Решение № 2758 от 7.5.2025 г. на Софийски градски съд по дело № 12352/2023 г.

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК. С Решение № 14453 от 28.08.2023 г. постановено по гр. д. № 54436/2022 г. по описа на СРС, 140-ти състав, са отхвърлени предявените от „ЕМ ЕЙ ЕЛ АГРО“ООД срещу В. С. Ч. осъдителни искове с правно основание чл. 59 ЗЗД за заплащане на следните суми: сумата от 2960, 34 лв., платени по изп.д. № 202118380407622 по описа на ЧСИ М.Б., от които главница в размер на 2399, 93 лв.; законна лихва – 188, 09 лв.; лихви – 214, 13 лв.; разноски по заповедното производство в размер на 202, 28 лв. и разноски по изпълнителното производство – 144 лв.; сумата от 1394, 49 лв., платена в полза на взискателя „Софийска вода“ АД по из.д. № 20218630402636 по описа на ЧСИ С.Х., от които главница – 722, 42 лв., законна лихва - 115, 36 лева, лихва - 39, 98 лева, такси и разноски по заповедно и изпълнително в размер на 516, 73; сумата от 1178, 81 лв., платена в полза на взискателя „Софийска вода“ АД по из.д. № 20228630402406 по описа на ЧСИ С.Х., от които главница – 695, 81 лв.; законна лихва – 30, 73 лв.; мораторна лихва – 24, 10 лв.; такси и разноски по заповедно и изпълнително производства в размер на 428, 17 лв., които суми представляват спестени за ответника разходи за използваните от него топлинна енергия и водоснабдителни услуги в имота - апартамент № 17, находящ се в гр. София, ул. ••••. Със същото решение ищцовото дружество е осъдено да заплати на ответницата, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, сумата от 800, 00 лв., представляваща направените разноски в производството пред СРС. Срещу така постановеното решение, е постъпила въззивна жалба от ищеца „ЕМ ЕЙ ЕЛ АГРО“ООД, чрез пълномощника си – адв. П. М., с надлежно учредена представителна власт по делото, с оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради допуснати от първоинстанционния съд нарушения на материалния закон и необоснованост на изводите. Поддържа, че от представените доказателства е видно, че безспорно ищецът е направил разходи за заплащане на сметки по партидата на имота, че имотът е собственост на ответника, че поканите за ОС на дружеството, където ответникът като съдружник е в лично качество, се връчват и са получени на адреса му по местоживеене, че ако дружеството е имало офис, ОС са щели да бъдат провеждани там, а не в нотариална кантора. Изтъква, че от представените протоколи се вижда, че ответникът нито веднъж не е възразил на вписаните твърдения, че адресът на управление не се намира в личното жилище, както и че управителят няма достъп до същото, за да бъде ползван като офис на дружеството и че на същият трябва да бъде осигурен достъп, като му се предостави ключ. Твърди, че в протоколите ясно е фиксирана поредно изразената воля на ищеца да бъдат сменени седалището и адреса на управление на дружеството и неколкократното отхвърляне на това предложение от ответника. Изтъква, че от всички представени доказателства, както и от извлечените от контекста им изводи от съда, е ясно видно, че управителят няма никакъв достъп до имота и затова неколкократно кани съдружника – ответник да му предаде налична документация и достъп до имота. Счита, че никъде в представените писмени доказателства, няма и намек за това, че ответникът не ползва жилището като собствено, като същото се твърди единствено от свидетеля на ответника Л.Ж.З., чиито показания съдът е приел, въпреки очевидната му свързаност с ответника, под формата на фактическо съжителство и общо дете и в тази връзка интересът му да даде подобни неверни показания. Счита още, че първоинстанционният съд не е взел под внимание, че на ОС на дружеството, проведено на 18.03.2022 г., че ответникът по никакъв начин не възразява срещу записаните в протокола твърдения, за липсата на достъп до имота и за причината за натрупаните сметки. Поддържа, че няма никакво съмнение, че същата ползва адреса за жилище и сметките са натрупани в това качество, както и че няма никакъв спор за това, че управителят няма достъп до адреса на дружеството. Посочва, че предвид обстоятелството, че съдружника – ответник не се е явила на насрочената на ОС на дружеството среща на 25.03.2022г. в кантората на нотариус И.Н., ако се твърди, че управителят има достъп и имота се ползва от дружеството по предназначения, би следвало поне веднъж да се възрази срещу обратното твърдение на ищеца, няма причина да ответникът да не предостави ключ за имота или поне да се поинтересува, защо управителят настоява да му се предостави достъп. Също така счита, че не би трябвало да се вземат под внимание показанията на живеещия на съпружески начала с ответника свидетел – Л.