Решение № 1422 от 13.12.2022 г. на Софийски градски съд по дело № 2669/2021 г.

производство по гр.д.№4677/2018г. по описа на СГС, ГО, по предявена осъдителна претенция по чл.49 вр. с чл.45 ЗЗД и чл.86 ЗЗД, от К.Г. П.а, срещу В.М.А., ЕИК ••••. Проведеното производство пред СГС е приключило пред тази инстанция с постановено решение №4859/01.07.2019г., с което съставът на СГС осъжда ВМА да заплати на ищцата, на основание чл.49 вр. с чл.45 ЗЗД обезщетение за претърпени неимуществени вреди в резултат на смъртта на сина на ищцата, А. П., ведно със законната лихва от 30.04.2015г. (датата на смъртта) до окончателното изплащане на сумата, както и разноските по делото в размер на 3 530лв., на основание чл.38 ЗА на адв. С.М.. В производството пред СГС настоящият ответник ЗАД“А.“ АД е имал качество на помагач на ответника ВМА. Решението на СГС е потвърдено с решение №11879/17.08.2020г., по реда на инстанционния контрол, постановено по гр.д.№5295/2019г. по описа на САС, което решение не е допуснато до касация, ведно от определение №60577/19.07.2021г., постановено по гр.д.№4061/2020г. по описа на ВКС, Г.К., четвърто г.о. В постановените от първата и въззивната инстанция решения е прието, че смъртта на сина на ищцата, настъпила на 30.04.2015г., е в пряка причинно- следствена връзка с осъществени от „служители на болницата“ (СГС) действия и бездействия, на които последната е възложила изпълнение на определена работа, свързана с осъществяване на лечебния процес, при спазване на необходимите медицински стандарти и добра медицинска практика- а именно всеки пациент да получи адекватно на състоянието му лечение. Прието, че лекарска грешка, възприета като професионална неправилно действие или бездействие или съвкупност от такива, осъществена от лекар, извършена при оптимално създадени условия на работа, в резултат на незнание или недооценка на обстоятелствата и/или състоянието на пациента, при която са настъпили неблагоприятни последици за здравето и живота му, които са могли да бъдат предотвратени. Въз основа на събраните по делото доказателства съставът на СГС е достигнал до извод, че при постъпване в болницата А. П. не е бил с наличие на бактериална инфекция и изследвайки въпроса какво и кой и причинил тази инфекция, основавайки се на нормите на Наредба №3/08.05.2013г. за утвърждаване на медицински стандарт по превенция и контрол на вътреболничните инфекции (такива, които са придобити от пациент във връзка с медицинско обслужване по повод друго заболяване), е приел, че е нарушен медицинския стандарт на ответника, свързан с превенцията на вътреболничните инфекции, като е приел, че съвкупността от действия/ бездействия на лекарския екип на настоящия ищец, е причинил вредоносния резултат, а именно смъртта на пациента А. П.. В тази насока са и мотивите на въззивната инстанция, която изрично посочва, че наличието на ешерихия коли и стафилококус ауреус са установени непосредствено след изписване на пациента от ВМА на 23.12.2014г. и те се явяват типични вътреболнични инфекции, като е прието, въз основа на заключенията на вещите лица, че това обстоятелство е било подценено от лекуващите лекари във ВМА, което подценяване, респ. недооценяване на ситуацията е довело до грешната преценка след операцията пациентът да бъде настанен в нормална реанимация, тъй като това поражда опасност от внасяне на вътреболнична инфекция, като правилният подход е налагал пациентът да бъде настанен в септична реанимация. Изводът на вещите лица е, чието заключение е възприето от съда и изложено в мотивите, че основната (но не единствена) причина за смъртта на пациента П. е сепсисът. Въз основа на това съставът на САС е приел, че са нарушени изискванията на Наредба №3/2013г. за утвърждаване на медицински стандарт по превенция и контрол на вътреболничните инфекции и в резултат на това бездействие пациентът П. е бил заразен с ешерихия коли и стафилококус ауреус, след операцията на 05.12.2014г., което пък от своя страна е довело да последващи усложнения, до невъзможност инфекцията да бъде овладяна медикаментозно и до необходимост от последващи оперативни интервенции. Другото противоправно поведение на лекарския екип е бездействие, довело до инфектиране на раните и др., които форми на деяние, са обосновали извод и второто противоправно поведение на настоящия ищец- нарушаване на стандарта за своевременност, като категорично е отречено евентуално съпричиняване от страна на пациента, изразяващо се в установеното му генетично заболяване, което по виждане на състава на САС е изисквало от лекуващите го спазване на стандартите за качество, своевременност и достатъчност, въведени с нормата на чл.81, ал.2, т.1 от Закон за здравето (ЗЗ). Ето защо е приел за установена причинната връзка между противоправното поведение на лекари от ВМА с настъпилия вредоносен резултат и поради това САС е потвърдил акта на СГС. Актът на въззивната инстанция не е допуснат до касация, ведно от определение №60577/19.07.2021г., постановено по гр.д.№ 4061/2020г. по описа на ВКС, Г.К., четвърто г.о. По делото не е налице спор и относно това, че на 03.08.2021г. настоящия ищец е отправил писмено искане до настоящия ответник, в което описвайки развитието на спора по гр.д.