Решение № 5173 от 18.9.2024 г. на Софийски градски съд по дело № 7844/2024 г.

Производството е по реда на чл. 435 и сл. ГПК. Образувано е по жалба, подадена от СТОЛИЧНА ОБЩИНА - длъжника по изп. д. № 20247830400061/2024 г. по описа на ЧСИ И.Ч., рег. № 783, с район на действие СГС, срещу Постановление от 06.06.2024 г. на съдебния изпълнител, постановено по изп. дело № № 20247830400061, с което е отказано намаляване на размера на приетите разноски на взискателя за адвокатско възнаграждение и е отказано спиране на производството по изпълнителното дело. В жалбата на длъжника се възразява срещу размера на адвокатското възнаграждение по изпълнителното дело като прекомерен, тъй като конкретното изпълнително дело не се отличава с фактическа и правна сложност. Сочи се, че съгласно чл. 10, т. 1 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения възнаграждението на адвоката за образуване на изпълнително дело възлиза в размер на 200, 00 лв. В случая действията на процесуалния представител на взискателя се свежда ли до подаване на молба за образуване на изпълнителното производство, за което съгласно чл. 10, т. 1 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения му се следва възнаграждение от 200, 00 лв., като н е са извършвани действия на процесуално представителство, защита и съдействие и действия с цел удовлетворяване на парични вземания по смисъла на т. 2 на чл. 10, за да бъде претендирано възнаграждение в размер за горницата над 200, 00 лв. Сочи се, че няма доказателства за заплащане на адвокатското възнаграждение в неговата цялост. Жалбоподателят се позовава и на разрешенията в Решение от 25.01.2024 г. на СЕС по дело С-438/22, с което съдът на ЕС е освободил българските съдилища от задължението безусловно да се съобразяват с Наредбата за минималните адвокатски възнаграждения. С оглед прекомерния размер на адвокатския хонорар, жалбоподателят счита, че не е определен правилно размера на таксата, начислена по т. 26 ТТР към ЗЧСИ, чието заплащане е възложено за сметка на длъжника. По изложените съображения се иска от съда да постанови решение, с което да отмени Постановление от 06.06.2024 г. по изп. д. № 20247830400061/2024 г. по описа на ЧСИ И.Ч., рег. № 783, с район на действие СГС, и да намали разноските за адвокатското възнаграждение по изпълнителното дело до размер на 200, 00 лв., както и да намали размера на таксата по т. 26 ТТРЗЧСИ съгласно определения материален интерес. На следващо място жалбоподателят поддържа, че е налице незаконосъобразен отказ на ЧСИ да спре изпълнителното дело поради това, че длъжникът не е надлежно уведомен по реда на чл. 99 ЗЗД относно цесията на кредитора - цедент с третото лице цесионер в нарушение на материалноправната норма на чл. 99, ал. 3 ЗЗД. С поканата за доброволно изпълнение било връчено уведомление по чл.99 ЗЗД, но същото не изхождало от предишния кредитор – цедента, а от настоящия кредитор -цесионер, поради което уведомлението няма правните последици по отношение на длъжника. Поддържа се неправилност на мотивите на ЧСИ в обжалваното постановление, че цедента надлежно е упълномощил цесионера за изпращане на съобщение по чл.99 ЗЗД, тъй като на жалбоподателя не е връчен договора за цесия, от който е видно това обстоятелство. Ето защо се иска от съда да постанови решение, с което да отмени Постановление от 06.06.2024 г. по изп. д. № 20247830400061/2024 г. по описа на ЧСИ И.Ч., рег. № 783, с район на действие СГС, с което е отказано да бъде спряно принудителното изпълнение по делото и вместо това изпълнителното производство да бъде спряно до надлежното получаване на уведомление за цесия съгласно чл. 99, ал. 3 ЗЗД. Претендират се разноските, направени в настоящото производство. Взискателя „ЗЦВ“ ЕООД изразява становище за неоснователност на жалбата и претендира разноски. В приложените към жалбата мотиви частният съдебен изпълнител сочи, че жалбата е неоснователна. Софийски градски съд, като прецени данните от изпълнителното дело и взе предвид наведените от страните и в мотивите на ЧСИ доводи, приема за установено следното: На 28.05.2024 г. по молба на взискателя „ЗЦВ“ ЕООД, ЕИК •••••••, подадена чрез адв. Р.М. от САК, е образувано изп. дело № 20247830400061/2024 г. по описа на ЧСИ И.Ч., рег. № 783, с район на действие СГС, срещу Столична община, въз основа на изпълнителен лист от 02.05.2024 г., издаден по адм. дело № 28/2021 г. по описа на Административен съд София - град в полза на Д.