Решение № 466 от 13.8.2024 г. на Районен съд - Казанлък по дело № 2732/2023 г.

производство се прекратява, когато взискателят не поиска извършването на изпълнителни действия в продължение на две години. В случая изпълнително действие, с което е прекъсната давността е наложеният по изп.д.№106/2013 г. по описа на ЧСИ Р. М., рег.№868, на 12.09.2017 г. запор върху трудовото възнаграждение на ищеца от СОТ ЕООД, ЕИК ••• и тъй като след тази дата в период повече от две години не са поискани, нито са предприети по възлагане на взискателя валидни изпълнителни действия, които да прекъснат срока на погасителната давност, то по отношение на ищеца-длъжник изпълнителното производство е прекратено ex lege на 13.09.2019 г. на основание чл.433, ал.1, т.8 от ГПК, независимо, че перемцията не е констатирана от ЧСИ Р. М.. В доктрината и съдебната практика се приема, вкл. и преди Тълкувателно решение №2/26.06.2015 г. по тълк.д.№2/2013 г. на ВКС, ОСГТК, че прекратяването на изпълнителното производство на основание чл.433, ал.1, т.8 от ГПК, поради т. нар.“перемпция“ е по право, като без да има правно значение, е обстоятелството дали съдебният изпълнител ще се произнесе с нарочно постановление за това или не. Приема се, че актът на съдебния изпълнител има само констативно, но не и конститутивно действие. Същевременно, налице и е съдебна практика / решение по гр.д.№2382/2017 г. на ВКС, IV г.о., решение по гр.д.№2917/2018 г. на ВКС, IV г.о./, с която е дадено разрешение, че отмяната на ППВС №3/1980 г. поражда действие от датата на обявяване на ТР №2/26.06.2015 г. и се прилага единствено от тази дата и само по отношение на висящите към този момент изпълнителни производства, не и за тези приключили преди това. Доколкото в случая изпълнителното производство е образувано и прекратено спрямо ищецадлъжник при действието на ППВС №3/18.11.1980 г., именно даденото с постановлението задължително тълкуване на чл.116 от ЗЗД е приложимо в отношенията между страните и съдебния изпълнител, до последващата му отмяна с Тълкувателното решение от 26.06.2015 г. С оглед даденото тълкуване в ППВС №3/18.11.1980 г., погасителната давност се прекъсва с предприемане на действия за принудително изпълнение, а докато трае изпълнителното производство давността и спира. От горното следва, че с образуването на изпълнителното дело и по-късно с налагане на запора върху трудовото възнаграждение на 12.09.2017 г. е прекъснато теченето на давностния срок, който е и спрян до прекратяването на изп.производство поради настъпилата процесуална перемция по силата на чл.433, ал.1, т.8 от ГПК с изтичането на 2 години т.е. изпълнителното производство по изп.дело №106/2013 г. по описа на ЧСИ Р.М. е прекратено ex lege на 13.09.2019 г. Следва да се посочи, че двугодишният срок за перемпция започва да тече от първия момент, в който не се осъществява изпълнение (включително доброволно, напр. по постигнато споразумение между страните), т.е. осъществяването на всички поискани способи е приключило (успешно или безуспешно) или поисканите не могат да се осъществяват по причина, за която взискателят отговаря – след направеното искане не е внесъл такси, разноски, не е оказал необходимото съдействие и така осуетява неговото прилагане /решение №37/24.02.2021 г. по гр.д.№1747/2020 г. на ВКС, IV г.о./. В случая съдът приема, че в периода от 12.09.2017 г. до 13.09.2019 г. няма поискани от взискателя по изп.д.№106/2013 г. по описа на ЧСИ Р. М. изпълнителни действия и възлагане по чл.18 от ЗЧСИ. За да е релевантно това действие за прекъсване на давността, следва да е налице предприемане на действия по принудително изпълнение чрез реализиране на редовен изпълнителен способ, тъй като нередовния изпълнителен способ не прекъсва давността. С оглед разясненията, дадени в т.10 от Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. по тълк.д.№2/2013 г. на ВКС, ОСГТК и обстоятелството, че взискателят по изп.д.№106/2013 г. на ЧСИ Р. М. не е проявявал постоянна активност и не е искал от ЧСИ да извършва нови действия по изпълнението, което да е ставало преди да е изтекъл процесуалният двугодишен срок по чл.433, ал.1, т.8 от ГПК, то съдът приема, че последният реализиран изпълнителен способ до прекратяването ex lege на производството по изп.д. №106/2013 г. по описа на ЧСИ Р. М. на 13.09.2019 г. е предприемането на действие на 12.09.2017 г. за налагане на запор върху трудовото възнаграждение на ищеца-длъжник, по който не са постъпили суми. След прекратяване на изпълнителното производството спрямо длъжника Д. Х. К. на 13.09.2019 г. е започнала да тече нова погасителна петгодишна давност по чл.110 от ЗЗД за вземането за главница и разноски, която не е изтекла на 12.01.2021 г./датата на първото изпълнително действие по изпълнително дело №1533/2020 г./, както и нова тригодишна давност по чл.111, ал.1, б.