№4677/2018г. и постановените съдебни актове на СГС, на САС и ВКС, като акцентира на участието на застрахователя в този процес, като негов помагач, претендира заплащане на присъдените суми на посочените лица, като не се спори, че на това писмо е достигнало до застрахователя на 04.08.2021г. Тези обстоятелства са установени с влезлите в сила решения, посочени по- горе, поради което спрямо настоящите страни, имащи това качество и в исковия процес по чл.49 вр. с чл.45 ЗЗД, има СПН, а поради обстоятелството, че страните в това производство са имали качество на ответник и негов помагач има и обвързваща сила на мотивите, съобразно нормата на чл.223, ал.2 ГПК. По делото страните не спорят относно това, че въз основа на така постановените съдебни актове, ищецът е извършил плащане на банков път на определената от съда обезвреда на майката на починалия пациент А. П., К.П., която е предявила претенциите са заплащане на обезщетението, въз основа на изп.лист от 04.08.2021г., издаден от СГС, ГО, 1-22 състав по гр.д.№ 4677/2018г., за сумата от 100 000лв., ведно със законната лихва върху тази сума от 30.04.2015г. От представеното платежно нареждане от 07.09.2021г., чиято вярност, не е оспорена в процеса, се установява, че на посочената дата ВМА е извършила плащане на К.П. на сумата от 164 549, 46лв., както и на сумата от 27, 78лв., с посочено основание- „обезщетение ИЛ“ и „лихви“, чрез посочване на гражданското дело. Не се спори, че ВМА е извършила плащане и на адвокатското възнаграждение на процесуалния представител на К.П., на основание чл.38 ЗА и постановените осъдителни диспозитиви от съдилищата. На 19.08.2021г. ответникът ЗАД „А.“ АД изпраща отговор на ВМА, постъпил при ищеца на 23.08.2021г., с което обосновава да са налице наличие на основания да извърши плащане на лицата, в чиято полза съдът е присъдил обезщетение, тъй като осъденото лице, съгласно тези актове е болница; другото основание да се извърши плащане е установеното в хода на съдебното производство, че причина за смъртта на пациента е установената вътреболнична инфекция, явяваща се основна причина за вредоносния резултат, а тя не е причинена от противоправни действия/ бездействия на медицинския персонал. Твърди, че липса на застраховка, която да покрива обезпечителната отговорност на лечебното заведение, поради което не са налице предпоставки за заплащане на застрахователно обезщетение. По делото е представен заверен препис от трудово досие на д-р П.Д., включващо периода от възникване на трудовото правоотношение на това лице с ищеца до неговото прекратяване. По делото ответникът оспорва към застрахователното досие да е наличен списък на лицата, чиято професионална отговорност е застрахована при него, независимо от това, че такъв списък изрично е упоменат в застрахователната полица, като нейна неразделна част, поради което съдът приема, че такъв списък съществува. Нещо повече, за да постанови решение, с което осъди настоящият ищец да заплати обезвреда на посоченото основание на майката на починалия пациент, гражданският съд е безспорно установил, че вредите, причинили неимеществените вреди на ищцата, с причинени от лица, които ВМА е натоварила да осъществяват функции по лечение на пациента. Това води до несъмнен извод, че настоящият ответник е с преклудирани възможности да оспорва наличието на предпоставките по чл.49 ЗЗД за ангажиране имуществената гаранционно- обезпечителна отговорност на болницата в това производство. При така установеното от фактическа страна съдът достига до следните изводи: Настоящият състав на съда е посочил, че приложимият материален закона е разпоредбата на чл.229 КЗ (отм.) вр. с параграф 22 от ПЗР на КЗ. Посочената от съда правна квалификация на предявената претенция предполага установяване на елементите от фактическия състав (ФС) на осъдителния иск. Съгласно цитираната разпоредба застрахованият има право да получи застрахователно обезщетение, ако е удовлетворил увреденото лице. Съгласно § 22 от ПЗР на КЗ, в сила от 01.01.2016 г., застрахователните договори, сключени преди влизане в сила на този кодекс се прилага част ІV от отменения КЗ, освен ако страните договорят друго след влизането в сила на КЗ / обн. бр. 102 от 29.12.2015 г. в сила от 01.01.2016 г. /. Тъй като застрахователният договор, от отговорността на застрахования по който е функционално обусловена отговорността на застрахователното дружество, е сключен при действието на КЗ (отм.), съдът е обосновал приложимост на Част ІV от същия, не и КЗ в сила от 01.01.2016 г. Поради това, че застрахователният договор е сключин преди влизане в сила на КЗ и при действието на КЗ (отм.), то приложимост намира Част ІV от същия, незвисимо, че извършеното плащане от настоящия ищец е след влизане на КЗ, тъй като по делото не е твърдяно и не е установено страните да са договорили нещо друго. За да се уважи предявената претенция следва да се установи при условията на пълно и главно доказване предпоставките на иска, а именно: наличие на имуществена застраховка, представляваща професианална отговорност, подвид на застраховката „Гражданска отговорност“; елементите от състава на чл.49 вр. с чл.45 ЗЗД, като деликтът да е осъществен по време на действие на застрахователния договор от лицата, чиято професионална