Решение № 606 от 13.2.2025 г. на Районен съд - Пловдив по дело № 7223/2024 г.

Районен съд - Пловдив13.02.2025 г.докладчик Анета Александрова Трайкова

Диспозитив

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на осн. член 422 ГПК вр. чл. 415 ГПК, вр. чл. 232, ал.3 КТ, че Б. Я. Я., ЕГН ••••••••••, дължи на АЙГЕР ИНЖЕНЕРИНГ” ООД, с ЕИК 11518799 парично вземане в размер на 2333, 33 лв., представляваща обезщетение по чл. 232, ал. 3 от КТ, ведно със законна лихва върху тази сума, считано от 27.11.2023 г. до окончателното й плащане, за което вземане Районен съд Пловдив е издал по ч. гр. д. № 17276/2023г. заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК. ОСЪЖДА Б. Я. Я., ЕГН ••••••••••, да заплати на АЙГЕР ИНЖЕНЕРИНГ” ООД, с ЕИК 11518799 разноски в заповедното производство от 446, 68 лева и в исковото производство в размер на 1196, 48 лева. Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд гр. Пловдив, в двуседмичен срок от датата на връчването му на страните. Съдия при Районен съд – Пловдив: _______________________

Мотиви

Производството е образувано по искова молба от „АЙГЕР ИНЖЕНЕРИНГ” ООД, с ЕИК 11518799 срещу Б. Я. Я., ЕГН ••••••••••, с правно основание член 422 ГПК вр. чл. 415 ГПК вр. чл. 232, ал. 3 КТ за признаване за установено в отношенията между страните, че ответникът дължи на ищеца парично вземане в размер на 2 333, 33 лв., представляваща обезщетение по чл. 232, ал. 3 от КТ, ведно със законна лихва върху тази сума, считано от 27.11.2023 г. до окончателното й плащане, за което вземане Районен съд Пловдив е издал по ч. гр. д. № 17276/2023г. заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК. В исковата молба ищецът излага следните фактически твърдения: На 24.10.2022 г., между ищеца и ответника е сключен Трудов договор с обучение № ••••••••••., съдържащ уговорки за поето от ищцовото дружество задължение да обучи ответника за професията „••••••“, код № •••••, специалност „••••••••••“, а ответникът е поел задължението да усвои професията. Твърди се, че срока, през който ответникът се е задължил да работи при работодателя след успешното завършване на обучението е три години, в който срок работодателят се е задължил да осигури на работника работа, съобразно придобитата професия. Излага се твърдението обучението да е било проведено и завършено на 18.01.2023 г., като на 01.02.2023 г., ответникът бил назначен на длъжност, съобразно придобитата от него при обучението професия. Твърди се също така, че по предложение на ответника, считано от 29.09.2023 г., трудовото правоотношение било прекратено по взаимно съгласие, което довело до неспазване на срока на трудовия договор от три години, без да са налице уважителни причини за това. Сочи се, че уговореното между страните в трудовия договор обезщетение по чл. 232, ал. 3 от КТ е в размер на 3000 лв., като дължимото обезщетение изчислено съразмерно на неизпълнението възлизало на 2 333, 33 лв., която сума не надвишавала шесткратния размер на брутното трудово възнаграждение за съответната длъжност. Излага се, че до настоящия момент ответникът не бил заплатил исковата сума, като се иска да се признае за установено по отношение на ответника, че дължи на „Айгер Инженеринг“ ООД процесното обезщетение, за което е била издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК. От ответника не е постъпил писмен отговор в срока по член 131 ГПК. След изтичане на срока по член 131 ГПК от същия е подадено писмено становище, с което не оспорва сключването на трудовия договор между страните и прекратяването на ТПО по взаимно съгласие. Твърди се само, че предложението за прекратяване на ТПО по взаимно съгласие е било по инициатива на работодателя към работника, с оглед на което не било налице основание за плащане на обезщетението. Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото писмени и гласни доказателства и доказателствени средства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна: По допустимостта на предявения иск: Видно от приложеното ч. гр. д. № 17276 по описа за 2023 г. на Районен съд Пловдив, е образувано по депозирано от „АЙГЕР ИНЖЕНЕРИНГ” ООД – гр. П. заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК, като за сумите, предмет на настоящото дело е издадена заповед за изпълнение. Заповедта е била връчена на длъжника, който в месечния срок е упражнил правото си да възрази, поради което с разпореждане от 3.04.2024г. съдът е указал на заявителя да предяви иск за установяване на вземанията си на основание чл.415, ал.1, т.1 ГПК. В едномесечен срок е предявен настоящият иск. Налице е пълен идентитет между вземането, за което е издадена заповедта за изпълнение, и тази, предмет на производството по делото. Затова предявеният иск е допустим. По основателността на предявените искове: Предявен е иск с правно основание чл. 422 вр. чл. 415 ГПК вр. чл. 232, ал. 3 от КТ. Не е налице спор по делото, че между страните е сключен трудов договор с обучение на •••• г., в който било уговорено, че работодателят се задължава да обучи работника-ответника за професията „••••••“, код № ••••• специалност „••••••••, а от своя страна ответникът се е задължил да усвои професията; че ответникът се е задължил след успешното провеждане на обучението да работи при работодателя за срок от три години и че ТПО е прекратено по взаимно съгласие на страните преди да изтече тригодишния срок на договора. Основателността