Решение № 584 от 25.1.2019 г. на Софийски градски съд по дело № 13134/2014 г.

производството по предявения отрицателен установителен иск ищецът е длъжен да докаже само фактите, обуславящи правния му интерес а оспорва правото на ответника. Тази постановка обаче е в при недоказване на фактическите твърдения, които го пораждат, производството по отрицателния установителен сила само в случай, че ищецът извежда правния си интерес от твърдения, които не включват притежаване на самото спорно право, което той отрича на ответника /т. 1 от ТР № 8/27.11.2013 г. по т. д. № 8/2012 г. на ОСГТК/. Когато ищецът поддържа, че е собственик на спорния имот, по силата на диспозитивното начало в гражданския процес той е в състояние сам да определи обема и интензивността на търсената защита. В този случай доказването, че спорното право принадлежи на ищеца, обаче е въпрос не на процесуална, а на материална легитимация- въпросът за титулярството на правото обуславя произнасянето по съществото на спора, доколкото установяването на собственическите права на ищеца изключва тези на ответника върху същия имот / в този см. Решение № 15 от 19.02.2016 г. на ВКС по гр. д. № 4705/2015 г., II г. о., ГК, Определение № 427/12.12.2013 г. по ч. гр. д. № 3593/13 г. на ВКС, II г. о., постановено по реда на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Предвид указанията на ВКС обективирани в посочените по –горе актове, съдът разглеждащ спора по предявен отрицателен установителен иск, в който ищецът поддържа, че е собственик на спорния имот, следва на първо място да установи дали ищецът е собственик на процесния имот на твърдяното от него основание. Настоящият съдебен състав намира, че държавата, като ищец не доказа в хода на производството при СГС, че е собственик на процесния имот с площ от 2885 кв.м. обект на АДС /публична/ № 470 от 31.03.1998г. на М.на вътрешните работи и АДС № 4586/3102/ от 05.04.1950г. на бивш РНС„П.“. На първо място в първия АДС № 4586/05.04.1950 г., изрично е отразено, че квадратурата, която е отчуждена е само 1400 кв.м. и двуетажна постройката, която квадратура е различна от посочената в АДС № 470 от 31.03.1998г. на МВР. От страна на ищеца не бяха представени в хода на делото доказателства, установяващи кога в периода от 1949 г. - до 1998 г. и дали е било извършено друго отчуждаване на части от имота. Определянето на собствеността на процесния недвижим имот като публична държавна собственост поначало е функция на принадлежността на правото на собственост към патримониума на държавата. Никой обект не може да представлява публична собственост на държавата, ако не е станал държавна собственост по силата на предвиден в закона придобивен способ. Не се установи процесния имот от 2 885 кв.м. да е бил обект на проведено мероприятие по силата на което да е станал държавна собственост и да е придобил статут на публична такава. В решение Решение № 61 от 26.05.2014 г. на ВКС по гр. д. № 7685/2013 г., II г. о. е даден отрицателен отговор на въпроса дали удостоверяването в акта за държавна собственост има обвързваща доказателствена сила за публичния характер на собствеността, като е прието, че такава няма. Прието е, че актовете за държавна собственост като официални документи имат само декларативно действие за собствеността на държавата, но не се ползват с конститутивен ефект. Според чл. 5 ЗДС актът за държавна собственост, съставен по надлежния ред и форма, има качеството на официален свидетелстващ документ, който само констатира собствеността на държавата, без да я поражда. Аналогично на възприетото в Тълкувателно решение № 11/2012 г. от 21.03.2013 г. по т. д. № 11/2012 г. на ОСГК на ВК С досежно доказателственото значение на констативния нотариален акт, на основание чл. 179, ал. 1 ГПК актът за държавна собственост се ползва с обвързваща материална доказателствена сила само за отразените в него факти /включително фактът, че държавният имот е предостав ен на ведомство за изпълнение на функциите му/, а за собствеността на Д.