отговорност е предмет на застраховката; плащане на обезщетението на увреденото лице. В настоящия случай спорът е съсредоточен върху това налице ли е основание за ангажиране на отговорността на ответника, на договорно основание- преждепосочената застрахователна полица – да заплати на ищеца претендираното застрахователно обезщетение. За да оспори наличие на основания за заплащане на претендираната сума, представляваща обезщетение съгласно сключения договор за професионална отговорност на лекари и медицински персонал, представляваща подвид на договора за гражданска отговорност, представляваща вид имуществена отговорност, ответникът - застраховател въвежда следните възражения: Ответникът е оспорил допустимостта на предявения иск, като е въвел теза, че за ищеца не е налице интерес от предявяване на иска по чл.229 КЗ(отм.), то такъв интерес би бил налице, ако болницата е предявила регресни претенции, след извършеното от нея плащане, срещу преките причинители на вредата, които се явяват нейни служители и едва след ангжиране на отговорността им, би имала интерес от предявявне на иска срещу застрахователя. Подобна теза не намира основание за закона и това е така, тъй като наличието на правен интерес от предявяване на настоящата претенция не е обусловено от предходно насочване на иск от вида на регресните, за да се явява предпоставка, със съществуване на която се обосновава правен интерес от предявяване на иска по чл.229 КЗ (отм.). Както последователно се приема в съдебната практика въпросът относно наличие на интерес е винаги конкретени и той се извежда от твърденията на ищеца в исковата молба, като може да бъде идентифициран от самата страна или от съда, при липса на идентификация от страната. Въз основа на въведените от ищеца твърдения в исковата молба може да бъде обоснован правен интерес от предявената осъдителна претенция, поради което правопрекратителното възражение на ответника за липса на такъв се явява неоснователно и поради това настоящият състав на съда не намира основание да го уважи и да прекрати производството. Възраженията по основателността на предявения иск са следните: Теза на ответника е, че ищецът им качество на застраховащ, а не застрахован, поради което не е активно легитимиран да дири заплащане на уговореното застрахователно обезщетение, тъй като по силата на постигнатото съгласие, страните са приели, че е застрахована професионалната отговорност на лицата, съобразно списъка, представен от застраховащия – ВМА – който включва лекари и медицински персонал, макар и останали неидентифицирани в това производство. Възражението, което е свързано с оспорване на активната материална легитимация на ищеца в този процес, налага отговор на въпроса дали лечебното заведение, ищец в това производство, може да дири обезщетение, само поради това, че в полицата е обозначено, не като застраховано лице, а като застраховащ. Както е посочено по- горе възражението се гради на тезата, че застраховани са само лицата, които са лекари и са медицински персонал в болницата, поради което ищецът не може да има претенции за обезвреда, на база застрахователната полица. По виждане на състава това възражение се явява неоснователно и това така, тъй като се приема в съдебната практика, че ищецът- лечебно заведение е сключил застрахователен договор с ответника в изпълнение на задължението, което му вменява нормата на чл.189 Закона за здравето и този договор покрива отговорността на лечебното заведение по чл.49 ЗЗД. Както е застъпено с постановеното по реда на чл.290 и сл. ГПК решение №83/22.06.2022г., постановено по гр.д.№4539/2021г. на ВКС, Г.К., първо г.о., с който е допуснато касационно обжалване по въпроса дали застрахователният договор, сключен от лечебното заведение в изпълнение на задължението му по чл.189 Закона за здравето, покрива ли и отговорността му по чл. 49 ЗЗД, съставът на ВКС дава положителен отговор на този въпрос. Обосновава изложената теза със следните мотиви: с договора за застраховка застрахователят се задължава да поеме определен риск срещу плащане на премия и при настъпване на застрахователно събитие да заплати застрахователно обезщетение или сума; застрахователят поема риска при настъпването на съответното вредоносно за застрахования събитие и заплаща съответното обезщетение при настъпването му, като рисковете, които се покриват от съответния договор, са ясно, недвусмислено и изчерпателно определени при неговото сключване (чл. 345, ал. 5, т. 1 КЗ); необходимст от наличие на застрахователен интерес за лицето, което сключва застрахователния договор, като, като е предвидено в някои случаи задължително застраховане, презумирайки при това наличието на застрахователния интерес; болницата като работодател, на основание чл.49 ЗЗД носи гаранционно-обезпечителна отговорност и ще отговаря „само и доколкото е установено да е и било извършено увреждане от неин лекар или медицински служител. Както е прието в ППВС № 7 от 29.12.1958 г., отговорността по чл. 49 ЗЗД е за чужди противоправни действия и безвиновна; съгласно ППВС № 7 от 30.12.1959 г., отговорност за непозволено увреждане по чл. 45 ЗЗД носят само физическите лица, които са причинили вредата чрез свои виновни действия или бездействия, докато юридическите