РЕШЕНИЕ

№ 253

гр. Русе, 01.03.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – РУСЕ, VIII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на първи февруари през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Ивайло Д. Ианов при участието на секретаря Елисавета Янк. Янкова като разгледа докладваното от Ивайло Д. Иванов Гражданско дело № 20224520101805 по описа за 2022 година Ищецът И. В. Г. твърди, че на 16.02.2018г. е образувал гр.дело № 1110/2018г. по описа на РРС във връзка с делба на недвижим имот, представляващ апартамент, находящ се в гр.Русе, ж.к.”Дружба 3”, ул.”Никола Й.Вапцаров” № 17, бл.13, вх.4, ет.5, ап.14. Години наред той бил лишен от правото на ползване на този недвижим имот, поради което с исковата си молба той е заявил, че тя следва да се счита за покана за допускане до имота или за заплащане на обезщетение на пазарния наем, съответно на притежаваните от него права на съсобственост, като е посочил и че тези претенции ще бъдат предявени във втората фаза на делбата. Ответницата Р. Х. е получила лично тази искова молба. След получаването й, не само, че на ищеца не бил предоставен достъп до имота, а започнали всякакви опити за протакане на делото. Първоначално ответницата твърдяла, че е придобила имота по давност и по всякакъв начин оспорвала, че И. Г. имал каквито и да е права върху процесния недвижим имот. С решение № 1088/26.06.2018г. по гр.дело № 1110/2018г., Районен съд – гр.Русе отхвърлил иска за делба, но същото било отменено с решение № 455/08.11.2018г. по в.гр.дело № 590/2018г. по описа на РОС и бил допуснат до делба процесния недвижим имот. Решението на въззивния съд било обжалвано от ответницата пред ВКС, но с определение № 285/07.06.2019г. по гр.дело № 970/2019г. ВКС не допуснал касационно обжалване на решението на РОС. С решение № 314/26.02.2020г. по гр.дело № 1110/2018г. по описа на РРС във втората фаза на делбата, процесният недвижим имот бил изнесен на публична продан, като това решение също било обжалвано от ответницата, но потвърдено от РОС и недопуснато до касационно обжалване от ВКС. На 21.05.2021г. било образувано изпълнително дело № 507/2021г. по описа на ЧСИ Васил Николов за изнасяне на публична продан на процесния апартамент. На 16.06.2021г. Р. Х. е прехвърлила 1/6 идеална част от процесния недвижим имот на сина си В. И.ов Г.. На 02.07.2021г. Р. Х. е прехвърлила 1/6 идеална част от процесния недвижим имот на дъщеря си М. И.ова Е.. И двете прехвърляния на идеалните части са били направени с единствената цел да се предприемат действия от другите лица за бавене на публичната продан. Всъщност делбеното производство също било белязано от множество действия за бавенето му – трудно получавали призовки и съобщения, подаване на жалби без държавна такса и отново бавно получаване на указания и изпълнението им в крайния срок, обжалване на всичко и т.н. Въпреки извършеното прехвърляне на идеални части от страна на Р. Х. на сина и дъщеря й, до момента единствено тя владее и ползва процесния недвижим имот. Поради това ищецът счита, че ответницата следва да му заплати обезщетение за лишаване от ползване на имота в размер на пазарния наем, съответно на притежаваните от него права на съсобственост – ½ идеална част, считано от датата на предявяване на иска по гр.дело № 1110/2018г. по описа на РРС – 16.02.2018г. до 09.03.2022г. В делбеното производство била назначена съдебно-техническа експертиза и като допълнителна задача по същата било поставено да се определени месечния пазарен наем за имота, който за обзаведен апартамент възлиза на 300.00 лева месечно. За периода 16.02.2018г. до 09.03.2022г. – 13 дни за м.февруари 2018г.; 48 месеца от м.март 2018г. до м.февруари 2022г. и 8 дни за м.март 2022г., обезщетението за лишаване от ползване на имота, съответно на притежаваните от ищеца права на съсобственост – ½ идеална част, възлиза в общ размер на 7 454.52 лева. Поради това моли съда да постанови решение, с което да осъди Р. Х. да му заплати сумата от 7 454.52 лева, представляваща обезщетение за лишаване от ползване на съсобствен недвижим имот в размер на пазарния наем за периода от 16.02.2018г. до 09.03.2022г., ведно със законната лихва върху главницата считано от датата на предявяване на иска до окончателното й изплащане. Претендира направените по делото разноски, както и разноските направени по ч.гр.дело № 1389/2022г. за предварително обезпечаване на иска.

