Решение № 4287 от 28.11.2024 г. на Районен съд - Варна по дело № 4805/2024 г.

Производството по делото е образувано по предявен от Р. Г. Н. срещу „К. Й.” ООД отрицателен установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК да бъде прието за установено в отношенията между страните, че ищцата не дължи на ответника сумата от 2547, 41 лв., представляваща неустойка за непредоставено обезпечение по чл. 8, вр. чл. 6 от Договор за паричен заем № 935632 от 30.05.2020 г. Твърди се в исковата молба, че между страните възникнало облигационно правоотношение по договор за паричен заем № 935632 от 30.05.2020 г., по силата на което ответникът в качеството му на кредитор е предоставил на ищцата в качеството й на кредитополучател сумата от 5000 лв., която следва да върне в срок до 31.01.2022 г. В чл.6 от договора било уговорено паричният заем да бъде обезпечен с гарант, отговарящ на посочени в чл. 10, ал. 2, т. 1 от Общите условия или да бъде предоставено обезпечение, като в случай че в тридневен срок от сключване на договора кредитополучателя не изпълни задължението си, то на осн. чл. 8 от договора същия дължи неустойка в размер на 2547, 41 лв. Излага твърдения, че уговорената неустойка е нищожна, като накърняваща добрите нрави, на осн. чл. 26, ал. 1, предл. 3- то ЗЗД. Посочва, че на осн. чл. 16 ЗПК оценката на платежоспособността на кредитополучателя се извършва преди отпускане на паричният заем, а в конкретния случай това задължение се вменява в тежест на кредитополучателя след предоставяне на паричните средства. Твърди, че уговорката макар и формулирана като неустойка представлява допълнителна договорна лихва, която формира печалба за кредитора, доколкото същата следва да бъде заплащана наред със задължението за връщане на уговорената главница. При тези съображения намира, че уговорката в чл. 8 вр. чл.6 от договора за нищожна, поради което не дължи посочената в договора за паричен заем неустойка в размер на процесната сума. В този смисъл моли за уважаване на предявения иск и присъждане на сторените съдебни разноски. В срока по чл. 131 ГПК ответникът „К. Й.” ООД е депозирал писмен отговор, в който се оспорва предявеният иск като неоснователен. Не се оспорва, че между страните възникнало облигационно правоотношение по процесния договор за паричен заем, в който е включена и клауза за неустойка, която намира за валидно уговорената такава. Излага, че за клаузата за неустойка ищцата е била уведомена предварително, преди възникване на облигационното правоотношение, като е приела това условие на договора. Счита, че клаузата на чл.8 от договора за паричен заем е индивидуално уговорена с ищцата, като същата е била под условие, в случай че не бъде изпълнено задължението за предоставяне на обезпечение под формата на поръчител, което обстоятелство е следвало да бъде осъществено в 3 дневен срок от сключване на договора. Счита, че ищцата със собственото си поведение е допринесла до действието на тази разпоредба от договора. Неустойката е фиксирана по размер, определен е падежа на плащане на това задължение, като уговорката реализира свободата на договаряне между страните. Излага възражения, като посочва, че уговорената неустойка не е включена в ГПР по договора за паричен заем, намира същата за действителна, непротиворечаща на добрите нрави и съответстваща на разпоредбите на ЗПК. С оглед изложеното моли за отхвърляне на предявения иск и присъждане на сторените разноски. Съдът, като съобрази събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна: Представен е договор за паричен заем № 935632 от 30.05.2020 г., по силата на който ответникът в качеството му на кредитор е отпуснал на ищеца в качеството му на кредитополучател сумата от 5000 лв., за срок от 20 месеца, при уговорен краен падеж на задължението 31.01.2022 г. Приложен е погасителен план към договор за паричен заем № 935632 от 30.05.2020 г., с който е определен размера на съответната погасителна вноска, като общия размер на месечната погасителна вноска е определен на 476 лв., от които 348, 63 лв. – погасителна вноска без вноската по неустойка по чл. 8 от договора и 127, 37 лв. – вноска по неустойка по чл. 8. Приобщени към доказателствения материал по делото са общи условия от 22.01.2020 