Решение № 195 от 22.8.2024 г. на Районен съд - Бяла Слатина по дело № 981/2023 г.

Производството е образувано по предявени обективно кумулативно съединени установителни искове с правно основание чл.26, ал.1, предл.1 и чл.26, ал.1, предл. 3 от ЗЗД от Г. Д. И., ЕГН ••••••••••, с адрес: с. П., общ.Б.С., ул.“Х.Ц.“ № 36, със съдебен адрес: гр.Пловдив, бул. „П.ш.“ №81, ет.3, ап. Б, чрез пълномощника си адв.Д. М. от АК-Пловдив, против „АЙ ТИ ЕФ ГРУП“ АД, ЕИК 202255877, със седалище и адрес на управление: гр. С., ул. „С.“ № 16, бл. Парк Лейн офис център, ет. 8, представлявано от С.А. с които е поискано съдът да прогласи нищожността на клаузата на чл.11 от Анекс №493228/29.07.2022г., вр с чл. 5.6 от Договор за потребителски кредит №486473/27.06.2022г., вр. с Приложение №1 към Анекс №493228 и погасителен план, установяваща задължение на потребителя да заплати на кредитора неустойка в размер от 800, 36лв. при непредоставяне на обезпечение на вземанията на кредитора по договора, както и да прогласи нищожността на клаузата на клаузата на чл. 3 от Приложение № 3/29.07.2022г. към Договор за потребителски кредит №486473/27.06.2022г. и Анекс към него №493228/29.07.2022г., сключени между страните, установяваща задължение за потребителя да заплати на кредитора сума в размер от 60лв., представляваща такса „преференциално обслужване“. В исковата молба ищцата сочи, че между страните е сключен Договор за потребителски кредит №486473/27.06.2022г., Анекс №493228/29.07.2022г към него и приложения №1 и №3. По силата на цитираното кредитно правоотношение, ответното дружество е предоставило на ищцата паричен заем в размер на 800 лв. Сочи се, че сумата е усвоена от потребителя. Поддържа се, че в клаузата на чл.11 от Анекс №493228/29.07.2022г., вр с чл. 5.6 от Договор за потребителски кредит №486473/27.06.2022г., вр. с Приложение №1 към Анекс №493228 и погасителен план се установява задължение на потребителя да заплати на кредитора неустойка в размер от 800, 36 лв. при непредоставяне на обезпечение. Изтъква се, че дължимата по договора и анексите към него неустойка не е включена в ГПР, което води до заобикаляне разпоредбата на чл.19, ал.3 от ЗПК. Поддържа се и че неустойката е противоречаща на добрите нрави, доколкото предвижда задължение потребителя да заплати необосновано високо обезщетение при неизпълнение на това си задължение. Отделно от гореизложеното, в чл. 3 от Приложение № 3/29.07.2022г. към Договор за потребителски кредит№486473/27.06.2022г. и Анекс към него №493228/29.07.2022г. е предвидено заплащането на сума в размер от 60 лв. – такса „преференциално обслужване“. Поддържа се, че кредиторът изисква заплащане на такса за управление на кредита, поради което посочената клауза е недействителна на основание чл. 10а, ал. 2 от ЗПК, както и поради противоречието й с добрите нрави. Моли се така предявените искове да бъдат уважени. Претендират се сторените разноски. В срока, указан в разпоредбата на чл.131 от ГПК, ответникът „АЙ ТИ ЕФ ГРУП“ АД, ЕИК 202255877, чрез пълномощника си адв.С. Узунян от САК, е депозирал писмен отговор във връзка с предявената искова молба, с който оспорва иска по основание и размер по изложените в него подробни съображения. Релевира доводи за недопустимост на иска. Не оспорва, че между страните е сключен Анекс №493228/29.07.2022г към Договор за потребителски кредит №486473/27.06.2022г. Твърди, че в договора е уговорена клауза за неустойка, но в случая приложението й е дерогирано по силата на допълнително споразумение между страните / Приложение №2 /, като процесната неустойка не е начислявана. Оспорва твърденията, че уговорката за неустойка и уговорената такса за допълнителна услуга по договора са нищожни. Претендира разноски. С отговора на исковата молба ответника „АЙ ТИ ЕФ ГРУП“ АД е предявил насрещен иск срещу ищеца обективно кумулативно съединени осъдителни искове с правно основание чл.211 от ГПК, чл.240 от ЗЗД, вр.