РЕШЕНИЕ

№ 263

гр. Варна, 13.12.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, IV СЪСТАВ, в публично заседание на четиринадесети октомври през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:

Председател: Светлозар Г. Г. Членове: Иваничка Д., Славкова Жулиета, Г. Шопова при участието на секретаря Галя Ст. Иванова в присъствието на прокурора Окръжна прокуратура - Варна Пламен Д. Михайлов (ОП-Варна) като разгледа докладваното от Иваничка Д. Славкова Въззивно наказателно дело от общ характер № 20213100600728 по описа за 2021 година Предмет на въззивното производство е присъдата по НОХД № 3763/2020 г. на ВРС, 1 състав, постановена на 01.04.2021 г., с която подсъдимият Я.. Т. ЯН. е признат за виновен по обвинение по чл.198, ал.1 от НК, за това, че на 20.12.2019г. в с.•••••, обл.Варна, отнел чужди движими вещи- 1нож на стойност 1, 00 лв., 1 бр. портмоне на стойност 15, 00 лв. и парична сума в размер на 610 лв., всички вещи на обща стойност 626, 00лева, от владението на М. Т. Д., с намерение противозаконно да ги присвои, като употребил за това сила и заплашване. Признал го за невиновен по обвинението да е отнел лични документи от същия пострадал. Осъдил го е частично по предявения иск за неимуществени вреди, изцяло по иска за имуществени вреди, държавни такси върху уважените искове и разноски, сторени по делото.

Въззивното производство е образувано по протест на ВРП срещу справедливостта на присъдата, като се оспорва приложението на чл. 66 от НК, по въззивна жалба на подсъдимия, чрез процесуалния му представител, с която се оспорва изцяло правилността на присъдата, като последица от неправилно установените факти, чрез ненадлежно събрани доказателства и доказателствени средства.

Частният обвинител и граждански ищец М.Д. не обжалва присъдата на ВРС, а в съдебно заседание се присъединява към мотивите, изложени в протеста за отмяна приложението на чл. 66 от НК.

В съдебно заседание прокурорът счита първоинстанционната присъда за правилна и законосъобразна, с изключение на искането за отмяна на чл. 66 от НК, което поддържа по изложените в протеста мотиви.

В съдебно заседание подсъдимият се явява лично и с адв. Ченева. Моли за оставяне без уважение на подадения въззивен протест, оспорва правилността на присъдата и се иска оправдаване по обвинението по чл. 198 НК. Подсъдимият си в изявлението по същество, както в последната си дума иска оправдателна присъда, като твърди, че не е извършил подобно деяние и няма мотив за него.

Съдът, след като взе предвид становищата на жалбоподателя и страните, събраните по делото доказателства, извършената на основание чл.313 и чл. 314 от НПК цялостна служебна проверка прецени, че въззивната жалба е неоснователна, както и въззивния протест.

Като се запозна с делото въззивният съд прие за установени следните факти, която не се различават от тази приета от първоинстанционния съд, а именно:

Подсъдимият и пострадалият М.Д. са съседи и живеят в с.•••••, обл.Варна. На 20.12.2019г. следобед подсъдимият посетил св.Д. в дома му, за да му поиска назаем 50 лева. Пострадалият се съгласил, отишъл в друга стая, в която държал портфейла с парите си, а самия портфейл - в гардероб. Д. извадил парите, прибрал пак портфейла и дал на подсъдимия 50 лева. Подсъдимият поискал още 20 лева, за да отиде до Варна. Д. се съгласил и пак от същото място извадил още 20 лева, които дал на подсъдимия с обещание от негова страна, че ще върне парите.

Късно следобед през този ден подсъдимият и св.Г. И. разтоварвали мебели в дома на св.В. Г. и останали известно време там, като употребили и алкохол. Около 22, 30-23, 00ч. подсъдимият и св.И. си тръгнали и вървяли известно време заедно по ул.“•••••“, тъй като живеели на близко разстояние един от друг. След като свидетелят завил в пресечка, водеща към дома му, подсъдимият продължил към своето жилище. Пътят преминавал покрай дома на св. Д., който оставял вратата си незаключена. Подсъдимият влязъл в двора и макар че кучето се разлаяло, отново през незаключената входна врата на къщата влязъл вътре при Д., който вече си бил легнал. Лаят на кучето го събудил и станал да види какво става, светнал лампата и видял подсъдимият, който му казал „Дядо М., давай парите, ще те заколя“. За да се защити, пострадалият взел с дясната си ръка от масата стар нож с алуминиева дръжка, подсъдимият го издърпал от ръката му, като го порязал, съборил го на земята и му нанесъл няколко удара с крак в областта на гърдите. Пострадалият останал на пода, а подсъдимият отишъл до гардероба в съседната стая и взел черно саморъчно направено портмоне, съдържащо сумата от 560 лева, а също и съхраняваните там лична карта, войнишка книжка и бригадирска книжка на Д.. В гардероба се намирало и друго портмоне с 50, 00лв. Подсъдимият взел и тези пари, както и ножа, с който Д. се опитал да се защитава и излязъл, като оставил Д. на пода в безпомощно състояние.