Съдът, като взе предвид изложените от ищеца в исковата молба фактически обстоятелства, на които основава претенцията си и формулирания петитум, квалифицира правно предявения иск по чл.31, ал.2 от ЗС.

Ответницата Р. М. Х. оспорва изцяло предявения иск. Твърди, че на първо място претенцията на ищеца за м.февруари 2018г. е погасена по давност. На следващо място счита, че задължението за заплащане на обезщетение от страна на ползващия съсобственик възниква с получаване на писмено поискване от съсобственика, лишен от възможността да ползва общата вещ, от който момент ползващият съсобственик изпада в забава при условията на чл.84, ал.2 от ЗЗД, в който смисъл е и съдебната практика. В случая исковата молба по гр.дело № 1110/2018г. по описа на РРС, която ищецът твърди, че е такава писмена покана е подадена в съда на 16.02.2018г., но е била получена от ответницата едва на 28.02.2018г. Твърди и че изявлението на ищеца в тази искова молба, не би могло да се приеме за покана по смисъла на чл.31, ал.2 от ЗС, а по-скоро за заявка за формулиране на бъдеща – във втората фаза на делбата, покана за заплащане на обезщетение. Такава обаче не е била отправена до преди подаване на исковата молба по настоящото дело. Изявлението, че ответникът дължи да предостави достъп до съсобствения имот или да заплаща обезщетение е твърде общо формулирано и не е годно да породи задължение за никого, доколкото съдържанието на твърдяното дължимо поведение е неопределено и изначално поставя длъжника в обективна невъзможност да го изпълни. Не е било изразено желание да бъде предаден ключ от Х. на Г., вероятно и защото той притежава такъв за бравата на входната врата на апартамента още от времето, когато бившите съпрузи са преустановили съвместното си съжителство. Дори и след това И. Г. е продължил да посещава апартамента, отключвайки го със собствения си ключ. Дори е да е загубил своя екземпляр от ключ за бравата на входната врата, това не може да се вмени във вина на ответницата, а И. Г. е следвало ясно да формулира искане за осигуряване на достъп чрез предоставяне на ключа. Следва да се отбележи, че достъп му е бил осигурен, доколкото никой не е препятствал негово желание да влезе в имота, но от 2018г. до сега той не е проявявал конкретно желание за това. Т.е. за Р. Х. е било изначално обективно невъзможно да „предостави достъп” без съдействие от страна на И. Г., най-малкото – чрез посочване на начина, по който иска достъп. В исковата молба от 16.02.2018г., ищецът не е посочил нито размера на дължимото на месец парично обезщетение, нито дата, на или до която същото следва да бъде заплащано, нито начина, по който трябва да бъде изпълнено – в брой или по банков път. В тази си част „поканата” е останала в сферата на мълчалИ. волеизявление от страна на И. Г. и така – като нищожно волеизявление по смисъла на чл.26, ал.2 от ЗЗД. Лаконично посоченото „обезщетение на пазарния наем” сочи на определяем, но неопределен към онзи момент размер на дължимото. В този смисъл е и съдебната практика – Ако е налице предложение за обезщетяване на ползата от която е лишен неползващия съсобственик вместо предоставяне на реално ползване на вещта, достигнало до последния, без съмнение е налице основание за съществуването на притезателно право. За да е ликвидно и изискуемо същото следва да е определено и по размер.” Макар и да не е изрично посочено, по аргумент от по-силното основание, може да се направи извод, че и искането за обезщетение на отнето право на ползване, за да е ликвидно и изискуемо същото следва да е определено и по размер. Не може да се вмени като вторично задължение пак на Р. Х. да определи по свое усмотрение сумата, която се претендира от нея да заплаща. В единия случай – ако заплаща по-малко от субективно намисленото от И. Г. месечно обезщетение – би изпълнила неточно и би носила правните последици от това, а в другия случай – ако заплати повече от очакваното, би се обеднила неоснователно за сметка на неоснователното обогатяване на И. Г.. Т.е. – справедлИ.стта в отношенията на съсобствениците отново не би била постигната. Неточно ще е и всяко неизпълнение, което не е изпълнено на време, освен ако срокът не е в полза на длъжника. В „поканата” за заплащане на обезщетение обаче липсва падеж на ежемесечно дължимото плащане. Липсва и посочване, че кредиторът би желал еднократно плащане за няколко месеца накуп. Длъжникът не само не е узнал колко е дължал, но и кога е следвало да плаща. Твърди и че И. Г. е злоупотребил с правото си да поиска обезщетение, заместващо липсата на достъп до имота, доколкото не е указал начина да му бъде заплащано претендираното ежемесечно обезщетение. За разлика от настоящата искова молба, ищецът не е посочил на ответницата банкова сметка, по която да бъдат превеждани дължимите суми. Ако в исковата молба от 16.02.2018г. е бил посочен адрес на местожителството на И. Г., тогава приложение би намерила нормата на чл.68, б.”