чл.9 от ЗПК, с които е поискал да се осъди Г. Д. И. да заплати на „АЙ ТИ ЕФ ГРУП“ АД сумата в размер на 997, 47 лв., от която: 800, 00 лв. главница по договор за потребителски кредит №493228/29.07.2022г., 186, 39 лв. - договорна/възнаградителна/ лихва за периода от 30.07.2022г. до 29.07.2023г., и сумата от 11, 08лв. – обезщетение за забава за период от 30.07.2023г. до 05.09.2023г, ведно със законната лихва върху главницата, считано от подаване на насрещния иск-07.09.2023г., до окончателното й изплащане и направените по делото разноски - държавна такса и адвокатско възнаграждение. Във връзка с насрещно предявените искове кредиторът поддържа, че доколкото договорът за потребителски кредит е действителен, то следва да му бъдат заплатени дължимите по същия суми. Сочи се, че длъжникът е усвоил пълната стойност на предоставения му финансов ресурс, но осъществените плащания не са достатъчни, за да покрият задълженията му да главница и възнаградителна лихва, поради което се предявяват горепосочените насрещни осъдителни искове. В указания срок е постъпил писмен отговор по насрещния иск от Г. Д. И., с който оспорва иска изцяло като неоснователен и недоказан по подробно изложени съображения. Релевира доводи за нищожност на договора. Прави възражение за прихващане на заплатените суми за лихва, неустойка и такси към дължимата се главница по процесния договор за кредит. Настоящата съдебна инстанция, като прецени събраните по делото доказателства и доводи на страните съгласно чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено от фактическа страна следното: Между страните не се спори, а и от представените по делото писмени доказателства се установява, че между страните по делото е възникнално облигационно правоотношение по силата на Договор за потребителски кредит №486473/27.06.2022г., Анекс №493228/29.07.2022г. към него и приложения №1 и №3. Предвид възникналото кредитно правоотношение на ищцата по първоначално предявения иск е предоставен паричен заем в размер от 800 лева / погасителен план - л.47-48 /. Съобразно Приложение №1 към договора за кредит и анекса ( с който се предоговарят условията, при които е отпуснат кредитът) годишният лихвен процент е 40, 55%, годишният процент на разходите е 49.00 %, а задължението следва да се погаси на дванадесет месечни вноски до 29.07.2023г. Съобразно чл.5.1- чл.5.3 от Договора за кредит и чл.7- чл.11 от Анекса към него ( които са с почти идентично съдържание и последици ), до края на следващия ден от сключването им, длъжникът следва да предостави на кредитора едно от следните обезпечения: 1) банкова гаранция в размер на дължимата главница и лихва, със срок на валидност от 30 дни след крайния срок за погасяване на всички задължения или 2) две физически лица- поръчители, всеки от които да отговаря на следните, кумулативно поставени изисквания: да имат нетен размер на осигурителен доход в размер на 1500 лева; да бъдат лица над 20 годишна възраст; да работят на безсрочен трудов договор; да имат не по- малко от 5 години трудов и осигурителен стаж; да не са кредитополучатели или поръчители по друг договор за кредит, включително и такъв с кредитополучателя; да нямат неплатени осигуровки за последните две години; да нямат задължения към други кредитни или финансови институции или ако имат- кредитната история в ЦКР към БНБ една година назад да е със статус не по- лош от „Дни просрочие 0-30“. При неизпълнение в срок на посоченото задължение, в тежест на длъжника е да заплати на кредитора неустойка. Съдът счита за нужно да акцентира върху обстоятелството, че размерът на самата неустойка не е посочен в договора за кредит или в анекса към него, а фигурира единствено в погасителния план. В графа „неустойка“ от погасителния план / л. 47-48 /, към всяка анюитетна вноска се прибавя сумата от 66, 70лв. / неустойката за съответния месец /, като за период от 12 месеца общо дължимата от потребителя неустойка възлиза на сумата от 800, 36 лв. От чл. 3 от представеното по делото Приложение №3 към договора за кредит и анекса към него / л.7 / се установява, че за предоставена услуга „Преференциално обслужване“, кредиторът изисква от длъжника заплащане на сума в размер от 60 лв., която е разсрочена в погасителния план. По делото е представено