Св.Д. едва на сутринта успял да съобщи за случилото се на своите съседи- свидетелите И. И. и Я. Д., а те от своя страна уведомили св.И. С. -дъщеря на пострадалия. На всички разказал за двете идвания на подсъдимия в дома му и подробно обяснил какво се е случило. Подал сигнал за случая в Четвърто РУ при ОД на МВР-Варна на другия ден, 21 декември, като бил заведен заявителски материал под № ЗМ №2380/21.12.2019г. и било образувано съответно досъдебно производство.

Съдът е възприел тези факти, анализирайки гласните доказателствени средства - на свидетелите М. Т. Д. /пред съда и прочетени от ДП по реда на чл.281, ал.1, т.1 и чл.281, ал.4, вр. с ал.1, т.1 от НПК/, Я. Д., И. И., И. С., И. С. /пред съда и прочетени от ДП/, М. С. /пред съда и от ДП/, Г. И., В. Г. /пред съда и дадени в съдебно заседание и прочетени от ДП/, В. Д., М. И., П. Д. и Д. Г., други- заключения по СМЕ, СОЕ и СПЕ, писмени доказателства по делото.

Безспорно е че по делото единствените преки доказателства са показанията на основния свидетел и пострадал Д., всички останали са производни или косвени доказателства, затова и са били подложени от районния съд на подробен анализ. В допълнение към изложението на първостепенния съд, следва да се отбележат и още доводи при критичната им оценка. Д. е колеблив единствено за датата на деянието, но от друга страна то се установява чрез други доказателствени средства. Съдът е изпълнил крайно изчерпателно задълженията си за анализ и оценка на това докателство, както самостоятелно, така и в съпоставка с останалите. Само по себе си това доказателство, проверено като съдържание от гледна точка на пълнота, непротиворечивост и логическа последователност, отговаря на всички критерии за достоверност. Към датата на деянието пострадалият освен това е бил на 89 години, за първи път като свидетел е бил разпитан едва шест месеца след това, но в нито един от разпитите не е показал колебание или съмнение в съобщеното от него с категоричност. Заключението на съдебнопсихиатричната експертиза също не съзира у него никакви паметови нарушения, възрастови изменения, наличие на каквато и да е деменция или паметови празнини или снижения. От самото начало, при съобщаването на свидетеля И. И., до последния разпит пред съда, той излага едни и същи факти, в детайли. Подсъдимият и свидетелят са съседи, добре се познават, има данни че са били в добри отношения. С други думи, за свидетелят Д. няма съмнение в самоличността на подсъдимия, когото познава от години като свой съсед. Няма и влошени отношения, желание да му навреди чрез набеждаване или друг мотив. В деня на грабежа свидетелят се е видял дори два пъти с подсъдимия, като първо – в светлата част на деня му е дал пари назаем, а през нощта съобщава че е станал, светнал е лампата и тогава е видял добре, че това е подсъдимия. Свидетелят е съобщил за престъплението веднага на другия ден, като от ПИ Д. при ІV РУ е отразено, че Д. се е явил при него на 21.12.19 г. и са му били снети сведения. Поначало преписката е била водена с оглед данните, съдържащи се в нея, че заподозрения е Я.Я.. Досъдебното производство е било образувано един месец по късно, а още пет месеца след това най-после се е стигнало да разпит на вече 90 годишния свидетел. Въпреки тези крайно забавени следствени действия, св. Д. не е променял твърденията си, предупреден за отговорност за лъжесвидетелстване, разпитан пред съдия е заявил идентични факти, твърдяни от него от самото начало, включително и пред роднините и близките му.

