидетеля очевидец. Чрез показанията на свид. Л. се установява, че пред съда свид. Ш. не е изменил версията си за случилото се, която остава непроменена още от първите моменти след деянието при проведения разговор между двамата свидетели. Последователността в показанията на свид. Ш. демонстрира, че той добросъвестно възпроизвежда известните му по делото обстоятелства, което също придава завишена доказателства стойност на показанията му. От показанията на свид. Е.Н.М. се установява, че той е присъствал заедно с жалбоподателя А. при извършването на огледа на двете превозни средства от страна на полицейския служител. Изяснява се още, че за провеждането на този оглед жалбоподателят е бил потърсен от служители на сектор „Пътна полиция“, при което той се е явил заедно с автомобила, участвал в ПТП. Установява се, че при огледа са съпоставени двете превозни средства. Свидетелят М. също посочва да е видял хлътнатина по задната дясна врата на автомобила, за който се доказва да е бил управляван от свид. Лафчиев. Изяснява още да е забелязал и червена ивица по този автомобил, която да се е намирала по-нагоре над хлътнатината. Показанията на свид. М. също получават доверие от съда. те намират подкрепа както в изготвения снимков материал, така и в останалите събрани доказателства. От справка за нарушител/водач за жалбоподателя В. С. А. се изяснява, че същият е правоспособен водач на МПС, с налични 39 контролни точки и притежава издадено СУМПС № •••, валидно до 26.04.2031 г. От Заповед № 8121з-1632/02.12.2021 г. на министъра на вътрешните работи се установява, че АУАН и НП са издадени от надлежно оправомощени лица, които са действали в рамките на своята материална и териториална компетентност. При така установените факти съдът приема следното от правна страна: При съставянето на АУАН и издаването на наказателното постановление не са допуснати процесуални нарушения от категорията на съществените, ограничаващи правото на защита и представляващи основание за отмяна на НП. При съставянето на АУАН са изпълнени изискванията по чл. 42, ал. 1 от ЗАНН относно задължителното му съдържание. Актът е съставен от оправомощено лице, предявен е за запознаване със съдържанието му на нарушителя и му е връчен препис срещу разписка. В шестмесечния срок по чл. 34, ал. 3 от ЗАНН е издадено и обжалваното наказателно постановление от материално и териториално компетентен орган. То отговаря на задължителните изисквания към съдържанието на този вид актове съгласно чл. 57 от ЗАНН. Налице е и съответствие между установените факти и правни изводи в АУАН и в НП. В жалбата се навеждат поредица твърдения за допуснати съществени процесуални нарушения, с които се претендира порока незаконосъобразност и се мотивира искане за отмяна на наказателното постановление. Всяко от тези възражения съдът намира за неоснователно. При обосноваване на възраженията съдът констатира, че е налице изопачаване на съдържанието на съставените процесуални документи – АУАН и НП. В т. 2.1 от жалбата се твърди в АУАН да липсват данни за номер на СУМПС на водача, срещу когото се съставя актът, придобитите от него категории и къде се води на отчет. Същевременно в процесния АУАН серия АД с бл. № 77940 от 09.11.2022 г. изрично е записано: „СУМПС № •••, кат. В, МВР – Пловдив“ относно обстоятелствата, които се оспорват като липсващи и дефицити в съдържанието на акта. Препис от акта е връчен лично на жалбоподателя, поради което това съдържание не е останало скрито от него. По тези съображения възражението е неоснователно. За пълнота на изложението следва да се посочи, че задължителните реквизити към съдържанието на АУАН са нормативно определени с разпоредбата на чл. 42 от ЗАНН, а посочените в жалбата обстоятелства остават извън нейния обхват. В този смисъл възражението изначално не е годно да обуслови отмяна на наказателното постановление. В АУАН лицето, срещу което той е съставен – жалбоподателят А., е индивидуализиран по несъмнен начин чрез посочване на трите си имена, адрес и ЕГН, който съгласно чл. 11, ал. 1 от ЗГР е уникален за всяко физическо лице административен идентификатор и позволява еднозначното определяне на лицата. Предвид изложеното съдът приема, че процесуалната цел зад изискването по чл. 42, ал. 1, т. 6 от ЗАНН е категорично изпълнена. Неоснователни са и възраженията да липсва описание на дата, място и начин на извършване на нарушенията. В АУАН се съдържат твърденията, респ. в НП фактическите изводи на наказващия орган за всяко от тези обстоятелства, които позволяват да бъде поставена ясна рамка на