Решение № 7239 от 2.3.2025 г. на Административен съд - София-град по дело № 2807/2023 г.

от Женевската конвенция от 1951 г., изменена с Нюйоркския протокол от 1967 г. Заявленията на Б. А. пред ДАБ - МС във връзка индивидуалното му положение и лични обстоятелства нито поотделно, нито заедно сочат, че е напуснал Руската федерация, защото е бил преследван, в т. ч. поради раса, религия, националност, принадлежност към определена социална група, политически убеждения - чл. 4, ал. 3, б. “в“ от Директива 2011/95/ЕС. Наличието и основателността на опасенията трябва да бъдат преценени въз основа на информацията, предоставена от чужденеца в хода на образуваното административно производство, като се вземат предвид всички доказателства, в случай че той разполага с такива и като се отчете какво е естеството на преследването и неговият интензитет, дали последното води до нарушаване на основни права на човека. Анализът на фактите, изложени от жалбоподателят в хода на проведеното с него интервю, както и на събраните доказателства в хода на административното и настоящото производство сочи на извода, че по отношение на него не е било осъществено преследване по смисъла на чл. 8, ал. 4 и ал. 5 ЗУБ, което да се основава на някоя от причините, посочени в чл. 8, ал. 1 ЗУБ. В обясненията дадени пред съда, както и в хода на административното производство няма обосновано твърдение за проявено спрямо него действие или съвкупност от действия на преследване по смисъла на закона от страна на официалните власти в Р. Ф.. Във връзка с това, от материалите по преписката не може да се направи извод за осъществено спрямо чужденеца преследване по смисъла на разпоредбата на чл. 8, ал. 4 от ЗУБ, изразило се в действия измежду посочените в ал. 5 на същата норма, поради което не са налице субективният и обективният елемент на предвиденото в цитираната разпоредба понятие "основателни опасения от преследване". Съгласно чл. 8, ал. 4 от ЗУБ, преследване е нарушаване на основните права на човека или съвкупност от действия, които водят до нарушаване на основните права на човека, достатъчно тежки по своето естество или повторяемост. Според ал. 5 на чл. 8 от ЗУБ, действията на преследване могат да бъдат физическо или психическо насилие, включително сексуално насилие; правни, административни, полицейски или съдебни мерки, които са дискриминационни сами по себе си или се прилагат по дискриминационен начин; наказателно преследване или наказания, които са непропорционални или дискриминационни; отказ на съдебна защита, който се изразява в непропорционално или дискриминационно наказание; наказателно преследване или наказания за отказ да бъде отбита военна служба в случай на военни действия, когато военната служба би предполагала извършването на престъпление или на деяние по чл. 12, ал. 1, т. 1 – 3; действия, насочени срещу лицата по причина на техния пол или срещу деца. В случая не се установява на оспорващия да са били нарушени основни човешки права до такава степен тежки по своето естество или повторяемост за да се приеме, че е налице преследване по смисъла на относимите правни норми. По делото не се установи наличие на опасения от преследване, основаващи се на събития, настъпили, след като чужденецът е напуснал държавата си по произход, или на дейност, извършена от него след отпътуването му, както и че тази дейност представлява израз или продължение на убежденията изразявани в Р. Ф., по смисъла на чл. 8, ал. 6 от ЗУБ. Б. А. е напуснал доброволно Р. Ф., като не се установява наличието на препятствие за завръщането му. Същият не е бил задържан, не е призоваван, не е водено срещу него криминално разследване, поради политическите му виждания или убеждения. Видно от представените по делото справки относно Руската федерация и в частност относно правилата за мобилизация, както и останалите събрани доказателства трябва да се направи извод, че по отношение на жалбоподателя не съществуват основателни опасения от преследване по критериите на чл. 8, ал. 1 ЗУБ и в частност – на чл. 8, ал. 5, т. 5 ЗУБ. Не се установява, нито се излагат твърдения жалбоподателят да е преследван или да има опасност от преследване поради неговата раса, религия, националност, политическо мнение или принадлежност към определена социална група. Не може да се направи извод по отношение на него да са налице действия по чл. 8, ал. 5, т. 5 ЗУБ – действия на наказателно преследване или наказания за отказ да бъде отбита военна служба в случай на военни действия, когато военната служба би предполагала извършването на престъпление или на деяние по чл. 12, ал. 1, т. 1 – 3. Във връзка с това по делото се установи, че в Р. Ф. е обявена частична мобилизация на 21 септември 2022 г., както и свързани с това законодателни мерки, свързани със завишена отговорност за престъпления против военната служба. Действително, видно от представените справки, вкл. и последната – от 23.01.2025 г., се установява, че руските граждани подлежат на наборна военна служба, като това важи за лица от 18 до 27 г. Установява