РЕШЕНИЕ

№ 663

гр. Стара Загора, 05.07.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, V-ТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на четиринадесети април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Ваня Тенева при участието на секретаря Ивелина Б. Костова като разгледа докладваното от Ваня Тенева Гражданско дело № 20255530100020 по описа за 2025 година Предявени са обективно кумулативно съединени установителни и осъдителни искове както следва: 1/ с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 146, ал. 1 ЗЗП и чл. 22 ЗПК /установителен иск за прогласяване недействителността на договор за потребителски кредит профи кредит Стандарт № 30037167103/31.05.2019 г. /в евентуалност претендира за нищожни следните клаузи: т. VI от договор за потребителски кредит профи кредит Стандарт № 30037167103/31.05.2019 г., споразумение за пакет „допълнителни услуги“ и 2/ с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД /осъдителен иск за връщане на дадено без основание/ за заплащане на сумата от общо 1776, 30 лв. /след изменение на иска по реда на чл. 214 ГПК/ представляваща недължимо платени суми извън чистата стойност на главницата по договор за потребителски кредит профи кредит Стандарт № 30037167103/31.05.2019 г. Ищцата Е. А. И. твърди в исковата си молба, че между нея, в качеството й на заемополучател, и “Профи Кредит България” ЕООД, в качеството на заемател, бил сключен Договор за потребителски кредит „ПРОФИ КРЕДИТ СТАНДАРТ“ № №30037167103.

По силата на този договор, последният следвало да предостави заемни средства в размер на 1000 лева на ищцата, а тя се задължавала да ги възстанови, ведно с възнаградителна лихва.

Съгласно договора годишния лихвен процент на заема бил 38.30%, а годишния процент на разходите бил 45.00%. Уговореният срок на договора бил 24 месеца. Процесният договор за кредит бил потребителски по своя характер, поради което били приложими разпоредбите на ЗПК и ЗЗП.

Договорено било, че ищцата дължи възнаграждение за закупен пакет допълнителни услуги на стойност 1237, 68 лева и вноска по това задължение в размер на 51, 57 лева. Така общият дълг на ищцата бил 2654, 27 лева и общ размер на вноската 110, 61 лева.

Със сключеното споразумение за пакет допълнителни услуги страните се договорили, че при поискване от клиента кредиторът предоставя следните допълнителни услуги: приоритетно разглеждане и изплащане на потребителския кредит; възможност за отлагане на определен брой погасителни вноски; възможност за намаляване на определен брой погасителни вноски; възможност за смяна на деня на падежа; улеснена процедура за получаване на допълнителни парични средства.

Ищцата твърди, че е заплатила цялата сума от 2654, 27 лева на различни вноски, като посочва датите на част от плащанията, за които пази платежни документи.

Ищцата счита, че целият договор за потребителски кредит е нищожен поради противоречие със закона - чл. 22 от ЗПК вр. с чл. 11 ал. 1 т. 10 вр. с чл. 19 ал. 4 от ЗПК.

Възнаграждението по закупения пакет за допълнителни услуги на стойност 1237, 68 лева не бил включен в обявения от кредитора ГПР в нарушение на закона. Освен това Договорът за допълнителни услуги се явявал недействителен и всички вземания по него не съществуват. При включване на възнаграждението по пакета за допълнителни услуги, то реалният ГПР би бил многократно повече и би надвишавал максималния размер на ГПР по чл. 19 ал. 4 от ГПК.

Това от своя страна водело до нищожност на целия договор за потребителски кредит. Позовава се на практика на СЕС и ВКС.

На следващо място излага съображения за недействителност на клаузи от договора и споразумението към него.

Поради противоречие с императивните законови разпоредби, уговорката, която предвиждала потребителят да заплати възнаграждение за закупен допълнителен пакет услуги, с цел кредиторът да си набави допълнителни плащания извън предвидените в закона се явявала нищожна.