а” от ЗЗД. Вместо това обаче е посочен служебният адрес на процесуалния представител на ищеца. Не може да се вмени във вина на ответницата и така да се претендира нейната неизправност като длъжник – липсата на знание относно адреса на местоживеене на кредитора. Въз основа на това може да се заключи, че по отношение и на местоизпълнението на паричното задължение, кредиторът преднамерено е поставил длъжника в невъзможност да изпълни точно. Намира, че изявлението в исковата молба от 16.02.2018г., което И. Г. твърди да е покана, не носи характеристиките на покана по чл.31, ал.2 от ЗС. От друга страна, ако изявлението в исковата молба от 16.02.2018г. бъде квалифицирано като покана по чл.31, ал.2 от ЗС, поради неяснотата и неопределеността на претендираното с нея дължимо поведение, което поставя предварително длъжника в невъзможност да узнае какво дължи, което също го поставя и в обективна невъзможност да изпълни точно – то „поканата” е нищожна поради протИ.речие с добрите нрави, на основание чл.26, ал.1 от ЗС. Предявеният иск е неоснователен и поради недоказаност на третата материална предпоставка, изискуема от закона – ответницата да е ползвала имота изцяло или да е ползвала площ, по-голяма от съответстващата на правото й в съсобствеността. От развода с И. Г., до окончателното прехвърляне на своя дял от съсобствеността на процесния имот, Р. Х. е упражнявала върху същия право на владение върху своите ½ идеална част, а В. Г. – син на ищеца и ответницата, е упражнявал „търпими действия” върху собствените на И. Г. ½ идеална част. След дарението от 14.06.2021г., В. Г. е останал държател чрез „търпими действия” на ½ идеална част на собственика И. Гайдоров, установил е на същото основание „търпими действия” като държател на 1/4 идеална част на другия съсобственик М. Г.а и упражнява право на владение върху собствените ¼ идеална част от апартамента. Аргумент, доказващ горното, е постановеното на 08.10.2020г. решение № 260050 по в.гр.дело № 423/2020г. по описа на РОС, влязло в законна сила преди предявяване на настоящата искова молба, с което е отхвърлен искът по чл.79, ал.1 от ЗС за придобИ.е по давност от В. Г. на ½ идеална част на И. Г. от процесния имот. Последният не е оспорил мотивите на решението. Съгласно цитираното решение, съдебният състав е приел, че: „От разпита на свидетелите Ф. и П. се установява, че в периода от 1997г. до 2003г. ищецът е живеел в имота заедно с майка си, а в последствие и със съпругата си, като плащал разходите, извършвал и ремонтни дейности, за които наемал втория свидетел. Тези обстоятелства се потвърждават и от представените договори за СМР. Според свидетеля П. Ищецът използвал процесния апартамент и за офис на счетоводната си фирма в гр.Русе”. Прието е и че: „Твърдяната от ищеца фактическа власт върху ½ идеална част от процесния имот от 1997г. до 2007г., а и до настоящия момент /08.10.2020г./, не е владение по смисъла на закона, а представлява търпими действия, извършвани от ищеца по силата на близките родствени отношения със съсобствениците на имота – неговите родители Р. Х. и И. Г.. Т.е. с влязъл в сила съдебен акт е установено, че от 1997г. до 08.10.2020г., собствената на И. Г. ½ идеална част от процесния имот е ползвана не от ответницата Р. Х., а от трето лице – В. Г.. Нещо повече – В. Г. е ползвал съсобствените части на ищеца чрез търпими действия, които са форма на държане, допуснати от самия И. Г., поради близката родствена връзка между баща и син. Т.е. през процесния период, не само не е налице лишаване на И. Г. от право на ползване на съсобствения имот от Р. Х., а самият той е ползвал имота чрез трето лице – държател, допуснат да упражнява т.нар. „търпими действия” В. Г.. Твърди и че своята 1/6 идеална част от имота е дарила на сина си В. Г. на 14.06.2021г. по причина, че същият го е ползвал непрекъснато още от детството си, като последните години и до прехвърлянето на идеалните части, го е ползвал за свой офис. За да няма имуществени разногласия между децата й, които винаги е третирала по равно, ответницата е дарила също и на дъщеря си М. Г.а с другата своя 1/6 идеална част от процесния имот на 02.07.2021г., когато всъщност е настъпило прекратяване на съсобствеността между нея и ищеца и е възникнала съсобственост между И. Г., В. Г. и М. Г.а. Следователно, дори да се приеме, че е била канена да заплаща обезщетение за отнето право на ползване на И. Г., същото се дължи най-късно до дата 14.06.2021г. – за 2/3 идеални части от имота и до 02.07.2021г. – за 1/6 идеална част от имота. Това са датите, на които Р. Х. е загубила правото си на владение до размер на 2/6 идеални части от имота, а липсват доказателства, че тя е ползвала имота след тези дати, но вече като обикновен владелец. Ответницата твърди и че не е ползвала имота, тъй като трайно е преместила своето местоживеене в гр.Варна, доказателства за което е, че през целия процесен период и до ден днешен тя получава пенсията си във Втори клон на Български пощи в гр.Варна. В периода, в който се иска обезщетение Р. Х. не е живяла в процесното жилище, няма сметки за ток и вода. Синът й В. Г. е учредил в нейна полза право на ползване на жилище в гр.Варна, за което представя доказателства по делото.