Спорен момент за защитника на подсъдимия е установяването на датата на деянието, тъй като според нея не само Д., но и останалите свидетели не могат да си спомнят с точност датата, а само деня от седмицата, като се твърди за 27 декември. Както бе посочено вече, пострадалият се е явил на 21 декември в полицията, което е категорично доказателство, че деянието не се е случило по-късно от сочената първоначална дата, а това е обективирано в Докладна записка ЗМ № 2380/21.12.2019г. Впрочем, в тази посока са и разсъжденията на районния съд и те няма как да търпят критика. Съдът също така изрично е посочил, че е било записано писмено сведение на Д., което не е годно доказателствено средство, което е така, но все пак е писмен документ, който, без да се коментира негово съдържание като несъбрано по реда на НПК доказателство, е датирано и само по себе си дава данни, че е имало подаден сигнал от Д. именно на посочената дата. Последващите колебания, негови и на другите свидетели не са от съществено значение, доколкото чрез записка на полицейски служител, приобщена като писмено доказателство по делото се установява извън всякакво съмнение инкриминираната дата.

Съдът е дал изчерпателен и съответен на утвърдената трайна съдебна практика отговор относно процесуалното действие разпознаване и неговата годност. Единствено несъгласие въззивният съд може да изрази относно преценката, че разпознаването е от съществено значение. При положение че свидетелят добре познава подсъдимия като свой съселянин, съсед от много години, дава негово описание, няма съмнение в самоличността му, няма паметови или зрителни проблеми, данни за дементни състояния или друго, разпознаването, макар и по снимки, няма съществено значение за разследването, а само с оглед неговата пълнота. Вероятно наистина е било възможно съпоставяне на живи лица, а не по снимки, каквато е преоблаващата практика в последно време на разследващите органи. Тя обаче е допустима и не се приема от ВКС без изключение като абсолютно процесуално нарушение. Това процесуално-следствено действие следва да се оценява на първо място с оглед неговата процесуална изрядност – да е извършено в съответствие с правилата на НПК- а това е така. Непосредствено преди разпознаването пострадалият е бил разпитан, дал е описание на лицето, след което е пристъпено, в присъствието на поемни лица към разпознаването, при което свидетелят е заявил, че няма как да обърка Я.Я.. След като поначало няма пропуски в процесуалната дейност на разледващия орган, следва да се направи и преценка за резултата от разпознаването, като Д. без колебание е разпознал подсъдимия по снимки измежду четири лица. Няма как, при това положение да се приеме безкритично и едностранчиво, че след като не е изпълнения разпоредбата на чл. 171 ал.2 от НПК, то последващите действия в изпълнение на предвидената в закона възможност по чл. 171 ал.4 от НПК са процесуално нарушение, а обективирания резултат от следственото действие- негодно доказателствено средство.

Не търпи упрек от гледна точка на правилата за оценка на доказателствата подходът на съда при обсъждането и съпоставката на показанията на Д. с тези на останалите свидетели. Както бе посочено, те са производни и към такива следва винаги да се подхожда с внимание и задълбочен анализ. Те съвсем не представляват преразказ на оценките на очевидци, както е посочено във въззивната жалба, базират се на обективни факти - кой кога, по какъв повод е посетил другиго, какво е било съобщено. Вярно е, че при свидетелстване не винаги е възможно да се избегне от личната емоция или интерпретация, но съдът съвсем коректно е осбъждал само тази част от показанията, която не е субективна интерпретация и влагане на чувства. Твърди се също в жалбата, че в показанията на Я. Д. се съдържали субективни оценки и мнения, но няма конкретност в тази част, а при внимателния им прочит настоящия съд не съзира посочване на субективни съждения и пр., още повече да са възприети от първия съд и недопустимо да са включени в оценката на доказателствата. Всъщност единствено в частта, с която съдът е заявил, че “… на следващия ден при посещението на роднините на последния е започнал да се оправдава и да отрича съпричастността си към престъплението, преди да е бил уведомен по какъв повод го търсят….“ /л.103, край на първи абзац/, е излязъл извън рамките на иначе прецизния си анализ и оценка на доказателствата. Сред доказателствената маса са и приобщените от ДП показания на двама от свидетелите, като важното в тази част е не тяхната лична оценка / той…започна да се оправдава…/ която излиза отвъд рамките на свидетелските им задължения. Важен е обективния факт, че при среща на следващия ден с подсъдимия, И.С. и М.С. не са пояснили изобщо защо го търсят, а на въпрос дали познава дядо им, подсъдимият, без зададен конкретен въпрос заявил, че няма нищо общо със случката, и то без да е повдиган този въпрос и да твърди, че не е ходил при дядо им и т.н.