и нейният публичен характер следва да му се признае легитимиращо действие, по силата на която актуваният имот се счита за държавна, респ. за публична държавна собственост, до доказване на противното, като Д.не носи тежестта да доказва основанието, на което е съставен актът за държавна и конкретно за публична държавна собственост. В посочения постановен по реда на чл.290 ГПК, акт е указано, че съдът обаче не е обвързан да приеме, че Д.е собственик на актувания имот, както и че същият представлява публична държавна собственост, а формира този правен извод по вътрешно убеждение, с оглед на всички доказателства по делото и разпоредбите на закона. В случая от събраните доказателства на първо място не се установи принадлежността на правото на собственост към патримониума на Д.на имот с площ от 2885 кв.м. в с.П., с двуетажна сграда строена от преди 1949г., по предвиден в закона придобивен способ. От друга страна не може да бъде споделен довода на ищеца за ведомствения характер на имота, като основание на АДС № 470 от 31.03.1998г. на МВР. Действително налице е отбелязване в първия АДС № 4586/05.04.1950 г., че със заповед №1/ 20.01.1977г. на СГНС имота е прехвърлен от ЦК на БКП на УБО, но при протеклото пред областния управител административно производство по заявление на ответниците, проверка е установила, че имота е бил одържавен от АД „В. Р. ” без законово основание, според вписването върху приложението на акта е бил предоставен на УБО, като липсват документи за разпореждане с имота и съгласно писмо рег.№1545/16.07.1999г. на НСО, същата не разполага с документи за имота и не стопанисва същия. Не се твърди, нито доказа МВР да е правоприемник на УБО. Не се установи от страна на ищеца да са налице предпоставки за съставяне на акт по реда на чл.70, ал.2 от ЗДС относно АДС № 470 от 31.03.1998г. на МВР. Затова по същество въпросът, който е релевантен за изхода на делото с оглед наведеното от ответниците придобивно основание, на което се основават претенциите им, е въпросът, дали одържавеният през 1949г. имот е бил възстановен в тяхна полза като правоприемници на Р. В.– като акционер с мажорирен дял в „В.Р.” АД, с влизане в сила на приложимия реституционен закон - ЗВСОНИ / обн. ДВ, бр. 15 от 21.02.1992 г./, с оглед преценката за наличие на предпоставките за възстановяване на собствеността по чл. 2, ал. 1 във връзка с чл. 1, ал. 1 от същия и конкретно изискването отнетият имот да съществува реално до размерите, в които е бил отчужден. Кога имотът съществува реално до размерите, в които е бил отчужден. В случая е установено, че отчуждаването е без законово основание, както и че имотът съществува реално в състоянието, в което е завзет. По смисъла на чл. 1 и чл. 2 ЗВСОНИ, реституцията на такива имоти настъпва по право - по силата на закона, без да е необходим някакъв допълнителен административен или съдебен акт. За да бъдат приложени цитираните разпоредби за реституция, имотът следва да съществува реално до размера, в който е бил отчужден, да е собственост на държавата, общините, обществена организация и т.н. и бившите собственици да не са обезщетени чрез изплащане на парична равностойност или с друг равностоен имот. В този смисъл са и задължителните указания дадени в ТР № 6/10.05.2006 г. на ОСГК на ВКС. Предвид изложеното и след като ищецът по отрицателния установителен иск – Държавата, представлявана от процесуалния и субституент, не се явява собственик на процесния имот, това обуславя отхвърляне на иска, поради липса на активна материалноправна легитимация. Предвид отхвърлянето на установителния петиторен иск неоснователно е и искането на основание чл. 537, ал. 1 от ГПК да бъде отменен Нотариален акт № 120А, рег. № 8280, дело № 719 от 1999г. По разноските: С оглед изхода от спора и на основание чл.78, ал.3 ГПК, право на разноски в процеса имат ответниците, но същите не са представили доказателства за сторени такива, нито списък по чл.80 от ГПК. Водим от горното и в същия смисъл, съдът