Приложение №2 към договора за кредит и анекса към него / л.44 /, без подписи на страните по делото, като в чл.2 е посочено, че при неизпълнение на задълженията за предоставяне на обезпечение по кредита на кредитополучателя няма да се начислява неустойка. От заключението на извършена и приета съдебно-икономическа експертиза, неоспорена от страните по делото, която съдът кредитира като обективна и компетентно изготвена от вещото лице, се установява, че в стойността на годишния процент на разходите (ГПР) – 49, 00 % е включена само договорната лихва. Размерът на таксата за преференциално обслужване по кредита е 60, 00 лв. и ако същата бъде включена в общите разходи по кредита, то размерът на ГПР би бил равен на 67, 53 %. Ако сумата за неустойка и сумата за такса за преференциално обслужване бъдат включени в общите разходи по кредита, то размерът на ГПР би бил равен на 493, 29 %. Вещото лице е посочило, че на 28.07.2022г. ищцата е заплатила сума в размер на 166, 00лв. към ответника, като след тази дата няма постъпили плащания по процесния Анекс №493228/29.07.2022г. към Договор за потребителски кредит №486473/27.06.2022г. От гореизложената фактическа обстановка, съдът прави следните правни изводи: По отношение на исковете, предявен от ищцата Г. Д. И. против ответника "Ай Ти Еф Груп" АД: Настоящата съдебна инстанция намира исковете за допустими, тъй като са предявени от страна по облигационно правоотношение срещу другата страна по това правоотношение и при наличие на правен интерес за ищеца от търсената с него защита, тъй като при положително съдебно решение неговите правни последици ще рефлектират благоприятно върху патримониума на ищеца. Неоснователно е инвокираното от ответника "Ай Ти Еф Груп" АД възражение, че неустойка за непредоставено обезпечение по кредита никога не е била начислявана, съответно такава не е била дължима, доколкото приложимостта на клаузата за неустойка в процесния договор за кредит е дерогирана между страните с уговорките по Приложение № 2 към Договора за кредит. Видно от приетия като писмено доказателство по делото погасителен план неустойката е включена в него и е част от общото задължение по кредита. В приложените към Договора за кредит Общи условия /л.60-71/, неразделна част от него, са описани подробно стъпките по сключване на Договора за кредит от разстояние, представянето на преддоговорната информация и запознаването на кредитополучателя с нея, изявлението за приемане и съгласието със същата – Общите условия, Приложение № 1 към Договора, Погасителния план и Стандартния европейски формуляр, съгласно Приложение № 2 от ЗПК. Следователно, доколкото страните не спорят помежду си, съдът намира, че описаните стъпки са били изпълнени в цялост и кредитополучателят е бил запознат само с тези цитирани документи, приложени от ответника "Ай Ти Еф Груп" АД по делото. Няма данни по делото кредитополучателят да е бил запознат и да е приел условията на Приложение № 2 към Договора за кредит /л. 44/, което урежда неначисляване на неустойка за непредоставяне на обезпечение по кредита. Ето защо, доколкото това обстоятелство не се признава от ищеца, а посочените документи не носят неговия подпис и едновременно с това в Общите условия към Договора за кредит липсва процедура за приемането на условията по други приложения към Договора за кредит, извън конкретно визираните в Общите условия, съдът намира, че клаузите на Приложение № 2 към Договора за кредит не обвързват страните, не са изменили съдържанието на правоотношението и съответно не са източник на права и задължения. Съобразно изложеното от фактическа страна, не е налице съмнение, че между страните по делото е възникнало правоотношение по повод предоставянето на паричен заем в размер от 800лв. Заемодателят е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Доколкото страна по процесния договор за потребителски кредит в качеството му на кредитополучател е физическо лице, за което няма данни и не се твърди да е действало в рамките на своя професионална или търговска дейност, и предвид предмета на сделката, в случая договорната