Решение № 217 от 14.6.2024 г. на Софийски окръжен съд по дело № 179/2022 г.

Производството по делото е образувано по искова молба от ищеца Х. Д. И., с ЕГН •••••••••• от гр. Б. срещу О.Б., с която са предявени искове с правно основание чл. 49 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати следните суми, за претърпени имуществени и неимуществени вреди: 6 749, 00 лева за медицински изделия, изследвания и помощни средства, ведно със законна лихва, считано от 03.10.2018 г. до окончателното изплащане; 358, 12 лева за лекарства, витамини и превързочни материали в периода от 20.07.2017 г. до 31.08.2018 г., ведно със законна лихва, считано от 31.03.2018 г. до окончателното изплащане; 932, 05 лева за транспортни разходи до болничните заведения в гр. София за периода 04.12.2017 г. до 15.12.2018 г., ведно със законна лихва, считано от 04.12.2017 г. до окончателното изплащане; 4 065, 87 лева, представляваща разликата между сумата, която ищцата би получила за брутно трудово възнаграждение и сумата, която е получила като обезщетение от НОИ за периода 20.03.2017 г. – 20.01.2019 г., ведно със законна лихва, считано от 20.03.2017 г. до окончателното изплащане; 33 000 лева, представляващи обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законна лихва, считано от 20.03.2017 г. до окончателното изплащане. Претендира и присъждане на направените за производството разноски. В исковата молба се посочва, че ищцата повече от 10 години работила на длъжност „помощник възпитател“ при Ц. д. г. „С.“ – гр. Б.. На 20.03.2017 г. рано сутринта, подготвяйки помещенията за децата и слизайки по стълбище, което било застлано с подвижна мокетна пътека и необезопасено с парапет, твърди, че загубила равновесие, залитнала и паднала по стълбите до долната площадка, при което получила тежки наранявания на ръцете и краката. Двете кости на дясната подбедрица били счупени, с разкъсни и кървящи рани около 5 см., както и изваждане на раменната кост от ставата. На същата дата ищцата била приета в клиниката по ортопедия и травматология на УМБАЛ „С. А.“ в., където след извършване на съответните прегледи и изследвания била направена оперативна интервенция и поставено фиксиращо устройство, а на дясната раменна става била поставена лонгета, с цел обездвижване в следващите два месеца. Твърди, че на 27.03.2017 г. се установило, че е необходима друга оперативна интервенция на дясна глезенна става, извършена на 29. 03. 2017 г., при която външният фиксатор бил отстранен и направена фиксация на крака посредством 3 бр. плаки и 20 бр. винтове, за което заплатила разходи в общ размер от 3 280 лева, както и допълнително заплатила 10 лева за копие от извършеното образно изследване. Болките в глезенната става продължили и в следващите три месеца, а раната се инфектирала, което наложило предписване на антибиотично лечение и поставянето на стерилни превръзки през няколко дни, което ставало в болницата в София. Впоследствие се образувала гнойна фистула, чието лечение продължило дълго. На ищцата било издадено експертно решение на ТЕЛК № 0... от......... г., с което била освидетелствана за продължаване на временната нетрудоспособност. На 30.01.2018 г. ищцата постъпила в Клиниката по ортопедия и травматология към УМБАЛ „С. А.“ за планова операция, която била извършена на 02.02.2018 г., във връзка с възникнали усложнения от травмата на глезена. За закупуването на локален антибиотичен носител след операцията ищцата заплатила сумата от 454 лева, както и 10 лева за копие от образното изследване. По-късно през следоперативния период на ищцата била направена антибиограма, за която платила сумата от 20 лева. С ново експертно решение №.... на ТЕЛК от........... г. временната неработоспособност била продължена с още два месеца. Ищцата продължавала да е на легло в домашни условия, а при необходимост се придвижвала с инвалидна количка, тъй като кракът се подувал, изпитвала силни болки и постоянно приемала болкоуспокояващи медикаменти. Със следващо решение на ТЕЛК №..../............ г. временната неработоспособност била продължена с още два месеца. Твърди, че в началото на м. май 2018 г. закупила ортеза за стабилизиране на крака за сумата от 175 лева. На 19. 06. 2018 г. при извършен преглед на ищцата била поставена диагноза незараснала фрактура на долен крайник и счупване на дисталната част на тибията, с назначен преглед след 45 дни, а временната ѝ неработоспособност отново била продължена с ЕР на ТЕЛК №....../................ г. На 01. 08. 