Д.З., видно от който длъжникът е осъден да заплати сумата от 72 576, 00 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди, претърпени в периода от 21.11.2016 г. до 30.11.2019 г. от четири недействителни и отменени по съответния ред индивидуални административни актове, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба, както и сумата от 10181, 00 лв., представляваща направените разноски преди всички съдебни инстанции. Към молбата за образуване на изп. дело са приложени доказателства за цедиране на вземането по изпълнителния лист в полза на взискателя, а именно договор за цесия от 27.05.2024 г., сключен между Д.Д.З. като цедент и взискателя „ЗЦВ“ ЕООД, и съобщение по чл. 99, ал. 3 ЗЗД от „ЗЦВ“ ЕООД за прехвърляне на вземането по издадения изпълнителен лист. Към молбата са приложени пълномощно и договор за правна защита и съдействие, с които взискателят е възложил действия, както по образуване на изпълнителното дело, така и за процесуално представителство, като е уговорено възнаграждение в размер на 4 536, 00 лв., която сума е заплатена в брой при подписване на договора, който служи като разписка за получената сума. В молбата за образуване на изпълнителното дело е направено искане за връчване на длъжника на приложеното към молбата уведомление по чл. 99, ал. 3 ЗЗД, ведно с поканата за доброволно изпълнение. На 29.05.2024 г. е връчена поканата за доброволно изпълнение на длъжника Столична община по настоящото изпълнително дело, като към поканата е било връчено уведомлението по чл. 99, ал. 3 ЗЗД. На 31.05.2024 г. длъжника е подал възражение и молба, с които е поискал от ЧСИ да бъде намалено адвокатското възнаграждение на взискателя до 200, 00 лв. – за образуване на изпълнителното производство, като е изложил съображения, че по делото няма други извършени действия, освен действие по депозиране на молба за образуване на изп. дело, както и искане за спиране на изпълнителното производство до надлежното уведомяване на длъжника по реда на чл. 99, ал. 3 ЗЗД. С Постановление от 06.06.2024 г ЧСИ И.Ч., рег. № 783 на КЧСИ е отказал да спре изпълнителното производство поради липса на предпоставките на чл. 432 ГПК и чл. 454 ГПК. Изложил е мотиви, че от представения договор за прехвърляне на вземане от 27.05.2024 г. е видно изрично овластяване на цесионера да съобщи на длъжника от името на цедента за станалата цесия, както и че цесионера от своя страна е възложил на съдебния изпълнител на основание чл. 18, ал. 5 ЗЧСИ да връчи уведомлението по чл. 99, ал. 3, ведно с поканата за доброволно изпълнение на длъжника, поради което прехвърлянето има действие спрямо третите лица и длъжника от датата на нейното връчване на 29.05.2024 г. С Постановлението от 06.06.2024 г. ЧСИ е оказал да намали приетия като разноски в изпълнителното производство адвокатски хонорар в размер на 4 536, 00 лв., като е приел че размера е в унисон с разпоредбите на Наредба № 1 от 09 юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. На 14.06.2024 г. взискателят е подал молба до ЧСИ, с която е поискал налагане на запор на небюджетни банкови сметки на Столична община и пристъпване към принудително събиране на дълга поради изтичане на срока за доброволно изпълнение и неплащане на дълга от страна на длъжника. С молба от 26.06.2024 г. взискателят е поискал също така налагане на запор върху безналични ценни книжа, притежание на длъжника. На 01.07.2024 г. е изпратено запорно съобщение до „ОБЩИНСКА БАНКА“ АД, с което се налага запор върху средствата по банкови сметки на длъжника, които нямат бюджетен произход и не са средства, получавани във връзка с европейски проекти до размер на сумата от 123 225, 01 лв. СГС приема, че жалбата е подадена в законоустановения срок срещу акт, подлежащ на обжалване съгласно разпоредбата на чл. 435, ал. 2 ГПК и от лице, което има право и интерес от обжалването, какъвто е жалбоподателят, който има качеството на длъжник по изпълнението в производството по изп. дело № 20247830400061/2024 г. по описа на ЧСИ И.