Решение № 361 от 27.2.2025 г. на Административен съд - Перник по дело № 590/2024 г.

Оспореното решение е издадено от директора на ТПНОИ – П., пред когото именно, съгласно разпоредбата на чл. 117, ал. 1, т. 2, б. „б“ от КСО подлежат на обжалване разпорежданията за отказ или неправилно определяне, изменяне и прекратяване на обезщетенията за безработица, издадени от длъжностните лица по чл. 54ж, ал. 2, т. 1 от КСО, на което е възложено ръководството на осигуряването за безработица или друго длъжностно лице, определено от ръководителя на териториалното поделение на Националния осигурителен институт, в случая ТПНОИ – П., и който орган, на основание чл.117, ал. 3 от КСО, е материално и териториално компетентният да се произнесе по жалбите и исканията по ал. 1. Оспорените разпореждане с отказ, изменяне и прекратяване на обезщетенията за безработица, са издадени от материално и териториално компетентен орган – длъжностните лица по чл. 54ж, ал. 2, т. 1 от КСО, на което е възложено ръководството на осигуряването за безработица, и с оглед постоянния адрес на жалбоподателя. Не са налице основанията по чл. 146, т. 1 от АПК.

Оспорваното решение е обективирано в изискваната от разпоредбата на чл.117, ал. 3 от КСО във вр. с чл. 59, ал. 3 във вр. с чл. 2, ал. 1 от АПК писмена форма, отговаря на изискването за мотивираност – от обстоятелствената част на оспорваното решение недвусмислено се установяват доводите на контролиращия административен орган, обусловили отхвърлянето на депозираната пред него жалба, посочени са правните основания за постановяването му, актът съдържа и останалите, изисквани от разпоредбата на чл. 59, ал. 2 във вр. с чл. 2, ал. 1 от АПК, реквизити.

Постановено в изискваната от разпоредбата на чл. 59, ал. 3 във вр. с чл. 2, ал. 1 от АПК писмена форма, мотивирано е според изискването на чл. 59, ал. 1 от АПК и съдържа реквизитите по чл. 59, ал. 2 от АПК във вр. с чл. 2, ал. 1 от АПК.

В производството пред административния орган и по-горестоящия административен орган не са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила, представляващи основания за отмяна по чл. 146, ал. 1, т. 3 от АПК. Поради което не са налице основанията по чл.146, т. 2 от АПК.

По отношение на спазването на материалноправните разпоредби следва да се има предвид, че Регламент (ЕО) 883/2004 г. се прилагат към всички законодателства (по смисъла на чл. 1, § "л") относно посочените клонове на социална сигурност (без обезщетения и помощи) в това число и относно обезщетенията за безработица (чл. 3, § 1, б. "з").

По делото не се спори, че жалбоподателят, в качеството си на гражданин на Република България – държава членка на ЕС, е лице, спрямо което намира приложение Регламент (ЕО) № 883/2004 г. и Република България, като ДЧ на ЕС е длъжна с оглед принципа на примата, да прилага европейските правила за координация на системите за социална сигурност на държавите членки на Съюза. Това са общите правила и принципи, които трябва да бъдат спазвани от всички национални органи, институции за социална сигурност и от съда при прилагането на националните закони. Към настоящия момент тези общи правила и принципи се съдържат в Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 29.04.2004 г. за координация на системите за социална сигурност, в сила от 01.05.2010 г., както и в Регламент (ЕО) № 987/2009 на Европейския парламент и на Съвета от 16.09.2009 г. за установяване на процедурата за прилагане на Регламент (ЕО) № 883/2004 г. С Регламент (ЕО) № 883/2004 г. са въведени материалноправните правила, принципи и разпоредби в сферата на координацията на системите за социална сигурност на държавите членки.

Спорът в случая е свързан с тълкуването и прилагането на термина "пребиваване". Легалната дефиниция на понятието "пребиваване" се съдържа в чл. 1, § 3, б. "й" от цитирания Регламент - мястото, където лицето обичайно пребивава. Това място (на обичайно пребиваване на лицето) се определя, съгласно чл. 11, § 1 от Регламент (ЕО) № 987/2009 (регламента по прилагането) с оглед центъра на интересите на съответното лице въз основа на цялостна оценка на наличната информация относно релевантните факти - продължителността и непрекъснатото пребиваване на територията на съответните държави-членки, семейното положение и роднинските връзки на лицето, жилищното му положение и доколко постоянно е то, както и естеството и специфичните характеристики на упражняваната дейност, в т. ч. постоянният характер на дейността и продължителността на всеки договор за заетост, мястото, където обичайно се упражнява тази дейност и др. примерно изброени в цитираната норма.

