Решение № 296 от 29.4.2023 г. на Софийски окръжен съд по дело № 118/2023 г.

Настоящото производство е по реда на чл. 258 и сл. от Гражданския процесуален кодекс и е образувано по въззивна жалба на Л. Л. срещу горното решение. Жалбоподателят счита същото за неправилно и незаконосъобразно, и моли съда да го отмени, както и да прогласи на основание чл. 270, ал. 2 от ГПК нищожността и незаконосъобразността на обуславящите го две съдебни решения и два административни акта, именно - решение № 102/03.06.2019г. на РС- С. по гр.дело № 1080/2018г., решение № 1488/2019г. на АССО по КАД № 1146/2019г. както и т. 28 от Протокол № 19/14.09.2000г. на Областната комисия по чл. 14 от ЗВСГЗГФ и решение № 83/ 07.06.2001г. на Поземлена комисия - С.. Моли съда да отправи преюдициално запитване до СЕС, както и да назначи експертиза. Моли също така, СОС да му признае правото на възстановяване на заявените и преминали анкетна проверка 89, 5 дка гори и земи от частния горски фонд в землището на с. Д.О., Община С., които до национализацията били собственост на наследодателя му Б.С.В.. Счита, че нищожността на Решение № 102 от трети юни 2019 година, постановено по гражданско дело № 1080 от 2018 година по описа на РС С., е очевидна и следва непосредствено от доказателствата по делото. Изтъква, че районният съд отказал да назначи поисканата от него експертиза за установяване, че в частния горски фонд на с. Д.О. сега в момента и към датата на постановяване решението на Областната комисия по чл.14 ЗВСГВГФ има 7500 дка гори и земи. Намира, че този извод следва от простото изваждане на две числа. Твърди, че решението на Областната комисия било обуславящо по казуса, но не бил направен анализ на нито една от възможните хипотези за неговата нищожност. Навежда доводи за наличието на такива и ги анализира. Подчертава, че решенията на Областната комисия и Поземлената комисия са съдебно обжалваеми. Поддържа, че тези два административни акта, както и обсъжданите от него три съдебни решения, противоречат на морала и добрите нрави, на основни принципи на правовата държава и на моралните ценности. Твърди, че решението на областната комисия по чл.14 ЗВСГЗГФ е нищожно поради пълна липса на материални предпоставки за издаването му, както и поради несъответствие с изискванията за форма. Счита, че на тези пороци се приравняват и неистинските фактически констатации, за каквато счита изводите на административния орган, че не били останали гори и земи в частния горски фонд при налични 7500 дка. Навежда довод за нищожност поради нарушаване на морала и добрите нрави, като счита, че решението на АССГ, 31-ви състав най- грубо нарушава правата, свободите и законните му интереси с това, че го лишава от горите му и игнорира правото му на жалба и самозащита чрез приемане на тезата за съдебна необжалваемост на двата административни акта. Цитира съдебна практика, според която съдебно решение, с което се оставя в сила нищожно съдебно решение или административен акт е също нищожно. Навежда доводи за нарушаване на чл. 5 и чл. 7 от АПК от страна на РС- С., както и на чл. 34 и чл. 35 от АПК от страна на двете комисии. Счита за нарушени също чл. 8, чл. 9, чл. 10 от АПК от различни административни и съдебни органи. Според него, били нарушени и чл. 7, 9 и 10 на ГПК. Прави извод, че РС- С. не бил обсъдил въпроса за нищожността на решението на Областната комисия по чл. 14 от ЗВСГЗГФ, обективирано в т. 28 от Протокол № 19/14.09.2000г., а нищожността на решението на поземлената комисия № 83/07.0б.2001г. бил анализирал частично и непълно. Счита, че нищожността на тези два административни акта е очевидна и моли съда да я прогласи. Намира, че тя обуславя нищожността на Решение № 102/03.06.2.2019г. на Районен съд - С. по гр. дело № 1080/2018г., която нищожност също моли да бъде прогласена, както и на въззивното Решение № 1488/06.12.2019г. на АССО по КАД № 1146/2019г. Настоява за възстановяване на собствеността върху заявените с 89, 5 дка гори и земи от ГФ или за връщане на делото за разглеждане от друг състав. Постъпил е отговор от ОСЗ – С., с който жалбата се оспорва като недопустима и неоснователна, и се настоява за оставяне в сила на атакуваните с нея съдебни и административни актове. В открито съдебно заседание пред въззивния съд жалбоподателят се явява лично. Поддържа жалбата и заявява, че с нея обжалва три съдебни решения