г. приложими по договори за заем, отпускани от ответника в качеството му на кредитор, молба за заем от 29.05.2020 г., стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителски кредит, подписан от ищцата на 30.05.2020 г. и Договор за поръчителство от 30.05.2020 г. Според представената от ищцата декларация от 30.05.2020 г. същата е запозната, че предоставените от нея две лица за поръчители не отговарят на условията за гарант по чл. 10, ал. 2, т. 1 от ОУ към договора за наем и е съгласна да й бъде начислена неустойка по чл. 8 от договора. Предмет на настоящото съдебно производство е съдебно отричане дължимостта на сумата от 2547, 41 лв., представляваща неустойка за непредоставено обезпечение по чл. 8, вр. чл. 6 от Договор за паричен заем № 935632 от 30.05.2020 г., на основание чл. 124, ал. 1 ГПК. При отрицателния установителен иск тежестта на доказване е обърната, доколкото ищецът по такъв иск твърди отрицателни факти, които не подлежат на доказване в процеса, поради което насрещната страна по пътя на пълното и главно доказване следва да установи положителни за себе си факти, на които се позовава, поради което тежестта да докаже действителността на уговорката за неустойка в процесния договор е на ответника. Не се спори между страните, съответно се доказва и от представените по делото писмени доказателства, че същите са обвързани по облигационно правоотношение по договор за паричен заем, по силата на който ответникът в качеството му на кредитор е предоставил на ищцата в качеството й на кредитополучател сумата от 5000 лв., при уговорено разсрочено връщане на предоставените парични средства за период от 20 месеца. Видно от съдържанието на процесния договор за паричен заем от 30.05.2020 г., страните са предвидили наличието на клауза обезпечение на задължението по договора, а именно поемане на поръчителство по договора за заем от трети лиза, което следва да отговорят на изрично посочени условия в чл. 10, ал. 2, т. 1 от ОУ, след които същите да имат нетен доход над 1000 лв., да работят по безсрочен трудов договор, да нямат неплатени осигуровки през последните две години, да нямат кредити към банки и финансови институции с класификация различна от „редовен“ и пр. С разпоредбата на чл. 8 от договора за заем страните са уговорили, че в случай че кредитополучателя не предостави уговореното обезпечение в тридевен срок от подписване на договора, то той дължи фиксирана неустойка в размер на 2547, 41 лв., по отношение на която е уговорено разсрочване на заплащането в срока на действието на договора за паричен заем. От фактическите твърдения, изложени в исковата молба, съответно от анализа на събраните по делото писмени доказателства, съдът приема, че процесното вземане на кредитора – ответник в съдебното производство произтича от договор за паричен заем, който по своята правна характеристика отговаря на договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 ЗПК. Следователно ищцата, като длъжник по процесния договор се ползва от регламентацията на потребителската закрила, уредена в Закона за защита на потребителите – арг. чл. 24 ЗПК, във вр. чл. 143 – 148 ЗЗП. Съобразно императивната разпоредба на чл. 10а, ал. 2 ЗПК кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. Чл. 16 от ЗПК предвижда императивно задължение на кредиторът да оцени кредитоспособността на потребителя преди да предостави кредит на последния. Същевременно в отговорът на исковата молба се излагат възражения, че претендираното вземане за неустойка, произтича от клауза на договора за кредит, съгласно която такава се дължи, в случай че заемателят не предостави в тридневен срок от подписване на договора обезпечение на задълженията си посредством поръчителство наедно или две физически лица с определен в ОУ осигурителен доход. Следователно тази клауза де факто прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция (вменени й с нормата на чл. 16 от ЗПК) за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води само до допълнително увеличаване на размера на задълженията по договора. Т.