обвързаност между страните попада в обхвата на дефинитивната норма на чл. 9, ал. 1 от ЗПК и спрямо същата са приложими специалните изисквания към съдържанието на договора за потребителски кредит, а наред с това и специалната защита на потребителя, регламентирана в ЗЗП – арг. § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, който въвежда разпоредбите на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори. Нещо повече, при извършване на преценка относно действителността на договора за кредит съдът не е обвързан от посочените от ищеца основания, доколкото нормите, уреждащи нищожността са от императивен характер и за тях съдът следи служебно предвид действието на чл. 6, § 1 от горната Директива. Ето защо, следва да се извърши цялостна проверка за наличие на основания за недействителност на сключения договор за потребителски кредит, която проверка се обхваща от пределите на чл. 22 ЗПК. Съгласно посочената разпоредба когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 – 9 от същия, договорът за потребителски кредит е недействителен. По отношение на клаузата чл. 3 от Приложение № 3/29.07.2022г. към Договор за потребителски кредит №486473/27.06.2022г. и Анекс към него №493228/29.07.2022г., сключени между страните, установяваща задължение за потребителя да заплати на кредитора сума в размер от 60 лв.- такса „преференциално обслужване“, съдът счита, че същата е договорена в нарушение нормата на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК. Прочитът на клаузите на чл. 1 и чл. 3 от Приложение Приложение № 3/29.07.2022г. налага разбирането, че кредиторът задължава ищеца ( длъжник по договора ) да му заплати възнаграждение за услуги, които на практика влизат в кръга на обичайната му дейност (доколкото ответникът предоставя кредитно финансиране по занятие). Дейностите по услугата „преференциално обслужване“ са такива по управлението на кредита и са присъщи за ответното дружество. Особено впечатление оставя услугата по чл. 1, т. 6 от Приложение № 3/29.07.2022г., която дава възможност на длъжника да получи информация за актуалния размер на дълга си, без да заплаща допълнителна такса. Посоченото е в пряко противоречие и с нормата на чл. 77, ал. 1 от ЗЗД, като в този смисъл не представлява допълнителна услуга, която се предоставя на потребителя. Съобразно императивната норма на чл. 21, ал. 1 от ЗПК, всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на ЗПК, е нищожна. Предвид изложеното, настоящата съдебна инстанция намира уговорката в чл.3 от Приложение № 3/29.07.2022г. към Договор за потребителски кредит №486473/27.06.2022г. и Анекс към него №493228/29.07.2022г за сключена в противоречие с чл. 10а, ал. 2 ЗПК, ерго същата се явява нищожна. По отношение клаузата на чл.11 от Анекс №493228/29.07.2022г., вр с чл. 5.6 от Договор за потребителски кредит №486473/27.06.2022г., вр. с Приложение №1 към Анекс №493228 и погасителен план, настоящата съдебна инстанция намира следното: Както вече беше посочено, разпоредбите на чл. 5.1- чл. 5.3 от Договора за кредит и чл. 7- чл. 11 от Анекса към него ( които са с почти идентично съдържание и последици ), възлагат в тежест за заемателя да осигури едно измежду подробно посочени обезпечения, като при неизпълнение на това задължение, съобразно чл. 5.6 от Договора, чл. 11 от Анекса и погасителния план към тях, длъжникът дължи на кредитора неустойка в размер от 800, 36 лв. Прочитът на съдържанието на клаузите на чл.5.6 от Договора и чл.11 от Анекса и съпоставянето им с естеството на сключения договор за паричен заем, води до заключение, че по своето същество те представляват скрито възнаграждение за кредитора, което последният е прикрил, обозначавайки го като неустойка. Изискванията, които се възвеждат за потребителя, са на практика неосъществими за него, особено предвид обстоятелството, че последният търси паричен кредит в сравнително нисък размер (800 лв.). Предвид това, не само правно, но и житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага със съответна възможност да осигури банкова гаранция в размер на пълната усвоена стойност на кредита и дължимата възнаградителна лихва (което като величина явно представлява повече от чистата стойност на получения финансов ресурс и за което съответната банкова институция ще изисква също заплащане) или поръчители, които да отговарят на многобройните, кумулативно поставени изисквания към тях ( така, както са отразени във фактическата част от настоящото изложение ). Тоест, поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от длъжника, кредиторът цели да се обогати като капитализира допълнително вземане, което обозначава като „неустойка“. Същевременно, кредиторът не включва т.