От събраните по делото доказателства, съдът приема за установено от фактическа страна следното:

Ищецът и ответницата са били съсобственици при равни права на недвижим имот, представляващ апартамент, находящ се в гр.Русе, ж.к.”Дружба 3”, ул.”Никола Й.Вапцаров” № 17, бл.13, вх.4, ет.5, ап.14. С решение № 455/08.11.2018г. по в.гр.дело № 590/2018г. по описа на РОС е бил допуснат до делба процесния недвижим имот, а с решение № 314/26.02.2020г. по гр.дело № 1110/2018г. по описа на РРС във втората фаза на делбата, процесният недвижим имот бил изнесен на публична продан, а на 21.05.2021г. било образувано изпълнително дело № 507/2021г. по описа на ЧСИ Васил Николов за изнасяне на публична продан на процесния апартамент. В исковата си молба за делбата на имота по гр.дело № 1110/2018г. по описа на РРС, ищецът е заявил, че тя следва да се счита за покана до ответницата за допускане до имота или за заплащане на обезщетение на пазарния наем, съответно на притежаваните от него права на съсобственост, като е посочил и че тези претенции ще бъдат предявени във втората фаза на делбата. От материалите по приложеното гр.дело № 1110/2018г. по описа на РРС, е видно, че исковата молба е подадена в съда на 16.02.2018г., но е била получена от ответницата на 28.02.2018г. С нотариален акт № 147, том II, рег.№ 5995, нот.дело № 260/14.06.2021г. на нотариус № 221 с район на действие РРС, на 14.06.2021г. Р. Х. е прехвърлила чрез дарение собствеността на 1/6 идеална част от процесния недвижим имот на сина си В. И.ов Г., а с нотариален акт № 200, том II, рег.№ 6750, нот.дело № 305/02.07.2021г. на нотариус № 221 с район на действие РРС, на 02.07.2021г. Р. Х. е прехвърлила чрез дарение собствеността на 1/6 идеална част от процесния недвижим имот на дъщеря си М. И.ова Е.. От представения от ответницата с отговора нотариален акт № 77, том V, рег.№ 14320, нот.дело № 756/18.11.2020г. на нотариус № 480 с район на действие Районен съд – гр.Варна, съдът намира за доказано по делото и че В. Г. е учредил на своята майка Р. Х. вещно право на ползване, на недвижим имот – апартамент № 9 с площ от 89.80 кв.м., находящ се в гр.Варна, ул.”Ген.Киселов” № 21, ет.3.