Счита, че договарянето на други плащания като допълнителни такси и фиксирани по размер разходи, представлява заобикаляне на закона. Така услугата по пакет от допълнителни услуги касае управление на кредита по см. на чл. 10а, ал.2 от ЗПК, но не и допълнителна услуга. Още повече, че размерът на претендираната цена за предоставената услуга е несъизмеримо по – голям от лихвата за забава, която би се дължала при забава на плащане на отделна погасителна вноска. Така кредиторът си осигурявал допълнително възнаграждение в размер на повече от 100% от предоставената главница срещу минимални облекчения за кредитополучателя, което води до нищожност на клаузата, поради неравноправност.

Сочи, че при сключване на процесния договор за потребителски кредит и чрез предвиждане на вноски за допълнителни услуги, което било свързано с допълнителни разходи за потребителя за заплащането им, била заобиколена императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, ограничаваща максималния размер на годишния процент на разходите по кредита.

Искането е да се признае за установено, че Договор за потребителски кредит „ПРОФИ КРЕДИТ СТАНДАРТ“ № 30037167103, сключен между „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, и Е. А. И., е изцяло недействителен, поради противоречие с императивните разпоредби на ЗПК и ЗЗП. В хипотезата на евентуалност, а в случай, че съдът не прецени, че целият договор е недействителен, да се признае за установено, че клаузите на т.VI Параметри по сключения между „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, и Е. А. И., Договор за потребителски кредит „ПРОФИ КРЕДИТ СТАНДАРТ“ № 30037167103 и Споразумение за предоставяне на пакет допълнителни услуги по сключения между „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, и Е. А. И., Договор за потребителски кредит „ПРОФИ КРЕДИТ СТАНДАРТ“ № 30037167103, са нищожни. Отправено е и искане да се осъди ответника да заплати на ищеца на основание чл. 55 от ЗЗД недължимо платените суми в размер на 1 654.27 лева /сумата от 1237.68 лв. - възнаграждение по закупения пакет допълнителни услуги и сумата от 416.59 лв. - възнаградителна лихва/ във връзка с Договор за потребителски кредит „ПРОФИ КРЕДИТ СТАНДАРТ“ № 30037167103. Претендира разноски.

В срока по чл. 131 ГПК по делото е постъпил писмен отговор от ответника, в който заявява, че счита предявения установителен иск за недопустим. Ответникът твърди, че разпоредбата на чл. 10, ал. 1 от ЗПК регламентирала договорът да бил сключен по ясен и разбираем начин, като всички негови елементи се представяли с еднакъв по вид, формат и размер шрифт. В случая представеният по делото договор за кредит не бил сключен в противоречие с цитираното законово изискване. Изложеното обосновавало извод, че процесният договор бил действителен като сключен според повелителните норми на чл. 10, чл. 11 и чл. 22 от ЗПК. Сочи, че в съответствие с чл. 11, ал. 1, т. 7 от ЗПК в процесния договор била посочена общата дължима сума по кредита, сборувана от отделните стойности на предоставената заемна сума и дължимата за периода на договора възнаградителна лихва. Отделно било посочено общото задължение по кредита и по закупени допълнителни услуги, в която сума била включена дължимата обща сума по кредита и стойността на закупените допълнителни услуги. На ищеца бил предоставен и погасителен план съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски, като всички документи били подписани от ищеца. Нормата на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК разпореждала, че при посочване на годишния процент на разходите следвало да се посочат допускания, използвани при изчисляване на ГПР по определения в Приложение № 1 начин, следвало да се тълкува в смисъл посочване на онези допускания, които биха довели до промяна в ГПР. Чл. 19, ал. 4 от ЗПК не установявал забрана за постигане на определен правен резултат, а регламентира задължителните изисквания, на които следва да отговаря формата и съдържанието на договора. В случая при сключването на процесния договор тези изисквания били спазени. Въз основа на горното се считали за неоснователни и твърденията на ищеца, че възнаграждението за предоставената допълнителна услуга представлявало печалба за кредитора, надбавка към главницата, поради което следвало да се включи в ГПР, като по този начин се достигало до резултата липсващ ГПР. Счита за неправилни доводите на ищецът, че с уговарянето на допълнителната услуга се цели заобикаляне на разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК тъй като възнаграждението по същия представлявало скрит разход за кредитора. Относно параметрите и условията, свързани с допълнителните услуги, ответникът твърди, че били ясно определени на първо място в допълнителната преддоговорна информация предоставена на ищеца. Т.е. същият е бил наясно с параметрите на допълнителни услуги, вкл. разходите, които щял да има във връзка с тях, в случай че поискал такива, още преди подписване на договора за потребителски кредит. Отделно от това, в раздел VI от ДПК, детайлно и много подробно били описани условията, размера на възнаграждението и услугите, а клиентът още от първоначалния момент на кандидатстването си за потребителски кредит от компанията е бил наясно и бил разполагал с цялата информация относно параметрите както на кредита, така и на допълнителните услуги и на възнаградителната лихва. Видно от съдържанието на процесния ДПК, ищецът сам бил пожелал да се възползва от предоставяне на незадължителни допълнителни услуги. Предвид горното моли съда да се произнесе с решение, с което да отхвърли изцяло предявения от ищеца иск като неоснователен и недоказан. Претендира разноски по делото, включително юрисконсултско възнаграждение. Прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на процесуалния представител на ищеца. В случай, че двете страни по делото бъдат осъдени на разноски, съобразно уважената част на предявените искове, моли съдът да направи прихващане на присъдените разноски.