лица отговарят за непозволено увреждане на основание чл. 49 и чл. 50 ЗЗД (т. 1); отговорността а лицата, възложили. другиму извършването на някаква работа, за вредите, причинени при или по повод на тази работа, е за чужди противоправни и виновни действия или бездействия и нейният характер е с гаранционно- обезпечителна функция, която произтича от вината на натоварените с извършването на работата лица (т. 6), като обемът и границите на тази отговорност се предопределят от тези на прекия причинител на вредата, поради което отговорният по чл.49 ЗЗД отговаря като размер на дължимата обезвреда, да не може да бъде осъден да заплати повече от онова, за което е осъден причинителят на вредите, нито може да бъде осъден да заплати на увредения за нещо различно от това, за което отговаря причинителят на вредата; увреденият може да иска заплащане на обезщетение както от прекия причинител на вредата, както и да насочи претенцията си директно срещу лицето, което е възложило на друго лице някаква работа, поради което отговаря за вредите, причинени от него при и по повод изпълнението на тази работа, като прекият причинител и възложителят на работата носят солидарна отговорност спрямо увредения; възможността увреденото лице, при наличието на солидарната пасивна отговорност на прекия причинител и възложилото му работата лица, да дири плащане на цялото задължение от всеки един от тях. Въз основа на така очертания характер на отговорността на възложителя на работата касационната инстанация достига до извод: „…че сключеният договор за застраховка "Професионална отговорност" за вреди, причинени от посочените в застрахователния договор лекари и медицински служители покрива и отговорността на болницата, която увреденото лице претендира по реда на чл. 49 ЗЗД, макар по смисъла на чл.189 ЗЗД лечебните заведения да са длъжни да застраховат лицата, които упражняват медицинска професия в лечебното заведение - тези лица са застраховани за вредите, които могат да настъпят вследствие на виновно неизпълнение на професионалните им задължения, които именно обезпечава и гражданската отговорност на самото лечебно заведение по чл. 49 ЗЗД. Още повече като се има предвид, че увреденото лице има правото да получи обезщетение за претърпените вреди само от един от тези правни субекти, като при уважен по реда на чл. 49 ЗЗД възложителят на работата има право на регресен иск срещу прекия причинител. Исковете срещу възложителя и прекия причинител могат да бъдат предявени и при условията на евентуалност, доколкото е възможно да се установи, че вредите не са причинени при и по повод възложената на прекия причинител работа. Именно защото носи гражданска отговорност за същите застрахователни рискове само и единствено по силата на чл. 49 ЗЗД и чл. 50 ЗЗД, а не като последица от извършени от самото болнично заведение действия, различни от извършените от прекия причинител, болничното заведение също има правното положение на застрахован по сключения в изпълнение на задължението му по чл.189 Закона за здравето застрахователен договор“. Въз основа на горното тълкуване, дадено от ВКС, че качеството на застраховащ на болницата, което в настоящия случай е приравнено на качество на застрахован, защото ищецът се явява работодател на преките причинители на вредата, поради което касационната инстанция приема, че предмет на застраховката е и неговата гаранционно- обезпечителна отговорност по смисъла на чл.49 ЗЗД, настоящият състав на съда намира за неоснователно възражението на ответника, че ищецът не разполага с активна материална легитимация да иска заплащане на уговорената застрахователно обезщетение. Другото възражение на ответника е, че е налице изключението за ангажиране на неговата договорна имуществена отговорност, конкретно т.10 от ОУ, съобразно която, не е налице основание за плащане на застрахователно обезщетение, тогава, когато е налице претенция на застрахования от страна на негови свързани лице по смисъла на ТР и претенции от един към друг застрахован по една и съща полица. Цитираната разпоредба съдържа две хипотези, от които първата се изразява с това да е налице претенция към застрахования от страна на негови свързани лица. Дефиницията и предметният обхват на понятието свързани лица по ТЗ се съдържа в § 1 от ДР на закона. Ответникът сочи като форма на свързаност хипотезата на ал.1, т.2 от ДР на ТЗ, а именно отношения на работодател и работник между ищеца и преките причинители на вредата, той заявява, че е налице основание да се откаже заплащане на претендираното обезщетение. Както се приема в съдебната практика тази хипотеза би била приложима тогава, когато е извършено плащане към прекия причинител, явяващ се застраховано лице, а в настоящия случай ищецът е извършил плащане към увреденото лице, на основание чл.49 ЗЗД, за да го обезщети за неблагоприятните последици, които са настъпили от дейстия/ бездействия на медицински персонал на болнацата, поради което е не е налице основание да се приеме това възражения за основателно, тъй като фактите по делото не се субсумират от цитираната от ответника норма от изключенията. По възражението за ответника, че не е налице покрит риск, тъй като събитието не е настъпило във време на действие на застрахователния