Представена е справка от „Електроразпределение Север“ АД за потреблението на ел.енергия за периода 21.01.2018г. до 10.12.2022г. за обект с адрес: гр.Русе, ул.“Никола Й.Вапцаров“ № 17, с абонатен № 0104903093 и клиентски № 1700053355, с титуляр Р. М. Х.. От същата е видно, че в апартамента считано от 21.03.2020г. до 10.12.2022г. почти няма потребявана ел.енергия, а потребяваната вода е в минимални размери, като за някои от отчетните периода няма отчетена никаква потребена ел. енергия.

Представено е и удостоверение издадено от ВиК ООД – гр.Русе, съгласно което за процесния имот е фактурирана вода до 01.11.2020г., след което няма отчитане на потребена такава.

Представени са и извлечения от Книгата на собствениците на ЕС и от Касовата книга на ЕС на бл.13, вх.4, съгласно които няма вписани други обитатели на апартамента на ответницата освен нея и че се заплаща такса за поддръжка и разходи за общите части само за един обитател.

В показанията си свидетелката М. И.а Т. твърди, че живее в един и същ вход заедно с ответницата, като тя е на 5-тия етаж, а Р. Х. на 4-тия. Свидетелката била и касиер на входа. Последните 5 години само Р. Х. е живяла в апартамента самостоятелно. Свидетелката познавала нейния син В. от малък и няма него офис в техния вход, нито е имало табела за негова фирма във входа. Последно преди 5-6 години свидетелката е виждала В.. Сигурно е бил на гости при майка си, но идвал с колата си и след това заминавал. Само за 1 човек се плащало за този апартамент за поддръжка на общите части и то е за Р. Х.. Няма други обитатели, записани в книгата за собствениците през годините. Свидетелката поддържала приятелски отношения с И. Г., но той не е споделял с нея дали има ключ за апартамента, дори напротив. Един път й казал, тъй като стоял пред блока, а свидетелката се връщала от работа, че е ходил да звъни в апартамента, но никой не му бил отворил. И да е била ответницата вътре, тя не му е отворила. В края на 2022г. съседката, която живее на етажа на Р. Х., казала на свидетелката, че видяла да изнасят мебели от апартамента на Р. Х.. Свидетелката отдавна не е виждала Р. Х. и тя от 2019г. не е плащала нищо за входа. Не я е търсила в апартамента, тъй като във входа си имало стая и там хората идвали да си плащат.

В показанията си свидетелят Г. М. Г. твърди, че познава Р. Х. от началото на 2019г., когато нейният син В. Г. го запознал с нея и оттогава тя му помага с гледането на дъщеря му, когато той имал нужда. Два-три пъти седмично й се обаждал да гледа детето му, когато имал нужда. От началото на 2019г. тя живее в гр.Варна, ул.“Ген.Киселов“, а свидетелят живеел в близост на ул.“Кирил Шиваров“ и адреса й е известен, защото той е ходил да я взема от там.

В показанията си свидетелят С. И.ов П. твърди, че познава Р. Х. от 2001г., с когото синът й Веско ги запознал, когато правели ремонт в гр.Русе. Свидетелят живее в гр.Варна, но когато е идвал в гр.Русе е оставал да спи в тях. От м.март 2018г. и до настоящия момент Р. М. живее в гр.Варна, в стария апартамент на сина й, който се намира на ул.“Ген.Киселов“. Това му е известно, тъй като м.март 2018г. пренасяли багажа й с част от работниците на свидетеля, с микробус от гр.Русе до гр.Варна. Откакто е в гр.Варна почти всеки месец се виждал с нея, като я водел да си вземе пенсията, която получавала в гр.Варна, ходели на пазар. Свидетелят е в близки отношения с нея и тя гледала децата му от време на време. Причината за преместването на Р. Х. в гр.Варна била заради делата, които водели с ищеца и здравословното й съС.ие, тъй като имала проблеми с високо кръвно. Тя помагала и на семейството на сина си в гледането на внуците й. Твърди, че не познава ищеца И. Г. и не го е виждал. През 2018г. и 2019г. правили ремонти на магазини „Лидъл“ в гр.Русе и лятото на 2018г. е останал да спи в процесния апартамент, а през 2019г. е оставал да спи още 2 пъти. В апартамента го допускал синът на Р. Х. – В. Г.. В апартамента е нямало никой освен него, като бил обзаведен със стари и нови мебели. След 2019г. свидетелят не е ходил в процесния апартамент.