Ч., рег. № 783, с район на действие СГС. Ето защо жалбата е допустима. Разгледана по същество жалбата е ЧАСТИЧНО ОСНОВАТЕЛНА. С изменението на ал. 1 и ал. 2 на чл. 435 ГПК /ДВ, бр. 86/2017 г./ се разшириха актовете и отказите на съдебния изпълнител, срещу които взискателите и длъжникът могат да предявят жалба пред съда за установяване на тяхната процесуална незаконосъобразност, вследствие на което да бъде постановена тяхната отмяна. Едно от основните субективни права на длъжника за процесуална защита представлява уредената правна възможност да обжалва отказа на съдебния изпълнител да спре, да прекрати или да приключи принудителното изпълнение, като до този момент само спирането и прекратяването на принудителното изпълнение можеше да се обжалва и то от взискателите. Съгласно чл. 435, ал. 2, т. 6 ГПК длъжникът може да обжалва отказа на съдебния изпълнител да спре, прекрати или приключи принудителното изпълнение. Чрез тези процесуални действия съдебният изпълнител прегражда временно /при спирането/ или окончателно /при прекратяването и приключването/ принудителното изпълнение. Съгласно разпоредбата на чл. 435, ал. 2, т. 7 ГПК /изм., ДВ, бр. 86 от 27.10.2017 г./ длъжникът може да обжалва разноските по изпълнението. Основанията за спиране на изпълнителното производство са уредени в чл. 432, ал. 1 ГПК, съгласно която разпоредба изпълнителното производство се спира: от съда в случаите по чл. 245, ал. 1 и 2 ГПК, чл. 309, ал. 1 ГПК, чл. 397, ал. 1, т. 3 ГПК, чл. 438 ГПК и чл. 524 ГПК; по искане на взискателя; в случаите по чл. 229, ал. 1, т. 2 и 3 ГПК, с изключение на проданта на недвижим имот, за която е било вече направено обявление; в случаите по чл. 282, ал. 2 ГПК, както и когато обжалваното въззивно решение бъде отменено от Върховния касационен съд; в случаите по чл. 624б ГПК; в случаите по чл. 627б, ал. 2 и в други случаи, предвидени в закон. По арг. от разпоредбата на чл. 432, ал. 1, т. 7 ГПК, която предписва, че изпълнението се спира и в други случаи, предвидени в закон, изброяването на основанията в т. 1 – 6 не е изчерпателно. Към основанията, посочени в чл. 432, ал. 1 ГПК, следва да се добавят и други изрично уредени в закона случаи, предвиждащи спиране на изпълнителния процес, напр. чл. 420, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 417, т. 10 ГПК – при подадено в срок възражение срещу заповедта за незабавно изпълнение, издадено въз основа на менителничен ефект, облигация или купони по нея; в останалите случаи по чл. 420 ГПК; по чл. 423, ал. 2 и ал. 3 ГПК, чл. 438 ГПК, чл. 282, ал. 2 ГПК, чл. 309 ГПК; с откриване на производството по несъстоятелност – по чл. 638 ТЗ и пр. В процесния случай нито една от изброените хипотези не се сочи или установява да е налице, за да послужи като основание за спиране на изпълнителното производство, нито пък са налице данни да е налице друго основание за спиране, предвидено в закон. Изложените в жалбата доводи на длъжника срещу законосъобразността на обжалвания отказ да бъде спряно изпълнителното производство, свързани с цедиране на вземането и спазване на изискванията на чл. 99, ал. 4 ЗЗД се явяват неоснователни и същите не обосновават спиране на изпълнителното производство. Редът за защита на длъжника при подобни материалноправни възражения е исков – посредством предявяване на иск по чл. 439 ГПК, поради което жалбата срещу отказа на съдебния изпълнител да спре изпълнението се явява неоснователна. По делото няма данни, че процесните изпълняеми права са били погасени от длъжника преди образуване на изпълнителното производство. А след като длъжникът не е изпълнил доброволно задълженията си преди иницииране на изпълнителното производство, то няма основание за отпадане на отговорността му за направените разноски от взискателя, в това число и за процесуално представителство, защита и съдействие. В договора за правна помощ, който взискателят е представил още с молбата за образуване на изпълнителното дело, адвокатското възнаграждение е уговорено общо, включително и за процесуално представителство по изпълнителното дело, като при образуването му страната не би могла да знае какви и колко точно ще са по обем изпълнителните действия. В случая е уговорено възнаграждение на процесуалния представител на взискателя, едновременно за образуване на изпълнителното дело и за воденето му, поради което не е налице основание за освобождаване на длъжника от заплащане на възнаграждение за процесуално представителство по делото. Неоснователно също така се явява възражението на длъжника, че не са представени доказателства за реалното заплащане на приетото за събиране адвокатско възнаграждение. Съгласно задължителните указания, дадени с т. 1 от Тълкувателно решение № 6 от 06.11.2013 г. по т. дело № 6/2012 г. на ВКС, ОСГТК, съдебни разноски за адвокатско възнаграждение се присъждат, когато страната е заплатила възнаграждението. Задължителната практика на ВКС, формирана с тълкувателното решение по тълк. д. № 6/2012 г., поставя присъждането на разноски за адвокатско възнаграждение в зависимост от представянето на доказателства за реалното им извършване, а когато заплащането се извършва по банков път, то следва да бъде документално установено със съответните банкови документи, удостоверяващи плащането. Към молбата за образуване на изп. дело са представени доказателства, че страната е заплатила в полза на упълномощения адвокат възнаграждение в размер на 4536, 00 лв., видно от представения договор за правна защита и съдействие от 28.05.2024 г., подписан от адв. Миков, който е удостоверил факта, че сумата му е заплатена в брой. Следователно са налице доказателства за реално понесени от страната разноски за адвокатско възнаграждение съгласно постановките на т. 1 от Тълкувателно решение № 6/06.11.2013 г. по тълк. дело № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС. От друга страна, след постановеното решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело С–438/22 съдът не е обвързан императивно с фиксираните в Наредба № 1 о т 09.07.2004 г. минимални размери на адвокатските възнаграждения. Съгласно решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 на СЕС, приетата от Висшия адвокатски съвет като съсловна организация Наредба № 1/09.01.2004 г. относно задължителните минимални размери на адвокатските възнаграждения, е равнозначна на хоризонтално определяне на задължителни минимални тарифи, забранено от член 101, параграф 1 ДФЕС, имащ директен ефект в отношенията между частноправните субекти и пораждащ правни последици за тях. Посочено е, че подобни действия водят до увеличаване на цените в ущърб на потребителите, което разкрива достатъчна степен на вредност по отношение на конкуренцията, независимо от размера на определената минимална цена, като такова ограничение на конкуренцията в никакъв случай не може да бъде обосновано с преследването на „легитимни цели“. Изложени са мотиви, че цената на услуга, която е определена в споразумение или решение, прието от всички участници на пазара, не може да се счита за реална пазарна цена, като съгласуването на цените на услугите от всички участници на пазара, представлява сериозно нарушение на конкуренцията по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС, и е пречка за прилагането на реални пазарни цени. Изрично е посочено, че националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, като предвидените в посочената наредба минимални размери, и когато отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. По изложените съображения, СЕС е постановил, че национална правна уредба, съгласно която адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по см. на чл. 101, пар. 1 ДФЕС, като при наличието на такова ограничение не е възможно позоваване на легитимните цели, които се твърди, че посочената национална правна уредба преследва, за да не се приложи установената в чл. 101, пар. 1 ДФЕС забрана на ограничаващите конкуренцията споразумения и практики. С оглед задължителния характер на даденото тълкуване от СЕС, съдът не е обвързан от размерите на адвокатските възнаграждения, определени в Наредба № 1/09.01.2004 г. при определяне на отговорността за разноски в изпълнителното производство. Следователно с оглед на незадължителния за съда минимален размер на адвокатското възнаграждение по чл. 10, т. 1 и т. 2 от Наредба № 1/2004 г., и при съобразяване на правната и фактическа сложност на процесното изпълнително дело, както и извършените от защитата на взискателя процесуални действия, настоящият състав намира, че възнаграждението е прекомерно по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК. За да формира този извод съдът съобразява фактическата и правна сложност на настоящото дело, както и извършените действия от адвоката, упълномощен да представлява взискателя. Също така следва да се вземе предвид, че длъжник по изпълнителното дело е субект, при който не може да има състояние, при което същият да е лишен от своето имущество. Това е така, защото длъжник е Столична община, която притежава както недвижимо имущество, така и други имуществени права, чиито режим на