Решение № 77 от 28.3.2024 г. на Апелативен съд - Велико Търново по дело № 547/2023 г.

Производството е по депозиранa въззивнa жалба от М. А. Г. срещу Решение № 474/ 23.08.2023 г. по гр.д. № 479/ 2022 г. по описа на ВТОС, с което по предявен от А. Л. Т. иск е обявено за нищожно на основание чл.42 ал.1 б. „в“, предл. първо от ЗНасл. саморъчно завещание от 26.04.2021 г. на В. Л.а Т.а, починала на 16.12.2021 г., с което тя се е разпоредила в полза на М. А. Г. с недвижим имот, представляващ жилище /апартамент/ в гр. София, ••••••••. Жалбоподателят счита решението за неправилно и незаконосъобразно. Съдът не съобразил обстоятелството, че завещателното разпореждане не е универсално, а е завет; не оценил установените чрез събраните доказателства взаимоотношения между него и завещателката, мотивирали категоричната воля на последната да извърши разпореждането с конкретния имот; не отчел, че той не е знаел за съществуването на завещанието и при узнаването му възложеното му задължение вече е било неизпълнимо поради смъртта на завещателката. Установените факти потвърждавали, че мотивът за завещателното разпореждане бил изцяло благодарствен. Моли обжалваният акт да бъде отменен и съдът да отхвърли исковата претенция на Т.. Претендира разноски за двете инстанции, вкл. за защита по предявения евентуален иск. В срока по чл.263 ал.1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от А. Л. Т. със становище за нейната неоснователност. Излага, че за валидността на завещанието са без правно значение наведените от жалбоподателя доводи, че в случая е извършен завет, а не разпореждане с цялото имущество на завещателя. Ирелевантни са и отношенията му със завещателката и отношенията на същата с нейните близки, поради което съдът правилно не обсъдил ангажираните доказателства за установяване на тези отношения, доколкот те били неотносими към спора. Съдът посочил, че мотивът за извършване на завещателното разпореждане е правно значим, само ако е писмено обективиран в самото завещание, направил подробен анализ на изразения от завещателката мотив и достигнал до правилния извод, че той не е благодарствен, а възлага задължение за полагане на грижи, при което противоречи на безвъзмездния и едностранен характер на завещанието. Счита за обоснован извода на съда, че именно това очакване и желание на завещателката е мотивирало разпоредителния акт. Изразената воля вменявала едностранно задължения на Г. за в бъдеще, а не пресъздавала признание за минали грижи. Моли решението да бъде потвърдено. Претендира разноски. След приключване на устните състезания пред ВТАС, в срока за произнасяне на въззивния съд, е депозирано искане от жалбоподателя Г. чрез процесуалните му представители адв. С. Т. и адв. Х. Т. за отмяна на определението за даване ход по същество на делото и спиране на производството по делото. Позовали са се на чл.229 ал.1 т.4 ГПК, като считат, че образуваното с разпореждане на председателя на ВКС Тълкувателно дело № 2/2023 г. за приемане от ОСГК на ВКС на тълкувателно решение по въпросите: „Нищожно ли е на основание чл. 42, б. „в“ ЗН завещание, което е направено както заради вече положени грижи за завещателя, така и с оглед на бъдещи грижи, които ще бъдат полагани за него до края на живота му; може ли в такъв случай, при тълкуване волята на завещателя, да се приеме, че единственият мотив за съставяне на завещанието противоречи на закона, тъй като нарушава принципа за безвъзмездност на завещателното разпореждане?“ има преюдициално значение за правилното решаване на настоящия спор. Това искане се явява неоснователно. Съгласно дадените в ТР № 8/2013 г. от 07.05.2014 г. разяснения наличието на висящо тълкувателно дело пред ВКС по правен въпрос, който е от значение за спор, разглеждан от първоинстанционен или въззивен съд, не е основание за спиране на производството пред тези съдилища. Единственото разпоредбата на чл.292 ГПК вр. чл.229, ал.1, т.7 ГПК дава основание за постановяване спиране на съдебни производства в тази хипотеза, като преценката за това е на касационната инстанция във връзка с конституционно уреденото в чл.124 КРБ правомощие на ВКС по уеднаквяване на съдебната практика и осигуряване на точното и еднакво приложение на закона от всички съдилища. ВТАС поначало счита, че въпросите, поставени за тълкуване, са неотносими към завещателното разпореждане – предмет на настоящия спор, но както бе посочено, преценката за наличието на основание за спиране по чл.292 ГПК е от компетентността единствено на ВКС. Поради изложеното искането за отмяна на протоколно определение от съдебно заседание на 28.02.2024 г. за даване ход на делото по същество и за спиране на производство следва да бъде оставено без уважение. Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259 ал.1 ГПК, от легитимирана страна, , против обжалваем съдебен акт, поради което е процесуално допустима. В изпълнение на задълженията си по чл.269 от ГПК въззивният съд извърши служебна проверка относно валидността на обжалваното решение и намира, че съдебният акт не страда от пороци, водещи до неговата нищожност – постановен е от законен състав, в пределите на правораздавателната власт на съда, изготвен е в писмена форма, подписан е и е разбираем. Не са налице и процесуални нарушения, които да обусловят недопустимостта му. Съдът, като взе предвид оплакванията във въззивната жалба, становищата на страните и доказателствения материал по делото, намира следното: А. Л. Т. – ищец пред ОС – е законен наследник на В. Л.а Т.