и два административни акта. Свежда спорните въпроси до два. Във връзка с първия от тях счита, че има 7500 дка налични гори в частния горски фонд на процесното село, като се позовава на доклада на горския стражар и сведението от административно лесничейство - С. до Министерството на земеделието, горите и лова от 1938 г. Подчертава, че двата административни органа и трите съдебни състава твърдят, че в землището на селото не са останали никакви гори в частния горски фонд. Счита, че това е неистинска фактическа констатация. Вторият въпрос, който жалбоподателят поставя, е за предимството на нормативните актове от по- висок ранг спрямо нормативни рангове от по- нисък ранг (ал. 7 на чл. 14 от ЗВГЗГФ и чл. 120, ал. 2 от Конституцията на РБ). Позовава се на чл. 128, ал. 3 от АПК и на Решение на Коституционния съд № 12 от 2014 г. по конституционно дело № 14 от 2014г., както и на чл. 6, ал. 1 от ЕКЗПЧ и на чл. 9, § 2, ал. 1 от Орхуската конвенция за околната страна. Прави извод, че необжалваеми са само положителните решения. Представя писмени бележки, в които възпроизвежда основните тези от въззивната си жалба. В открито съдебно заседание пред въззивния съд въззиваемият се представлява от юрк. Донева, която моли съда да отхвърли изцяло жалбата и да остави в сила обжалваното решение. Счита, че не са налице основания за нищожност на решение 102/03.06.2019 г. по гр.д. № 1080/2018 г., а неговата законосъобразност била потвърдена с решения на АССО и ВАС. Намира, че обжалваното решение на РС- С. е правилно и законосъобразно, постановено при спазване на съдопроизводствените правила и материалния и процесуалния закон, като моли съда да го потвърди. Претендира разноски. Съдът намира, че фактическата обстановка по делото, установена въз основа на събраните в първоинстанционното производство доказателства, е описана вярно и пълно в обжалваното решение, поради което не следва да се възпроизвежда в настоящия съдебен акт. В производството пред въззивната инстанция не са събирани доказателства. При така установената фактическа обстановка, съдът намира от правна страна следното. Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. І. По валидност В случая, обжалваното решение е валидно, доколкото е постановено от надлежен съдебен състав, в писмен вид и е подписано от разгледалия делото съдия, като същото е ясно и разбираемо. ІІ. По допустимост Обжалваното решение е и допустимо, тъй като са били налице положителните предпоставки за предявяване на иск и са липсвали отрицателни такива, а съдът се е произнесъл по действително предявения иск за установяване на нищожност на съдебно решение. ІІI. По същество Настоящият съдебен състав споделя напълно изложените в обжалваното решение мотиви и препраща към тях на основание чл. 272 от ГПК. В допълнение, както и в отговор на наведените във въззивната жалба доводи, следва да се отбележи, че българското обективно право не съдържа легално определение за нищожност на съдебен акт, а съдържанието, признаците и проявните форми на това понятие се извеждат от правната теория и съдебната практика, както следва: Съгласно Сталев Ж., Мингова А., Стамболиев О., Попова В., Иванова Р., „Българско гражданско процесуално право”, изд. „Сиела”, десето преработено и допълнено издание, 2020г., стр. 499 – 502, нищожно е решението, което е постановено от незаконен състав (напр. от лице, на което не е делегирана съответна правораздавателна власт, или еднолично от съдия, когато законът предвижда постановяването му от съдебен състав, респ. от съдия, който не е взел участие при разглеждането на спора), или при надхвърляне пределите на правораздавателната власт на съда, или ако е устно или неподписано, както и поради абсолютната му неразбираемост. В същия смисъл е и преобладаващата съдебна практика (напр. Определение № 50060 от 10.02.2023 г. на ВКС по т. д. № 228/2022 г., II т. о., ТК). Налице са и изолирани съдебни актове, в които се приема, че нищожно е съдебно решение, ако неговото съдържание противоречи на българския правов ред или когато делото е било образувано от името на или срещу неправоспособна страна (Решение № 668 от 15.11.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1790/2009 г., I г. о., ГК), както и ако решението не е постановено от съдебния състав, пред който е завършено разглеждането на делото, или волята на съда не е формирана след тайно съвещание на целия съдебен състав (Решение № 154 от 29.04.1999 г. на ВКС по гр. д. № 91/98 г., 5- членен с-в). В конкретния случай, посоченото Решение № 102 от 03.06.2019г. по гр.