Решение № 288 от 17.5.2024 г. на Окръжен съд - Велико Търново по дело № 215/2024 г.

Предявен е иск за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, чиято правна квалификация се извежда от нормите на чл.2б, ал.1 от ЗОДОВ, вр. с чл.6, параграф 1 от КЗПЧОС. Ищецът К. Г. Т. от гр.Е. твърди, че в резултат на образувано на 20.03.2023 г. гр.д. № 843 по описа на ВТРС, имащо за предмет предявен срещу същия съд осъдителен иск за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди като причинени от нарушеното му право по чл. 6, пар.1 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи, делото е изпратено по реда на чл.7, ал.2 от ЗОДОВ на ГОРС. По причина, че всички съдии от посочения съд са се отвели от разглеждането му, делото е изпратено по реда на чл.23 от ГПК на Районен съд Павликени, досега/ има се предвид към датата на предявяване на настоящия иск -10.11.2023 г. / не му е даден ход в открито съдебно заседание и тази неразумна забава му е създала неприятни душевни преживявания/ гняв, ярост, загуба на доверие в правосъдието / до степен на страдания. Предвид горетвърдяното, моли съда да постанови решение, с което да осъди Районен съд Павликени да му заплати сумата от 26 000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, заедно със законната лихва върху тази сума, считано от подаването на исковата молба до окончателното й изплащане. В с.з. поддържа предявения иск. Ответната страна оспорва по основание предявения иск и моли да бъде отхвърлен, с възражения за липса на каквото и да било нарушение на процесуални правила, осигуряващи разглеждане в разумен срок на делото, т.е няма никакво забавяне на производството по гр.д. № 439/2023 г., тъй-като на 19.06.2023 г. е постъпило в деловодството на РС Павликени в резултат на постановеното по реда на чл. 23 от ГПК определение от 13.06.2023 г. на ВТОС по в.ч.гр.д. № 441/2023 г. и на 22.06.2023 г. поради направени отводи на съдиите е върнато на горестоящия съд за определяне на друг съд, който да го разгледа. Съдът като прецени събраните доказателства, приема за установено и обосновава следните правни изводи: Процесуалните факти – предмет на изложените в исковата молба и отговора й твърдения са безспорни и установени с извлечените данни на представените на хартиен носител разпечатки от ЕПЕП и ЕИСС. Всяко лице, което е страна по гражданско дело /потърсило е съдебна защита на или срещу някакво негово или чуждо претендирано субективно материално право/ е носител на правото делото му да бъде разгледано в разумен срок - чл. 6, пар.1 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи, стига то да не е заведено злоупотребително под маската на привидната законност / аргумент от чл.17 на Конвенцията / За да е допустимо да се признае право на обезщетение по чл. 2б, ал.1 от ЗОДОВ следва най напред да се установи факт или поредица от факти на нарушение чрез действия или бездействия, допуснато от компетентните длъжностни лица от името на конкретния правосъден орган/ съд/, привлечен като ответник по делото/ чл.7, ал.1 от ЗОДОВ/, на някакво процесуално правило или правила/ чл. 4, ал.1 от ЗОДОВ/, в чиято основа, освен другите им цели е заложена идеята да осигурят с точното им и своевременно прилагане -и удовлетворяване на правото по чл.6, пар.1 от Конвенцията, т.е. да не бъде нарушено. Освен това допълнително изискване за признаване на правото на обезщетение е нарушението да е достигнало някакво ниво на значимост, което противоречи на утвърден от цивилизованото общество и правовата държава стандарт и според конкретните обстоятелства на случая, засяга или няма как да не засегне субективната гледна точка на страната/ в този смисъл е практиката на ЕСПЧ/, свързана с правомерните й очаквания от делото и има или няма как да няма вредоносно върху психическото й състояние влияние / неблагоприятни изживявания от емоционално, морално и нервно-соматично естество – израз на загубено душевно спокойствие/. Искът е предявен само срещу Районен съд Павликени, а не солидарно срещу всички съдилищата, при които е постъпвало делото. Следователно преценката за наличие на нарушение в обяснения по-горе смисъл, макар и отговорността по закон да е казано, че се носи от самата държава, е ограничена само до действия или бездействия на длъжностни лица в отрязъка от време, включен в рамките на образуваното пред този съд производство, тъй-като той като посочен от ищеца ответник е субституента й - чл.7, ал.1 от ЗОДОВ. Няма нарушение на някакво процесуално правило или правила от ответника, в чиято основа, освен другите им цели, е заложена идеята да осигурят с точното им и своевременно прилагане- и удовлетворяване на правото по чл.6, пар.1 от Конвенцията. Липсва каквато и да било забава по движението, тъй-като съдиите са преценили, че е налице основание за отвод по смисъла на чл.22, ал.1, т.6 от ГПК и веднага са упражнили това неподлежащо на контрол субективно право. Дали в действителност са съществували обстоятелства, оправдаващи такава преценка е извън основанието на предявения иск/ ищецът не излага твърдения в несъгласие със съществуването им / и съдът не е длъжен да обсъжда този въпрос/ чл. 6, ал.2, вр. с чл.127, ал.1, т.4 от ГПК/. Затова решаващият правен извод е, че предявеният иск търпи санкция на отхвърляне като неоснователен. Предвид горното, съдът