От заключението на изготвената по делото съдебно-техническа експертиза се установява, че размерът на средния пазарен наем за месец на процесния имот – обзаведен апартамент, за периода м.февруари 2018г. до 09.03.2022г. включително е 306.00 лева.

След преценка на събраните по делото доказателства, съдът прави следните правни изводи:

Съгласно чл.31, ал.2 от ЗС, когато общата вещ се използва лично само от някои от съсобствениците, те дължат обезщетение на останалите за ползата, от която са лишени, от деня на писменото поискване. Съгласно Тълкувателно решение № 7/2012г. на ОСГК на ВКС по приложението на чл.31, ал.2 от ЗС се приема: 1. Че ползващият съсобственик почва да пречи, когато друг съсобственик е отправил искане да си служи с вещта, доведено до знанието му и ползващият вещта съсобственик не е отстъпил съответстващата на дела на претендиращия или не му е предоставил възможност да ползва общата вещ, заедно с него; 2. Препятстването от страна на ползващият съсобственик – макар и по силата на правомерно поведение – на възможността друг съсобственик да упражни субективното си материално право да ползва своята част от общата вещ, нарушава забраната на ал.1 – да не се пречи и поражда установеното в ал.2 на чл.31 от ЗС – право на обезщетение; 3. Задължението за заплащане на обезщетение възниква с получаване на писмено поискване от лишени от възможността да ползва общата вещ съсобственик. Писменото поискване по чл.31, ал.2 от ЗС е едностранно волеизявление за заплащане на обезщетение, което е равнозначно на покана по чл.81, ал.2 от ЗЗД и след получаването му съсобственикът изпада в забава и 4. Правото на обезщетение не възниква, когато съсобственикът отказва да приеме предоставената му възможност да ползва общата вещ, съответно на дела му или да ползва общата вещ заедно с другия съсобственик, в този случай е налице нежелание да се ползва общата вещ. В същото Тълкувателно решение е посочено и че за писменото поискване по чл.31, ал.2 от ЗС законодателят е регламентирал единствено формата, но не и съдържанието.