договор и това е така, тъй като не са настъпили едновременно вредоносното събитие (смъртта на пациента) и депозиране на претенции за обезвреда и за заплащане нннааа застрахователно обезщетение са извършени извън рамките на действие на застрахователния договор, поради което ответникът не е пасивно легитимиран да отговоря по иска, тъй като в процесния период застраховател на ищеца е друго лице. На това възражение ищецът противопоставя възражение за нищожност на клраузата от ОУ, която задължава претенция за заплащане на застрахователно безщетение да бъде предявена само в срока на действие на полицата, тъй като противоречи на нормата на чл.186, ал.7 КЗ (отм.) Съобразно тази разпоредба общите условия на застрахователя не могат да предвиждат условия и изисквания към застрахования, включително такива при настъпване на застрахователното събитие и по отношение на неговото доказване, за които може да бъде направена благоразумна преценка, че нямат съществено значение по отношение на ограничаването на риска от настъпване на застрахователното събитие или на доказването му, както и такива, за които може да се прецени, че съществува правна или фактическа пречка да бъдат изпълнени. Тази разпоредба, в относимост към основанията за отказа, предвидени в самия договор, респ. в общите условия на застрахователя, съдържа забрана за създаване от страна на застрахователя на ограничения и не позволява уговаряне на основания за отказ при неизпълнение на изисквания, които нямат съществено значение за ограничаване на риск. Въвеждайки ограничение за правоимащите лица с разпоредбата на т.1 от раздел I от ОУ, застрахователят е създал ограничението, което не може да бъде обосновано от практическа и правна гледна точка, с което цели да се освободи от поетото с договора застраховка. Както правилно сочи ищецът периодът, през който може да протече едно съдебно производство, е възможно да надхвърля периодът на действие на полицата, налице е и хипотетична възмоност застрпахователното събитие да възникне в подледния ден на действие на застрахователния договор, респ. в неговия последин час, поради което поетото с ОУ задължение да се предяви претенцията в периода на действие на полицата може да се яви неизпълнимо, независимо от наличие на останалите предпоставки, сочещи на наличие на основание за плащане на застрахователно обезщетение. Следва изрично да се посочи и факта, че съобразно приетото в съдебната практика (напр. решение №168 от 11.05.2016г. по т.д.№2284/2014г. на Т.К., ІІ т.о на ВКС): „Не всяко задължение на застрахования, скрепено с договорна санкция за отказ за заплащане на застрахователно обезщетение, може да се приеме за договорено в съответствие с нормата на чл. 211, т. 2 КЗ (отм.) и да обуслови отказ, единствено на основание факта на неизпълнението му, без установяване на причинна връзка с конкретно застрахователно събитие, а само това, което по своето съдържание би могло да обуслови като последица настъпване на застрахователното събитие или увеличен размер или обхват на вредите или от естество да препятства доказването им“. При достигане на този извод касационната инстанция е приела, че основанията за отказ са в основополагащата норма на чл.211 КЗ (отм.) и тя съдържа критериите и основанията, въз основа на които съдът прави преценка дали има причина застрахователят да се освободи от своята имуществена договорна отговорност, като тези основаня са свързани с виновно поведение на застрахованото лице, респ. трето за договорната връзка лице и в предвидените в закон случаи. Изхождайки от тези принципни постановки съдебната практика е наложила и приемане на ограничителната норма на чл.186, ал.7 от КЗ (отм.). При преценка на създадената формулировка в ОУ на ответника, която съдържа ограничение относно това в какъв период може да се претендира заплащане на обезщетението, настоящият състав приема за основателен довода на ищеца, че нормата противоречи на императивна законова норма, а именно чл.186, ал.7 КЗ (отм.), поради което тази разпоредба от ОУ се явява нищожна на основание чл.26, ал.1, предл.1 ЗЗД и направеното от ответника възражение, основаващо се на нищожна разпоредба се явява неоснователно. Относно възражението за липса на покрит риск, сторено от ответника, съдът намира за необходимо да посочи следното: В постановеното от гражданския съд решение, което обвързва настоящите страни на основание чл.223, ал.2 и чл.298 ГПК изключва въпросът за преразглеждане на обстоятелствата, които са били предмет на спора по преждепроведения процес по предявен иск по чл.49 ЗЗД. За да приеме, че са налице основание за ангажиране на гаранционната обезпечителна отговорност на болницата – настоящ ищец и да я осъди да заплати дирената от увреденото лице обезвреда, исковият граждански съд е приел за установено, че лица от медицинския персонал на болницата са извършили противоправни деяния (действия, респ. бездействия), които в пряка причинно-следствена връзка са довели до вредоносен разултат, който пък от своя страна е предвиден в застрахователната полица като застрахователно събитие, при застраховане на професаионалната отговорност на медицинския персонал на ищеца. Всички въпроси, които касаят наличието на трудово-правни отношения на ищеца с