2018 г. на ищцата била направена компютърна томография на дясна подбедрица и дясна глезенна става, при която било констатирано остеопороза с тежки артрозо-артритни промени, което наложило извършването на четвърта операция, която се състояла на 22. 08. 2018 г. При последната било извършено открито наместване на фрактурата с вътрешна фиксация и остеопластика чрез костен алографт, с попълване с костно вещество, поставяне на плаки и винтове. За всичко това ищцата заплатила следните суми: 150 лева – компютърна томография, 1 680 лева – плаки и винтове и 960 лева – 10 кубика костнозаместващо вещество и 10 лева за копие от изследването. Изписана била в тежко състояние, в инвалидна количка и с препоръка 60 дни да не натоварва крака. На 13. 11. 2018 г. ищцата била прегледана в УМБАЛ „С. А.“, с водеща диагноза – незараснала фрактура и счупване на дисталната част на тибията, а процесът на страстване на костите на глезенната става започнал. С ЕР на ТЕЛК №..../............ г. временната неработоспособност била продължена с още два месеца. С последно ЕР на ТЕЛК №..../............. г. увреждането било прието за окончателно, довело до инвалидизация 40 % трайно намалена работоспособност, поради трудова злополука. Ищцата посочва, че през целия период на лечение и възстановяване трябвало да си набавя медикаментите, предписани от лекарите, които били в размер на 385, 12 лева, а разходите за гориво, които се налагало да извършва за пътуванията до болницата в гр. София възлизали в размер на 932, 05 лева. Посочва, че потърсила обезщетение за неимуществени вреди от работодателя си, каквото било признато с влезли в сила съдебни решения № 221/27. 08. 2019 г. по гр. д. № 172/2019 г. на БРС и № 87/27. 02. 2020 г. по гр. д. № 809/2019 г. на СОС, недопуснато до касационно обжалване с определение № 127/04. 03. 2021 г. по гр. д. № 2811/2020 г. на ВКС за сумата 33 000 лева, вследствие на трудовата злополука от 20. 03. 2017 г., ведно със законната лихва до окончателното изплащане. Потърсила обезщетение и за имуществени вреди, каквито били установени с решение № 260132/17. 12. 2021 г. по гр. д. № 402/2020 г. на БРС. Поради липсата на доброволно плащане на присъдените суми, на 21. 07. 2020 г. ищцата подала молба за образуване на изпълнително дело срещу ЦДГ „С.“ до ЧСИ Мирослав Колев – изп. д. № 359/2020 г., което понастоящем било преобразувано под № 153/2021 г. на ЧСИ Радост Горанова – Чолакова. Поканата за доброволно изпълнение била изпратена на О. Б. на 18. 09. 2020 г., която като принципал на детското учебно заведение отпуска неговия бюджет. Последната отказала изплащането на задължението и по изпълнителното дело не били постъпвали никакви суми нито от общината, нито от длъжника ЦДГ „С.“, от което ищцата извлича правния си интерес от предявяване на настоящите искове срещу О. Б. (погрешно е посочена О. С.). В исковата си молба ищцата излага правни аргументи във връзка с пасивната процесуална легитимация на ответника, както и на иска по чл. 49 ЗЗД, като посочва, че всички елементи от фактическия състав на цитираната разпоредба са налице – противоправност, вреди и причинната връзка между тях. Ищцата посочва, че имуществените вреди се изразяват в претърпени загуби – 6 749 лева – за медицински изделия, изследвания и помощни средства, ведно със законната лихва върху сумата от 03. 10. 2018 г. до изплащането; 358, 12 лева – за лекарства, витамини и превързочна материали, необходими за периода от 20. 07. 2017 г. – 31. 03. 2018 г., ведно със законната лихва върху сумата от 31. 03. 2018 г. до изплащането и 932, 05 лева- транспортни разходи за периода 04. 12. 2017 г. – 15. 12. 2018 г., ведно със законната лихва върху сумата от 04. 12. 2017 г. до изплащането, и пропуснати ползи поради загубване на работоспособността си за периода от 20. 03. 2017 г. до 20. 01. 2019 г., през който не получавала трудовото си възнаграждение в пълен размер, а частично компенсирана чрез плащания от държавното обществено осигуряване от 90 % от стойността на възнаграждението. Поради това за посочения период претендира сумата в размер на 4 065, 87 лева, представляваща разликата между сумата, която би получила за брутно трудово възнаграждение и сумата, която получила от НОИ, ведно със законната лихва върху главницата от 20. 03. 2017 г. до окончателното погасяване. Посочва, че претендираните от нея имуществени вреди били установени със съдебно решение № 260132 от 17. 12. 2021 г. по гр. д. № 402/2020 г. на БРС. За претендираните от нея неимуществени вреди в размер на 33 000 лева посочва, че ЦДГ „С.“ била осъдена с влязло в сила съдебно решение да заплати, ведно със законната лихва върху нея до изплащането, като на основание чл. 49 ЗЗД и за двете обезщетения отговарял възложителят на работата – О. Б.. С уточняваща молба от 26. 