а, поч. на 16.12.2021 г. – нейн еднокръвен брат. Със саморъчно завещание, датирано на 26.04.2021 г., Т.а е завещала в полза на М. А. Г. собствения си недвижим имот – жилище в гр.София, ••••••••. В акта на разпореждане е посочено, че завещанието се извършва при следните условия: „срещу обслужване, помощ от каквото й естество да е, пазаруване, наглеждане, придружаване до лекар и другаде, където се наложи и други услуги“. По делото са ангажирани гласни доказателства – кореспондиращи помежду си, подробни показания на св. И. И. и св. И. П. за техни непосредствени впечатления и наблюдения, от които се установява, че ответникът Г. е имал добри, близки отношения със завещателката Т.а, единствено той се интересувал от нея, оказвал й услуги, пазарувал й продукти всяка седмица, както и лекарства, полагал грижи за нея, предприел търсенето й, когато през 2021 г. тя внезапно изчезнала, организирал погребението й след смъртта й. Св. П. излага, че придружил Г. до дома на Т.а, за да провери как е, след като от два дни не му вдигала телефона, останал навън да го изчака и от него разбрал, че я е намерил починала. Казал му да го изчака, за да намери личната й карта и по-късно се върнал с нея и с един изписан на ръка кариран лист, за който му казал, че било завещание в негова полза. Обстоятелството, че именно по този начин той е узнал за съществуването на процесното завещание, не е оспорено и няма доказателства, опровергаващи този факт. Събрани са гласни доказателства и за психичното състояние на завещателката във връзка с предявения при условията на евентуалност иск за унищожаване на завещанието като направено от лице, което към момента на съставянето му не е било способно да завещава. При тази фактическа обстановка първоинстанционният съд е формирал извод за основателност на предявения от Т. главен иск за нищожност на завещателното разпореждане в полза на Г. на основание чл.42, б. „в“ ЗН, който извод се споделя от настоящата инстанция. Съгласно чл.42, б. „в“ ЗН едно завещателно разпореждане е нищожно, когато то като едностранна правна сделка или единственият мотив, поради който е направено, са противни на закона, на обществения ред и на добрите нрави. Цитираната норма има предвид всяко завещателно разпореждане – както с цялото имущество на завещателя /универсално завещание/, така и с част от него /завет/, поради което е несъстоятелно оплакването на жалбоподателя, че съдът не е съобразил, че в случая е направен завет в негова полза, т.е. явно счита, че разпоредбата е неприложима към заветите. Мотивите са подбудите на завещателя, аргументирали го да извърши разпореждане за след смъртта си и житейски те са от различно естество – в Решение № 117/10.11.2015 г. по гр. д. № 710/2015 г. на II г. о. на ВКС примерно са изброени такива: да се отблагодари, да се възнагради, да се въздаде справедливост, да се поощри, да се прояви щедрост, да се осигури нуждаещият се, да се накаже безотговорният. Волята на завещателя може да е обусловена от един мотив, от няколко свързани или няколко отделни мотива, но хипотезата на чл.42, б. „в“ ЗН касае валидността на завещание, съставено поради един единствен мотив, за който се преценява, че противоречи на закона, обществения ред и на добрите нрави. Правнорелевантен е само изрично изразения в акта мотив на завещателя. В настоящия казус в процесното завещание не е обективиран писмено благодарствен мотив на Т.а за разпореждане с имота в полза на М. Г., не се съдържат думи и изрази, тълкуването на които да позволи извличането на такъв мотив. Свидетелски показания, установяващи отношенията между него и завещателката, полагани грижи, добро отношение, оказани услуги и подкрепа, са ирелевантни за спора и неоснователно жалбоподателят акцентира върху тях и настоява за обсъждането им. С тези гласни доказателства ответникът цели да обоснове благодарствен мотив, от какъвто по негова собствена субективна увереност и виждане е била провокирана завещателката, за да го облагодетелства. Видно от текста на завещанието, в него като „условие“ за настъпването на имущественото облагодетелстване на Г. е поставено изискването той да полага грижи и да предоставя услуги на завещателката до смъртта й. Чл.17, ал.1 ЗН допуска завещанието да се направи под условие или тежест, но се касае до такива модалитети, които пораждат задължение за заветника след откриване на наследството, предпоставено от смъртта на завещателя, а не приживе на последния. В случая едностранно вмененото задължение, посочено като „условие“, разкрива недвусмислено мотива за извършване на завещателното разпореждане, а именно желанието и очакването на завещателката да получава от заветника бъдещи грижи, помощ и услуги до смъртта си. Този единствен мотив противоречи на закона, защото сочи възмездност на разпореждането, а това е несъвместимо с характера на завещанието като безвъзмезден акт. Без значение е, че заветникът не е знаел за завещанието и за възложеното му с него задължение – законът придава правна релевантност на мотива на завещателя. Изложеното налага извод, че процесното завещателно разпореждане е нищожно на основание чл.42, б. „в“ ЗН и исковата претенция на А. Л. Т. е основателна. С оглед съвпадане на правните изводи на ВТАС с тези на ВТОС обжалваното решение като правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено. По разноските: При този изход на спора пред въззивния съд следва да бъде осъден жалбоподателят да заплати на ответника разноски за производство пред ВТАС. Същите са в размер на 4 000 лв. за заплатено адвокатско възнаграждение.