В открито съдебно заседание, ищецът, редовно призован, не се явява и не се представлява. Депозира молба, чрез процесуален представител - адвокат с която заявява, че поддържа исковата молба и няма възражения по доклада. Моли съда да уважи предявените искове и да му присъди направените разноски. По искане на ищеца е допуснато изменение на иска, като същият е увеличен от 1654, 27 лева на 1776, 30 лева.

В открито съдебно заседание ответникът редовно призован, не се явява и не се представлява. Депозира молба, с която моли за отхвърляне на исковете и претендира разноски. Отправя възражение за прекомерност на адвокатския хонорар.

Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, намери за установено следното от фактическа страна:

От изявленията на страните в исковата молба и отговора на исковата молба се установява, че между тях не са спорни следните обстоятелства: 1) че между „Профи кредит България“ ЕООД, като кредитодател и ищцата Е. А. И., като кредитополучател, е сключен договор за потребителски кредит профи кредит Стандарт № 30037167103/31.05.2019 г. /л. 9, л. 38 и л. 50 от делото/, 2) сумата по кредита е реално предоставена от кредитора и усвоена от длъжника.

На същата дата е подписано и Споразумение за предоставяне на пакет допълнителни услуги /л. 10, л.39 и л. 51 от делото/. При изчисляване на ГПР от 45, 00 % е включена единствено възнаградителната лихва, като при това изчисляване не е включено възнаграждението за допълнителни услуги, тоест в стойността на ГПР не е включено възнаграждението за пакет допълнителни услуги – така изрично отговор на исковата молба, вкл. отговор на въпрос 1 и 2 от заключението на съдебно-счетоводната експертиза.

По силата сключения потребителски договор „Профи кредит България“ ЕООД се е задължило да предостави сумата от 1 000 лв. за срок от 24 месеца, при годишен фиксиран лихвен процент 38, 30 %, на ден 0, 11% и годишен процент на разходите от 45, 00 %. Месечният размер на вноската по кредита е 59, 04 лв., а общата дължима сума 1416, 59 лв. Към тази сума и във връзка с избрания пакет от допълнителни услуги, е прибавена цената на допълнителната услуга в размер на 1237, 68 лв., дължима на 24 месечни вноски в размер на 51, 57 лв. месечно. По този начин общият размер на дължимата сума, която следвало да бъде платена възлиза на 2654, 27 лв., платима на 24 месечни вноски в размер на 110, 61 лв. всяка, до 15-то число на месеца. Съгласно чл. 12.1 от Общите условия /л. 13-17, л.40-45 и л. 52-57 от делото/, в случай че клиентът просрочи плащане на месечна вноска, кредиторът начислява лихва за забава в размер на основния лихвен процент +10% годишно, изчислена за всеки ден забава върху размера на просроченото плащане.

Към договора е приложен погасителен план /л. 11, 46 и 58 от делото/, в който всяка месечна погасителна вноска е опредЕ. по размер, формиран, като сбор от главница, лихва и вноска по закупения пакет. Договорът за кредит е двустранно подписан ищцата и ответника, които са декларирали, че са запознати преди сключването му с приложимите към него общи условия, приемат ги и се задължават да ги спазват, че са съгласни съществените условия по договора за потребителски кредит да се уговарят с общите условия, че промени в тях могат да се извършват при условията и предпоставките на общите условия и имат действие по отношение на клиента след изменението им от кредитора и при липсата на изрично несъгласие на който и да е от тях, след като предварително и по подходящ начин бъдат запознати от кредитора с новите общи условия, както и че новите общи условия влизат в сила и клиентът се счита уведомен за тях с обявяването им на интернет страницата или на общодостъпно място в офисите на кредитора. Декларирал, че са му предоставени безвъзмездно, на хартиен носител, в ясна и разбираема форма на български език-информация във формата на Стандартен европейски формуляр; разяснения, които са му дали възможност да прецени доколко предлагания договор за потребителски кредит съответства на финансовото състояние; разяснение на преддоговорната информация, основните характеристики на предлаганите продукти, въздействието, което могат да окажат върху тях, в това число и последиците в случай на просрочени плащания; разяснения на пакета от допълнителни услуги, които кредиторът може да предостави на клиента и по искане на клиента, въздействието, което могат да окажат върху клиента, както и правата и задълженията на клиента и кредитора върху тях.

Приложеното към договора за потребителски кредит споразумение за предоставяне на пакет от допълнителни услуги /л. 10, 39 и 51 от делото/ има за предмет задължение на кредитора да предостави на клиента по искане на клиента и при изпълнение на посочените в ОУ изисквания, една или всички от посочените услуги, изразяващи се в: 1./ приоритетно разглеждане и изплащане на потребителския кредит без посочени допълнителни подробности, конкретизации, основания, времеви отрязък и условия; 2./ възможност за отлагане плащането на определен брой погасителни вноски-също без посочени изисквания за реализиране на тази възможност, условия, параметри и конкретизация, дали се касае за еднократност от упражняването й или повече и други; 3./ възможност за намаляване на определен брой погасителни вноски също без посочена всякаква конкретика, условия и изисквания на които да отговаря потребителя; 4./ възможност за смяна на дата на падеж без конкретика-колко пъти може да се възползва потребителя от нея и за какъв период от време или се касае за еднократност, най-ранен и най-късен момент за възползване от услугата; 5./ улеснена процедура за получаване на допълнителни парични средства.

В приложените към договора Общи условия, неразделна част от него, като титуляр на вземането е посочен клиентът. На него е следвало да бъде предоставена заемната сума и него чл. 6.1 сочи като задължен да я върне. За него възниква задължението за заплащане на договорна лихва, той е този който избира начина на погасяване на задължението и датата на погасителните вноски. За него възниква правото да се откаже от договора в четиринадесет дневен срок от сключването му.

От заключението на вещото лице по приетата по делото съдебно- счетоводна експертиза, която съдът кредитира като компетентно изготвена, се установява, че при включване на възнаграждението по пакета допълнителни услуги ГПР бил в размер на 234% /отговор на въпрос 3/, като възнаграждението не е било включено /отговор на въпрос 1 и 2/.

От представената от ответника справка имаща характер на съдебно признание /л. 76 от делото/ се установява, че ищцата е заплатила общо сумата от 2776, 30 лв. във връзка с договора за кредит и пакета допълнителни услуги /така и разписки за плащане, л. 18-20 от делото/.

При така установената фактическа обстановка, съдът прави следните правни изводи:

„Профи кредит“ ЕООД представлява финансова институция по смисъла на чл. 3, ал. 2 от ЗКИ, поради което може да отпуска заеми със средства, които не са набавени чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства, което е налице в случая. Това определя дружеството като кредитор по смисъла на чл. 9, ал. 4 ЗПК.

1/ По иска с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 146, ал. 1 ЗЗП и чл. 22 ЗПК /установителен иск за нищожност/ за прогласяване недействителността на договор за потребителски кредит профи кредит Стандарт № 30037167103/31.05.2019 г.:

Съгласно чл. 7 ал. 3 от ГПК съдът следи служебно за неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител, съответно за тяхната нищожност на основание чл. 146 от ЗЗП т.е. независимо от наведените доводи за нищожност от потребителя, съдът извършва самостоятелна и всеобхватна проверка за клаузите, засягащи потребителски права, която може да доведе до извод за нищожност на клаузите в потребителски договори, а оттам и до недействителност на процесните договори.

В Тълкувателно решение № 1 от 2020г. от 27.04.2022г. е прието, че съдът е длъжен да се произнесе в мотивите на решението по нищожността на правни сделки или на отделни клаузи от тях, които са от значение за решаване на правния спор, дори и без да е направено възражение от заинтересованата страна, ако нищожността произтича пряко от сделката или от събраните по делото доказателства.

Съгласно чл. 22 ЗПК, във вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит е недействителен, ако в същия не е посочен годишен процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя.

Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.

Съобразно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, „Общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и поспециално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси“.

Предвид изложеното, то е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи.

При постановяване на съдебното решение настоящият съд споделя съдебната практика на Старозагорски окръжен съд /гражданско и търговско отделение/, вкл. и други съдилища постановена вече по същите правни спорове относно потребителски кредити на „Профи кредит България“ ЕООД при подобни параметри на потребителските кредити и еднакви договорни клаузи обективирана напр. в решение № 331/18.11.2022 г. на Старозагорски окръжен съд по в.т.д. № 393/2022 г., решение № 340/24.11.2022 г. на Старозагорски окръжен съд по в.т.д. № 414/2022 г., решение № 71/24.02.2023 г. на Старозагорски окръжен съд по в.т.д. № 492/2022 г., определение № 812/16.06.2023 г. на Старозагорски окръжен съд по в.ч.гр.д. № 423/2023 г., определение № 1033/24.08.2023 г. на Старозагорски окръжен съд по в.ч.гр.д. № 563/2023 г., решение № 560/02.05.2023 г. на Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. № 547/2023 г., решение № 584/04.05.2023 г. на Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. № 357/2023 г., решение № 730/31.05.2023 г. на Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. № 1067/2023 г., решение № 799/14.06.2023 г. на Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. № 1065/2023 г., решение № 825/19.06.2023 г. на Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. № 1042/2023 г., решение № 1029/11.07.2023 г. на Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. № 1130/2023 г., в които е приета нищожност на такива договори за потребителски кредити с кредитодател „Профи кредит България“ ЕООД, вкл. по отношение на пакета допълнителни услуги и поради това констатира, че процесният договор за кредит е нищожен поради следното:

В нарушение на изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, в съдържанието на договора за кредит относно ГПР, не са посочени, и взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите, по определения в приложение № 1 към чл. 19, ал. 2 ЗПК начин.

Съгласно нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, договорът за потребителски кредит трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя като се вземат предвид допусканията, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по начина, посочен в Приложение към договора, който не е представен по делото.

Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите отразява разходите по кредита за потребителя – настоящи и бъдещи, преки и косвени, комисионни и възнаграждения от всякакъв вид, включително и за посредници, които се изразяват като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, а във втората алинея от обсъждания текст е указано, че ГПР се изчислява по формула съгласно Приложение 1 към Закона.