10. 2023 г. ищцата е посочила, че претендираните от нея имуществени и неимуществени вреди са установени с влезли в сила съдебни решения, които е приложила по настоящото дело, но въпреки това осъденият от нея ответник ЦДГ „С.“ отказва да изпълни задълженията си като представял данни пред съдебния изпълнител, че не разполага със секвестируемо имущество. Поради това ищцата извежда правния си интерес от предявяване на иск по чл. 49 ЗЗД срещу О. Б., в качеството на възложител на неплатежоспособен длъжник, който поддържа. В срока по чл. 131 ГПК е постъпил писмен отговор от ответника – О. Б., в който изразява становище, че не е надлежен ответник, поради което искът срещу него счита за недопустим. Посочва, че от изложеното в исковата молба се установявало, че вземането на ищцата произтича от влезли в сила съдебни решения по искове с правно основание чл. 200 КТ срещу нейния работодател ЦДГ „С.“ и неплащането от негова страна не било основание за претендиране на присъдените суми от него, независимо, че той отпускал бюджета на учебното заведение. Посочва, че детските градини са юридически лица, по силата на чл. 29, ал. 1, вр. чл. 24, ал. 1 ЗПУО и те отговарят за съответните причинени вреди, вкл. при обезщетения по чл. 200 КТ и след като вече имало осъдително решение спрямо работодателя, то не било налице основание за търсене на отговорност и от общината. Освен това посочва, че ищцата не претендира от него обезщетение по смисъла на чл. 49 ЗЗД, а предявява иск срещу общината поради неплащане от ЦДГ „С.“ на сумите, за които има влезли в сила съдебни решения. Оспорва предявения иск като неоснователен и недоказан. Посочва, че изложените в исковата молба обстоятелства са напълно неотносими към предявения иск, тъй като са свързани с настъпилата трудова злополука и обезщетения, които вече са присъдени на ищцата с влезлите в сила съдебни решения. Посочва, че общината не е длъжник по образуваното от ищцата изпълнително производство, за да се претендира погасяване на задълженията от нея. Ответникът счита, че в случая е неприложима разпоредбата на чл. 49 ЗЗД, като се позовава на т. 3 от Тълкувателно решение № 45 от 19. 04. 1990 г. по т. д. № 33/1989 г. на ВС на ОСГК, според която уредената в чл. 200 КТ имуществена отговорност на работодателя изключва отговорността по ЗЗД. Ответникът развива и подробни съображения и по отношение на материалноправните предпоставки по чл. 49 ЗЗД, каквито в обобщение заявява, че липсват. Неоснователен бил и искът за обезщетения и лихви, тъй като претендираните суми били погасени по давност – искът е предявен на 22. 03. 2022 г., а увреждането е настъпило на 20. 03. 2017 г., от който момент е започнала да тече давността, т. е. изминали повече от пет години. Претенциите за лихви са от 20. 03. 2017 г., 04. 12. 2017 г., 31. 03. 2018 г. и 03. 10. 2018 г., а към момента на предявяването им с исковата молба са изминали повече от три години. Погасени по давност били и претенциите за законни лихви за неимуществените вреди, както и тези за претърпени вреди и пропуснати ползи. В заключение ответникът поддържа становище за недопустимост на предявения иск и като такъв моли съда да остави без разглеждане и да прекрати производството поделото, а в случай, че го приеме за допустим, заявява становище за неговата неоснователност и недоказаност, съответно моли съда да постанови решение, с което да бъде отхвърлен. Претендира присъждане на направените за производството разноски. В съдебно заседание страните поддържат позициите си, изразени в исковата молба и в отговора на исковата молба. Съдът, като взе предвид доводите на страните и представените по делото доказателства, намира че са предявени искове, с правно основание чл. 49 ЗЗД, вр. чл. 52 от ЗЗД и чл. 86 ЗЗД, които са допустими. От фактическа страна по делото не се спори, че на 20.03.2017 г. ищцата Х. Д. И. е претърпяла злополука в гр. Б., ул. „Ш.“ №.. при слизане по стълбите в сградата на детска градина „С..“, при която се подхлъзва и пада. Пред настоящата инстанция е представено и прието като доказателство копие на влязло в сила решение № 221/27.08.2019 г., постановено по гр. д. № 172/2019 г. на Районен съд – Ботевград и влязло в сила решение № 260132/17.12.2021 г., постановено по гр.д. № 402/2020 г. на РС-Ботевград, с което исковите претенции на ищцата за претърпените от нея неимуществени и имуществени вреди са уважени срещу работодателя й Целодневна детска градина „С..