Ж.З., тъй като освен явната му заинтересованост като свързано с ответника лице, свидетелят многократно е договарял от името на дружеството и се е представял за пълномощник на същото, без да е бил упълномощаван за това или да е имал каквато и да е представителна власт за това, с което е нанесъл вреди както на дружеството, така и на управителя на същото в лично качество. Поддържа също, че първоинстанционният съд неправилно е тълкувал свидетелските показания на С.А.А., в частта им относно изпращането на книжа до дружеството на процесния адрес, като удостоверяване на факта, че там е офиса на дружеството, тъй като в същината на спора е дали адреса, на който се намира седалището/адреса на управление на дружеството се ползва от дружеството като офис и в тази връзка не следва свидетелските показания да се разглеждат като потвърждение на неверни факти. Моли съда да отмени обжалваното решение и уважи предявените искове. Въззиваемата ответница – В. С. Ч., чрез пълномощника си – адв. А. Т., с надлежно учредена представителна власт по делото, е подала в срок отговор на въззивната жалба, в който поддържа становище за нейната неоснователност. Счита, че първоинстанционното решение е правилно и законосъобразно и моли да бъде потвърдено. Претендира разноски. Жалбата е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирано лице – страна в процеса, като е заплатена дължимата държавна такса, поради което е допустима. Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата. Решението е валидно и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита. Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира въззивната жалба за неоснователна по следните съображения: Съгласно цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания, съответно проверява законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации на първоинстанционния съд, а относно правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци. Настоящата съдебна инстанция напълно споделя фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд, поради което по силата на чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС, а по конкретно наведените във въззивната жалба доводи, които очертават и предметния обхват на въззивната проверка, намира следното: Съгласно разпоредбата на чл. 59 ЗЗД всеки, който се е обогатил без основание за сметка на другиго дължи да му върне онова, с което се е обогатил, до размера на обедняването. Правото на иск по чл. 59, ал.1 ЗЗД е субсидиарно и възниква, когато ищецът не разполага с друг иск, с който може да се защити. С тази законова норма се осуетява всяко неоснователно преминаване на блага от едно имущество в друго, въпреки липсата на конкретно уредена възможност в други текстове на закона. Фактическият състав на неоснователното обогатяване по чл. 59 ЗЗД съдържа следните елементи – 1/. имуществено разместване в патримониума на ищеца и ответника, при което ответникът се е обогатил за сметка на ищеца; 2/. връзка между обедняването на ищеца и обогатяването на ответника, която произтича от общи факти, породили обогатяването и обедняването; 3/. липса на правно основание за имущественото разместване; 4/. липса на друго основание за защита на правата на обеднелия ищец. Обогатяване е налице не само при увеличаване имуществото на друго лице. Имуществените облаги имат материално естество, те са оценими в пари и се изразяват или в увеличаване актива на имуществото на обогатения, или в намаляване на неговите пасиви, включително в спестяване на обогатения на някои разходи, които той иначе е трябвало да понесе. При последната хипотеза спестяването на разходи води до обогатяване, в случай че разходите са били необходими и ответникът по иска по чл. 59 ЗЗД е трябвало да ги понесе от собственото си имущество, и то без да съществуват изгледи за тяхното връщане. Необходимостта от извършване на разходи от посочения вид е нормативно или договорно обусловено. Обедняването на едно лице представлява намаляване на имуществото му, което може да се изрази в следните основни форми: 1/. намаляване на актива /изгубване или ограничаване на права, включително невъзможност за сигурно увеличаване на имуществото/; 2/. увеличаване на пасива - възникване или увеличаване на задължения и 3/. извършване на разходи /включително и в труд/. Съответно обогатяването на едно лице представлява имотно облагодетелстване, като например: увеличаване на актива - придобиване или запазване на права; намаляване на пасива - погасяване или намаляване на задължения; спестяване на разходи. В настоящия случай, спорният въпрос между страните