Съобразявайки горното съдът намира, че възраженията на ответницата, че изявлението в исковата молба от 16.02.2018г. на И. Г. не носи характеристиките на покана по чл.31, ал.2 от ЗС и че същата била нищожна поради протИ.речие с добрите нрави, на основание чл.26, ал.1 от ЗЗД, са напълно неоснователни. С получаването на исковата молба, което обаче е станало на 28.02.2018г., а не както ищецът твърди – на 16.02.2018г., когато е подадена исковата молба в съда, следва да се счита, че ответницата е получила покана по чл.31, ал.2 от ЗС и за нея е възникнало задължението да предостави на ищеца ползването на апартамента или да му заплаща обезщетение за ползата, от която е лишен – в случая половината от средно-месечния пазарен наем за апартамент като процесния. Съдът обаче намира, че не е доказан фактическия състав на чл.31, ал.2 от ЗС, а именно третата материална предпоставка – ответницата да е ползвала имота изцяло или да е ползвала площ, по-голяма от съответстващата на правото й в съсобствеността, както и да е препятствала по някакъв начин ищецът да го ползва. По делото не е установено, нито дори възразено от страна на ищеца, входната врата или ключалката на апартамента да са сменяни някога след напускане на семейния дом от страна на И. Г.. Дори той сам да е изхвърлил или загубил ключа си от входната врата на съсобствения имот, това са факти, които не могат да се вменят във вина на ответницата, още по-малко представляват лишаване от право на ползване. По делото не е доказано и на Г. да са били създавани каквито и да е пречки, които да осуетят правото му да влезе в апартамента, а и той да е искал да направи това. Няма доказателства под каквато и да е форма, ищецът да е поискал конкретно от Р. Х. да му предостави ключ от входната врата на процесния имот или да му осигури достъп до имота. В отправената до нея покана, такива искания не са били направени, поради което на е било поставена в обективна невъзможност да разбере какво следва да е правомерното й поведение, така, че да избегне настъпването на неблагоприятни последици, т.е. по какъв начин и с какви средства е следвало да осигури достъп на бившия си съпруг до процесния имот. Такива данни са налице единствено в показанията на разпитаната по делото свидетелка М. И.а Т., която твърди, че ищецът стоял пред блока й и казал, че е ходил да звъни в апартамента, но никой не му бил отворил. Това обаче не сочи на създадена пречка за лишаване от ползване, тъй като на първо място дали това е било така, свидетелката не е установила лично, а се е доверила на казаното й от Г.. Тя е нямало и как да знае дали в апартамента се е намирала Р. Х. или друг човек по това време, но при преценката на доказателствата в тяхната съвкупност, те сочат, че никой е нямало в апартамента тогава. Ищецът не е доказал и защо счита, че е бил лишен от правото си ползване на имота през процесния период, нито защо претендира обезщетение за точно това само от Р. Х., а не от някой от другите съсобственици. Ищецът не твърди да е посещавал апартамента през процесния период, още по-малко – да е установил лично, непосредствено или дори косвено, че ответницата живее в него. Ищецът е знае, още преди предявяването на настоящия иск, че най-рано до 2020г., имотът е бил ползван от сина му В. Г.. От развода с И. Г., до окончателното прехвърляне на своя дял от съсобствеността на процесния имот, Р. Х. е упражнявала върху същия право на владение върху своите ½ идеална част, а В. Г. – син на ищеца и ответницата, е упражнявал „търпими действия” върху собствените на И. Г. ½ идеална част. След дарението от 14.06.2021г., В. Г. е останал държател чрез „търпими действия” на ½ идеална част на собственика И. Г., установил е на същото основание „търпими действия” като държател на 1/4 идеална част на другия съсобственик М. Г.а и упражнява право на владение върху собствените ¼ идеална част от апартамента. Аргумент, доказващ горното, е постановеното на 08.10.2020г. решение № 260050 по в.гр.дело № 423/2020г. по описа на РОС, влязло в законна сила преди предявяване на настоящата искова молба, с което е отхвърлен искът по чл.79, ал.1 от ЗС за придобИ.е по давност от В. Г. на ½ идеална част на И. Г. от процесния имот. Последният не е оспорил мотивите на решението. Съгласно цитираното решение, съдебният състав е приел, че: „От разпита на свидетелите Ф. и П. се установява, че в периода от 1997г. до 2003г. ищецът е живеел в имота заедно с майка си, а в последствие и със съпругата си, като плащал разходите, извършвал и ремонтни дейности, за които наемал втория свидетел. Тези обстоятелства се потвърждават и от представените договори за СМР. Според свидетеля П., ищецът използвал процесния апартамент и за офис на счетоводната си фирма в гр.Русе”. Прието е и че: „Твърдяната от ищеца фактическа власт върху ½ идеална част от процесния имот от 1997г. до 2007г., а и до настоящия момент /08.10.2020г./, не е владение по смисъла на закона, а представлява търпими действия, извършвани от ищеца по силата на близките родствени отношения със съсобствениците на имота – неговите родители Р. Х. и И. Г.. Т.е. с влязъл в сила съдебен акт е установено, че от 1997г. до 08.10.2020г., собствената на И. Г. ½ идеална част от процесния имот е ползвана не от ответницата Р. Х., а от трето лице – В. Г.. Нещо повече – В. Г. е ползвал съсобствените части на ищеца чрез търпими действия, които са форма на държане, допуснати от самия И. Г., поради близката родствена връзка между баща и син. Т.е. през процесния период, не само не е налице лишаване на И. Г. от право на ползване на съсобствения имот от Р. Х., а самият той е ползвал имота чрез трето лице – държател, допуснат да упражнява т.нар. „търпими действия” В. Г.. Това се потвърждава и от показанията на разпитания по делото свидетел С. П., съгласно които той лично е отсядал в апартамента заедно с В. Г., а понякога и сам, както преди процесния период - от м.02.2018г., така и през него. От показанията на свидетеля П., който пък е пряк свидетел и участник в преместването на багажа и покъщината на Р. Х. от гр.Русе в гр.Варна е видно, че това е станало в началото на 2018г. Той свидетелства за преките си и непосредствени впечатления, че ответницата е трайно установена в гр.Варна, доколкото двамата редовно и често си организирали срещи за разходка и пазар в гР.. Свидетелят П. често е водил и Р. Х. до най- близкия до дома й пощенски клон, от който си е получавала пенсията. Доколкото пенсията е единственият безспорен източник за издръжка на Р. Х., логично е градът, в който е избрала да я получава в брой и на гише, да е градът, в който лицето трайно се е установило да живее. Макар и не толкова детайлно, запознат с личния жИ.т на Р. Х., свидетелят Г. също потвърждава, че поне от началото на 2019г. и до момента ответницата се е установила трайно в гр.Варна, индикация, за което е фактът, че няколко пъти седмично Р. М. се грижи за дъщеря му, когато той и майка й са заети. Това, че Р. М. е напуснала жилището м.март 2018г. се доказва и от представените удостоверения на ВиК – гр.Русе и Електроразпределение Север, от които се установява, че през 2018г. спорадично някой е използвал електроенергия и вода в апартамента. Показанията на свидетеля С. П. сочат, че именно той и В. Г. со консумирали сочените битово-комунални услуги, когато са оставали да преспиват в апартамента, а не Р. Х., за чието местоживеене в гр.Варна свидетелстват фактите, че там получава пенсията си и освен за внуците си, редовно полага грижи за дъщерята на свид.Г.. Представената извадка от касова книга, както и твърденията на свидетелката Т., че през 2028г. Р. Х. е заплатила етажни такси за един живущ, не протИ.речат на горните изводи. Напротив, доказват, че ответницата добросъвестно е участвала в разходите за поддържане на етажната собственост, което обаче е извършвала през определени периоди от време, плащайки дължимото накуп за няколко месеца напред, като Р. Х. признава, че през 2018г. се е прибирала два пъти до гр.Русе, но именно за да погаси изискуеми задължения и да уреди административно преместването си в гр.Варна. Потвърждение за това се намира в показанията на свидетелката Т., която като съседка на ответницата заявява, че не е виждала Р. Х. още от 2019г., тъй като не е плащала нищо през 2019г. От съдържанието на касовата книга обаче се установява, че задълженията на името на ответницата за първата половина на 2019г. са заплатени. Т.е. щом не е плащала нищо през 2019г. или следващите години, значи Р. Х. е платила накуп за няколко месеца напред още през 2018г. Следва да се отбележи и че представеното извлечение от касова книга може да се разглежда само като свидетелстващо доказателство относно изпълнение на ежемесечните парични задължения на отделните етажни собственици, но не и датата на която точно е било платено или относно адреса на действителното им местоживеене. Поради изложеното съдът няма основание да не цени показанията на разпитаните по делото свидетели /с изключение на част от тези на свид.М., когато твърди за срещата си с ищеца и които показания са производни в тази им част – основават се на казаното от И. Г./, тъй като същите са взаимно свързани, непротИ.речиви, подкрепящи се както помежду си, така и с останали събрани доказателства по делото. Същите сочат по категоричен начин, че след получаване на поканата по чл.31, ал.2 от ЗС, ответницата е освободила съсобственото жилище, не го е ползвала след това, а е било ползвано епизодично от други лица. Своята 1/6 идеална част от имота е дарила на сина си В. Г. на 14.06.2021г., като е дарила също и на дъщеря си М. Г.а с другата своя 1/6 идеална част от процесния имот на 02.07.2021г., когато всъщност е настъпило прекратяване на съсобствеността между нея и ищеца и е възникнала съсобственост между И. Г., В. Г. и М. Г.а.