“в“ от ЗЗД на вземанията за лихви /редовна и санкционираща/, която не е изтекла на 12.01.2021 г./датата на първото изпълнително действие по изпълнително дело №1533/2020 г./. Изтеклата към тези две дати погасителна давност не изключва правото на принудително изпълнение. Затова, както последващите по изп.д.№106/2013 г. по описа на ЧСИ Р. М. и след конституирането на ответника като взискател на 26.06.2014 г. изпълнителни действия по отношение на ищеца Д. Х. К., така и предприетите действия по принудително събиране на сумите по образуваното ново изпълнително производство на 14.12.2020 г. с изп.д. №1533/2020 г. по описа на ЧСИ М. М., рег.№768 на КЧСИ, са действия, предприети от взискателя своевременно и преди изтичане на давностния срок по чл.110 и по чл.111, ал.1, б.в“ от ЗЗД. Като юридически факт погасителната давност е период от време, през който носителят на правото бездейства и това поражда субективно право в полза на длъжника чрез волеизявление да погаси правото на принудително изпълнение. Погасителната давност може да бъде въведена в гражданския процес и като основание на иск, както в случая. Във връзка с възражението на ищеца, че договор за цесия от 11.02.2013 г. съдът споделя правните изводи, изложени в Определение № 50302 от 9.06.2023 г. на ВКС по т. д. № 1470/2022 г., II т. о., ТК посочва се, че за прекъсването на погасителната давност е ирелевантен фактът дали длъжникът е бил надлежно уведомен от цедента за извършеното прехвърляне на изпълняемото право. Нещо повече, дори и цесията да не е била годна да прехвърли изпълняемото право, респ. да не е била надлежно съобщена на длъжника, неговите права - след принудителното удовлетворяване на процесните парични притезания, не биха били накърнени - той би платил на овластен от закона кредитор (арг. чл. 75, ал. 1, изр. 1, предл. последно ЗЗД), като това изпълнение би притежавало погасително действие - арг. чл. 433, ал. 5 ГПК. След като съдебният изпълнител е постановил задължението да бъде изпълнено на нов кредитор /със съобщение от ЧСИ Р. М. с изх. № 4209/26.06.2014 г. ищецът Д. Х. К. е уведомен за конституирането на нов взискател по делото „О.“ ЕАД/, плащайки на него, длъжникът ще се освободи от тази облигационна обвързаност, а в случай че този акт на съдебния изпълнител е бил незаконосъобразен, това обстоятелство не се отразява на погасителния ефект на плащането, а единствено може да бъде основание за ангажиране на неговата имуществена отговорност /ако плащането е било извършено на мним кредитор/ – /в т.см.Решение № 71 от 17.01.2022 г. на САС по в. гр. д. № 2148/2021 г./. Предвид изложеното възражението на ищеца, че не е спазена процедурата по реда на чл. 99, ал.3 от ЗЗД се явява неоснователно. По отношение на възражението на ищеца, че кредиторът „Банка ДСК“ АД е предявил иска за вземането си срещу поръчителя по Договор за бА. кредит от 17.03.2009 г. след изтичане на срока чл. 147, ал.1 от ЗЗД, съдът намира същото за недопустимо. Доколкото исковата претенция по делото се квалифицира по чл. 439 от ГПК, ищецът като длъжник в изпълнителното производство може да оспорва изпълнението, основавайки се само на факти, настъпили след приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено изп. основание. В случая не се е развило исково производство, а заповедно, но правните последици са идентични, с оглед наличието на влязъл в сила съдебен акт, послужил за изпълнително основание. В заповедното производство обаче ищецът не е упражнил правото си да направи против издадената Заповед за изпълнение възражение, което съгласно чл. 414, ал. 1 от ГПК не е длъжен да обоснове, т. е. можел е да възрази общо, или пък конкретно относно датата на предсрочната изискуемост. По изложените съображения съдът намира предявеният отрицателен установителен иск за неоснователен и като такъв следва да бъде отхвърлен. По отношение на претендираните от страните разноски, съдът възприема следното: С оглед изхода на спора, на основание чл.78, ал.3 от ГПК ответникът ищецът следва да заплати на направените по делото разноски за юрисконсултско възнаграждение и такси за преписи от изпълнителни дела в размер на 72, 00 лв., съгласно представеният списък по чл.80 от ГПК. Съгласно разпоредбата на чл.78, ал.8 от ГПК във връзка с чл. 37 от ЗПП във връзка с чл. 25 от Наредбата за заплащане на правната помощ съдът определя юрисконсултско възнаграждение на ответника в размер на 200, 00 лв. Воден от горните мотиви съдът