Решение № 262437 от 6.8.2021 г. на Районен съд - Варна по дело № 3901/2020 г.

Производството по делото е образувано по предявен иск от К.И.Ж., ЕГН ••••••••••, адрес: ••• срещу Б.Р.В. /Л./, ЕГН ••••••••••, адрес: ••• с правно основание чл. 422 ГПК във връзка с чл. 415 ГПК във връзка с чл. 535, чл. 537, чл. 538, ал. 1 и чл. 463 от ТЗ с искане да се признае за установено в отношенията между страните, че ответникът дължи на ищеца сумата от 4900 лева, представляваща дължима главница по запис на заповед от 17.0 1.2017 г. с падеж 17.02.2017 г. ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението в съда до окончателното изплащане на същото, за която сума е налице издадена заповед за изпълнение по реда на чл. 417 ГПК по ч.гр.д. № 10544/2019 г. по описа на Районен съд – град Варна Ищецът основава исковата си претенция на следните фактически твърдения: На 17.01.2017 г. предоставил в заем сумата от 4900 лева на ответницата като същата е следвало да се върне на 17.02.2017 г. Подписана между страните е запис на заповед с определен падеж 17.02.2017 г. Моли за уважаване на исковата претенция и присъждане на сторените разноски. В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор от страна на ответника чрез назначения особен представител. Оспорва исковата претенция по основание и размер. Заявява, че подписът положен за издател не е на ответницата. Във връзка, че издадения запис на заповед обезпечава задължението по сключения договор за заем, заявява, че ищецът не е предоставял в заем сумата от 4900 лева на ответницата, поради което за нея не е възникнало задължение за връщането й. Моли за отхвърляне на исковата претенция. По отношение допустимостта на исков ата претенци я: Предявеният иск е с правно основание чл. 422, ал. 1 вр. чл. 415, ал. 1 ГПК. Видно от приобщеното ч. гр. д. № 10544 /20 19 г. по описа на Районен съд, град Варна, е че в полза на ищеца е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по реда на чл. 41 7 ГПК срещу ответника за сумата, предмет на установителната искова претенция. Издадената заповед за изпълнение е връчена на ответника при условията на чл. 47, ал.5 ГПК, поради което съдът в съответствие с разпоредбата на чл. 415, ал.1, т. 2 ГПК е указал на ищеца да предяви иск за установяване на претендираните вземания в едномесечен срок от получаване на разпореждането. При съобразяване на датата на получаване на разпореждането – 26.0 2.202 0 г. и на датата на предявяване на исковата молба – 26.0 3.202 0 г. /видно от датата на пощенското клеймо/, следва изводът, че исковата претенция е заявена в указания срок по чл. 415, ал. 1 ГПК. С оглед гореизложеното следва изводът, че исков ата претенция е допустима и подлежи на разглеждане по същество. Съдът въз основа на събраните по делото доказателства, установява следната фактическа обстановка: От приобщеното ч.гр.д. № 10544/2019 г. по описа на Районен съд – град Варна е видно, че към депозираното заявление са представени договор за паричен заем от 17.01.2017 г., запис на заповед от 17.02.2017 г. и разписка за получена сума от 17.01.2017 г. Фактът, че съдът е приобщил в цялост горепосоченото ч.гр.д. по описа на Районен съд – град Варна води до извода, че към доказателствения материал по делото са приобщени и представените към него писмени доказателства, поради което съдът следва да ги съобрази при формиране на крайните си изводи. От договор за паричен заем от 17.01.2017 г. се установява, че същият е сключен между К.И.Ж., ЕГН •••••••••• като заемодател и Б.Р.В., ЕГН •••••••••• като заемател. От него е видно, че заемодателят ще предостави на заемателя сумата от 4900 лева. Посочено е, че сумата ще бъде предадена в брой, а заемателят дължи връщане на заемната сума в срок от 17.02.2017 г. отново в брой. От разписка от 17.01.2017 г., двустранно подписана между Б.Р.В., ЕГН •••••••••• и К. И. Ж., ЕГН •••••••••• се установява, че Б.Р.В. е получила от К. И. Ж. сумата от 4900 лева на 17.01.2017 г. в изпълнение на договор за заем от 17.01.2017 г. От приетия запис на заповед от 17.01.2017 г. се установява, че Б.Р.В., ЕГН •••••••••• се задължава безусловно да плати без протест и без разноски срещу този запис на заповед на К.И.Ж., ЕГН ••••••••• сумата от 4900 лева. Като падеж на задължението е посочена датата на 17.02.2017 г. По делото е приета справка от НБД, от която се установява, че на 19.07.2018 г. ответницата е сключила брак като е налице промяна във фамилното й име от В. на Л.. С оглед гореизложеното следва изводът, че е налице идентичност между лицето Б.Р. Л. и Б.Р.В.. В подкрепа на този извод е и обстоятелството, че е налице едно и също ЕГН, който е уникален индивидуализиращ белег на всяко физическо лице. От приетото по делото заключение по назначената Съдебно почеркова експертиза се установява, че подписът в графата „Подпис на издател“ на запис на заповед е положен от Б.