се, че на 28 май 2022 г. със закон е премахната горната възрастова граница за служба в руската армия. Същевременно обаче се установява, че на наборните войници от руската армия е забранено да служат в чужбина, вкл. в [държава]. В [държава] по закон се сражават единствено професионални военни, както и такива на договорен принцип. Нещо повече – професионалните военнослужещи, които откажат да служат в [държава], могат да бъдат уволнени или преместени ако поискат, но не подлежат на наказателно преследване. Видно е от последната приета по делото справка от 23.01.2025 г., че от 1 януари 2024 г. е влязло в сила увеличение на горната граница на възрастта за наборна военна служба – от 27 на 30 години. При съвкупната преценка с обсъдените по-горе доказателства, не може да се направи извод, че е съществувала реална опасност жалбоподателят да бъде мобилизиран. Водим от изложеното, съдът намира, че не може да се направи извод, че у жалбоподателя е имало или би могло да възникне основателен страх по смисъла на чл. 8, ал. 1 ЗУБ, както и чл. 8, ал. 5, т. 3 ЗУБ. С оглед на изложеното съдът счита, при съвкупната преценка на събраните доказателства, че така изложените твърдения и събраните доказателства не биха могли да обосноват извод за наличие на основателни опасения от преследване именно по отношение на жалбоподателя. На следващо място, предпоставките за хуманитарен статут по чл. 9, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 33 ЗУБ са идентични с условията за субсидиарна закрила по чл. 2, б.“е“ вр. чл. 15, б.“а“, „б“ и “в“ от Директива 2011/95/ЕС. Такава международна закрила може да се предостави на чужденец, за който има сериозни основания да се смята, че ако бъде изпратен обратно в държавата му на произход, или при лице без гражданство – в държавата на предишното обичайно местопребиваване, то той би бил изложен на реална опасност от тежки посегателства като: 1) смъртно наказание или екзекуция; 2) изтезание, нечовешко или унизително отношение, или наказание; или 3) тежки и лични заплахи срещу живота или личността на цивилно лице поради безогледно насилие в случай на въоръжен международен или вътрешен конфликт, и които не могат или поради такава опасност не желаят да получат закрила от тази държава. В решението си административният орган е приел, че за жалбоподателят не се доказва специфичен риск по чл. 9, ал. 1, т. 3 ЗУБ. Административния съд намира за правилна и обоснована преценката на АО за неоснователност на молбата за предоставяне на хуманитарен статут на основанията в ЗУБ. В разглеждания случай търсещият закрила въобще не е навел като причина за напускането на страната си по произход наличието на опасност да бъде осъден на смъртно наказание или екзекуция или пък да бъде подложен на изтезание или нечовешко или унизително отнасяне, или наказание. Безспорно в проведеното интервю жалбоподателят не е направил изявления в подобен смисъл, а наред с това и изрично е заявил, че не е бил осъждан, върху него не упражнявано физическо насилие, и би желал да остане в България, тъй като качеството на живот на народа в страната му на произход не е високо. Изложените в жалбата съображения, че причините да напусне страната си са свързани с преследването, осъществено спрямо него от представители на недържавен агент на преследване в Р. Ф., на който властите не желаят да противодействат, защото действат по тяхно поръчение, не са подкрепени с никакви доказателства. Третата причина за предоставяне на хуманитарен статут - тази по чл. 9, ал. 1, т. 3 от ЗУБ - тежки заплахи срещу живота и личността на чужденеца като цивилно лице поради безогледно насилие в случай на вътрешен или международен въоръжен конфликт, първостепенния съд също не приема за налична по отношение на оспорващия. При подробния анализ на представените справките от дирекция „Международна дейност“ към ДАБ при МС представени по делото, се установява, че Р. Ф. разполага с централизирана, авторитарна политическа система, доминирана от президента - пост, понастоящем заеман от В. П.. Д. Ф. събрание се състои от пряко избираема долна камара и назначаема горна камара, като и двете не разполагат с независимост от изпълнителната власт. Административният орган е достигнал до заключение, че не е налице информация която да сочи за влошаване на обстановката в Руската федерация, достигаща границите на безогледното насилие, породено от въоръжен конфликт или неспособност на официалните власти да противодействат ефективно на въоръжените групировки. Като се вземат предвид събраните по преписката доказателства, може да се направи единственият възможен извод, а именно, че цялостната оценка на ситуацията в страната въз основа на общоприетите критерии и дефиниции не позволява тя да бъде определена като достигаща границите на въоръжен конфликт. В настоящия случай не е установено, по отношение на жалбоподателя да е съществувала реална опасност, която да е била повод за напускането на Руската федерация. Следователно не следва да се счита, че единствено на основание присъствието си на