Решение № 1378 от 27.7.2020 г. на Административен съд - Пловдив по дело № 411/2020 г.

Производството е започнало по реда на чл.2 от наредбата, при което дължимата проверка е тази, посочена в чл.3 /вкл. § 5, т.23 и т.24 ДР ЗУТ/. Освен посочения пропуск, в случая отсъстват и данни за проверка относно застрояването в УПИ, в обхвата на който се намира сградата в режим на ЕС. Отказът не съдържа информация за номер, дата и съдържание на административния акт, с който е одобрен действащия ПУП за УПИ II – 524. 621, обществено и жилищно застрояване от кв.1 по плана на гр.Пловдив – ЖК Тракия – II част. Макар оспореният акт да е отказ, отбелязва се, че не е спазено изискването на чл.168 ал.4, ал.5 АПК /нови – ДВ, бр. 77 от 2018г., в сила от 1.01.2019г./: „Съществено нарушение на административнопроизводствените правила при всички случаи e когато вследствие на нарушаване на задължението за уведомяване гражданин или организация са били лишени от възможността да участват като страна в производството по издаване на индивидуален административен акт.; Когато съдът установи наличието на съществено нарушение на административнопроизводствените правила по ал. 4, той отменя акта и изпраща преписката на съответния компетентен административен орган, без да проверява основанията по чл. 146, т. 4 и 5.”. Позицията на съдебната практика относно нарушението на чл. 26 ал. 1 АПК - не е от категорията на съществените, е преодоляна към момента с възприетото от страна на законодателя в разпоредбите на чл. 168 ал. 4 и ал. 5 АПК. Не е предвидена предпоставка - участието на страната да би могло да даде отражение върху издадения акт и няма възможност страната въобще да не е била уведомена. Тоест, за да е съществено нарушението, е необходимо да има за резултат лишаването на гражданина или организацията от възможността да участват като страна в производството. В случая е допуснато нарушение на административните правила, категоризирано с новите алинеи 4 и 5 на чл.168 АПК, за съществено. Правилото се прилага от съда, считано от 01.01.2019г. Констатирайки видът на собственост върху ПИ 56784.524.621, административният орган не е уведомил собственикът на имота и същият не е участвал в административното производство. В ЗУЕС и в Наредба № 6 /18.09.2009г на МРРБ не се съдържат специални правила, преодоляващи изискването на чл.26 АПК. 4.2. В отказа е посочено, че проверката е била единствено по отношение собствеността на ПИ 56784.524.621 по КККР. Фактическата установеност за наличие на частна собственост върху ПИ е отрекла проверка по предвидения в наредбата ред. Изводът на административния орган не е основан на норма от ЗУЕС или от наредбата, към която препраща законът. Изключението по ЗУЕС е регламентирано в чл.3 и законът не съдържа ограничения по отношение вид на собственост върху имот, в който е построена сграда в режим на ЕС – арг. от текста на чл.4 ЗУЕС. В наредбата също няма предвидено ограничение за прилагането й по отношение на сгради в режим на ЕС, които се намират в УПИ – частна собственост / в тази насока цитирано от жалбоподателя Решение № 538/09.07.2010 г. по гр. д. № 519/2009 г., Г. К., IV Г. О. на ВКС – страни по делото са частни субекти и макар спорът да е по различен материален закон, в мотивите е обсъдено прилагане на Наредба № 7/2003г. във вр. с определяне на прилежащата площ /. Разпоредбата на чл.64 ЗС не отрича прилагане разпоредбата на чл.37 ЗОС – двете касаят ограниченото вещно право на строеж, което при всеки вид собственост е основание за осъществяване на строеж, предвиден в съответен ПУП. Прилежащата площ се отнася към заварени сгради в режим на етажна собственост и тя е приоритетно характеристика на самата сграда, а не на правото на собственост на лицата, като нейният териториален обхват зависи изцяло от големината на сградата /параметрите - височина, дължина и ширина/, а не от броя на собствениците, нито от разгънатата застроена площ на всеки обект. Определянето на прилежащата площ е в хипотеза, когато собствениците на сградата /респект. на самостоятелни обекти в сградата/, нямат право на собственост върху земята. Собственикът на постройката, както и на самостоятелни обекти в сградата може да ползва земята само доколкото това е необходимо за ползването на постройката съобразно нейното предназначение. Нормата на чл. 64 ЗС цели да бъде максимално защитена възможността за ползване на земята от нейния собственик. Ведно с това, съгл. чл.37 ал.5 ЗУТ / нова – ДВ, бр. 101 от 2015г. /: „В сграда в режим на етажна собственост необходимите места за паркиране се осигуряват с инвестиционния проект във: 1. паркинг – гараж със статут на самостоятелен обект в сградата, или 2. паркинг – гараж със статут на обща част в сградата, или 3. отделни места за паркиране със статут на принадлежност към съответните самостоятелни обекти в сградата.”