нар. от него „неустойка” към към ГПР, като стремежът му е по този начин да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК ( съобразно чл. 4.4 от договора за кредит, вземането за неустойка не се включва в предвижданията, формиращи размера на ГПР ). Тези изводи са красноречиво илюстрирани и от факта, че самият кредитор, в погасителния план към договора, изначално разсрочва вземането за „неустойка при липса на обезпечение”, като при формирането на всяка анюитетната вноска добавя и част от дължимата сума за „неустойка“. В тази връзка явно е кредиторовото очакване, че длъжникът не би могъл да покрие изискването за осигуряване на обезпечение. Именно предвид гореизложеното, съдът счита, че вземането за неустойка, на практика представлява скрито възнаграждение за кредитора ( съответно, сигурен разход за потребителя ) и като такова е следвало да бъде включено в годишния процент на разходите. Отделно от гореизложеното, чрез вменяване в тежест на потребителя да осигури обезпечение по договора, се прехвърля изцяло върху длъжника рискът от неизпълнение на задължението на кредитора да оцени кредитоспособността на потребителя. Последното се явява в директно противоречие с чл. 8, § 1 от Директива 2008/48 и разясненията, дадени в § 40- 46 от Решение на СЕС (четвърти състав) от 27.03.2014г. по дело C- 565/12 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Tribunal d’instance d’Orléans (Франция). Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съобразно §1, т. 1 от ДР на ЗПК, "Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси”. Предвид изложеното, е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай, в т.9 от Приложение №1 към Анекс №493228 към договора е посочено, че ГПР е 49, 00 %, но същият не съответства на действителния процент на разходите. Както вече бе коментирано, предвид предпоставките, при които става изискуема разписаната в Договора за кредит и Анекса към него „неустойка”, то тя е с характер на възнаграждение и следва да бъде включена изначално при формирането на ГПР. Видно от приетото по делото заключение по допуснатата ССчЕ, при прибавяне на сумата за неустойка и сумата за такса за преференциално обслужване в общите разходи по кредита, то размерът на ГПР би бил равен на 493, 29 %, което е в нарушение на императивната разпоредба на чл.19, ал.4 от ЗПК. В допълнение към гореизложеното, съдът счита за нужно да акцентира и върху факта, че липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в договора съобразно изискванията на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, не дава възможност на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора. Посочването в договора за кредит на по-нисък от действителния ГПР, което представлява невярна информация относно общите разходи по кредита, следва да се окачестви като нелоялна и по-специално заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО /директивата адресира нелоялните търговски практики/, тъй като заблуждава или е възможно да заблуди средния потребител по отношение на цената на договора и го подтиква или е възможно да го подтикне да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел. Това, от своя страна, означава, че клаузата относно общия размер на сумата, която следва да плати потребителя, е неравноправна по смисъла на чл. 3, § 1 и чл. 4, § 1 от Директива 93/13/ЕО и влече на основание чл. 22 от ЗПК недействителност на договора в неговата цялост. Впрочем, в конкретния случай, това е особено съществено