територията на държавата си на произход, чужденецът би бил изправен пред реален риск да стане обект на заплаха, релевантна за предоставяне на хуманитарен статут по чл. 9, ал. 1, т. 3 от ЗУБ. От събраните по делото писмени доказателства, включително от заявеното от кандидата за закрила в проведеното интервю може да се направи извода, че същият няма основания да се опасява за живота или свободата си поради раса, религия, националност, принадлежност към определена социална група или политическо мнение, не е изложен на опасност от преследване или тежко посегателство, като изтезание, нечовешко или унизително отнасяне, или наказание. По делото не се установява да са налице и останалите основания, визирани в чл. 9, ал. 6 и ал. 8 от ЗУБ. Водим от изложеното, съдът счита, че при вземане на своето решение административният орган правилно е приложил закона и не е допуснал съществено нарушение на административнопроизводствените правила, което да представлява основание за отмяна на обжалвания акт. В хода на производството не са допуснати и съществени нарушения на процесуалните правила по чл. 35 и 36 от АПК. Административният орган е изпълнил задълженията си и е проверил доколко субективните опасения на жалбоподателя от преследване или реална опасност от тежко посегателство са обективни. Обсъдена е обстановката в Руската федерация, данните от справката на ДАБ съвпадат с отразеното в решението на заместник – председателя на ДАБ, изводите на последния, че по отношение на жалбоподателя не са налице причини от хуманитарен характер или други основания, предвидени в действащото законодателство, които могат да обосноват предоставянето на хуманитарен статут по реда на чл. 9 от ЗУБ, са правилни и законосъобразни. Съдът приема, че с оглед установената бежанска история на жалбоподателят материалният закон в случая е спазен – отхвърлянето на молбата на Б. А. за предоставяне на международна закрила, не противоречи на чл. 8, ал. 1 и 9, чл. 9, ал. 1, 6 и 8, чл. 13, ал. 1, т. 1, т. 12 и т. 14 ЗУБ. Въз основа на анализа на данните по делото съдът по фактите приема, че оспорващият не заявява причини, относими към разпоредбата на чл. 8 ЗУБ като основание за молбата си за международна закрила. Б. А. не отговаря и на условията за субсидиарна международна закрила по чл. 9, т. 1, 2 и 3 ЗУБ, поради което отказът по чл. 72, ал. 1, т. 4 от ЗУБ да му се признае хуманитарен статут е законосъобразен. Не са налице предпоставките за такъв статут и по чл. 9, ал. 6 и ал. 8 ЗУБ, доколкото жалбоподателят не декларира членове на семейството му да имат предоставен статут на бежанец или хуманитарен статут, нито обоснова молбата си към властите на Република България с каквито и да е причини от хуманитарно естество. Без действителна нужда от субсидиарна закрила на което и да е от основанията за прилагане на този допълнителен режим на международна закрила, непредоставянето й на този кандидат не противоречи на материалноправните разпоредби, които я регламентират. Не на последно място трябва да бъде отбелязано, че при разглеждането на този въпрос съдът съобразява и решение на Съда на Европейския съюз от 12 септември 2024г. по дело С-352/23г., съгласно което държава членка не е длъжна да предостави по императивни хуманитарни съображения право на пребиваване на незаконно пребиваващ на територията ѝ към момента гражданин на трета страна, каквато и да е продължите лността на това му пребиваване. В точка 54 от решение на Съда на Европейския съюз от 12 септември 2024г. по дело С-352/23 г. е посочено, че с оглед на изложеното на първия, третия и петия въпрос следва да се отговори, че Директива 2011/95 трябва да се тълкува в смисъл, че допуска държава членка да предостави на гражданин на трета страна право на пребиваване по съображения, които нямат никаква връзка с общия разум и целите на тази директива, стига това право на пребиваване да е ясно разграничено от предоставяната на основание на тази директива международна закрила. В точка 79 от посоченото решение е прието, че членове 1, 4 и 7 от Хартата във връзка с Директива 2008/115 трябва да се тълкуват в смисъл, че държава членка не е длъжна да предостави по императивни хуманитарни съображения право на пребиваване на незаконно пребиваващ на територията ѝ към момента гражданин на трета страна, каквато и да е продължителността на това му пребиваване. Докато обаче не бъде изведен, този гражданин може да се ползва от правата, гарантирани му както от Хартата на основните права, така и от член 14, параграф 1 от посочената директива. Д. Б. е на територията на Република България от 1993 г. Но видно и от мотивите на Решението на Съда на ЕС това само по себе си не е основание за предоставяне на хуманитарен статут. С оглед изложеното и като е приел, че не са налице основания по чл. 8 и чл. 9 от ЗУБ за предоставяне на статут на бежанец и хуманитарен статут на оспорващия, административният орган е постановил правилно и законосъобразно решение. Последното мотивира извод за неоснователност на жалбата, която трябва да бъде отхвърлена.