разпореждане е специален и съответно няма как да бъде осъществено разпореждане с цялото притежавано общинско имущество, и по този начин взискателят да бъде поставен в ситуация да не може да се удовлетвори от него. Не е без значение и обстоятелството, че всяка календарна година Столична община получава бюджет, поради което няма как този правен субект да остане без парични средства, с които да погаси възникналите в негова тежест и признати за съществуващи със съдебно решение задължения. Следователно съдът, като взе предвид размера на възнаграждението, което се заплаща за осъществена правна защита по дела, като настоящото, определената степен на правна и фактическа сложност и извършените от адвоката действия, приема, че възнаграждението, заплатено от взискателя на упълномощения да го представлява в изпълнителното производство адвокат, е прекомерно, поради което в тежест на длъжника следва да се възложат разноски за това възнаграждение в по-нисък размер, а именно в размер на 2293, 00 лв. Ето защо постановлението, с което ЧСИ е отказал да намали тези разноски до сумата от 2293, 00 лв., следва да бъде отменено и вместо него да бъде постановено, че тези разноски възлизат в определения от съда размер. По отношение на възражението на жалбоподателя относно таксата по т. 26 ТТРЗЧСИ, следва да се посочи, че пропорционална такса се дължи, тъй като при изпълнение на задължения за парични вземания съдебният изпълнител събира и т. нар. окончателна такса, държавният - по чл. 53 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК (приета с ПМС № 38 от 27.02.2008 г., обн., ДВ, бр. 22 от 28.02.2008 г., доп., бр. 50 от 30.05.2008 г.), а частният - по чл. 26 от Тарифата за таксите и разноските към Закона за частните съдебни изпълнители (приета с ПМС № 92 от 19.04.2006 г., обн., ДВ, бр. 35 от 28.04.2006 г.). В т. 26 от Тарифата за таксите е посочено, че за изпълнение на парично вземане се събира такса върху събраната сума по описания начин съобразно интереса. Т.е. направените от взискателя разноски за заплатено адвокатско възнаграждение в изпълнителното производство, се включват, както в понятието „материален интерес” по смисъла на чл. 83, ал. 1 ЗЧСИ, така и в понятието „събрана сума” по смисъла на т. 26 ТТРЗЧСИ. С оглед това тези разноски за адвокатско възнаграждение следва да се включват в базата при изчисляването на пропорционалната такса по т. 26 ТТРЗЧСИ. Предвид определения размер на разноските за адвокатско възнаграждение и с оглед изложените в жалбата оплаквания, съдът определя таксата по т. 26, б. „е“ ТТРЗЧСИ, изчислена от размера на паричното вземане, което подлежи на събиране, която възлиза в размер на 5 484, 99 лв. без ДДС. До този размер таксата следва да бъде възложена в тежест на длъжника по изпълнението. СГС намира, че разноски по настоящия спор не се следват на страните, тъй като настоящото производство е своеобразно продължение на произнасянето на ЧСИ относно дължимостта на разноските и следва по аналогия да намери приложение практиката, че в производството относно разноските, не се следват нови разноски на страните. При обжалване на акта на съдебния изпълнител относно изменението на разноските по аналогия следва да бъде приложена съдебната практика, съгласно която не следва да се допуска кумулиране на нови задължения за разноски в процеса относно дължимите съдебни разноски. В производството по чл. 248 ГПК не се дължат нови разноски на страните с оглед изхода на спора /включително и разноски за адвокатско възнаграждение/, както в първоинстанционното производство, така и във въззивното производство, по който въпрос има формирана трайна съдебна практика /виж Определение № 493/26.10.2016 г. по гр. д. № 4088/2016 г. на 4-то гр. отд. на ВКС; Определение № 683/21.12.2015 г. по ч. гр. д. № 5089/2015 г. на 3-то гр. отд. на ВКС; Определение № 296/15.08.2017 г. по ч. гр. д. № 1758/2017 г. на 3-то гр. отд. на ВКС; Определение № 114/20.05.2016 г. по ч. гр. д. № 1847/2016 г. на 2-ро гр. отд. на ВКС/, тъй като то няма самостоятелен характер, а е функционално свързано с производството по съществото на спора. Съдът намира, че по аналогия при обжалване на акта на съдебния изпълнител относно изменението на разноските следва да бъде приложена горната практика. В случая се касае за несамостоятелен въпрос, поради което разноски не се следват на страните. Водим от изложеното, Софийски градски съд