на предявения иск се обусловя от следните правопораждащи факти: наличието на облигационна връзка – двустранна правна връзка, валидно договорно задължение, от което да възниква задължение за изпълнение; кредиторът /ищецът/ да е изпълнил задълженията си по сключения договор /или че е бил готов да ги изпълни и уговорена по размер неустойка в случай на неизпълнение на задължението на ответника да работи при работодателя през уговорения срок. Безспорно от събраните писмени доказателства по делото се установява, че между страните е възникнало на 24.10.2022 год. безсрочно трудово правоотношение със срок за изпитване в полза на работодателя, по силата на което ищецът е назначен на длъжността „•••••••••••• с основно трудово възнаграждение – 77, 44 лв. на час за дневен труд и допълнително дневно трудово възнаграждение за продължителна работа от 2, 79 лева. Видно от клаузите на същия договор на осн. член 230 и сл. от КТ работодателят се е задължил да обучи работника, а обучаемия се е задължил да усвои знанията и уменията за: професия „••••••“ код •••••• при редовна форма на обучение за срок от 6 месеца и място на обучение – ЦПО Айгер Академи към Айгер Академи. Според член 15 от ТД срокът през който работникът се задължава да работи при работодателя след успешното завършване на обучението е 3 години, като в същия срок работодателят се задължава да осигури на работника работа съобразно придобитата квалификация. Не е налице спор, че ответникът е завършил успешно обучението, за което е представено и удостоверение за професионално обучение с рег.•••••••г. с оценка много добър. Сключено е и ДС от 1.02.2023г. за преназначаване на нова длъжност – •••••• в отдел •••••• при уговорено дневно БТВ при 8 часов ПНРД от 80, 23 лева. На 1.05.2023г. е сключено ново ДС за промяна в дневното БТВ при 8 часов ПНРД от 84, 94 лева. Видно от предложение от ответника от 28.09.2023г. до работодателя, се установява желанието си да прекрати ТПО по взаимно съгласие, което предложение е прието от ищцовото дружество, и със заповед за прекратяване на ТПО № 1832 от 29.00.2023г. последното е прекратено, считано от 29.09.2023г. на основание 326, ал. 1 от КТ. Видно е от заключението на вещото лице по допусната и изслушана в съдебно-икономическа експертиза, което при преценката му по реда на чл. 202 ГПК подлежи на кредитиране, че стойността на дължимото обезщетение за периода от датата на прекратяването на ТПО 29.09.2023г. до 1.02.2026г. – три години след подписване на ТД с придобита квалификация е 2345, 44 лева, което обезщетение е по-малко от шесткратния размер на БТВ към момента на прекратяване на ТПО. Съгласно разпоредбата на чл. 230, ал. 1 от Кодекса на труда (КТ) с трудовия договор за обучение по време на работа работодателят се задължава да обучи работника в процеса на работата по определена професия, а работникът - да я усвои. Законът въвежда ограничение по отношение срока на клаузата за обучение - то не може да продължи повече от 6 месеца, а по отношение на трудовите правоотношения след завършване на обучението по придобитата вече специалност - ограничението е до 3 години. По отношение на изпълнението на договора и отговорността при неизпълнение са приложими общите правила на гражданския закон / Решение № 665 от 19.05.2010 год. на ВКС по гр. дело № 706/2009 год., IV г. о., ГК/. Съдът приема, че в разглеждания случай изпълнението на задължението на ответника по процесния договор е било обезпечено с клаузата на чл. 20. По правната си същност клаузата е за неустойка – чл. 92, ал. 1 ЗЗД – съглашение, което има за предмет задължение, което става изискуемо в случай на неизпълнение на главното задължение на една от страните /в случая ответника/. Същото установява предварително размера на обезщетението за вредите, които кредиторът би претърпял в случай на неизпълнение. Доказано е, че работодателят /ищецът/ е осигурил необходимите условия за провеждане на обучението, т.е. че същият е изправна страна по договора, както и че ответникът е завършил успешно обучението. Същевременно ответникът не е изпълнил задължението си да работи в дружеството за период от 3 години, считано от датата на подписване на договора – 01.02.2023г., тъй като със Заповед № •••••••••. на ТПО с ответника е прекратено на осн. член 325, ал. 1, т. 1 КТ. Настоящият съдебен състав приема, че са налице предпоставките за ангажиране на отговорността на ответника за претендираното обезщетение в размер на 2333, 33 лв., явяваща се пропорционална част на неизпълнението. Що се отнася до възражението на ответника за това, че предложението за прекратяване на трудовоправната връзка изхожда от работодателя, съдът го намери за недоказано. Установено по делото е, че с предложение от ответника до ищеца, прието от последния, ТПО между страните е прекратено, така че причината за прекратяване на ТПО не се дължи на виновното поведение на работодателя, за да се приеме, че работникът не следва да носи отговорност за предвиденото в договора обезщетение. Следователно искът се явява основателен и подлежи на уважаване, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК до окончателното изплащане – чл. 422, ал. 1 ГПК. С оглед изхода от настоящия спор и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца действително направените разноски в заповедното производство от 446, 68 лева и в исковото в размер на 1196, 48 лева.

Цитирани разпоредби

12