РЕШЕНИЕ

№ 117

гр. Пловдив, 06.02.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VIII СЪСТАВ, в публично заседание на девети декември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Екатерина Вл. Мандалиева Членове: Радослав П. Радев Недялка Д. Свиркова Петкова при участието на секретаря Елена П. Димова като разгледа докладваното от Радослав П. Радев Въззивно гражданско дело № 20245300502812 по описа за 2024 година Обжалвано е решение №1540/07.04.2024г. по гр.д.№14739/2023г. по описа на РС-Пловдив, IVгр. с-в, с което частично е уважена исковата претенция с правно основание чл.361 и сл. от ТЗ и ответника „ЦИМА-99“ ООД е осъден да заплати на „ГЕСТ КАРГО“ ООД сумата от 235, 96лв., представляваща остатъка от общо дължима сума в размер на 2569, 24лв. по издадени 3 бр.фактури-40877/13.04.2022г., 40878/13.04.2022г. и 40879/13.04.2022г., както и сумата в размер на 31, 76лв., представляваща мораторна лихва върху сумата по фактура №40879/13.04.2022г. за периода 14.05.2022г.-18.06.2023г. ведно със законната лихва върху главницата от датата на завеждане на делото до пълното изплащане на задължението.Недоволен от така постановеното решение е останал ищеца в първоинстанционното производство „ГЕСТ КАРГО“ ООД и моли решението да се отмени като неправилно и незаконосъобразно и вместо него да се постанови друго, с което да се отхвърли изцяло претенцията.

Постъпил е отговор на въззивната жалба, с който въззиваемата страна счита първоинстанционното решение за правилно и законосъобразно и като такова моли да се потвърди.

Постъпила е частна жалба против определение №9283/30.07.2024г. в частта за разноските, с която жалбоподателя счита, че разноските са прекомерни и моли същите да бъдат намалени съобразно НМРАВ.

Постъпил е отговор на частната жалба от ответника по жалбата, с който счита жалбата за неоснователна и моли същата да се остави без уважение.

Пловдивският окръжен съд, като прецени събраните по делото доказателства от фактическа и правна страна, намира за установено следното:

Между страните са били налице облигационни правоотношения, като същите са били в търговски взаимоотношения, което е видно от представените писмени доказателства по делото, а именно представените товарителници, кантарни бележки и фактури.Между тях е налице спедиционен договор, както е квалифицирал иска първоинстанционния съд.Видно от представените доказателства ищецът е следвало да организира международен превоз на товар по дестинация България-Германия, като дата на товарене е 25.03.2022г.- понеделник; дата на разтоварване-доставка прозорец 25.03.-30.03.2022г. от 06.00ч.- 12.00ч.Товарът включвал 5бр. палети сладко.Договореното навло било в размер на 750 евро без ДДС, а срокът на плащане-30 дни от датата на фактурата, платима по банков път.Установява се, че превозвача е бил посочен от „Гест Карго“ ООД и товарът е бил натоварен на автомобила на 24.03.2022г. в с.С..По делото се установява, че товарът е бил доставен до крайната точка, но получателят е отказал разтоварване, тъй като не бил спазен срока на доставката, за което е бил уведомен ищеца.Същият твърди, че неоснователно товарът не е бил приет от получателя, но не установява причините, поради които същия е отказал приемането на товара, което е било неспазването на срока на доставката.Самият изпращач е осигурил транспортирането на товара по дестинация Германия-Швейцария, с оглед опазването на товара и съобразно грижата на добър търговец, която е следвало да положи.Така направените разходи за придвижване на товара до втора дестинация е била задължение на ищеца, тъй като същия не успя в производството да докаже, че вредите биха настъпили и при спазване указанията на доверителя.Следователно, тъй като условията за доставка на товара не са били изпълнени по вина на спедитора, то той носи отговорността за придвижването на товара до следваща дестинация с оглед неговото опазване.

В първоинстанционното производство е била назначена ССчЕ, от чието заключение се установява, че фактурите са осчетоводени и от двете дружества, като по фактура №40879 е налице частично плащане и по нея е останало неплатено задължение, а по останалите фактури няма никакво плащане, но както се посочи по-горе, такова липсва, тъй като изцяло вината за по-късното доставяне на товара е на спедитора.

Спедиционния договор представлява задължение срещу възнаграждение спедитора да сключи от свое име и за сметка на доверителя договор за превоз на товар.Негово е задължението да уреди превоза с надежден превозвач и да изпълни изискванията и указанията за доставка на товара на доверителя.При неспазване на указанията той носи отговорността дори и ако това е непреодолима сила.Единствено той може да се освободи от отговорността за вреди само ако успее да докаже, че вредите биха настъпили и ако беше спазил указанията.Това обаче в настоящото производство не беше доказано, поради което ищецът не е доставил товара в определения му прозорец съобразно договореното.

При така събраната фактическа и правна обстановка настоящата инстанция намира първоинстанционното решение за правилно и законосъобразно и като такова следва да го потвърди, тъй като става ясно, че отговорността за недоставянето на товара в определеното време е единствено по вина на ищеца, след което същия е намерил компромисен вариант за придвижването на товара до друга дестинация с оглед неговото запазване.Ответникът е изпълнил своето задължение за плащане на цената, като единствено дължима е останала сумата в размер на 235, 96лв.

От ответника е било направено възражение за прихващане, но по отношение на същото е било направено възражение за погасяване по давност на същото, тъй като съгласно разпоредбата на чл.366 от ТЗ давностния срок е сравнително кратък-едногодишен и началния момент, от който започва да тече същата е датата на предаване на документите- товарителницата на товародателя.Посочената в товарителницата дата е 06.04.2022г., а датата на завеждзане на исковата молба е 19.06.2023г.Следователно давностния срок за възражението за прихващане е изтекъл към момента на завеждане на иска и същото се е погасило.

По отношение на частната жалба в частта за разноските настоящата инстанция намира същата за неоснователна, тъй като първоинстанционния съд е съобразил уважената част от иска и е процедирал с определянето на размера на разноските съобразно НМРАВ.

По отношение на разноските пред настоящата инстанция са претендирани такива от страна на въззиваемата страна и е представен списък по реда на чл.80 от ГПК, от който е видно, че същите са в размер на 1200лв. за инстанцията, поради което следва да се присъдят.

Като взе предвид гореизложеното, съдът