Решение № 6370 от 20.11.2024 г. на Софийски градски съд по дело № 893/2024 г.

Предявен е иск по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ: „държавата отговаря за вредите, причинени на граждани от прокуратурата при обвинение в извършване на престъпление, ако образуваното наказателно производство бъде прекратено поради това, че деянието не е извършено от лицето или че извършеното деяние не е престъпление.“ По делото са събрани писмени и гласни доказателства, които съдът кредитира като обективни и безпротиворечиви. Съдът намира, че в случая частичното прекратяване на наказателно производство, с постановление на СГП, влязло в сила на 27.05.2022г. поради това, че деянието не съставлява престъпление, а се касае за хипотезата на чл.12, ал.3, вр. ал.1 НК, при която няма превишаване на пределите на неизбежната отбрана, независимо от причинените наранявания, обосновава отговорност на държавата в лицето на Прокуратурата на РБ за причинени на ищеца вреди от неоснователно обвинение, като са налице и останалите предпоставки за това, а именно - настъпили за лицето вреди и причинно-следствена връзка между незаконното обвинение и вредите. Ищецът е претърпял неимуществени вреди, изразяващи се в притеснение, напрежение и стрес от висящото обвинение, от дискредитирането му пред неговите бизнес партньори и от изтърпените мерки за неотклонение. Размерът на обезщетението се определя от съда по справедливост, за което се извършва преценка на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства - тежестта на обвинението, продължителността на наказателното преследване, взетата мярка за процесуална принуда, данните за психическото състояние и негативните последици, претърпени от ищеца. В случая относно размера на обезщетението следва да се съобразят характерът на обвинението – за тежко престъпление, за което е предвидено наказание лишаване от свобода до 6г., продължителността на наказателното преследване от момента на привличането като обвиняем 17.6.2020г. до частичното прекратяване на 07.10.2021, задържането в период от 3 дни и изтърпявания домашен арест за 3 месеца, настъпилите последици в личния живот на ищеца – притеснението и негативните емоции във връзка с обвинението в деяние, което не е извършил, душевните болки и страдания, които е търпял във връзка с това обвинение, което в крайна сметка е било за деяние, несъставляващо престъпление, сериозните хронични заболявания на ищеца. По отношение на възражението, че ищецът е осъден за престъпление по чл.339, ал.1 НК следва да се посочи, че установените вреди, са свързани с търпените ограничения във връзка с наложената мярка за неотклонение и обвинението в тежкото престъпление по чл.129, ал.1 НК, а не с посоченото осъждане. При изложените съображения, настоящата инстанция намира за съответен с тежестта на вредите и справедлив, съобразно изискванията на чл. 52 ЗЗД, размер на обезщетение от 15 000лв. По разноските: Ищецът е представил доказателства за сторени разноски в настоящото производство в размер на 10лв. държавна такса и 3000 лева за за платено адвокатско възнаграждение в настоящото производство. Направено е възражение за прекомерност. В случая цената на иска е в размер 50 000лв., като съгласно чл.7, ал.2, т. 4 НМРАВ минималното възнаграждение е в размер на 4650лв. Видно е, че уговореното адвокатско възнаграждение е под минимума по НМРАВ. Както е посочено в Определение № 2995/13.06.2024 г. на ВКС, ГК, Четвърто отделение по ч.гр.д. № 991 по описа за 2024 г., националният закон задължава съда да отхвърли възражението по чл. 78, ал. 5 ГПК, когато установи, че адвокатското възнаграждение е уговорено в минимално определения размер с Наредба № 1/09.07.2004 г., или макар възражението да е основателно, да намали отговорността на страната, предизвикала спора, до минимално определения размер. Зачитайки решението от 25.01.2024 г. на СЕС по дело С- 438/22 г., всеки национален съд е длъжен да не прилага ограничението по чл. 78, ал. 5 in fine ГПК, но само след и ако установи, че трудът на адвоката е бил съществено надценен. В случая следва да се отчете, че настоящото производство не разкрива отклонения от нормалния ход на делата по сходни казуси, поради което не се отличава с фактическа и правна сложност или с по-голям от обичайния обем от извършени съдопроизводствени действия. Предвид изложеното, съдът взима предвид, както нормата на чл.10, ал.3 ЗОДОВ /относно правото на страната на разноски за адвокатско възнаграждение/, чл.78, ал. 5 ГПК, чл.7, ал.2, т. 4 НМРАВ и решение от 25.01.2024 г. на СЕС по дело С-438/22 г., така и обстоятелството, че претендираното възнаграждение е под минимума па НМРАВ и размерът му не води до извод, че трудът на адвоката е съществено надценен. Предвид изхода на спора, на ищеца следва е присъдена сумата 903лв., съразмерно с уважената част от иска. Воден от горното, Софийски градски съд