е дали процесният имот, находящ се в гр. София, ул. ••••, ап. 17, се е използвал за офис на ищцовото дружество или за задоволяване на жилищни нужди на съдружницата – ответница, при което ответницата неоснователно си е спестила за сметка на ищеца разходи за топлинна енергия и водоснабдителни услуги, които са били необходими и е трябвало да ги понесе от собственото си имущество, без да съществуват изгледи за тяхното връщане. По делото са представени писмо № П-178/24.11.2022 г. от „Топлофикация София“ ЕАД (л. 33 от делото пред СРС) и писмо – отговор на заявление с вх. № ЗИ – 10/07.01.2022 г. (л. 35 от делото пред СРС), от които се установява, че ищцовото дружество е титуляр на партидите в процесния имот от м. февруари 2018 г. Съгласно практиката на ВКС, обективирана в Решение от 11.04.2008 г. на ВКС по т. д. № 686/2007 г., ТК, I т. о., споделяна и от настоящия съдебен състав, разпоредбата на чл. 12 ТЗ последователно разграничава, че ако под „седалище на търговеца“ следва да се разбира населеното място, където е управлението на дейността му, то негов „адрес“ е адресът на управление на дейността му. Същевременно, императивното изискване на чл. 115, т. 1 ТЗ е дружественият договор да съдържа, както фирмата, така и седалището, а също и адреса на управление на всяко едно ООД. Според приложената по делото справка за актуалното състояние на ищцовото дружество, към 26.09.2022 г. седалището и адресът на управление на дружеството е в гр. София, ул. ••••, ап. 17 (л. 9 и сл. от делото пред СРС). Между страните не се спори, а и от представената справка № 681366/30.05.2023 г., издадена от Агенцията по вписванията (л. 70 и сл. от делото пред СРС), е видно, че от 2017 г. ответницата е собственик на процесния имот, по силата на нотариален акт за покупко-продажба. Следва да се отбележи, че законодателят не е поставил конкретни изисквания за седалището и адресът на управление на дружествата. Самият факт, че даден адрес е посочен в търговския регистър означава, че това е адресът, в който ще се помещава офисът на търговското дружество, в който дори да не се осъществява самата дейност на това дружество, ще се осъществява управлението на това дружество и връзките с неговите клиенти и съконтрахенти /в този смисъл чл. 12, ал. 2 от ТЗ/. Адресът на управление на търговеца, вписан в съответния регистър материализира задължението за публичност на дейността и възможността за контакти, връчване на книжа и пр. (в този смисъл Решение № 275 от 14.05.2009 г. на ВКС по гр. д. № 6381/2007 г., I г. о., ГК, Решение № 96 от 15.07.2016 г. на ВКС по т. д. № 587/2016 г., I т. о., ТК) При определянето му следва да се изхожда от разпоредбата на чл. 89 ЗГР, въпреки че този закон има за приложно поле елементи от правното положение на физическите лица, правилата му относно адреса могат да намерят приложение и при търговците, защото се основават на присъщите на адреса характеристики. Съгласно чл. 89, ал. 1 ЗГР, адресът е еднозначното описание на мястото, където лицето живее или където то получава кореспонденцията си (Герджиков, Огн., Калайджиев А. и др. „Коментар на Търговския закон“, Книга първа. Второ основно преработено издание. С.: Софи-Р, 2007, с. 111). Следователно не съществуват пречки адресът на управление на дружеството да се намира в жилищна кооперация и като такъв да бъде посочен адрес на единия от съдружниците. С оглед гореизложеното, следва да се отбележи, че от показанията на свидетеля Л.Ж.З. – живеещ във фактическо съжителство с ответницата, ценени по реда на чл. 172 ГПК, се установява, че дружеството е ползвало процесния адрес като офис, като единият етаж е бил изцяло обособен за офисно помещение – с документации, налични са били компютър и офисна техника. В тази връзка, по отношение оплакването за заинтересованост на показанията на свидетеля, настоящият състав на съда намира същите за неоснователни. Показанията на лицата по чл. 172 ГПК се ползват с доказателствена стойност и само близката връзка със страната, посочила ги като свидетел, не е основание за отричане достоверността на изнесеното от тези лица (в този смисъл Решение № 118 от 11.01.2021 г. на ВКС по гр. д. № 665/2020 г., II г. о., ГК). Процесуалните правила за оценка на гласните доказателства предоставят суверенно право на решаващия съд да кредитира всяко едно от тях, след като много внимателно го анализира във взаимната му връзка с останалите доказателствени средства по начин, който би му дал възможност да направи извод, че отразяват обективната истина. Настоящият съдебен състав намира, че показанията на свидетеля следва да бъдат кредитирани в горепосочената им част, като обективни, последователни и непосредствено възприети и кореспондиращи и с останалите събрани по делото доказателства, доколкото от показанията на свидетелите С.