предмета на доказване по делото, а жалбоподателят да узнае срещу обвинение за какви деяния от фактическа страна следва да се защитава. Несъгласието на дееца с правната квалификация на деянията или с направените изводи от фактическа страна за начина на извършването им не означава, че такива реквизити липсват. Ако действително неправилно са определени дата, място, автор или начин на извършване на нарушението спрямо посоченото в наказателното постановление, това би повлякло порока необоснованост. Тази преценка съдът ще извърши при проверката за правилното приложение на материалния закон. Липсва обаче твърдяната в жалбата незаконосъобразност, тъй като и в АУАН, и в наказателното постановление се съдържат конкретни и ясни фактически изводи за дата, време, автор и начин на извършване на всяко от двете деяния, както и им е дадена правна квалификация. Неоснователно е на следващо място възражението срещу материалната компетентност на длъжностното лице, издало наказателното постановление. В случая то е издадено от началник група в сектор „Пътна полиция“ при ОД на МВР – Пловдив. Компетентността на административнонаказващия орган се доказва от т. 3.11 на Заповед № 8121з-1632/02.12.2021 г. на министъра на вътрешните работи. Не се споделят и възраженията за пороци на процедурата поради съставяне на АУАН от лице, което не е очевидец (т. 2.3 от жалбата). ЗАНН не въвежда такова процесуално изискване, поради което неспазването му не представлява нарушение на производствените правила. Съдебната практика също е трайна в този смисъл - така Решение № 702 от 27.11.2018 г. по к.а.н.д. № 868/2018 г. на Административен съд – Плевен; Решение от 12.07.2018 г. по к.а.н.д. № 243/2018 г. на Административен съд – Стара Загора. Свидетелят по АУАН, противно на твърдяното в жалбата, е очевидец на деянието. Същият е разпитан и в хода на съдебното следствие – свид. К. Г. Ш., като от показанията му по категоричен начин се доказва той пряко и непосредствено да е възприел обстоятелствата по двете деяния, вменени във вина на жалбоподателя. Свидетелят Ш. е и единствения установен по делото очевидец, поради което актосъставителят е процедирал не само законосъобразно, но и изцяло целесъобразно, съставяйки АУАН в присъствието на свидетеля очевидец, вместо да се възползва от другите възможности, които предоставя ЗАНН относно свидетелите по акта. По този начин в най-пълна степен е охранен и интересът на жалбоподателя. Възраженията относно посочването на разпоредбата на чл. 40, ал. 4 от ЗАНН в съдържанието на АУАН и дали по преписката са налице официални документи по смисъла на тази разпоредба са лишени от практическа стойност, тъй като актът е съставен в присъствието на свидетел – свид. Ш.. В този смисъл спазена е процедурата по чл. 40, ал. 1 от ЗАНН. Разглеждането на възражението би могло да има процесуално значение за законосъобразността на наказателното постановление единствено ако актът беше съставен в отсъствието на свидетели, но настоящата хипотеза не е такава и липсва нарушение на процедурата. По приложението на материалния закон съдът намира, че по т. 1 от НП жалбоподателят А. е наказан за нарушение по чл. 25, ал. 1 от ЗДвП. Приетата за нарушена разпоредба гласи, че: „Водач на пътно превозно средство, който ще предприеме каквато и да е маневра, като например да заобиколи пътно превозно средство, да излезе от реда на паркираните превозни средства или да влезе между тях, да се отклони надясно или наляво по платното за движение, в частност за да премине в друга пътна лента, да завие надясно или наляво за навлизане по друг път или в крайпътен имот, преди да започне маневрата, трябва да се убеди, че няма да създаде опасност за участниците в движението, които се движат след него, преди него или минават покрай него, и да извърши маневрата, като се съобразява с тяхното положение, посока и скорост на движение.“. Оспорва се от защитата правната квалификация на деянието с аргумент, че при удара съприкосновението е на автомобила на жалбоподателя е било с МПС, което е паркирано към момента на деянието. Твърди се, че по този начин то не попада в обхвата на приетата за нарушена правна норма. Жалбоподателят се позовава и на съдебна практика, подробно цитирана в жалбата. На първо място съдът намира, че действително по делото се доказва в момента на настъпилото произшествие увреденият автомобил „Пежо 206“ с рег. № ••• да не е бил в движение и в купето му или наблизо да не се е намирал неговият водач – свид. Л.. В наказателното постановление също изрично е посочено, че този автомобил е бил