предвид обстоятелството, че в процесния договор за кредит, неустойката, дължима при непредоставяне на обезпечение, не фигурира като ясно обозначена стойност (стойността на неустойката може да се изведе едва от погасителния план). Последното обстоятелство съдът също окачествява като заблуждаваща търговска практика. Доколкото договорът за кредит и анексът към него са недействителни на специалните основания по Закона за потребителския кредит, то съдът не счита за нужно да коментира допълнително наведените възражения за нищожност на основание Закона за задълженията и договорите. Предвид гореизложеното, съдът счита, че процесният Договор за потребителски кредит №486473/27.06.2022г., Анекс №493228/29.07.2022г към него и приложенията към тях са цялостно недействителни. Предвид обстоятелството, че с първоначалната искова молба се претендира частична недействителност на кредитното правоотношение (досежно клаузите за такса „преференциално обслужване“ и задължението за неустойка) и с оглед диспозитивното начало в процеса, съдът не би могъл да излезе извън потърсената от ищеца защита. Съобразно изложеното, предявените от ищеца искове за прогласяване нищожността на клаузата на чл. 3 от Приложение № 3/29.07.2022г. към Договор за потребителски кредит №486473/27.06.2022г. и Анекс към него №493228/29.07.2022г., сключени между страните, установяваща задължение за потребителя да заплати на кредитора сума в размер от 60лв.- такса „преференциално обслужване“, тъй като същата представлява такса, свързана с управлението на кредита, и за прогласяване нищожността на клаузата на чл.11 от Анекс №493228/29.07.2022г., вр с чл. 5.6 от Договор за потребителски кредит №486473/27.06.2022г., вр. с Приложение №1 към Анекс №493228 и погасителен план, установяващи задължение на потребителя да заплати на кредитора неустойка в размер от 800, 36лв. при непредоставяне на обезпечение на вземанията на кредитора по договора, следва да бъдат уважени изцяло. По предявените насрещни осъдителни искове с правно основание чл.240 от ЗЗД, вр.чл.9 от ЗПК: Както вече бе посочено, процесният договор за потребителски кредит и анексът към него са недействителни на основание чл.22, вр. чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. De lega lata когато договорът за кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. Следва да се посочи, че новелата на чл.23 от ЗПК не съставлява самостоятелен иск, който следва да бъде предявен в отделно производство, а по-скоро е предвидена последица от прогласяването на недействителността на правоотношението, по която съдът следва да се произнесе в същото производство. Ако се приеме, че установяването на дължимостта на чистата сума по получения кредит и осъждането на потребителя за нейното връщане следва да се извърши в отделно производство, по предявен иск с правно основание чл. 55 от ЗЗД, то би се достигнало до неоснователно обогатяване за потребителя, предвид изискуемостта на вземането по недействителен договор. Това би противоречало на принципа за недопускане на неоснователно обогатяване, в какъвто смисъл е разпоредбата на чл. 23 от ЗПК в специалния ЗПК, в който смисъл е и константната съдебна практика, обективирана в Решение № 50174 от 26.10.2022 г. по гр. д. № 3855/2021 г. на IV г. о. на ВКС, Решение №60186 от 28.11.2022 г. по т. д. №1023/2020 г. на I т. о. на ВКС, Определение № 50161 от 29.03.2023 г. по т. д. № 1070/2022 г. на II т. о. на ВКС. В процесния случай от приетото по делото заключение по допуснатата ССчЕ се установява, че Г. Д. И. е заплатила сума в размер на 166, 00лв. към ответника. Безспорно, длъжникът по недействителния договор за кредит дължи чистата стойност на предоставения финансов ресурс, който в случая възлиза на 800 лв. Предвид това сумата от 166, 00 лв. следва да се отнесе изцяло към получената чиста стойност по кредита, доколкото съдът намира, че договорът е недействителен. По изложените съображения искът за главницата следва да се уважи за сумата в размер на 634, 00лв., ведно със законна лихва, считано от датата на подаване на насрещната искова молба в съда / 07.09.2023г./ до окончателното й изплащане, като искът за сумата над посочения размер до 800, 00лв. следва да бъде отхвърлен. С оглед новелата на чл. 23 от ЗПК следва да се отхвърлят изцяло вземанията за възнаградителна и мораторна лихва. По отношение на разноските: Съобразно изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК се поражда право на разноски в полза на ищеца по първоначално предявените искове. В рамките на настоящото производство, на ищеца Г. Д. И. са предоставени правни услуги от адв.