Решение № 1325 от 6.3.2024 г. на Софийски градски съд по дело № 625/2024 г.

Производството е по реда на чл. 435, ал. 2, т. 7 ГПК. Образувано е по жалба, подадена от длъжника по изпълнението „ЗАД А.“ АД срещу акта на частен съдебен изпълнител В.М., постановен на 28.11.2023 г., по изп.д. № 20238600401950 по описа на ЧСИ В.М., с който съдебният изпълнител е отказал да намали по направено възражение за прекомерност разноските, дължими на взискателя за адвокатско възнаграждение на упълномощения от тази страна адвокат до сумата от 200 лв., както и размера на таксата, начислена по т. 26 ТТР към ЗЧСИ. Жалбоподателят счита, че присъдените разноски за адвокатско възнаграждение на упълномощения от взискателя адвокат са прекомерно завишени, доколкото производството не се отличава с фактическа и правна сложност, като в него този адвокат е извършил едно единствено процесуално действие по подаване на молбата за образувано на изпълнителното производство. С оглед на това посочва, че присъденото по реда на чл. 38 ЗАдв адвокатско възнаграждение следва да бъде намалено до минималния размер, определен в чл. 10, т. 1 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г., който възлиза на 200 лв., а не при съобразяване на размера по чл. 10, т. 2 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. Счита, че не е определен правилно и размера на таксата, начислена по т. 26 ТТР към ЗЧСИ, чието заплащане е възложено за сметка на длъжника. В приложените към жалбата мотиви частният съдебен изпълнител посочва, че тя е неоснователна, тъй като възнаграждението, дължимо на упълномощения от взискателя адвокат е определено съобразно минималните размери, предвидени в Наредба № 1 от 09.07.2004 г. Софийски градски съд, след като съобрази изложените от жалбоподателя доводи и събраните по делото доказателства, намира следното: Жалбата е подадена в законоустановения срок срещу акт, подлежащ на обжалване съгласно разпоредбата на чл. 435, ал. 2, т. 7 ГПК и от лице, което има право и интерес от обжалването, какъвто е жалбоподателят, който има качеството на длъжник по изпълнението в производството по изп.д. № 20238600401950 по описа на ЧСИ В.М.. Поради изложеното същата е процесуално допустима. Разгледана по същество жалбата е основателна. От представените материали по изп.д. № 20238600401950 по описа на ЧСИ В.М. е видно, че същото е образувано по молба на взискателя Р.Д.М. срещу длъжника „ЗАД А.“ АД за събиране на сумите, присъдени с изпълнителен лист от 06.11.2023 г., издаден по в.гр.д. № 4979/ 2018 г. по описа на Софийски апелативен съд, които са сума в размер на 24 000 лв., ведно със законната лихва върху нея за периода от 13.12.2024 г. до окончателното плащане и сума в размер на 1 098, 80 лв., ведно със законната лихва върху нея за периода от 18.06.2015 г. до окончателното плащане. Установява се и това, че по изпълнителното дело взискателят Р.Д.М. е представлявана от адвокат Н.Д.. От представения договор за правна защита и съдействие е видно, че страните по него са уговорили, че ангажираният адвокат се съгласява да окаже на взискателя адвокатска помощ безплатно по настоящото производство на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата /ЗАдв/. Ето защо и съгласно чл. 38, ал. 2 ЗАдв адвокатът има право в негова полза да бъде присъдено адвокатско възнаграждение, което в хода на изпълнителното производство се определя от съдебния изпълнител. В чл. 38, ал. 2 ЗАдв е посочено, че в случаите на оказана от адвоката безплатна правна помощ органът, който е компетентен, определя възнаграждението, което се следва на адвоката и чието заплащане се възлага на насрещната страна, в размер не по-нисък от предвидения в наредбата по чл. 36, ал. 2 ЗАдв, която е Наредба № 1 от 09.07.2004 г., издадена от Висшия адвокатски съвет. С Решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 по преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд, е прието, че национална правна уредба, съгласно която адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС. Изрично е посочено, че предвид това националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба спрямо страната, осъдена за разноски, включително и когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. Съгласно чл. 633 ГПК решенията на Съда на Европейския съюз по преюдициални запитвания са задължителни за всички съдилища, поради което разрешенията, дадени в цитираното решение, са задължителни за настоящия съдебен състав, който е длъжен да приеме, че Наредба № 1 от 09.07.2004 г., която е издадена от съсловна организация на адвокатите, а именно Висшия адвокатски съвет /ВАС/ и с която се установяват минимални размери на адвокатските