неговия медицински персонал, са били предмет на гражданското дело и за настоящия ответник, имащ качество на страна по това производство, макар и неглавна, е преклудирана възможността да въвежда възражения, респ. да навежда доводи, които базира на тези установени отношения, вкл. оносно наличие на предпоставките по чл.49 ЗЗД, както и доводи, основаващи се на това дали съществуват или не трудови правоотношения между ищеца и конкретните лица, въз основа на които прави възражения, свързани с размера на претенцията. С влязлото в сила решение е прието, че медицинският персонал на ищеца е нарушил стандартите за качество, своевременност и достатъчност, въведени с нормата на чл.81, ал.2, т.1 от Закон за здравето (ЗЗ). Ето защо съдът не намира основание да се произнася по тях, зачитайки последиците от 223 и чл.298 ГПК. По възраженията на ответника за редукция на претендираното застрахователно обезщетение. Застрахователят твърди, че е налице основание за намаляване на претендираното обезщетение и това е така, тъй като ищецът има принос за настъпване на вредата. Конкретно ответникът твърди, че тъй като е установено, че пациентът П. е починал от сепсис, причинен от вътреболнична инфекция, то ищецът, чрез своя административен апарат е нарушил Наредба №3 от 08.05.2013г. за утвърждаване на медицински стандарт по превенция и контрол на вътреболничните инфекции. Позовал се е това, че ръководителят на лечебното заведение носи отговорност за дейностите по предотвратяване на риск от инфекции, посредством прилагане на безопасни системи на работа – т.3.3.1 от стандарта, а съгласно т.3.3.2 ръководителя на лечебното заведение осъществява надзор и контрол на вътреболничните инфекции, чрез предвидените в Наредбата механизми. Инфекциите свързани с медицинското обслужване (ИСМО, наричани преди вътреболнични или нозокомиални инфекции) е термин, който се отнася до инфекции, свързани с предоставянето на здравни грижи във всяко едно лечебно заведение (например болници, заведения за долекуване, продължително лечение и рехабилитация, диспансери/амбулатории и при домашно лечение/в социални домове). ИСМО се дефинира като локализирана или системна инфекция, резултат от нежелана реакция към наличието на инфекциозен агент(и) или неговия токсин(и), без данни за свързана с тях инфекция при постъпване в лечебното заведение. Инфекцията често се счита за ИСМО, ако се появи ≥ 48 часа след приемане. Другото възражение на ответника, с което цели намаляване на диреното обезщетение с 90% от претендиранат сума, е твърдението за съществен принос на ръководството и администрацията на болницата при неизпълнение на задълженията за осигуряване на своевременност, достатъчност и качество на медицинската помощ по чл.81, ал.2, т.1 ЗЗД. Позовава се на разпоредбата на чл.69 ЗЛЗ. Възраженията на ответника съдът не приема за допустими и това е така, тъй като възражения касателно причините, които са довели до възникване на вредоностния резултат са били предмет на изследване в исковия процес по гр.д.№467782018г. по описа на СГС. В настоящето производство не може да бъде преразгледан въпросът относно механизма на причиняване на вредоносния резултат. В преждепроведеното гражданско производство ответникът е следвало да въведе възраженията относно наличие на принос на управителят на лечебното заведение и администрацията в причиняване на смъртта на пациента, което е било в негов интерес, с оглед вероятността ответникът- лечебно заведание да предяви иск за заплатената обезвреда, за да може да го обвърже с постановените мотиви. Аргумент за този извод на съда е, че предявената претенция има основанието си в нормата на чл.49 ЗЗД, която регламентира обезпечителната и гаранционна отговорност на работодателя, респ. възложителя на работата, независимо от това дали е ЮЛ или ФЛ. Следователно именно с този процес ответникът, в качеството си на неглавна страна, е могъл да релевира подобни възражения, като се позове на т.3.3.1 от Наредбата и да установи, че всъщност инфекцията е съпричинена и от лица, които не са медицински персонал. Невъвеждането на тези възражения в процеса по гр.д.№4677/2018г. по описа на СГС своевременно е преклудирало възможността на застрахователя да го направи в този процес. Но дори и да се приеме, че възраженията са допустими, то по виждане на състава, те са неоснователни и това е така, тъй като според цитираната по- горе Наредба, съобразно т.2.1 и сл. за вътреболнични инфекции се считат инфекциите, придобити от пациент във връзка с медицинско обслужване по повод на друго заболяване; инфекциите, придобити от медицински или друг персонал, както и специализанти, студенти и други обучаващи се лица в лечебно заведение (ЛЗ), във връзка с обслужването на пациентите, в т.ч. и при наранявания с остри предмети. В настоящия случай е налице първата хипотеза, съобразно разграничението направено в Стандарта. По гр.д.№4677/2018г. е установено със СПН и със задължителната, сила на мотивите по аргумент т чл.223, ал.2 ГПК, че починалият пациент е бил с вътреболнична инфекция. В мотивите си съдът е приел, че наличието на ешерихия коли и стафилококус ауреус са установени непосредствено след изписването ву на 23.12.2014г. и те се явяват типични вътреболнични инфекции, като в.