паркиран, който извод се потвърждава от показанията на свидетелите Ш. и Л.. Фактите по делото отговарят и на квалификацията за паркирано МПС по смисъла на чл. 93, ал. 2 от ЗДвП. При тези факти основателни са доводите на жалбоподателя, че при стриктното тълкуване на разпоредбата на чл. 25, ал. 1 от ЗДвП паркираните моторни превозни средства не попадат в нейната хипотеза. Същевременно настоящият съдебен състав приема, че материалноправни норми, с които се регламентират задължения към административнонаказателно отговорните лица не следва да бъдат тълкувани разширително. С приетата за нарушена в НП правна норма водачите се задължават преди извършване на някоя от описаните маневри да съобразяват поведението си с тези участници в движението, които минават покрай него или се движат преди или след него. Все в тази връзка водачът трябва да се съобрази с тяхната посока, разположение и скорост. Участниците в движението съгласно § 6, т. 28 от ДР на ЗДвП са лица, които се намират на пътя и със своето действие или бездействие оказват влияние на движението като например водачите, пътниците, пешеходците и лицата, работещи на пътя. Паркираният автомобил, при който се доказва да не е имало водач, не е лице, а вещ. Разбира се, водачите не са освободени от задължението да съобразяват своето поведение с разположено на пътя чуждо имущество и носят отговорност при виновното му увреждане. Тази отговорност обаче има различно правно основание, като в случаите на умишлено поведение тя дори би могла да бъде реализирана по наказателен ред. В конкретния случай при деянието си жалбоподателят А. е извършил маневра по отклоняване надясно, при която е увредил паркиран автомобил. Съдът приема, че тези факти не се подвеждат под състава на чл. 25, ал. 1 от ЗДвП. Паркираният автомобил не е участник в движението, който да се движи след, преди или да минава покрай жалбоподателя като водач. С приетата за нарушена по т. 1 от НП правна норма се санкционира виновното несъобразяване на поведението на водача с тези категории участници в движението, които са изрично изброени в съдържанието на разпоредбата. Когато водачът несъобразява поведението си с паркирано ППС и в резултат му причинява имуществени вреди, това му поведение отново нарушава правилата за движение. То обаче се подвежда под друга материалноправна норма. Съгласно чл. 5, ал. 1, т. 1 от ЗДвП всеки участник в движението по пътищата с поведението си не трябва да причинява имуществени вреди. По делото беше изяснено кои лица попадат в категорията участници в движението. Доказва се, че от обективна страна жалбоподателят А. е управлявал лекия автомобил „Мицубиши Аутлендър“ с рег. № •••“, което не е и спорно по делото. Следователно в качеството си на водач той е бил участник в движението и годен субект на административното нарушение. Доказано е на следващо място, че с поведението си той е причинил имуществени вреди. Същите са описани в протокола за ПТП, установяват се и от показанията на свид. Л. – хлътнатина по калник и задна дясна врата на лек автомобил „Пежо 206“ с рег. № •••. Съдът намира за неоснователно възражението на жалбоподателя да не е доказана причинната връзка между деянието му и така констатираните имуществени вреди по увредения автомобил. На първо място от показанията на свид. Л. се установява, че тези щети не са били налични преди паркирането на автомобила. Следователно не се касае за стара повреда, а вредата е причинена именно докато превозното средство е престоявало на паркинга на лечебното заведение. На следващо място от показанията на свид. Ш. се доказва да е настъпил директен удар между увреденото МПС и лекия автомобил, управляван от жалбоподателя, което свидетелят пряко и непосредствено е видял. Установява се още мястото на съприкосновението да е било в задния калник на управлявания от свид. Л. автомобил и след деянието калникът да е бил смачкан. При тези факти съдът приема за категорично доказано както че е настъпил удар между посочените две превозни средства, така и че от него автомобилът на свид. Л. е бил увреден в областта на калника и задната си дясна врата. Така доказаната хлътнатина по задната дясна врата и увреда по калника представляват имуществени вреди и те са причинени от деянието на жалбоподателя, в пряка причинна връзка с него. Наличието на следа от червена боя не разколебава горния извод. Възможно е, както твърди жалбоподателят, тази следа да има друг източник и да не е причинена при това конкретно деяние. Това обаче не изключва съставомерността и на неговото поведение. По делото са несъмнено доказани чрез показанията на случаен очевидец (свид. Ш.), който се приема за непредубедено и незаинтересовано по делото лице, както фактът на настъпилия удар между двете превозни средства, така и че той е бил вредоносен за автомобила, управляван от свид. Л.. Наличието на настъпили щети в мястото на удара е забелязано от свид. Ш. веднага след деянието, а не чак при напускането на лечебното заведение известно време по-късно. По тези съображения дори и задирането с червена боя да не е в резултат от деянието на жалбоподателя, то несъмнено е доказано, че и от неговото поведение също са настъпили имуществени вреди. На снимките по делото (л. 28) задиране на задната дясна врата се вижда и значително по-ниско спрямо следата от червена боя. Правилно са определени датата и мястото на извършване на нарушението, като деянието е извършено на 20.10.2022 г. около 11: 30 ч. в гр. Пловдив, на ул. „Перущица“ № 1 в района на паркинг на УМБАЛ „Пълмед“ гр. Пловдив. Неоснователни са твърденията за неправилно определяне на мястото на деянието, тъй като автомобилът на свид. Л. да е бил паркиран на алеята до паркинга. На първо място доказателствата по делото оборват такъв извод. В разпита си свидетелката изяснява: „Паркирах колата на вътрешния паркинг, оставих колата там…“. В показанията си свид. Ш. никъде не твърди, че удареният автомобил да не е бил на паркинга, като единствено уточнява, че се е намирал покрай оградата, което е съвместимо с твърдението да е вътре в паркинга. Спирането покрай алеята свидетелят Ш. посочва относно местонахождението на автомобила на жалбоподателя след деянието. Мястото на извършване на нарушението обаче е там, където са причинени вредите, т.е. където е настъпил ударът и това е мястото, на което се е намирал паркираният автомобил. За същия се доказва по делото да е бил до оградата, вътре в паркинга. За пълнота на изложението следва да се посочи, че възражението е и изначално неоснователно по начина, по който е формулирано. Дори автомобилът да беше спрян от външната страна на оградата, която се намира точно до паркинга, това не води до ново, различно място. В АУАН и НП е записано в района на посочения паркинг. Нарушение на правото на защита ще има, ако се установи, че деянието е извършено на напълно различно място, което да изненадва жалбоподателя и да го е лишило от възможност да се брани срещу обвинението, както и въобще да узнае за кое конкретно деяние му се налага наказанието. При различно място на нарушението би била налице и пречка да се формира сила на пресъдено нещо за деянието с описаните му съставомерни признаци – време, място, начин на извършване. В конкретния случай липсват такива пороци. Мястото на нарушението е ясно определено и то съответства на установените по делото факти. Изпълнителното деяние е осъществено чрез действие и представлява поведението на жалбоподателя, описано в АУАН и в наказателното постановление, срещу което той се е защитавал в хода на целия процес. Това са действията му по отклоняване надясно при привеждане на автомобила си в движение и причинения удар с паркирания автомобил „Пежо 206“ с рег. № •••. Извършването на тази маневра е доказано по делото от показанията на свидетеля очевидец Ш.. От субективна страна деянието е извършено виновно и при форма на вината непредпазливост. От доказателствата по делото не се установява жалбоподателят да е предвиждал настъпването на общественоопасните последици по реализираното ПТП, а още по-малко и да ги е желаел във волево отношение. Въпреки това той е могъл и едновременно е бил длъжен да предвиди настъпването на този резултат. Увреденият автомобил е бил паркиран и неподвижен, поради което той е бил предвидимо препятствие за жалбоподателя. Той е следвало да съобрази поведението си с разстоянието до този друг автомобил и с неговото местоположение така, че да извърши безопасно маневрата. Като не е изпълнил това, жалбоподателят виновно – по непредпазливост, е причинил имуществени вреди другиму. Съгласно чл. 7, ал. 1 от ЗАНН деянието е виновно, когато е извършено умишлено или непредпазливо, а според чл. 7, ал. 2 от ЗАНН непредпазливите деяния не се наказват само в изрично предвидените случаи, каквото предвиждане с оглед извършеното от жалбоподателя деяние липсва. По тези съображения съдът приема, че жалбоподателят А. е извършил виновно нарушението по чл. 5, ал. 1, т. 1 от ЗДвП. Санкционната норма на чл. 179, ал. 2 вр. с ал. 1, т. 5 от ЗДвП изисква причиненото ПТП да е резултат от неспазване на конкретно материалноправно задължение относно предписанието на пътните знаци, пътната маркировка и другите средства за сигнализиране, правилата за предимство, за разминаване, за изпреварване или за заобикаляне. Следователно нарушеното материално задължение трябва да е уредено в някой от разделите от ЗДвП, регулиращи извършването на тези маневри или спазването на правилата за сигнализиране. Нормата по чл. 5, ал. 1, т. 1 от ЗДвП въвежда общо задължение за участниците в движението и неговото неизпълнение се санкционира от субсидиарния състав по чл. 185 от ЗДвП, тъй като за това нарушение не е предвидена специална санкционна разпоредба - в този смисъл: Решение от 01.06.2021 г. по к.