д. № 1080/2018г. на С.ския районен съд не страда от нито един от горепосочените пороци, а и такива дори не се изтъкват от жалбоподателя. Решението е постановено в надлежен едноличен съдебен състав (арг. от чл. 20 от ГПК, вр. чл. 13, ал. 6 от ЗВСГЗГФ) и от лице, за което на съда е служебно известно, че има качеството „съдия“. То е изготвено в писмен вид и е подписано от разгледалия делото съдия, а изложената от последния воля е ясно и разбираемо формулирана. Дори да се възприеме по- разширения кръг предпоставки за нищожност, визиран от съдебната практика, съдът намира, че в случая такива също не са налице, тъй като процесният съдебен акт не противоречи на българския правов ред, нито има данни, делото да е било образувано от името на или срещу неправоспособна страна, респ. да е опорочена тайната на съвещанието на съдебния състав. С оглед гореизложеното, следва да се приеме, че Решение № 102 от 03.06.2019г. по гр.д. № 1080/2018г. на С.ския районен съд не е нищожно, а искът за прогласяване на неговата нищожност е неоснователен и правилно е бил отхвърлен. Не обосновават обратен извод изложените във въззивната жалба съображения по съществото на правния спор, във връзка с който е било постановено това решение, тъй като в настоящото производство не се осъществява негов инстанционен контрол, а се проверяват строго специфични предпоставки, чието наличие би обусловило неговата нищожност, и каквито - както се обоснова по- горе - не са налице. Поради това съдът не обсъжда тези съображения, тъй като, дори да са правилни и основателни по същество, те не биха били в състояние да доведат до уважаване на жалбата. Не следва да се обсъждат и доводите, касаещи претендираната от жалбоподателя нищожност на административни актове (решението на Областната комисия по чл. 14 от ЗВСГЗГФ, обективирано в т. 28 от Протокол №19/14.09.2000г. и решение № 83/07.0б.2001г. на ПК- С.), тъй като тя не е предмет на настоящото производство. Нещо повече: нищожността на такъв вид актове по принцип не може да бъде релевирана по реда на чл. 270, ал. 2 от ГПК, тъй като тази разпоредба предвижда възможност по исков ред или с възражение да се иска прогласяване нищожност само на съдебен акт. Евентуална тяхна нищожност, констатирана в настоящото производство, не би могла да бъде и основание за претендираната от жалбоподателя нищожност на Решение № 102 от 03.06.2019г. по гр.д. № 1080/2018г. на С.ския районен съд, с което е отхвърлена претенцията на Л. за обявяване нищожността на втория от тях - Решение № 83/07.0б.2001г. на ПК- С.. Противно на поддържаното от жалбоподателя, дори настоящият съдебен състав да счете този административен акт за нищожен, това няма да доведе до нищожност на процесното съдебно решение, а само ще обуслови извод за неговата неправилност, която, обаче, не е предмет на настоящото производство. При това, в цитираното от жалбоподателя Определение № 775/09.11.2017г. на ГК при ВКС по гр.дело № 1846/2017г. изрично е посочено, че „в рамките на предявен иск по чл. 270, ал. 2 ГПК съдът не може да извършва проверка за правилност на атакуван съдебен акт, по отношение на който инстанционният контрол е изчерпан“. Така, дори цитираната във въззивната жалба съдебна практика не подкрепя довода на жалбоподателя, че съдебното решение, с което се оставя в сила нищожен административен акт, е също нищожно. На последно място, на основание чл. 100а, ал. 1 от ГПК, частите от въззивната жалба, съдържащи обиди, намеци, иронични забележки, риторични въпроси и приписване на определени цели, намерения и съображения (вкл. политически) на решаващите съдебни състави и административните органи, не отговарят на изискванията за редовност, поради което съдът не ги обсъжда. С оглед гореизложеното, обжалваното решение е правилно и законосъобразно, поради което следва да бъде потвърдено. у ІV. По разноските С оглед изхода на делото и направено искане в този смисъл, в полза на въззиваемия следва да се присъдят направените от него разноски във въззивното производство, каквито на основание чл. 78, ал. 8 от ГПК, вр. чл. 37 от ЗПП, вр. чл. 23, т. 4 от Наредбата за заплащането на правната помощ, съдът определя в размер на 100 лв. Така мотивиран, съдът