Р. Л., ЕГН ••••••••••. В съдебно заседание вещото лице посочва, че и изписаният текст от запис на заповед от 17.01.2017 г., където ответницата е изписала и имената си – са изпълнени от нея. С оглед гореизложената фактическа обстановка, съдът от правна страна приема следното: При съблюдаване на представения и приет като доказателство по делото запис на заповед от 17.01.2017 г. и приетото по делото заключение на назначената по делото Съдебно почеркова експертиза, което съдът цени като компетентно изготвено и при съблюдаване постановките на Тълкувателно решение № 1/28.12.2005 г. по тълкувателно дело № 1/2004 г. на ОСТК на ВКС, се установява, че издаденият запис на заповед от 17.01.2017 г. е редовен менителничен ефект, съдържащ реквизитите по чл. 535 ТЗ. Ценната книга е подписана от издателя с ръкописно полагане на трите му имена и подпис, поради което съдът приема, че изхожда от лицето, което я е подписало, а именно от ответника. Записът на заповед е едностранна формална абстрактна сделка, която материализира задължение за плащане на определена сума пари – в случая сумата от 4900 лева на 17.02.2017 г. Налице са предпоставките за изискуемост на конкретното вземане по ефекта като същият е с настъпил падеж. Въпреки, че обикновено причина за издаване на запис на заповед е съществуването на някакво друго каузално правоотношение между издател и поемател не съществува задължение за страните да посочват какво е то, но ако бъде въведено в процеса, от която и да е от страните, то съдът е задължен да изследва валидността на каузалното правоотношение. В този смисъл са и постановките на т.17 от Тълкувателно решение № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС. В настоящият случай е налице въведено каузално правоотношение, за обезпечаване на което е издаден и процесния запис на заповед, а именно заемно правоотношение въз основа на сключен между страните договор за заем. По смисъла на чл. 240 ЗЗД с договора за паричен заем заемодателят предава в собственост на заемателя определена сума пари, срещу насрещното задължение на заемателя да ги върне. Договорът се смята сключен от момента на предаване на съответната сума, а не от постигане на съгласието на страните. Затова независимо дали е налице писмен акт между тях или само устна уговорка, само с предаването на съответната сума е завършен фактическият състав на съглашението. От съвкупния анализ на приетия по делото договор за заем и разписка от 17.01.2017 г., представени в приобщеното ч.гр.д. № 10544/2019 г. по описа на Районен съд – град Варна, прието в първото по делото заседание и неоспорени от страна на ответника в заседанието по приобщаване на частното производство, следва изводът, че между страните е налице валидно възникнало заемно правоотношение като заемната сума е предадена на заемателя, настоящ ответник на 17.01.2017 г. Разписката от 17.01.2017 г. представлява частен свидетелстващ документ, който удостоверява неизгодни за издателя си обстоятелства, поради това се ползва с обвързваща доказателствена сила. От приетите писмени доказателства се доказва, че е договорено обезпечение за връщането на сумата със запис на заповед, издаден на 17.01.2017 г. Безспорно тези действия следва да се извършат в последователността, в която са договорени, за да имат смисъл – реалното предаване на парите и обезпечение за връщането им. Видно от записа на заповед той е издаден на датата, на която е сключен договора за заем и е предадена сумата. Установява се и падежът на договора за заем и запис на заповед, който е един и същ – 17.02.2017 г. Следователно записът на заповед е издаден като обезпечение на реално получена сума. С оглед гореизложеното следва изводът, че задължението по сключения между страните договор за заем е обезпечен с процесния запис на заповед за сумата от 4900 лева. По делото не са събрани доказателства, установяващи, че ответникът е заплатил задължението си в размер на 4900 лева. На основание гореизложените мотиви следва изводът, че предявеният иск се явява основателен, поради което подлежи на уважаване. По отношение на разноските: С оглед изхода на спора право на разноски има ищцовата страна. Последната претендира заплащането на сторените в производството разноски, а именно на сумата от 98 лева – представляваща заплатена държавна такса за исковото производство, сумата от 300 лева, представляваща заплатено адвокатско възнаграждение и сумата от 573 лева – за назначаване на особен представител, 300 лева – адвокатско възнаграждение в заповедното производство и 98 лева – заплатена държавна такса в заповедното производство. Присъждането на сторените в заповедното производство разноски следва от постановките на Тълкувателно решение № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, т.12. С оглед уважаване на исковата претенция в тежест на ответника следва да се присъдят разноски в размер на 941 лева за исковото производство и 398 лева за заповедното производство. Воден от горното, съдът