л. д-р Григоров е посочил категорично, че след първата операция на пациента П. е имало инфекция и е изразил категоричното си становище, което е лично и в качеството му на хирург, че не би се съгласил след операция пациентът да бъде настанен в нормална реанимация, поради опасност от внасяне на вътреболнична инфекция и правилният подход е да бъде настанен в септична реанимация. Вещите лица, сочи съдът, са достигнали до извод, че основна причина, но не и единствена за смъртта на пациента, е сепсисът. Въз основа на горното съдът е приел, че първата проява на противоправно поведение е бездействието от страна на болницата, чрез нейния персонал е да отчете в достатъчна степен и при съобразяване на специфичното заболяване на пациента, довело до неспазване на изискванията на Наредба №3/2013г., която утвърждава стандарта, в резултат на което пациентът е заразен с вътреболнична инфекция. Въз основа на така приетото от съда могат да бъдат формиране следните изводи: Лицата, които са част от медицинския персонал и явяващи се застраховани, са лекарите, които са лекували пациента П. и които са проявили бездействие, намерило израз в това, че са настанили оперирания пациент, при наличие на вътреболнична инфекция, в обикновена, а не в септична реанимация, което е довело до заразяването му, което съчетано с вроденото му генетично заболяване е довело до сериозни усложнения и до невъзможност инфекцията да бъде овладяна медикаментозно, което наложило последващи хирургически интервенции. Следователно преките причинители на вредата са от медицинския персонал (застрахован при ответника), което гражданският съд е установил и настоящият състав следва да се съобрази с този извод, а съобразно нормата на чл.223, ал.2 и чл.298 ГПК тези мотиви важат и за страните в настоящия процес. Поради това съдът приема, че възражението в тази му част е неоснователно. С разпоредбата на т.2 от Наредба №3/2013г. е предвидено, че с този стандарт се регламентират основните дейности и мерки по надзора, профилактиката и контрола на ВБИ, както и основните дейности и мерки за ограничаване на разпространението на АМР, като в акта са дефинирани проявните форми на надзор, профилактика и контрол на ВБИ. Прието е, че профилактиката и контролът на ВБИ представляват интердисциплинарна дейност и отговорност на целия персонал на всяко лечебно заведение: лекари, специалисти по здравни грижи, фармацевти, технически персонал, специализанти, студенти, друг обучаващ се персонал и др. Съобразно т.3.3.1 от Наредбата ръководителят на лечебното заведение носи отговорност за изброените в следвавищет текстове дейности, които са свързани с предотвратяване на риска от инфекции, като следва да прилага безопасни системи на работа чрез, посочените дейности. Следователна законът въвежда за ръководителя на лечебното заведение стандарти, изискващи активно поведение – т.е. действия, които следва да осъществи чрез посочените в т.3.3.1.1 -3.3.1.6 действия. Ръководителите на лечебните заведения работят заедно с представителите на персонала на съответно равнище за премахване и предотвратяване на рискове, защита на здравето и безопасността на работниците и създаване на безопасна работна среда, включително чрез консултации относно избора и употребата на безопасно оборудване с цел да се установи как е най-добре да се осъществяват процесите на обучение, информиране и повишаване на осведомеността. По възражениежо за нарушаване на стандарта, въведен с Наредба №3 от 08.05.2013г. за утвърждаване на медицински стандарт по превенция и контрол на вътреболничните инфекции. В този смисъл възражението на ответника касае лицата, които, съобразно нормата на 3.2 от Наредбата са посочени, не се явяват застраховани, поради което застрахователят не следва да отговаря. Възражението е бланкетно, тъй като в него липсва конкретика коя от хипотезите на чл.3.2 е налице, за да може съдът да изследва този въпрос и за което твърдението ответникът носи пълна доказателствена тежест, както не е посочена и формата на бездействие на ръководителя на лечебното заведение, за когото следва да се установи, че не попада в медицинския персонал, а също и по отношение на което възложено му от Наредбата активно поведение е проявил бездействие. Освен това, следва изрично да бъде посочено и обстоятелството, че сепсисът, довел до усложнения в здравословното състояние на пацинта, не се явава единствената причина за настъпилата смърт, поради което не може да се възприеме теза за наличие на основание за редукция на обезщетението в размер на 90% от претендираната сума. Ето защо съдът приема, че и това възражение на ответника за наличие на основания за намаляване на размера на застрахователното обезщетение се явява неоснователно. Следващото възражение е възражението за изтекла погасителна давност, като в тази връзка ответникът твърди, че съобразно чл.197 КЗ (отм.) петгодишната давност е започнала да тече от момента на настъпване на вредносния резултат, представляваща застрахователно събитие, поради което вземането на ищеца е погасено през 2019 година. Погасителната давност е 5 - годишна и началото на нейния срок е датата на настъпване на застрахователното събитие- в настоящия случай смъртта на пациента П.. Както е посочено по- горе в