РЕШЕНИЕ

№ 21432

гр. София, 29.12.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 68 СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и девети ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: АДЕЛИНА Н. АНДРЕЕВА при участието на секретаря ВЕСЕЛИНА ЯН. ВАСИЛЕВА като разгледа докладваното от АДЕЛИНА Н. АНДРЕЕВА Гражданско дело № 20231110109226 по описа за 2023 година Предявен е положителен установителен иск по чл. 422 ГПК във връзка с чл.415, ал.1 ГПК във връзка с чл.7, т.1, буква”б” от Регламент (ЕС) 261/2004.

С исковата молба ищецът А. А. М. е предявил установителен иск да бъде признато със сила на присъдено нещо, че ответникът му дължи сумата от 782, 33 лв, представляващи обезщетение по регламент (ЕО) № 261/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 11.02.2004г. за отменен полет № W64444 по направление Дортмунд-Пловдив на 19.06.2022г., заедно със законната лихва въху главницата от датата на предявяването на заявлението по чл. 410 ГПК- 01.11.2022г. до окончателното изплащане, за които е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК по заповедното гр.д. № 59427/2022г. по описа на СРС, 178 състав, срещу която е предявено възражение по чл.414, ал.1 ГПК от длъжника (ответник в настоящото исково производство).

В хода на съдебното призводство пълномощникът на ищеца поддържа иска. В заседанието на 29.11.2023г., в което е даден ход по същество на делото, не се е явил представител на ищеца, но с писмени становища от 30.10.2023г. от 31.10.2023г. и от 27.11.2023г. (с еднакво съдържание) адвокатът на ищеца е пледирал за уважаване на иска и за присъждане на разноски.

Ответникът „УИЗ ЕЪР УНГАРИЯ КФТ”, действащо чрез „У.З.Р. признава иска видно от изявленията на пълномощника му в представените отговор на исковата молба от 12.04.2023г. и писмена молба от 27.11.2023г.. Твърди се, че признатото вземане ще бъде платено, но не се представят доказателства за плащането му. Обосновава се становище за липса на представителна власт на пълномощника на ищеца поради липса на приложено пълномощно по свисъла на чл.135, ал.3 ЗГВ /редакция 2021г./ към извънсъдебната ция до ответник, но се признава, че с исковата молба е представено надлежно пълномощно на пълномощника на ищеца.

В хода на съдебното производство, включително и в заседанието на 29.11.2023г., в което е даден ход по същество на делото, не се е явил представител на ответника, но с писмена молба от 27.11.2023г. адвокатът на ответника е признал иска, като не е посочил искане какво да бъде решението на съда.

Софийски районен съд, 68 състав като проучи събраните по делото доказателства и като обсъди доводите на страните по реда на чл.12 ГПК и чл.235, ал.2 ГПК намира за установено следното:

Относно допустимостта на иска:

Предявеният установителен иск е ДОПУСТИМ.

За ищеца е налице правен интерес от предяваването му, тъй като това е негово задължение по чл.415, ал.1 ГПК поради оспорването в срока по чл.414, ал.2 ГПК от длъжника на издадената заповед за изпълнение по чл.410 ГПК в заповедното гр.д. № 59427/2022г. по описа на СРС, 178 състав. Според изричните разпоредби на чл.416, изр.1 ГПК/редакция – ДВ, бр. 42/2009г. / и чл.422, ал.1 ГПК искът по чл.415, ал.1 ГПК е установителен, а не осъдителен.

Относно основателността на иска:

Предявеният иск е ОСНОВАТЕЛЕН.

Страните по делото не спорят, че за ищеца е възникнало твърдяното в исковата молба вземане по чл.7, т.1, буква”б” от Регламент (ЕС) 261/2004 срещу ответника за заплащане на обезщетение по регламент (ЕО) № 261/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 11.02.2004г. за отменен полет № W64444 по направление Дортмунд-Пловдив на 19.06.2022г. в размер на 782, 33 лв.