“ по чл. 200 от КТ. В чл. 200 от КТ е уредена безвиновната отговорност на работодателя за причинените на негов работник или служител вреди от трудова злополука или професионално заболяване, като законът не се интересува от причинителя и неговата вина. Законодателят не изключва обезщетяване на тези вреди и по общия граждански ред с иск за непозволено увреждане, когато вредите са виновно причинени от друго лице. Пострадалият има възможност за избор срещу кого да насочи претенцията си за обезвреда – срещу прекият причинител с иск по чл. 45 и следв. ЗЗД или срещу работодателя си с иск по чл. 200 КТ - така Решение № 354 от 03.08.2010 г. по гр. д. № 714/2009 г. на ВКС, III г. о., Определение №60711/29.10.2021 г., постановено по гр. дело № 1724/2021 г. на ВКС, IV г.о. За едни и същи вреди, пострадалият не може да бъде обезщетен два пъти. Поради това, когато с влязъл в сила съдебен акт е уважен искът по чл. 200 КТ, не може да се търси отговорност на прекият причинител на увреждането за същите вреди. Съответно не може да се търси и субсидиарната отговорност по чл. 49 ЗЗД за същите вреди от възложителя на работата. Това е така, защото репарационният ефект настъпва с влизане в сила на първия по време съдебен акт, с което неблагоприятните последици се отстраняват, а субективното право се явява удовлетворено. Съображенията на ищцата, че не може да се удовлетвори, поради липса на доброволно плащане въпреки образуваното изпълнително дело № 153/2021 г. по описа на ЧСИ Радост Горанова-Чолакова, са неотносими към настоящия спор. Както вече се посочи, ищцата е предявила срещу О. Б. искове, с правно основание чл. 49 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, за осъждане на ответника да заплати следните суми, за претърпени имуществени и неимуществени вреди: 6 749, 00 лева за медицински изделия, изследвания и помощни средства, ведно със законна лихва, считано от 03.10.2018 г. до окончателното изплащане; 358, 12 лева за лекарства, витамини и превързочни материали в периода от 20.07.2017 г. до 31.08.2018 г., ведно със законна лихва, считано от 31.03.2018 г. до окончателното изплащане; 932, 05 лева за транспортни разходи до болничните заведения в гр. София за периода 04.12.2017 г. до 15.12.2018 г., ведно със законна лихва, считано от 04.12.2017 г. до окончателното изплащане; 4 065, 87 лева, представляваща разликата между сумата, която ищцата би получила за брутно трудово възнаграждение и сумата, която е получила като обезщетение от НОИ за периода 20.03.2017 г. – 20.01.2019 г., ведно със законна лихва, считано от 20.03.2017 г. до окончателното изплащане; 33 000 лева, представляващи обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законна лихва, считано от 20.03.2017 г. до окончателното изплащане. Установено е и не се спори между страните, че преди образуването на настоящото дело са били образувани гр.д. № 402/2020 г. и гр.д. № 172/2019 г. по описа на РС-Ботевград, по предявени искове с правно основание чл. 200 КТ, от същата ищца срещу работодателя й – Целодневна детска градина „С..“, по които дела исковите претенции на ищцата са уважени. При наличието на влязъл в сила съдебен акт срещу работодателя на пострадалата за обезщетяване на претърпените от нея имуществени и неимуществени вреди не може за същите вреди да бъде ангажирана безвиновната отговорност и на възложителя по чл. 49 ЗЗД. Това би довело до обезщетяването на ищцата два пъти за едни и същи вреди, при условие, че пострадалата има право на едно обезщетение, което може да търси или от работодателя, или от причинителя на вредите, респективно възложителя на работата. В този смисъл и даденото разрешение в т. 3 на Тълкувателно Решение № 45/19.04.1990 г. по т.д. № 33/1989 г. на ОСГК ВС, в което е прието, че имуществената отговорност на предприятието по чл. 200 КТ при смърт или увреждане здравето на работник изключва отговорността по чл. 49 ЗЗД. Ето защо, предявените искове следва да бъдат отхвърлени като неоснователни както и акцесорните искове за лихва. С оглед отхвърляне изцяло на исковите претенции срещу О. Б., ищцата ще следва да плати на ответника сторените разноски в производството за адвокатско възнаграждение. От ищеца е релевирано възражение за прекомерност на заплатеното от ответника адвокатско възнаграждение, което е основателно. Минималното адвокатско възнаграждение, определено по реда на чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения възлиза в размер на 4258, 40 лева. Делото не се отличава с фактическа и правна сложност, проведени са само две открити съдебни заседания, поради което адвокатското възнаграждение следва да се намали до посочения минимален размер. Воден от горното, Софийският окръжен съд