Д. М. от АК- Пловдивд, като съобразно Договор за правна защита и съдействие /л.163/, е договорено възнаграждение при условията на чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закон за адвокатурата. По отношение на размера на хонорара, който следва да се определи в полза на адв.М., съдът счита за нужно да акцентира върху следното: съобразно изричните разяснения, дадени в Решение на СЕС от 23.11.2017г. по съединени дела C‑427/16 и C‑428/16 (постановено по преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд), установените размери на минималните адвокатски възнаграждения в Наредбата и необходимостта от присъждане на разноски за всеки един от предявените искове, не са обвързващи за съда. Посочено е, че освен до икономически необоснован и несправедлив резултат, директното прилагане на Наредбата във всички случаи води до ограничаване конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на член 101, § 1 ДФЕС. Посочените постановки са доразвити с постановеното Решение по дело C‑ 438/22 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Софийски районен съд. Съобразно т. 1 от постановеното решение чл. 101, § 1 ДФЕС вр. член 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. В т.3 от цитираното решение на СЕС е посочено и че член 101, § 2 ДФЕС във връзка с член 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. С оглед посочените по- горе принципни съображения и като взе предвид липсата на правна и фактическа сложност на делото, съдът счита, че на основание чл. 38, ал. 2 от Закон за адвокатурата, в полза на адв.М. следва да се определи възнаграждение за първоначално предявените искове в размер на 600лв. ( 300 лв. за всеки от исковете ) и възнаграждение в размер от 146лв. за предявените насрещни искове ( съобразно отхвърлената им част, при определен хонорар в размер на 400лв. ). Съобразно изложеното, общо дължимата сума за разноски за процесуално представителство, която следва ответникът да заплати е в размер от 746лв. Досежно направеното искане от адв.М. за присъждане на ДДС върху определения хонорар, съдът намира същото за неоснователно. Съгласно чл.2 ЗДДС с данък върху добавената стойност се облагат всяка възмездна облагаема доставка на стока или услуга, всяко възмездно вътреобщностно придобиване с място на изпълнение на територията на страната, извършено от регистрирано по този закон лице или от лице, за което е възникнало задължение за регистрация, всяко възмездно вътреобщностно придобиване на нови превозни средства с място на изпълнение на територията на страната, всяко възмездно вътреобщностно придобиване с място на изпълнение на територията на страната на акцизни стоки, когато получателят е данъчно задължено лице или данъчно незадължено юридическо лице, което не е регистрирано по този закон, както и вносът на стоки. Видно от законовата уредба, безвъзмездните доставки на стоки и услуги не се облагат с данък добавена стойност. Правната помощ, която адвокат или адвокат от Европейския съюз може да оказва на лица, които имат право на издръжка, на материално затруднени лица или на роднини, близки или на друг юрист, е безплатна. По смисъла на чл.9 ал.1 вр. чл.8 ЗДДС тя представлява безвъзмездна доставка на услуга. Безвъзмездните доставки на услуги не подлежат на облагане с данък върху добавената стойност - арг. чл.2 т.1 ЗДДС, чл.2 пар.1, б. „в" от Директива 2006/112/ЕО на Съвета от 28 ноември 2006 година относно общата система на данъка върху добавената стойност. Тази услуга не може да се счете за възмездна на основание чл.38 ал.2 ЗА по съображения, че възмездяването става