Съгласно разпоредбата на чл. 11, § 2 от Регламента по прилагането, решаващо значение при определяне на действителното място на обичайно пребиваване на дадено лице е намерението на лицето, което произтича от горепосочените факти и обстоятелства, особено причините за преместването на лицето. То се свързва с центъра на интересите му (чл. 11, § 1 от Регламент № 987/2009) и въз основа на цялостна оценка на наличната информация относно релевантните факти. В чл. 11, § 1 от Регламент № 987/2009 е въведено само примерно изброяване, което не е изчерпателно и зависи от конкретните фактически установявания, свързани с определяне на действителното място на пребиваване на лицето. В член 1, букви й) и к) от Регламент (ЕО) № 883/2004 се прави разграничение между "пребиваване" и "престой". В изготвения съвместно с държавите членки наръчник се изясняват понятията "обичайно пребиваване", "временно пребиваване" и "престой". Тези определения, посочени в законодателството на ЕС (Регламент (ЕО) № 883/2004, последно изменен с Регламент (ЕО) № 465/2012), са въведени, за да се установи коя държава членка е отговорна за предоставянето на обезщетения по социално-осигурителни схеми на граждани на ЕС, които пребивават в различни държави членки. В наръчника се разглеждат специфичните критерии, които трябва да бъдат взети под внимание, за да се определи мястото на обичайно пребиваване на дадено лице, като например: семейното положение и роднинските връзки на лицето; продължителността и непрекъснатото пребиваване в съответната държава членка; състоянието на трудова заетост (по-специално мястото, където обичайно се упражнява съответната дейност, постоянният характер, както и продължителността на договора за работа); упражняването на неплатена дейност; в случай на студенти - източникът на доходите им; доколко постоянно е жилищното положение на лицето; държавата членка, в която лицето плаща данъци; причини за преместването; намеренията на лицето въз основа на всички обстоятелства и подкрепени с конкретни доказателства. При необходимост могат да се вземат предвид и други факти. Наръчникът предоставя също така конкретни примери и насоки за случаите, в които е трудно определянето на мястото на пребиваване - например при погранични, сезонни или командировани работници, студенти, пенсионери, както и при неактивни хора, за които е характерна голяма мобилност В хода на производството се установи, че мотивите и конкретната преценка от страна на административния орган за определяне мястото на обичайно пребиваване на жалбоподателя не почиват на правилното тълкуване на цитираните по-горе правила. М. е български гражданин, притежаващ лични документи, издадени от съответните институции на Република България и с постоянен и настоящ адрес в България. От събраните гласни доказателства се установява, че през 2023 г. жалбоподателят, след като е бил съкратен в Г. се е прибрал в България, където имал семейно жилище. Разболял се и се претърпял оперативно лечение в България. Помагал и се грижил на двете си пълнолетни дъщери, новородена внучка и за възрастната си и болна майка живеещи в България. От събраните по делото доказателства в тяхната съвкупност съдът прави извода, че през цялото време на трудовата си заетост в Германия, жалбоподателят е демонстрирала трайното си намерение да живее именно в България, а не другаде. От показанията на свидетелката Г. се установява, че жалбоподателят е отишъл временно на работа в Г., тъй като детето му имало проблеми и по програма заминало. Освен това, работейки там, същият се е връщал в родината си. Следователно през целия период на престоя на М. в Г., центърът на интересите му е бил в България. В България живеят роднините му, семейната му къща се намирала в един двор с тази на родителите на съпругата му. Обстоятелството, че е бил принуден от житейската ситуация да замине да работи в чужбина за определен период, както да работи така и за да подпомогне развитие на детето си за което било установено „разстройство в развитието“, както и да ги посещава в последващия период, през който не можел да работи, за да се довърши „рехабилитационната програма“ в която било включено детето, не би следвало да се тълкува в негова вреда и да му бъде отказано обезщетение за безработица.

Събраните по делото факти са напълно достатъчни за определяне на България, като държава по пребиваване на жалбоподателя с оглед определяне на центъра на интереси на жалбоподателя. В периода на заетост в Г., последният е бил на територията на тази държава, но времетраенето на това пребиваване е било обусловено от съществуването на трудово правоотношение с посочената по-горе цел и не покрива критериите, въз основа на които се обосновава извод за "обичайно пребиваване". Според нормата на чл. 1, § 3, б. "к" от Регламент (ЕО) № 883/2004 „престой“ означава временно пребиваване.

Ето защо, неправилен е изводът на Директора на ТП на НОИ - П. че пребиваването на жалбоподателя е в Г.. Нито административният орган, нито компетентната институция на Г.•• са изследвали центъра на интереси на лицето и факторите, обуславящи "пребиваването" на лицето по смисъла на цитираните регламенти. Това е така, понеже пребиваването на М. в Германия се определя основно от неговия "център на интереси", който несъмнено е в Република България, което се доказва и последващото прибиране семейство му.