е. клаузата за предоставяне на обезпечение, респективно за уговаряне на неустойка при непредоставяне на такова, противоречи на цитираната норма на ЗПК, която цели да осуети безотговорната търговия с кредитни продукти. Наред с това неустойката е договорена за неизпълнение на акцесорно задължение, което не е свързано пряко с претърпени вреди от неизпълнение на главното задължение на потребителя за връщане на заетата сума. Уговорена по този начин, неустойката очевидно излиза извън присъщите обезпечителни и обезщетителни функции и цели само и единствено постигане на неоснователно обогатяване, поради което породеното от нея вземане в размер на 2547, 41 лв. влиза в противоречие с нормата на чл. 92, ал. 1 ЗЗД. Вярно е, че клаузата за неустойка е посочена в представения на кредитополучателя стандартен европейски формуляр, в който освен препращане към приложното поле на предвиденото обезпечение съобразно клаузите на Общите условия към договорите за паричен заем е осъществено и конкретизиране по размер на неустойката. Тук следва да бъдат поставени следените въпроси, а именно дали с вписване на уговорката за неустойка в договора за паричен заем, посочване в общите условия към договорите за паричен заем на условията, на които следва да отговорят поръчителите, които следва да бъдат осигурени от кредитополучателя, включително и посочването на тази неустойка в стандартния формуляр, с който ищцата е била запозната при запознаването й с финансовия продукт на ответника, клаузата за неустойка следва да се счита за индивидуално уговорена такава. Съдът при съвкупен анализ на тези доказателства намира, че отговорът на този въпрос е отрицателен, доколкото не може да бъде прието, че въобще по някакъв начин ищцата е имала възможност да влияе върху съдържанието на кой и да е от цитираните документи. Не се установява по въпроса за наличието на клауза за неустойка да е дадена възможност на кредитополучателя да изрази становище по нейното включване в съдържанието на договора за паричен заем, нейните параметри като условия за възникване, размер, начин на погасяване и пр. От доказателствата се установява, че клаузата е императивно наложена от кредитора, без възможност на кредитополучателя да възрази за включването й, като част от уговорките по процесния договор. При тези характеристики на уговорката за неустойка същата не отговоря на изискванията на индивидуално уговорена клауза, които изисквания следва да бъдат извлечени от разпоредбата на чл. 146, ал. 2 ЗЗП. Същата е предварително изготвена, така представена на ищцата без възможност на същата да изрази становище за нейното изключване от договора за паричен заем. Индивидуално уговорени са клаузите, които не са били изготвени предварително или дори и да са били изготвени предварително, потребителят е могъл да изрази становище по тяхното съдържание и съответно, при достатъчно информиран избор да ги приеме, в който смисъл и съдебната практика в случая Решение №98/25.07.2017г., постановено по т.дело № 535/2016г. на ВКС, І т.о. Полагане подпис в договора за паричен заем, подписване на общите условия към договорите за паричен заем, респ. стандартния европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителски кредит, не освобождава кредитора от задължението му да докаже, че уговорената клауза за неустойка, която е оспорена от ищеца в качеството му на потребител е била индивидуално уговорена с него. При липса на доказателства в подкрепа на този относим за спора факт, на който ответника се позовава, то възражението на страната не следва да бъде споделено от съда, поради което следва да бъде прието, че същото е недоказано. Гореизложеното налага извода, че предявеният иск е основателен, като бъде прието за установено в отношенията между страните, че ищцата не дължи на ответника сумата от 2547, 41 лв. – неустойка за непредставяне на обезпечение, съгласно чл. 8, вр. чл. 6 от Договор за паричен заем № 935632 от 30.05.2020 г., на основание чл. 124, ал. 1 ГПК. По отношение на разноските: Съобразно изхода на спора на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК разноските по делото следва да се възложат в тежест на ответника за заплатена държавна такса от 101, 90 лв. Предвид осъществената от пълномощника безплатна защита, в полза на адвоката следва да се присъди адвокатско възнаграждение, на основание чл. 38, ал. 2, вр. ал. 1, т. 2 от ЗА. В съдебната практика и в частност Определение №442/28.06.2019 по дело №502/2019 на ВКС, ТК, II т.