А.А. и Ю.Б.С. е видно, че са влизали единствено в хола, но не и в другите стаи на жилището, и то през 2015 г. и 2016 г., т.е. преди процесния период (23.07.2018 г. – 23.12.2021 г. по отношение ползването на водоснабдителни услуги и м. май 2020 г. до м. декември 2021 г. по отношение ползването на топлинна енергия). Също така от свидетелските показания на С.А.А. се установява, че последният е изпращал книжа до дружеството на процесния адрес. Освен това, от представения по делото протокол от 18.03.2022 г. от проведено ОС на „ЕМ ЕЙ ЕЛ АГРО“ООД (л. 14-17 от делото пред СРС) се установява, че в процесния апартамент е адресът на дружеството и че на този адрес се намира дружествена документация, както и краткосрочни и дългосрочни активи на дружеството, които са били изискани от последното с нотариална покана от 11.03.2019 г. Посочените изявления следва да се ценят в процеса на доказване като извънсъдебно признание на неизгоден за страната факт – арг. чл. 175 ГПК, до какъвто извод е стигнал и първоинстанционният съд. А признанието на неизгоден за страната факт представлява най-пълното, достоверно и безспорно доказателствено средство, което преценено с оглед на всички събрани доказателства по делото, води до единственият възможен правен извод, че управлението на дружеството се е осъществявало на процесния адрес и разходите за комунални услуги се дължат именно от него. В допълнение, с оглед наведените в жалбата оплаквания, следва да се отбележи, че от обстоятелството, че ОС на дружеството е било проведено в нотариална кантора, не би могло да се изведе заключението, че офисът на дружеството не се е намирал на процесния адрес. Приложимите норми на ТЗ към ООД, а също и устройствения акт на ищцовото дружество, не предвиждат изрично правило, че провеждането на събранието трябва да е по седалището и адреса на неговото управление. Действително, определянето на мястото на свикването на общото събрание на ООД в друго място, различно от седалището и адреса му, в празничен ден или в необичаен час може да стане само при съгласие на тези, които имат право на участие в събранието (така и в Герджиков, Огн., Калайджиев А. и др. „Коментар на Търговския закон“, Книга втора. С.: Софи-Р, 2000, с. 489). В случая обаче, от представените по делото протоколи от ОС на дружеството от 01.03.2022 г. (л. 13 от делото пред СРС) и 18.03.2022 г. се установява, че ОС са проведени в седалището на дружеството – гр. София, макар и на различен адрес от адреса за управление, със съгласието на съдружниците. Също така, предвид изложените във въззивната жалба твърдения, доколкото от представените протоколи от ОС на дружеството не се установяват изрични изявления на ответницата по отношение на липсата на достъп на управителя на дружеството до процесния имот и по отношение на задълженията на дружеството за комунални услуги, то липсата на оспорване на тези факти не води до извода за доказването им. За пълнота на изложението, следва да се отбележи, че от една страна, приложеното към настоящето дело за сведение Решение от 07.01.2025 г. на СГС, постановено по търг. дело № 1691/2023 г. по описа на СГС, съгласно протоколно определение в о.с.з. от 31.01.2025 г. не е влязло в сила към момента на постановяване на настоящото решение. От друга страна приложеното решение не е и относимо към процесния казус, тъй като има различен предмет, а именно иск по чл. 155 ТЗ за прекратяване на дружеството и твърденията за влошени отношения между съдружниците, при образуването на производството през 2023 г., не рефлектират върху задължението за заплащане на доставените комунални услуги до адреса на управление на дружеството през процесния период. Доколкото във въззивната жалба не са посочени други оплаквания и с оглед на обстоятелството, че правните изводи, до които въззивният съд достига съответстват на правните съждения на първоинстанционния съд, обжалваното решение следва да бъде потвърдено, а въззивната жалба да се остави без уважение. При този изход на правния спор, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, във вр. с чл. 273 ГПК в полза на въззиваемата ответница трябва да се присъди сумата от 740, 00 лв., представляваща уговореното и заплатено адвокатско възнаграждение за процесуално представителство пред СГС С оглед цената на всеки един от обективно кумулативно съединените искове въззивното решение не подлежи на касационно обжалване – арг. 280, ал. 3 ГПК, във вр. с чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК.