Решение № 13382 от 9.7.2025 г. на Софийски районен съд по дело № 23135/2023 г.

производството по делото не следва да се прекратява, а предявеният иск следва да бъде отхвърлен. Това е така, тъй като според общоприетото в съдебната практика и в процесуалната доктрина материално-правната легитимация (за разлика от процесуалната) е въпрос по основателността, а не по допустимостта на иска. При липсата на една от комулативно изискуемите предпоставки за основателността на предявения иск е безпредметно да се установява наличието и на останалите. Това означава, че тъй като не е доказано прехвърлянето на вземания от първоначалния кредитор В. И. К. на ищеца, е безпредметно да се установява дали за В. И. К. са съществували вземания по четирите договора за парични заеми с ответника. Доколкото по делото не е доказана активната материално-правна легитимация на ищеца, предявеният от него осъдителен иск по чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД е неоснователен и като такъв следва да бъде отхвърлен. Независимо от гореизложеното следва да се посочи СЛЕДНОТО: ПЪРВО: Ищцовото дружество е търговец по смисъла на §13, т.2 ДР на ЗЗП, който по занятие като част от основната си търговска дейност придобива чрез договори за цесии потребителски права – вземания на физически лица- потребители против други търговци- заемодатели (ответника в конкретния случай), произтичащи от потребителски кредитни договори, и упражнява тези потребителски права вместо потребителите за своя сметка, без да заплаща на потребителите-цеденти целия размер на прехвърлените вземания и ограничавайки упражняването на редица други техни основни потребителски права, като например правото на достъп до съдебно решаване на потребителския спор и правото на сключване на нови потребителски договори, възлагайки им същите несъразмерни санкционни задължения за неустойки и обезщетения като търговците по договорите за парични заеми, от които произтичат прехвърлените потребителски вземания, което осъществява законовоустановения състав на нелоялна търговска практика по смисъла на чл.68г, ал.1 ЗЗП, тъй като „противоречи на изискването за добросъвестност и професионална компететност” и „променя поведението на потребителите”, а според чл.68в ЗЗП нелоялните търговски практики са ЗАБРАНЕНИ изрично. Това също обуславя нищожност на договорите за цесии, сключвани от ищеца с физически лица- потребители, какъвто е процесният договор. ВТОРО: Потребител по смисъла на §13, т.1 ДР на ЗЗП (какъвто е цедентът по процесния договор за цесия-б.с.) не може да прехвърли потребителските си вземания, възникнали на основание потребителска защита по ЗЗП и ЗПК, на търговец по смисъла на §13, т.2 ДР на ЗЗП, без да получи незабавно и изцяло стойността на прехвърленото имуществено потребителско вземане, защото обратното (както е в разглеждания случай- б.с.) означава накърняване и дерогиране на потребителската защита и НЕОСНОВАТЕЛНО ОБОГАТЯВАНЕ на търговеца – цесионер за сметка на физическото лице- потребител, което се лишава изцяло или отчасти от потребителското вземане, прехвърлено в патримониума на търговеца, без да получи еквивалентна нарсрещна престация. Недопустимо е безвъзмездно прехвърляне на потребителско вземане от потребител на търговец (както е на практика в конкретния случай), защото това означава дерогиране на потребителската защита на цедента. Потребителските права се предоставят на физическото лице- потребител с оглед неговите особености, посочени в закона, с цел да му осигурят защита в качеството му на икономически по-слабата страна по договорното правоотношение с търговеца. Според правната доктрина вземанията, които са възникнали с оглед особености на техния титуляр, са НЕПРЕХВЪРЛЯЕМИ по своето естество и не могат да бъдат предмет на договор за цесия според изричната разпоредба на чл.99, ал.1, предл.3 ЗЗД. Това е самостоятелно основание за нищожност на договорите за цесия, сключвани от ищеца с физически лица-потребители, какъвто е и процесният договор. ТРЕТО: Недопустимо е търговец по §13, т.2 ЗЗП (ищецът) да упражнява чужди потребителски права срещу друг търговец по §13, т.2 ЗЗП (ответникът), позовавайки се на нарушена потребителска защита по договори за потребителски кредити на физически лица- потребители, цеденти по договори за цесия, които сами по себе си съдържат неравноправни клаузи, нарушаващи потребителските права на същите физически лица – потребители. Казано опростено: Ищецът като търговец претендира защита на потребителските права на физически лица по кредитните им договори с друг търговец - ответника, след като е сключил със същите тези лица също толкова неравноправни потребителски договори за цесии. Това е както правно, така и житейски недопустимо. Поради посочените причини предявеният частичен осъдителен иск по чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД е неоснователен и следва да бъде отхвърлен. Относно разноските по делото: На ищеца не следва да бъдат присъдени разноски, тъй като искът се отхвърля. На основание чл.78, ал.3 ГПК ГПК на ответника следва да бъдат присъдени направените от него разноски по настоящото дело, представляващи платените депозит за съдебно-счетоводната експертиза (600 лв) и адвокатско възнаграждение за иска по настоящото дело ( 1269, 15 лв по представения Договор за правна защита и съдействие от 05.01.2023г. като част от общо уговореното възнаграждение за представителство по всички първоначални искове– 11 640 лв с ДДС, пропорционална на размера на иска по настоящото дело) Предявеното от ищеца възражение за прекомерност на платения от ответника адвокатски хонорар (чл.78, ал.5 ГПК) е неоснователно, тъй като това адвокатско възнаграждение (1 269, 15 лв с ДДС ) е съизмеримо с минимума по чл.7, ал.2 от Наредба № 1/2004г. на ВАС и съответства на правната и на фактическата сложност на иска. За съда не съществува задължение винаги при възражение по чл.78, ал.5 ГПК от едната страна да намалява платеното от другата страна адвокатско възнаграждение до минимума по Наредба № 1/2004г. на ВАС. Размерът на адвокатското възнаграждение се определя с договор между адвоката и неговия клиент (чл.36, ал.2, изр.1 ЗА), а не от другата страна по съдебното дело чрез предявяване на възражение по чл.78, ал.5 ГПК. Съдът не е обвързан от възражението по чл.78, ал.5 ГПК и не е задължен винаги при предявяване на такова възражение да намалява размера на адвокатското възнаграждение, платено от другата страна, до минимално изискуемия размер. Да се приеме това, означава да се наложи практика, според която адвокатският хонорар трябва да е винаги в минималния размер по Наредба № 1/2004г. на ВАС, което противоречи на изричната разпоредба на чл.36, ал.2, изр.1 ЗА и на договорната автономия по чл.9 ЗЗД. Съдът има право да намали рамера на платеното от едната страна адвокатско възнаграждение само при съществено несъответствие между него и сложността на делото, отразена в размера на исковете, в техния предмет и др. В конкретния случай това не е налице. Отделно следва да се отбележи, че към датата на приключване на устните състезания по настоящото дело – 09.04.2025г. Наредба № 1 /2004г. на ВАдвС не е задължителна за съда. Водим от гореизложеното СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 68 СЪСТАВ