о., което напълно се споделя и от настоящия първоинстанционен съдебен състав се приема, че основанията, при които адвокатът може да оказва безплатно адвокатска помощ и съдействие, са предвидени в чл. 38, ал. 1 ЗАдв.: 1/ лица, които имат право на издръжка; 2/ материално затруднени лица; 3/ роднини, близки или на друг юрист. В посочената разпоредба не е уредено изискване клиентът да доказва наличието на някое от посочените основания при сключване на договора за правна помощ. Преценката дали да окаже безплатна правна помощ и дали лицето е материално затруднено или не се извършва от самия адвокат и е въпрос на договорна свобода между адвоката и клиента. Предпоставките за присъждане на адвокатско възнаграждение на адвокат, оказал безплатна правна помощ, са посочени в разпоредбата на чл. 38, ал. 1 и ал. 2 ЗАдв.: адвокатът да е оказал безплатна правна помощ на някое от основанията по чл. 38, ал. 1, т. 1 – 3 ЗАдв.; в съответното производство насрещната страна да е осъдена за разноски, т. е. да е постановено позитивно решение за страната, представлявана от съответния адвокат /чл. 38, ал. 2 ЗАдв. във връзка с чл. 78 ГПК/. При осъществяване на посочените предпоставки и заявено своевременно искане за присъждане на адвокатско възнаграждение съдът е длъжен да определи адвокатското възнаграждение на оказалия безплатната правна помощ адвокат, като осъди другата страна да го заплати. При негативно решение за страната, представлявана от съответния адвокат, адвокатът няма право да получи адвокатско възнаграждение, поради което преценката дали да окаже безплатната правна помощ е негова. С оглед своевременно релевираното от ответника възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК, съдът намира, че в полза на процесуалния представител на ищцата следва да се присъди адвокатско възнаграждение в размер на 300 лв. За да формира този извод съдът съобразява Решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024г. по дело С-438/22 по преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд, според което съдът не е обвързан с фиксираните в Наредба № 1/09.07.2024г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, като задължителни, а единствено като инструктивни, ориентировъчни относно представата на съсловната организация на адвокатите за адекватните размери на труда. Затова и тези размери подлежат на преценка от съда с оглед предоставената услуга, като от значение са вида на спора, интереса, вида и количеството на извършената работа, фактическата и правна сложност на делото. В смисъл, че при приложението на чл. 78, ал. 5 ГПК размерът на дължимото адвокатско възнаграждение подлежи на преценка с оглед цената на предоставените услуги, вида на спора, материалния интерес, вида и количеството на извършената работа и преди всичко – фактическата и правна сложност на делото е и практиката на ВКС - Определение № 50021 от 5.03.2024 г. на ВКС по т. д. № 1944/2022 г., II т. о., ТК, Определение № 959 от 5.03.2024 г. на ВКС по ч. гр. д. № 5106/2023 г., III г. о., ГК. При съобразяване на посочените критерии съдът намира, че предявената претенция касае определен тип потребителска закрила и не се отличава с ексклузивност, а е често срещани в практиката, дори може да бъде окачествена като добре позната на конкретния пълномощник на ищцовата страна, който е инициирал и участва в множество сходни производства (видно от справка в ЕИСС). Завеждането и поддържането на претенция т а не изисква продължително време за подготовка, проучване на съдебната практика, на приложимото национално право и право на Европейския съюз конкретно за настоящото производство. Не е налице и фактическа сложност на делото, доколкото предмета на доказване принципно не изисква ползването на особени доказателствени средства, като достатъчните такива са договорът, чиято клауза се атакува. (В този смисъл е Определение № 842/05.03.2024 г., поставновено по ч.гр.д. № 274/2024 г. по описа на Окръжен съд – Варна). По делото е проведено едно о.с.з., в хода на което процесуалният представител на ищцата не се явява и не са събрани различни доказателства от представените с исковата молба и отговора на исковата молба. Така мотивиран, Районен съд – Варна