За защитата е неустановено как точно съдът е стигнал до извод за инкриминираната сума. Данни за това се съдържат в показанията на св. Д. и на неговата дъщеря св. С., районният съд е приел за достоверна сумата, посочена от С., а тя е и по-ниската като стойност/ св.Д.- имах торбичка с 660 лева…/, като разбира се са взети предвид и свидетелските показания за заетите преди това суми на подсъдимия.

Съпоставени са коректно и данните от пострадалия с обективно установеното от свидетелите за състоянието на дома му веднага след престъплението- вещите, следите от борба, както и видимите по тялото на Д. следи от нападението.

Съдебно-медицинската експертиза е още един спорен момент според защитата. Заключението е изготвено въз основа на свидетелските показания и на данните от приложената фотоснимка. Последната несъмнено, както и съобразно трайната практика е веществено доказателство, по което има следи от престъплението и може да послужи за целите на експертното изследване. Подробно е изяснена причината защо не е бил извършен преглед на пострадалия на 21 декември или след това, като в.л. е разполагала само с фотоснимка на Д. и свидетелски показания, като при тяхното съпоставяне е стигнала до изводи, които са защитени в съдебно заседание. По същия начин впрочем и вещото лице по СПЕ е стигнала до извод за налична степен на алкохолно опиване на подсъдимия на инкриминираната дата, като се е основала на свидетелските показания и съобщеното за изпито количество и вид алкохол от подсъдимия.

На анализ са подложени показанията на св. И., Д., Г. и Г., които не са производни, а косвени доказателства, като при всеки един от тях е откроена връзката им с главния факт на доказване по това дело. Съществено е това на св.И., който твърди, че подсъдимият около 23, 00ч. на 20.12.2019г. си е тръгнал заедно с него към дома си, но на ул. ••••• е продължил сам по пътя към дома си, а за да стигне до него, първо се минава покрай къщата на св. Д.. Той не е видял подсъдимия да влиза там, но неговите показания в теморално отношение са съвпадащи със съобщеното от Д. за часа на влизането на подсъдимия у тях.

В заключение, при оценката на доказателствата не са допуснати нарушения на принципите на чл. 107 ал.3 и 5 от НПК, в каквато насока са оплакванията във въззивната жалба. Всички изтъкнати в нея нарушения вече са били направени пред районния съд на които е даден дължимия обстоен отговор в мотивите.

Направен е правен анализ на деянието от обективна и субективна страна, като съдът е преценил, че при тези данни следва да наложи наказание при приложението на чл. 54 от НК и при превес на смекчаващите пред отекчаващите обстоятелства, като е акцентирал върху възрастта и беззащитността на пострадалия и още- негов съсед и познат от детството му. Настоящият съд изразява също виждане, че реабилитацията, както заявява в свои решение В/К/С не е фактическо обстоятелство, а юридическо явление, затова и тя заличава факта на осъждането и правните последици свързани с това, но факта на извършеното престъпление като данни за личността не може да не се отчете при индивидуализация на наказанието. Затова и отмереното наказание от три години е правилно, тъй като и предвидения в закона специален минимум е значителен. Именно тези са и съображенията да се приеме, че изпитателния срок следва да е в максимално предвидения в закона размер.

Съображенията на прокурора, изтъкнати в протеста да отмяна на приложението на чл. 66 от НК не се споделят.

Приложението на чл. 66 от НК означава ограничаване на наказателната репресия, или както я характеризира проф. А.Гиргинов: „…за да бъде изпитан осъденият дали действително го заслужава.“ /Коментар на НК, Обща част, ч.2, стр.438/. Съдът счита, че условното осъждане е приложимо, както поради вида и размера на определеното наказание ЛС, липса на предходна съдимост към датата на деянието, така и е налице и третата изискуема предпоставка, основаваща се на виждането на съда, че целите на наказанието ще могат да се постигнат без ефективно изтърпяване. Условното осъждане ще е достатъчно за неговата лична превенция и съобразено с ниската степен на обществена опасност на подсъдимия.

С присъдата, след като е признат за виновен, е осъден по предявените два граждански иска за имуществени и неимуществени вреди. Те са доказани по основание, по отношение на размера на иска за неимуществени вреди с същия е съобразен с характера на претърпените болки и страдания и тези изводи са подкрепени със събраните от съда доказателства и съотнесени към нормата на чл.52 от ЗЗД е направил справедлива преценка.

С оглед горното и на основание чл. 338 от НПК