В случая е налице завършен период на заетост с прекратен трудов договор и намерение за пребиваване в Република България на български гражданин и декларация относно определянето на пребиваване във връзка с прилагане на чл. 65, ал. 2 от Регламент ЕО № 883/2004 г. Тези факти, установени с доказателствата по преписката водят до несъмнен извод, че заявлението за отпускане на обезщетение следва да бъде разгледано по същество със зачитане на осигурителния стаж и доход при определяне на обезщетението в държава членка на ЕС.

В конкретния случай органите на ТП на НОИ Перник, не са преценили центъра на интересите на лицето въз основа на цялостна оценка на наличната информация относно релевантните факти, съгласно посочените в чл. 11, § 1 от Регламент (ЕО) № 987/2009 критерии. Освен това в § 2 от същия текст изрично е посочено, че когато съобразяването на различните критерии, основаващи се на приложимите факти, посочени в параграф 1, не води до постигане на съгласие между съответните институции, намерението на лицето, което произтича от тези факти и обстоятелства, особено причините за преместването на лицето, се приемат за решаващи при определяне на действителното място на пребиваване на това лице.

В същия смисъл е практиката на Върховния административен съд, както следва: решение № 222/08.01.2019 г. по адм. дело № 8158/2018 г. по описа на ВАС, 6 отделение; решение № 1645/06.02.2019 г. по адм. дело № 8633/2018 г. по описа на ВАС, 6 отделение; решение № 2695/22.02.2019 г. по адм. дело № 3077/2018 г. по описа на ВАС, 6 отделение; решение № 10291/03.07.2019 г. по адм. дело № 15067/2018 г. по описа на ВАС, 6 отделение; решение № 12598 от 25.09.2019 г. на ВАС по адм. д. № 13206/2018 г., VI о.

Според съдебната практика на Съда на Европейския съюз понятието "държава-членка, в която пребивава" трябва да се ограничи до държавата, в която работникът, макар и да е бил зает в друга държава-членка, продължава своевременно да пребивава и където се намира центърът на интересите му (Решение на Съда на ЕС от 17.02.1977 г. по дело С-76/76 Silvani di Paulo v Office National de l'Emploi). Ето защо, приложимото законодателство е това на държавата-членка по обичайно местопребиваване на жалбоподателя, на която държава той е и гражданин, а именно - законодателството на РБ. Република България се явява компетентната държава. Обезщетението за безработица правилно е било поискано по реда и при условията на действащото българско законодателство, в съответствие с приложимото европейско право.

В този смисъл е и т. 3 от Решение № U3 от 12.06.2009 г. на Административната комисия за координация на системите за социална сигурност, съгласно която, ако при отсъствието на каквото и да е трудовоправно договорно отношение, дадено лице вече не поддържа никаква връзка с държавата-членка на заетост (например понеже трудовоправното договорно отношение вече е прекратено или срокът му е изтекъл), то се разглежда като напълно безработно в съответствие с член 65, § 2 от посочения регламент, а обезщетенията се предоставят от институцията по местопребиваване. Следва да се подчертае, че административният акт е постановен и в противоречие с целта на закона за солидарност при социалните фондове. Това е така, тъй като едно от основните съображения (№ 1 от преамбюла на Регламент (ЕО) № 883/2004) е, че правилата за съгласуване на националните системи за социално осигуряване се вписват в рамките на свободното движение на лицата и следва да допринасят за подобряване на жизнения им стандарт и условията за наемане на работа.

По изложените съображения съдът намира жалбата за основателна, а обжалваното решение като материално незаконосъобразно следва да се отмени, а преписка следва да се върне на Директора на ТП на Перник за произнасяне по заявление вх.№ 131-01-259 от 16.10.2023 г. А. И. М. [ЕГН] за отпускане на ПОБ по реда и условията на чл. 54а от КСО, при спазване на задължителните указания по тълкуването и прилагането на закона.

По разноските С оглед изход на спора, на основание чл. 143, ал. 1 АПК и чл. 78, ал. 8 ГПК, във връзка с чл. 144 АПК, право на разноски има жалбоподателя които претендира и доказва сторените такива в размер на 500.00 лева - заплатено адвокатско възнаграждение съгласно представен договор за правна защита и съдействие от 10.01.2025г. Съдът намира, че заплатеното адвокатско възнаграждение не е прекомерно, определено на чл. 8, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа и с оглед фактическата и правна сложност на спора, осъществения обем на предоставена процесуална защита, видът и обемът на приложимата нормативна уредба, съдебна практика и правна литература от значение за разрешаване на случая, коефициента за вида дело, предвидени в Правилата за оценка натовареността на съдиите, приети от Висшия съдебен съвет, включително коригиращите коефициенти за увеличаване на фактическата и правна сложност на делото, извършените процесуални действия и развитието на производството.