настоящия случай приложимата материално право е нормата на чл.229 КЗ(отм.) на основание § 22 от ДР на КС. Съобразно § 31 КЗ за давността, която е започнала да тече при действието на отменения Кодекс за застраховането, се прилагат чл. 378, ал. 1 - 6 и 8 и чл. 379 КЗ. Нормата на чл.378 КЗ регулира института на давността в застраховките, като алинея 5 на цитираната разпоредба предвижда регресните и суброгационни искове и исковете на причинителя на вредата по чл. 435 срещу застрахователя по застраховки "Гражданска отговорност" по т. 10 - 13, раздел II, буква "А" от приложение № 1 се погасяват в срок 5 години, считано от датата на извършеното плащане от страна на застрахователя по имуществена застраховка или от страна на причинителя на вредата. Застрахователят по имуществената застраховка на увреденото трето лице и причинителят на вредата по изречение първо имат право на законната лихва върху претендираната сума, считано от поканата за плащане към застрахователя при застраховки "Гражданска отговорност" по т. 10 - 13, раздел II, буква "А" от приложение № 1. Въз основа на така създадената регулация могат да бъдат направени изводи, че законодателят е уредил с императивни норми института на давността, съобразявайки, че и общите нормите на гражданското право, с които се уреждат отношенията по повод давността са от императивен порядък. Израз на защитения обществен интерес (стоящ в основата на императивните разпоредби) е намерил израз и в ал.5, съобразно която регресните и суброгационните искове и исковете на причинителя на вредата по чл.435 КЗ (аналогична на нормата на чл.229 КЗ отм.) имат петгдишен срок за погасяване, чието начало е датата на плащане. Смисълът на разпоредбата е да даде защита на страните във възникналите обществени отношения, по повод застрахователните правоотношения, като се съобрази и с института на неоснователното обогатяване, като е посочил за начало на давностния срок момента на плащането, от който момент започва да тече срокът на погасителната давност, а не от момента на настъпване на застрахователното събитие, което е отстъпление от общото правило. В настоящия случай не е налице спор между страните, че датата на извършеното плащане от ищеца е извършено в периода от 26.08.2021г. до 03.09.2021. Исковата молба е постъпила в съда на 08.12.2021година и е очевидно с петгодишния период на извършеното плащане, поради което и това възражение от пгасително естество на ответника следва да се остави без увежание, като неоснователно. При така изложеното настощият състав на съда намира, че претенцията се явява основателно предявена, като доказана и поради това следва да бъде уважена. По отношение на размера на предявения иск. Претендираното от ищеца вземане е в размер на сумата от 100 000лв., като е съобразено с уговорения в полицата и ОУ на застрахователя лимит. Искането на ищеца е за заплащане на посочената сума, като основанието за това искане е заплатеното от ищеца обезщетение по чл.49 вр. с чл.45 ЗЗД на К.П., въз основа на влязлото в сила решение по гр.д.№ 467782018г. по описа на СГС, ГО, представляващо обезвредата, която съдът е присъдил на пострадалото от деликта лице. Съдът приема, че искът следва да бъде уважен в предявения размер, който се явява граница на отговорността на застрахователя при наличие на единичен лимит, съобразно полица №14 1306 0000450165/23.09.2014г. и ОУ на застрахователя. Както е посочено по- горе, съобразно т.1 от раздел V от ОУ единичен лимит представлява: 1.) максималният размер на сбора от сумите, които застрахователят следва да заплати като обезщетение и разноски по всички покрити по настоящата застраховка претенции, които са породени от едно застрахователно събитие; 2.) поредица от претенции, основани на една и съща специфична причина, довело да телесно увреждане на повече от един пациент, поради което се счита за едно застрахователно събитие, като за дата на събитието се счита датата на предявяване на първата претенция срещу застрахователя, в писмен вид и 3.) една претенция, насочена към повече от един застрахован по една полица, се счита за една претенция. Настоящият състав на съда приема, че в случая е установена третата хипотеза на предвидения единичен лимит. На ищеца следва да бъдат присъдена и претендираната законна лихва от датта на подаване на исковата молба и на основание чл.78, ал.1 ГПК направените по делото разноски. Съобразно представения списък по чл.80 ГПК от ВМА претендираните разноски са заплатената от ищеца държавна такса от 4 00лв. и заплатеното адвокатско възнаграждение в размер на 5 700лв., за които по делото са налични доказателства, че са реално извършени от болницата. Ответникът своевременно е направил възражение по чл.78, ал.5 ГПК касателно адвокатското възнаграждение. Съобразно Наредба №1/2004г. на ВКС, чл.7, ал.2, миналамният размер на адвокатско възнаграждение при материлен интерес от 100 00лв. е на стойност е 2 650 лв. плюс 8 % за горницата над 25 000 лв. или сумата от 8 650лв. Уговореното и платено адвокатско възнаграждение е под този минимум, поради което възражението за прекомерност на същата е явно неоснователно. Ето защо ответникът следва да заплати на ищеца разноските в процеса общо в размер на 9 700лв. Водим от изложеното съдът