Настоящият съд счита, че в случая липсва ясно разписана методика на формиране на годишния процент на разходите по кредита /кои компоненти точно са включени в него и как се формира посочения в договора ГПР от 45, 00%. Известно неконкретизирано посочване се съдържа само в т. 5 на общите му условия, но те не са част от задължителното съдържание на договора за кредит съгласно чл. 11, ал. 1 ЗПК, независимо че съгласно чл. 11, ал. 2 ЗПК, общите условия са неразделна част от договора за потребителски кредит и всяка страница се подписва от страните по договора. В крайна сметка, очевидно законодателят е предвидил императивно едно задължително съдържание на договора за потребителския кредит, което следва да е налице в самия него, съответно и да касае конкретния договор с конкретния потребител на тази услуга. Колкото до общите условия, те по дефиниция са приложими към всички договори от този тип и не би следвало клаузи и условия, касаещи конкретния потребител, да се съдържат в тях, вместо в самия договор. В тази връзка, в съдържанието на процесния договор за кредит не е посочено и наличието или липсата на право на отказ на потребителя от договора, срокът, в който това право може да бъде упражнено, както и другите условия за неговото упражняване, включително информация за задължението на потребителя да погаси усвоената главница и лихвата съгласно чл. 29, ал. 4 и 6 ЗПК, както императивно изисква нормата на чл. 11, ал. 1, т. 20 ЗПК. Такова право е посочено само в т. 7 от общите условия, но последните, макар и да са неразделна част от договора съгласно чл. 11, ал. 2 ЗПК, в случая не са част от съдържанието му по чл. 11, ал. 1 ЗПК - така изцяло актуалната практика на Старозагорски окръжен съд по идентични договори на ищеца „Профи кредит“ ЕООД обективирана в решение № 71/24.02.2023 г. на Старозагорски окръжен съд по в.т.д. № 492/2022 г., решение № 331/18.11.2022 г. на Старозагорски окръжен съд по в.т.д. № 393/2022 г., решение № 41/26.07.2021 г. на Старозагорски окръжен съд по в.т.д. № 1128/2021 г., решение № 260205/19.05.2021 г. на Старозагорски окръжен съд по в. т. д. № 1038/2021 г., решение № 825/19.06.2023 г. на Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. № 1042/2023 г. В случая, акцентът се поставя не само върху факта, че в тежест на потребителя се възлага заплащането на допълнително възнаграждение за ползвания финансов ресурс, но и върху обстоятелството, че ако това обстоятелство му бе известно /чрез изначалното му включване в разходите по кредита/, то той не би сключил договора. Всичко това поставя потребителя в подчертано неравностойно положение спрямо кредитора и на практика няма информация колко точно /като сума в лева/ е оскъпяването му по кредита.

Видно от представения Договор за потребителски кредит, годишният процент разходи е представен като краен процент – 45, 00 %, но в него не са посочени по вид и размер всички разходи, от които се формира ГПР, така както са описани в разпоредбата на чл. 19 ал. 1 от ЗПК. Не е ясна методиката на формиране годишния процент на разходите по кредита, кои компоненти точно са включени в него и как се формира посочения в договора ГПР. Всъщност в самия отговор на исковата молба ответникът признава, че в ГПР не е включено възнаграждението за предоставен пакет допълнителни услуги.

Посочването на размера на ГПР в договора за потребителски кредит е необходимо, защото дава на потребителя ясна представа за реалната цена на финансовата услуга и му позволява да прецени икономическите последици от сключване на договора. Ето защо е нарушена императивната разпоредба на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК - в този смисъл Решение № 420 от 21.12.2023г. по в.т.д. № 369/2023г. на ОС Стара Загора.

Следва да се има предвид и съдебната практика на СЕС, която приема, че в договора за потребителски кредит следва да е ясно разписана методиката за изчисляване на ГПР и данните въз основа на които е направено това изчисляване. Неспазването на тези изисквания и посочването на неверен ГПР засяга два от съществените принципа, на които се гради правото на ЕС – лоялна конкуренция и защитата на потребителите, поради което това нарушение е съществено и следва да води до недействителност на целия договор по смисъла на чл. 22 ЗПК.

Ясното посочване на ГПР не е самоцел, а помага потребителя да направи информиран избор кой кредитен продукт да избере и е пречка пред развитието на нелоялна конкуренция и заблуждаващи търговски практики.

В едно от най-новите тълкувателни решения на СЕС по преюдициално запитване на български съд, а именно дело C‑714/22г - СЕС постанови, че не само липсата или неясното посочване на годишен процент на разходите (ГПР) в договора за потребителски кредит, но и неточното му обявяване – без да са включени всички разходи, води до нищожност и длъжникът връща само главницата по заема, без лихви и разноски.