Това вземане се твърди в заявлението по чл.410 ГПК и в исковата молба, а ответникът не го оспорва с отговора на исковата молба, като изрично го признава с писмената молба от 27.11.2023г.

Възражението на ответника касае само пълномощното, с което е предявена извънсъдебната претенция от ищеца за плащане на полагащото му се обезщетение. Това възражение обаче е правноирелевантно, тъй като ответникът признава, че със заявлението по чл.410 ГПК и с ищовата молба ищецът е представил и изискуемото според ответника пълномощно. Следователно по насотящото дело не са налице основания за отказ от плащане на дължимото обезщетение от ответника на ищеца.

Ответникът, чиято е доказателствената тежест съгласно чл.154, ал.2 ГПК и чл.8, ал.2 ЗСВ не е доказал погасяването чрез изпълнение (плащане) на задължението му към ищеца, предмет на настоящото дело. В писмената молба от 27.11.2023г. адвокатът на ищеца изрично е заявил, че претендираното вземане не е платено от ответника. Доколкото претендираното от ищеца вземане е възникнало и не е погасено, предявеният иск установителен по чл.422 ГПК във връзка с чл.7, т.1, буква”б” от Регламент (ЕС) 261/2004 е основателен и като такъв следва да бъде уважен изцяло.

Относно разноските по делото:

На ищеца следва да бъдат присъдени направените от него разноски по настоящото исково производство – платените държавна такса (25 лв) и адвокатско възнаграждение (800 лв).

Възражението на ответника срещу присъждане разноски на ищеца е неоснователно Възражението на ответната страна за прекомерност на платения от ищеца адвокатски хонорар е неонователно и следва да бъде отхвърлено, защото в конкретния случай не е налице хипотезата на чл.78, ал.5 ГПК, тъй като не е налице прекомерност на платеното адвокатско възнаграждение, тъй като уговорения и платен хонорар от 800 лв e съимерим с двукратния размер на полагащото се адвокатско възнаграждение съгласно чл.7, ал.2 от същата Наредба № 1/2004г. на ВАС. За съда не съществува задължение винаги при възражение по чл.78, ал.5 ГПК от едната страна да намалява платеното от другата страна адвокатско възнаграждение до минимума по Наредба № 1/2004г. на ВАС. Размерът на адвокатското възнаграждение се определя с договор между адвоката и неговия клиент (чл.36, ал.2, изр.1 ЗА), а не от другата страна по съдебното дело чрез предявяване на възражение по чл.78, ал.5 ГПК. Съдът не е обвързан от възражението по чл.78, ал.5 ГПК и не е задължен винаги при предявяване на такова възражение да намалява размера на адвокатското възнаграждение, платено от другата страна, до минимално изискуемия размер. Да се приеме това, означава да се наложи практика, според която адвокатският хонорар трябва да е винаги в минималния размер по Наредба № 1/2004г. на ВАС, което противоречи на изричната разпоредба на чл.36, ал.2, изр.1 ЗА и на договорната автономия по чл.9 ЗЗД. Съдът има право да намали рамера на платеното от едната страна адвокатско възнаграждение само при съществено несъответствие между него и размера на исковете, сложността на делото, неговия предмет и др. В конкретния случай това не е налице.

Съдът не присъжда разноски на ответната страна, тъй като искът е уважен изцяло С оглед изрично постановеното в мотивите и в диспозитива на т.12 от Тълкувателно решение № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС с настоящото съдебно решение следва да бъде определен и окончателния размер на разноските в заповедното производство, като бъдат осъдени страните да ги заплатят.

На ищеца (заявител в заповедното производство) следва да бъдат присъдени разноските, направени от него в заповедното производство – платените държавна такса (25 лв) и адвокатско възнаграждение (400 лв).

Ответникът (длъжник в заповедното производство) няма право на разноски по заповедното дело, тъй като претенциите срещу него са уважени изцяло.

Водим от гореизложеното СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 68 СЪСТАВ