а.н.д. № 105/2021 г. на Административен съд – Русе; Решение № 2049 от 30.10.2019 г. по к.а.н.д. № 2570/2019 г. на Административен съд – Варна. Направеното в наказателното постановление описание на деянието по т.1 изцяло се подвежда под състава на нарушението по чл. 5, ал. 1, т. 1 от ЗДвП. Съгласно чл. 63, ал. 7, т. 1 от ЗАНН съдът изменя акта по чл. 58д от ЗАНН, когато се налага да приложи закон за същото, еднакво или по-леко наказуемо нарушение, без съществено изменение на обстоятелствата на нарушението. В този смисъл е и Тълкувателно решение № 8 от 16.09.2021 г. на ОСС от I и II колегия на ВАС, в което се прие, че в производството по реда на раздел пети, глава трета на ЗАНН районният съд има правомощие да преквалифицира описаното в наказателното постановление изпълнително деяние, когато се налага да приложи закон за същото, еднакво или по-леко наказуемо нарушение, без съществено изменение на обстоятелствата на нарушението. В случая съдът намира, че са налице законовите предпоставки да упражни правомощието си да преквалифицира, описаното в т. 1 от НП изпълнително деяние, за което е санкциониран жалбоподателят А., тъй като не се прилага закон за по-тежко наказуемо нарушение, нито има съществено изменение на обстоятелствата на нарушението, тоест на обстоятелствата, които описват времето, мястото, автора и начина на извършване на деянието. По никакъв начин не се променят фактите, по които жалбоподателят се е защитавал в хода на целия административнонаказателен процес, тъй като нито се прибавят, нито отпадат факти от първоначалното обвинение. Фактическата обстановка така, както е описана в т. 1 от НП, изцяло се запазва, като се подвежда под друг, по-леко наказуем състав на нарушение. Съгласно ПВС № 7 от 1976 г. съществено изменение на обвинението има, когато подсъдимият с оглед на обстоятелствата на обвинението е бил изненадан и не е могъл да се защитава. В случая правото на защита по никакъв начин не е ограничено, нито жалбоподателят е поставен в положение да се брани по нови, отегчаващи положението му факти. Различната правна квалификация не само не е пречка за упражняване на правомощието на съда за преквалификация на нарушението, но дори е условие за това. Ако е налице надлежна правна квалификация, то се явява безпредметно съдът да преквалифицира фактите по делото. По тези съображения съдът приема, че следва да упражни правомощието си по чл. 63, ал. 7, т. 1 от ЗАНН, като преквалифицира извършеното деяние по т. 1 от НП от нарушение по чл. 25, ал. 1 от ЗДвП в такова по чл. 5, ал. 1, т. 1 от ЗДвП и изменени основанието за налагане на наказанието от чл. 179, ал. 2 вр. с ал. 1, т. 5 от ЗДвП в чл. 185 от ЗДвП. Размерът на наказанието глоба съгласно разпоредбата на чл. 185 от ЗДвП е фиксиран – 20 лева. Следователно и деянието е по-леко наказуемо. По т. 2 от НП жалбоподателят е санкциониран за деяние, квалифицирано като нарушение по чл. 123, ал. 1, т. 3, б. „а“ от ЗДвП. О т обективна страна датата, мястото на извършване и авторството са доказани по несъмнен начин. Важими тук са направените вече изводи относно деянието по т. 1 от наказателното постановление, като и това деяние е осъществено от същото лице и на същите дата и място, както нарушението по чл. 5, ал. 1, т. 1 от ЗДвП. Доказва се на следващо място, че жалбоподателят е бил участник в пътнотранспортно произшествие и от него са причинено само имуществени вреди. Съгласно § 6, т. 27 от ДР на ЗДвП „участник в пътнотранспортно произшествие“ е всеки, който е пострадал при произшествието или с поведението си е допринесъл за настъпването му. Тъй като жалбоподателят А. е допринесъл за произшествието с лекия автомобил „Пежо 206“ с рег. № •••, то от правна страна той е участник в ПТП и е годен субект на това нарушение. От обективна страна доказва се да е настъпило и пътнотранспортно произшествие по смисъла на закона. То представлява събитие, възникнало в процеса на движението на