. Според приложения по делото нот.акт за покупко-продажба на недвижим имот /за правото на собственост на жалбоподателя, л.24-26/, „Продавачът запазва изключителното право на собственост и ползване върху притежаваните от него идеални части от земята, включително върху всички предвидени по инвестиционен проект паркоместа.”. Следва извод за предвидени с инвестиционният проект за сградата – паркоместа, което е от значение при определяне предназначението на прилежащата площ в случая /за паркиране според заявлението/. Следва да се отчита, че предвиждането на паркинги, респ. на места за паркиране - в строителната документация, има значение за законността на самите строежи, но не превръща съответните паркинги/места за паркиране в нови обекти на правото – чл.37 ал.5 т.3 ЗУТ. Такъв самостоятелен обект могат да бъдат паркинг - гаражите в сгради в режим на етажна собственост, когато са част от постройката и са обособени с инвестиционния проект /Решение № 46 ОТ 07.03.2018г. по гр. д. № 2489/2017г., ВКС/ – по см. на чл.37 ал.5 т.1 ЗУТ. Паркомястото не притежава характеристиките самостоятелност и обособеност. Според дефиницията по т.2 от §1 ДР на ЗУЕС: „Прилежаща площ към сграда в режим на етажна собственост" е част от територията на поземлен имот с комплексно застрояване, в който е построена сградата в режим на етажна собственост и която включва заедно или поотделно обекти като озеленени площи, площадки за игра, места за паркиране и други.”. Продавач в нот.акт на жалбоподателя /от 21.09.2016г./ е ЕАД СИБАНК, а според скица на ПИ 56784.524.621 от 28.02.2020г. /л.53/ - собственик на ПИ е Мидъл Ийст Кепитъл ЕООД /отразени нот.актове от 05.08.2018г. и от 14.09.2018г./. Според цитираната дефиниция, местата за паркиране са в обхвата на прилежащата площ към сградата и изключение не е поставено спрямо вид собственост на имота, в който е сградата. Вярно е, че административният орган не следва да преценява действителността на документи за собственост, но дължи преценка по отношение основателност на допустимо искане при съобразяване действащите норми за определяне на прилежащата площ и нейния обхват в легална дефиниция на закон. По отношение останалите доводи в жалбата /от технически аспект/ и във вр. с данните от преписката - не следва да бъдат обсъждани и проверявани основания, каквито отсъстват в оспорения акт. Законосъобразността на отказа се преценява във вр. с фактическите основания, възприети от административния орган, а в случая основанието за отказ е едно – видът собственост върху ПИ 56784.524.621 /частна/, изключващ според административния орган възможност за упражняване правомощието за определяне на прилежаща площ към сградата по реда на ЗУЕС и Наредба № 6/2009г. Възприетото от административният орган основание за отказ се прецени като незаконосъобразно по изложените съображения. Друго фактическо основание не е посочено в отказа. Административният акт не препраща към други актове или документи, както и към конкретна част от преписката, посредством които да бъде прието, че са изложени фактически основания за липса на предпоставки за издаване на искания административен акт, респект. да обосновават отказа поради неспазване изискванията на чл.4 ЗУЕС вр. с Наредба № 6/2009г. и Наредба № 7/2003г. Отказът следва да бъде отменен с връщане преписката на кмета на Район Централен - Община Пловдив за произнасяне по заявлението, като административният орган следва да съобрази необходимостта от конкретни фактически основания при постановяване на акт, съответстващи на приложимите норми от ЗУЕС, Наредба № 6/2009г. и Наредба № 7/2001г. Както бе посочено, не е допустимо мотивиране или домотивиране на оспорения административен акт посредством СТЕ, тъй като в отказа отсъстват констатации и изводи от технически аспект с проверка на възможностите по приложимите наредби, както и не е налице препратка към конкретни норми от ЗУЕС, ЗУТ и двете наредби. Жалбата се приема за основателна с присъждане на направените съдебни разноски общо в размер на 760лв. – 10 лв. държавна такса; адв.възнаграждение в размер на 500лв. /пълномощно на л.51 - сумата е отразена като договорена и изплатена, съгл. Т.Р. от 06.11.2013г. – т.1/; депозит за СТЕ – 250лв. Мотивиран така, съдът