възнаграждения, които могат да се уговарят в сключени договори за поръчка, съдържа норми, които нарушават забраната за ограничаване на конкуренцията, установена с член 101, параграф 1 ДФЕС, както и да откаже да приложи разпоредбите на този акт. Съдът не може да приложи националната уредба, установена в Наредба № 1/09.01.2004 г., като противоречаща на правото на ЕС, при нито едно свое произнасяне, включително и когато в друга законова норма от действащото право на Република България се препраща към този акт, защото тази правна норма също противоречи в тази си част на правото на ЕС и не може да бъде приложена. Точно такава е и нормата на чл. 38, ал. 2 ЗАдв, която в частта, в която е предвидено, че при определяне на размера на възнаграждението, дължимо на адвокат за осъществена в съдебно производство безплатна правна помощ, съдът, съответно съдебният изпълнител в изпълнителното производство, е ограничен от минималните размери на възнагражденията, предвидени в Наредба № 1/09.01.2004 г., противоречи на правото на ЕС и не следва да се прилага от съда. Посочените в тази наредба размери на адвокатските възнаграждения могат да служат на съда единствено като ориентир при произнасянето по реда на чл. 38, ал. 2 ЗАдв, но не са обвързващи за него. При това произнасяне като ориентир за това при каква цена се възмездява извършването на правни действия по защита на едно лице в съдебно производство могат да служат и приетите за подобни случаи възнаграждения в Наредба за правната помощ, като съдът следва да извърши преценката за размера на адвокатското възнаграждение при съобразяване на тези ориентири, както и на вида на спора, на интереса на делото, на вида и количеството на извършената работа и преди всичко на фактическата и правна сложност на делото. Това се приема и в практиката на ВКС – Определение № 50015 от 16.02.2024 г., постановено по т.д. № 1908/ 2022 г. по описа на ВКС, I т.о. и Определение № 343 от 15.02.2024 г., постановено по т.д. № 1990/ 2023 г. по описа на ВКС, II т.о. При съобразяване на това и за да определи какъв размер на адвокатско възнаграждение се следва на упълномощения адвокат Н.Д. за осъществената от него безплатна защита на взискателя Р.М., съдът ще вземе предвид данните за цените, при които се възмездява осъществяването на правна защита от лице с юридическо образование по дела като процесното, както и правната и фактическа сложност на делото и действията, извършени от упълномощения адвокат. Данни за цените, при които се възмездява осъществяването на правна защита от лице с юридическо образование по дела като процесното, се съдържат в Наредбата за заплащането на правната помощ, която, за разлика от Наредба № 1/09.01.2004 г., не е издадена от съсловна организация, а въз основа на Постановление на Министерския съвет № 4/2006 г. В този подзаконов нормативен акт са определени размерите на възнагражденията, които се заплащат за осъществена правна защита от адвокат, назначен по Закона за правната помощ, както и от юрисконсулт, която защита, макар и да не се предоставя по сключен между страната и процесуалния представител договор за поръчка, трябва да отговаря на същите високи изисквания за ефективност, качество и стандарт, каквито са предвидени и за предоставената адвокатска защита по договор за поръчка. Ето защо и съдът счита, че в случая при определяне на възнаграждението, което се следва на осъществилия безплатна правна защита адвокат, съдът следва да съобрази размерите на възнаграждението за предоставяне на правна помощ по изпълнително дело, определени в Наредбата за заплащането на правната помощ, които са от 50 лв. до 150 лв. /чл. 27, ал. 2 от Наредбата/. На следващо място при определяне на възнаграждението по реда на чл. 38, ал. 2 ЗАдв съдът съобразява и фактическата и правна сложност на настоящото дело, както и извършените действия от адвоката, упълномощен да представлява взискателя Р.М.. В тази връзка първо трябва да се вземе предвид, че длъжник по изпълнителното дело е търговско дружество – застраховател, чийто статут и дейност са подчинени на специална регламентация, уредена в Кодекса за застраховането. Дейността на застрахователите подлежи на държавно регулиране и надзор, който се извършва от Комисията за финансов надзор /чл. 7 КЗ/, като в закона са предвидени редица гаранции, които да обезпечават удовлетворяването на вземанията на лицата срещу всеки един застраховател – в чл. 210 КЗ е регламентирано изискване за всяко едно дружество, упражняващо застрахователна дейност, да поддържа минимален гаранционен капитал, в КЗ са уредени и редица специални правила, с които се цели да се гарантират всички вземания на лицата срещу застрахователите, включително и в случаите, когато по отношение на застрахователя е открито производство по несъстоятелност. След като в закона са предвидени гаранции, които да обезпечават удовлетворяването на паричните вземания на всяко едно лице срещу застрахователя, то трябва да се приеме, че за взискателя по процесното изпълнително дело не е съществувала необходимост да извършва каквито и да било действия по обезпечаване на възможността да се удовлетвори в хода на образуваното срещу „ЗАД А.