пътно превозно средство и предизвикало нараняване или смърт на хора, повреда на пътно превозно средство, път, пътно съоръжение, товар или други материални щети. Ударът на паркинга на УМБАЛ „Пълмед“ ООД между автомобила, управляван от жалбоподателя А., и паркираното МПС, чийто водач е била свид. Л., се квалифицира от правна страна като ПТП, тъй като в резултат от него са настъпили материални щети по лекия автомобил „Пежо 206“ с рег. № •••. Съдът намира, че описаното в АУАН и в наказателното постановление и доказано по делото поведение на жалбоподателя правилно е подведено под приложимата материална норма от ЗДвП. Действително формите на изпълнителните деяния на различните нарушения по чл. 123 от ЗДвП е възможно в известна степен да се припокриват, но настоящият състав приема, че предвид конкретиката на фактите по делото те са подведени под относимата им правна норма. Правилно нарушението е квалифицирано по б. „а“ на чл. 123, ал. 1, т. 3, а не е отнесено към някое от задълженията на водача, въведени с букви „б“ и „в“ от същата точка. Техните хипотези изискват осъществен контакт между участниците в ПТП, какъвто липсва в процесния случай. Макар жалбоподателят да не е останал на местопроизшествието, не се касае за неговото напускане след непостигнато между водачите съгласие, а за изначална липса на поведение по установяване на вредите. По тези съображения съдът приема, че деянието е правилно квалифицирано от правна страна, а фактическото поведение на жалбоподателя е годна форма на изпълнителното деяние на този вид нарушение. Възраженията за несъставомерност от обективна страна, тъй като А. да е оказал съдействие за установяване на вредите при извършения оглед на превозните средства от страна на свид. К., е неоснователно. Действително доказва се жалбоподателят да е съдействал, когато е призован от контролния орган. Съставът на нарушение по чл. 123, ал. 1, т. 3 от ЗДвП обаче санкционира поведението по неоказване на дължимото съдействие на мястото на произшествието и преди да бъде потърсено съдействието от държаните органи, осъществяващи контрол за правилата на движение. Този извод следва и от систематична подредба на задълженията по чл. 123, ал. 1, т.3 от ЗДвП, като на първо място трябва да се окаже съдействие за установяване на вредите. Ако при тази дейност участниците в ПТП постигат съгласие, попълват двустранен констативен протокол и преместват превозните средства, а едва при липса на съгласие се уведомява съответната служба за контрол на МВР. В този смисъл оказаното съдействие в изпълнение на разпореждане и указания на органите на сектор „Пътна полиция“ от обслужваната територия не изключва съставомерността на деянието. От субективна страна деянието е извършено виновно и при форма на вината непредпазливост в нейната най-слабо обществено укоримо проявление – небрежността. Жалбоподателят, позовавайки се на конкретни доказани по делото факти, обосновава липсата си на умисъл да избяга от местопроизшествието. Твърди, че е имал сключена застраховка „Автокаско“, че след деянието е спрял на близко разстояние от мястото на произшествието. Въз основа на тези обстоятелства жалбоподателят твърди да е „нелепо“ да е „избягал“. Изложените доводи не изключват съставомерността на деянието от субективна страна. Чрез тях неоправдано се прави опит предметът на доказване да бъде стеснен единствено до преценката за наличието на умишлено поведение. В тази връзка по делото липсва обвинение и наложено наказание за „бягство“ от местопроизшествието, използвайки реториката на жалбоподателя. Нито се твърди, нито по делото се установява, че жалбоподателят е действал целенасочено и с намерение да осуети оказването на съдействие за изясняване на вредите от ПТП. Основанието за реализиране на административнонаказателната му отговорност е в неговото непредпазливо поведение, което също е съставомерно съгласно чл. 7, ал. 1 от ЗАНН. Съдебната практика е последователна досежно неоснователността на възражения за липса на вина при аналогични факти, когато деецът се позовава на невъзприемане на факта на причиненото от него ПТП. Съгласно Решение № 1723 от 29.09.2016 г. по к.а.н.д. № 1767/2016 г. на XXVI състав на Административен съд – Пловдив: „Предвид разпоредбата на чл. 20 от ЗДвП настоящият състав на касационния съд приема, че водачът е длъжен да управлява МПС по начин и с внимание, които да му позволят да види станалото ПТП, и ако той не забележи същото, следва да се счете, че е налице непредпазливо деяние по смисъла на чл. 11, ал. 3 от НК във връзка с чл.11 от ЗАНН, тъй като деецът не е предвиждал настъпването на общественоопасните последици, но е бил длъжен и е могъл да ги предвиди“. В този смисъл са още: Решение № 657 от 08.04.2020 г. по к.