впоследствие - с акта на съда, с който насрещната страна, при наличие на предвидените в нормата предпоставки, бива осъдена да заплати адвокатско възнаграждение на оказалия безплатната правна помощ адвокат. Съгласно чл.25 ал.2 ЗДДС данъчното събитие възниква на датата, на която услугата е извършена. Последващи този момент действия не могат да имат значение за възникване на данъчно задължение. Постановяването на съдебен акт, с който насрещната страна е осъдена да заплати възнаграждение за оказана безплатна правна помощ, не съставлява облагаема стока или услуга по смисъла на ЗДДС. Правоотношението, по което безплатната правна помощ е оказана, и това, създадено със съдебния акт, са между различни страни и с различно съдържание. По първото за адвоката, оказал правната помощ, не възниква право да получи възнаграждение, а второто е между адвоката и насрещната страна, по което адвокатът има само права, но не и задължения. Съдържанието на създаденото със съдебния акт правоотношение се изчерпва със задължението на оказалия безплатната помощ адвокат да бъде платена определена парична сума от насрещната страна. Съдът не е нито данъчнозадължено лице по смисъла на чл.3 ЗДДС, което да издаде фактура и да начисли ДДС по нея, нито е страна по правоотношението, възникнало от постановения от него осъдителен акт. Затова той не може да начислява ДДС върху дължимото за оказаната безплатна правна помощ адвокатско възнаграждение без това да е изрично предвидено в закона. Нито ЗДДС обаче, нито ЗА въвеждат такава изрична нормативна уредба, която да се отклонява от общите правила за облагане с данък върху добавената стойност. Не следва нещо различно от разпоредбата на пар.2а ДР НМРАВ. Разпоредбата няма отношение към дължимия данък върху добавената стойност при осъществяване на безвъзмездна доставка на услуга, каквато е безплатната правна помощ по чл.38 ал.1 ЗА. Тя урежда начисляването на ДДС върху възнагражденията на регистрираните по ЗДДС адвокати и го определя като неразделна част от дължимото от клиента адвокатско възнаграждение, но не установява задължение за начисляване на ДДС при оказана безплатна правна помощ. Такова съдържание разпоредбата не би и могла да има, защото няма законова делегация, която да овластява Висшия адвокатски съвет да регламентира данъчни правоотношения. Доколкото изцяло са уважени първоначално предявените искове и стореното възражение за прихващане е основателно ( в която връзка е допуснато изготвянето на ССчЕ), то следва „Ай Ти Еф Груп“ АД да бъде осъдено да заплати на Г. Д. И. ( ищец по първоначално предявените искове и ответник по насрещните ) сума в размер на 100лв. – държавна такса. По отношение разноските, дължими в полза на ищеца по насрещните искове „Ай Ти Еф Груп“ АД: насрещния иск на „Ай Ти Еф Груп“ АД е уважен за част от главницата, поради което следва да се присъдят разноски единствено за уважената част от исковите претенции. Съобразно представения от „Ай Ти Еф Груп“ АД договор за правна защита и съдействие от 10.01.2024г. ( л. 173 от делото) и списък с разноски (л.185), за представителство по насрещния иск за главното вземане е договорено и заплатено възнаграждение в размер от 1200лв., платена е държавна такса в размер на 100лв. и депозит за изготвяне на ССчЕ в размер на 400лв. В хода на произодството е направено възражение за прекомерност на адвокатския хонорар, като с оглед разпоредбата на чл.7, ал.2, т.2 от Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, справедливия адвокатски хонорар за процесуално представителство по насрещния иск е в размер на 400лв. без ДДС и 480лв. с включен ДДС. Съобразно уважената част от иска Г. Д. И. следва да бъде осъден да заплати на „Ай Ти Еф Груп“ АД разноски за процесуално представителство в размер от 305, 10лв. с включен ДДС, сумата в размер на 63, 56лв. за заплатена държавна такса и сумата в размер на 254, 24лв. за заплатен депозит по допусната ССчЕ. Предвид гореизложеното, ответникът по насрещните искове следва да бъде осъден да заплати на „Ай Ти Еф Груп“ АД сума за разноски в общ размер от 622, 90 лева. Така мотивиран, съдът