“ АД изпълнително производство, като действия по издирване на имущество, което това дружество притежава, и по налагане на запор или възбрана върху него. Това значително намалява както правната, така и фактическата сложност на изпълнителното дело. Правната и фактическа сложност на образуваното от взискателя изпълнително дело в случая е намалена и поради факта, че длъжникът е заплатил изцяло дължимите суми още в срока за доброволно изпълнение, което също означава, че не е имало необходимост от извършване на каквито и да е правни действия за принудително събиране на вземанията в хода на изпълнителното производство от упълномощения от взискателя адвокат. Освен това от материалите по процесното изпълнително дело се установява, че само 20 дни след образуването му по него е постъпила молба от дружество „Ф.б.“ ЕООД, с която съдебният изпълнител е уведомен, че взискателят Р.М. е прехвърлила вземанията си, които са предмет на принудително събиране, което е направено още преди образуване на изпълнителното производство. Това означава, че очевидно от упълномощения адвокат не се е очаквало реално да събере присъдените в полза на Р.М. парични средства, защото тя се е разпоредила с вземането си за тях в полза на трето лице, което става титуляр на това имуществено право и може да получи изпълнение от длъжника след като го уведоми, което е направено в хода на изпълнителното производство. Това обстоятелство също следва да се съобрази при определяне на размера на следващото се на упълномощения от взискателя адвокат възнаграждение. Съдът взема предвид и това, че единственото извършено от адвокат Н.Д. процесуално действие в изпълнителното производство е това по подаване на молбата за неговото образуване. С оглед на така установените факти за размера на възнаграждението, което се заплаща за осъществена правна защита по дело, като настоящото, и определената ниска степен на правна и фактическа сложност на делото и извършените от адвоката действия, съдът счита, че в тежест на длъжника следва да се възложат разноски за възнаграждение на упълномощен от взискателя адвокат за осъществената от него безплатна правна помощ в размер на 50 лв. Следователно съдебният изпълнител не е определил правилно размера на адвокатското възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗАдв, което трябва да се възложи за заплащане в тежест на длъжника, поради което неговият акт, с който е отказал да намали разноските за това възнаграждение до сумата от 200 лв. и вместо него да бъде постановено, че тези разноски възлизат на сумата от 200 лв. Съдът няма право да намали размера на разноските за адвокатско възнаграждение в по-нисък размер, въпреки че се доказа, че те трябва да възлизат на сумата от 50 лв., защото е обвързан при своето произнасяне от искането на длъжника в молбата до съдебния изпълнител и в жалбата, което е разноски да бъдат намалени само до сумата от 200 лв., а не до дължимата такава от 50 лв. Предвид извода за неправилно определен размер на разноските за адвокатско възнаграждение и с оглед изложените в жалбата оплаквания, съдът следва да разгледа и въпроса за това какъв е размерът на таксата, начислена по т. 26 ТТРЗЧСИ, чието заплащане е за сметка на длъжника. Тя се изчислява от размера на паричното вземане, което подлежи на събиране, като от него се изключват авансово платените такси, т.е. в случая се изчислява върху сбора от следните суми: - сума в общ размер на 48 192, 11 лв. представляваща общия размер на присъдените вземания и изчислената лихвата за забава върху тях, и – сума в размер на 200 лв., представляваща разноски за адвокатско възнаграждение, определено по чл. 38, ал. 2 ЗАдв, чието заплащане е в тежест на длъжника. Размерът на таксата по т. 26, б. „б” ТТРЗЧСИ, изчислен върху сбора на описаните суми, възлиза на 3 123, 53 лв. без ДДС и до този размер тази такса трябва да бъде възложена в тежест на длъжника по изпълнението. Частният съдебен изпълнител е определил за заплащане от длъжника по-ниска сума за такса по т. 26 ТТРЗЧСИ, поради което произнасянето му в тази част не може да бъде коригирано от съда по жалба на длъжника, чието положение не може да се влошава. Така мотивиран съдът