а.н.д. № 3993 от 2019 г. на XXI състав на Административен съд – Пловдив; Решение № 89 от 11.01.2019 г. по к.а.н.д. № 3644/2018 г. на Административен съд – Пловдив. Съдът намира, че не може да се приеме в случая жалбоподателят А. да е действал при фактическа грешка по смисъла на чл. 14 от НК като изключващото вината обстоятелство. Това е така, доколкото съгласно чл. 14, ал. 2 от НК институтът не се прилага спрямо непредпазливи деяния, когато незнанието от дееца на фактическото обстоятелство, част от състава на правнарушението, се дължи на негово непредпазливо поведение. Именно такава обаче е процесната хипотеза. Липсата на умисъл в поведението на жалбоподателя е обстоятелство, което следва да бъде съобразено при оценката за обществената опасност на деянието и следва да обуслови налагането на по-леко наказание. Съдът намира обаче, че от субективна страна жалбоподателят е могъл и е бил длъжен да предвиди настъпването на общественоопасните последици, поради което е проявил небрежност и деянието му е виновно осъществено. За така извършеното от жалбоподателя административно нарушение по т. 2 от НП съгласно разпоредбата на чл. 175, ал. 1, т. 5 от ЗДвП кумулативно са предвидени административно наказание „лишаване от право да управлява моторно превозно средство“ за срок от 1 до 6 месеца и административно наказание „глоба“ от 50 до 200 лева. Правилно е определена приложимата санкционна норма, доколкото жалбоподателят е нарушил задълженията си като участник в пътнотранспортно произшествие. В случая наказващият орган е наложил на жалбоподателя наказания глоба в размер на 100 лева и лишаване от право да управлява МПС за 2 месеца. Следователно и двете наказания са определени над минималния размер. Това си решение наказващият орган е мотивирал с аргумента, че обществената опасност на деянието е висока. Съдът намира, че за индивидуализацията на наказанията над предвидения минимум е използван общ и бланкетен израз, без да бъдат посочени конкретни факти, които да обуславят необходимостта от налагане на наказание в завишен размер. Законодателят е определил изрично границите и на двете административни наказания, поради което всяко от тях, включително и на минимума, е оценено като адекватно за този вид нарушения. Съответно необходимостта от по-тежко наказание не може да се аргументира с доводи за принципната обществена опасност на този вид нарушения, а с оглед особености на конкретното деяние или деец. Все в тази връзка съгласно чл. 57, ал. 1, т. 8 от ЗАНН наказателното постановление следва да съдържа отегчаващите и смекчаващи обстоятелства и другите обстоятелства, взети предвид при определяне вида и размера на наказанието. При определяне на наказание над минимума, каквато е процесната хипотеза, това е необходимо, за да може деецът да се защитава срещу този по-висок размер на санкцията. Съгласно трайната съдебна практика непосочването на смекчаващи и отегчаващи отговорността обстоятелства не е съществено процесуално нарушение и не представлява основание за отмяна на НП. Този порок обаче може да бъде преодолян чрез изменение на постановлението в частта относно размера на наказанията, които следва да бъдат намалени до предвидения минимален размер. В случая, отчитайки реалната обществена опасност както на извършеното деяние, така и на дееца, съдът намира, че необходимата и достатъчна по интензитет държавна принуда за постигне на целите по чл. 12 от ЗАНН се съдържа и при определяне на наказанията глоба и лишаване от права в минимален размер. Макар и да има предходни нарушения на правилата за движение, не се установява жалбоподателят А. да е невнимателен, недисциплиниран и опасен за обществото водач, с трайно формирани нагласи към неспазване на задълженията си като водач. В тази връзка спрямо него не е наложителна и не е оправдана по-завишената форма на принуда чрез определяне на наказанията по т. 2 от НП в размер, над минималния. Съдът взе предвид и факта, че и двете нарушения са извършени по непредпазливост, което е значително по-слабо обществено укоримо спрямо умишлените деяния. Установява се, че след като е потърсен от органите на „Пътна полиция“ – Пловдив жалбоподателят А. се е явил и е съдействал за извършване на оглед. При тези факти съдът намира, че обществената опасност нито на дееца, нито на деянието не е толкова завишена, поради което поправителните и предупредителни цели на