Независимо, че ищецът е отправил надлежна покана към ответницата за предоставяне ползването или за заплащане на месечно обезщетение за отнето право на ползване на съсобствения имот, по делото не е доказано Р. Х. да е ползвала лично апартамента през процесния период. Не е доказано и ответницата да е осуетявала по някакъв начин възможността за упражняване правото на ползване на И. Г. по отношение на съсобствената вещ, напротив. Свидетелката на ищеца – М. Т. заявява, че не е виждала Х. още от 2019г., а също така и че хора са изнасяли мебели от апартамента. Т.е. от тези свидетелски показания се установява не само, че ответницата е освободила съсобствеността от физическото си присъствие, а че дори го е освободила от личните си вещи, за да може И. Г. да го използва още след предявяването на иска за делба през 2018г.

По изложените съображения съдът намира, че предявеният от ищеца иск се явява изцяло неоснователен и като такъв следва да се отхвърли изцяло.

Поради отхвърлянето на иска направените от ищеца разноски по настоящото дело и по обезпечителното производство, за обезпечаване на настоящия иск, са за негова сметка.

На основание чл.78, ал.3 от ГПК и предвид отхвърлянето на предявения иск, ищецът следва да бъде осъден да заплати на ответницата направените по делото разноски в размер на 1 000.00 – заплатено възнаграждение на редовно упълномощения адвокат.

Мотивиран така и на основание чл.235 и сл. от ГПК, съдът