наказанието могат да бъдат ефикасно постигнати и при определяне на наказанията глоба и лишаване от право да управлява МПС в минималния им размер. Наложените по т. 2 от НП санкции над този размер съдът намира за несправедливи. Това налага на основание чл. 63, ал. 7, т. 2 от ЗАНН наказателното постановление в частта му по т. 2 да бъде изменено относно размера на административните наказания, като наказанието глоба бъде намалено на 50 лева, а лишаването от право да управлява МПС – на 1 (един) месец и НП бъде потвърдено в останалата си част по т. 2. Накрая, съдът намира за неоснователно искането извършените от жалбоподателя А. деяния да бъдат квалифицирани като маловажен случай на административни нарушения. На първо място жалбоподателят е осъществил две отделни съставомерни деяния. Както беше посочено, от справката му за нарушител/водач се установява и че те не са изолиран случай по нарушаване на правилата за движение, като към датата на деянието А. има 15 влезли в сила фиша, които са предимно за нарушения за скорост по чл. 21 от ЗДвП. Значението на установените по делото смекчаващи отговорността обстоятелства не е игнорирано и те са послужили за определяне на наказанията в минимален размер, но не дават основание и за отпадане изцяло на отговорността за извършените в случая административни нарушения. По тези съображения съдът намери жалбата за частично основателна, поради което атакуваното наказателно постановление трябва да бъде изменено. Вещественото доказателство – 1 брой компактдиск, приложен на лист 37 от делото, съдържащ аудиозапис с продължителност 01: 57 минути и снимка на електронен картон на прието повикване на ЕЕН: 112 на дата 20.10.2022 г. в 12: 24: 24 ч., следва да бъде унищожено като вещ без стойност след влизане на съдебното решение в сила. По разноските: Съгласно разпоредбата на чл. 63д, ал. 1 от ЗАНН в производството пред районния съд страните имат право на присъждане на разноски. По делото единствено жалбоподателят е направил такова искане. Същият е доказал извършването на разноски в общ размер на 500 лева, като в договора за правна защита и съдействие на лист 8 от делото е удостоверено, че сумата е платена изцяло и в брой. С оглед частичната основателност на жалбата и съгласно препращащата норма на чл. 144 от АПК приложение намират общите правила на чл. 78 от ГПК, които провеждат принципа, че страните имат право на разноски съразмерно с уважената, респективно отхвърлената част от искането. В този смисъл относно понасянето на разноските по съразмерност в производството по ЗАНН е и съдебната практика - така Решение № 930 от 10.05.2021 г. по к.а.н.д. № 721/2021 г. на XXIV състав на Административен съд – Пловдив; Решение № 854 от 26.04.2021 г. по к.а.н.д. № 769/2021 г. на XXIII състав на Административен съд – Пловдив; Решение № 930 от 10.05.2021 г. по к.а.н.д. № 721/2021 г. на XXIV състав на Административен съд – Пловдив; Определение № 2105 от 14.12.2020 г. по к.ч.а.н.д. № 2307/2020 г. на XXI състав на Административен съд – Пловдив. В случая липсва посочване каква част от общата сума на възнаграждението е предназначена за защита по всяко от двете нарушения. Поради това съдът намира, че за нарушението по т. 1 от НП претенцията на жалбоподателя за разноски следва да бъде уважена по съразмерност в размер на 225 лева, равняваща се на девет десети части от половината сума (250 лв.) за заплатеното адвокатско възнаграждение. За нарушението по т. 2 от НП претенцията на жалбоподателя също е частично основателна, като следва по съразмерност да му бъдат присъдени разноски в размер на 125 лева, равняващи се на една втора част от другата половина (250 лева) от заплатеното адвокатско възнаграждение. Или общо в полза на жалбоподателя се дължат разноски в размер на 350 лева. В останалата част до пълния заявен размер от 500 лева искането е неоснователно. Правната уредба на присъждането на разноски по ЗАНН препраща към разпоредбата на чл. 143, ал. 1 от АПК. Съгласно т. 6 от ДР на АПК „поемане на разноски от административен орган“ означава поемане на разноските от юридическото лице, в структурата на което е административният орган. Следователно в случая разноските следва да бъдат възложени върху това юридическо лице, в структурата на което е част административнонаказващият орган, а това е ОДМВР – Пловдив като второстепенен разпоредител с бюджетни кредити по аргумент от чл. 43 от ЗМВР - така Решение № 13009 от 02.10.2019 г. по адм. дело № 7758/2018 г. на ВАС. Така мотивиран и на основание чл. 63, ал. 2, т. 4 вр. ал. 7, т. 1 и т. 2 от ЗАНН, съдът