По делото са поставени следните два въпроса:

• Следва ли чл. 10, пар. 2, буква „ж“ от Директива [2008/48] да се тълкува в смисъл, че неправилното посочване на [ГПР] в договор за кредит, сключен между търговец и потребител - кредитополучател, следва да се приеме за липса на посочване на [ГПР] в договора за кредит и националният съд да приложи последиците на вътрешното си право, предвидени за непосочване на [ГПР] в договор за потребителски кредит? - Следва ли чл. 22, пар. 4 от Директива [2008/48] да се тълкува в смисъл, че предвидена от националния законодател санкция нищожност на договора за потребителски кредит, при която се връща само отпуснатата главница, е пропорционална за случаите, в които договор за потребителски кредит не съдържа точно посочване на [ГПР]? На тези въпроси СЕС е отговорил, че член 10, параграф 2, буква ж) и член 23 от Директива 2008/48 трябва да се тълкуват в смисъл, че когато в договор за потребителски кредит не е посочен ГПР, включващ всички предвидени в член 3, буква ж) от тази директива разходи, посочените разпоредби допускат този договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем главница. Също така посочването на ГПР, който не отразява точно всички тези разходи, лишава потребителя от възможността да определи обхвата на своето задължение по същия начин както непосочването на този процент.

Следователно санкция, изразяваща се в лишаване на кредитора от правото му на лихви и разноски при посочване на ГПР, който не включва всички споменати разходи, отразява тежестта на такова нарушение и има възпиращ и пропорционален характер.

В мотивите си СЕС припомня следното: Съгласно член 10, параграф 2, буква ж) от Директива 2008/48 се предвижда, че договорът за кредит посочва по ясен и кратък начин ГПР и дължимата от потребителя обща сума, изчислени при сключването на договора за кредит.

От практиката на Съда следва, че посочването на ГПР в договора за кредит е от съществено значение, по-специално доколкото позволява на потребителя да прецени обхвата на своето задължение (вж. в този смисъл решение от 9 ноември 2016 г., Home Credit Slovakia, C‑42/15, EU: C: 2016: 842, т. 67 и 70).

Предвид същественото значение, което посочването на ГПР в такъв договор има за потребителя, Съдът e постановил, че националният съд може служебно да прилага национална правна уредба, която предвижда, че при непосочване на ГПР предоставеният кредит се счита за освободен от лихви и разноски (вж. в този смисъл определение от 16 ноември 2010 г., Pohotovosť, C‑76/10, EU: C: 2010: 685, т. 77).

В конкретния случай с оглед на съществения характер на посочването на ГПР в договор за потребителски кредит, за да даде възможност на потребителите да се запознаят с правата и задълженията си, както и с оглед на изискването при изчисляването на този процент да се включат всички разходи по член 3, буква ж) от Директива 2008/48, следва да се приеме, че посочването на ГПР, който не отразява точно всички тези разходи, лишава потребителя от възможността да определи обхвата на своето задължение по същия начин както непосочването на този процент.

Следователно санкция, изразяваща се в лишаване на кредитора от правото му на лихви и разноски при посочване на ГПР, който не включва всички споменати разходи, отразява тежестта на такова нарушение и има възпиращ и пропорционален характер.

С Решение № 50013 от 5.08.2024 г. по т. д. № 1646/2022 г., II т. о., ТК ВКС е отговорил, че установената недействителност (нищожност) на съществен елемент от императивно уреденото съдържание на договора за потребителски кредит, попадащ в изброените в разпоредбата на чл. 22 ЗПК, в частност на посочените в договора ГЛП или ГПР съгласно изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК, се приравнява на неговата липса и поради това води до недействителност на договора за потребителски кредит.

В случая е посочен ГПР, който само формално отговаря на законовите изисквания и в тази връзка е налице заблуждаваща търговска практика - в решение № 730/31.05.2023 г. на Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. № 1067/2023 г., решение № 799/14.06.2023 г. на Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. № 1065/2023 г. се сочи, че размерът на посочения в договора ГПР не съответства на действителния такъв съобразно поетите от потребителя задължения.

Съгласно чл.19, ал.1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, а съгласно §1, т.1 от ДР на ЗПК „общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит. В случая кредитополучателят се е задължил да заплати възнаграждение за два пакета допълнителни услуги /приоритетно разглеждане и изплащане на кредита; промяна на погасителния план/. Това възнаграждение се начислява и заплаща заедно с месечните вноски по кредита. Очевидно е че посоченият ГПК не включва и тези разходи, т.к. с тях общия размер на сумата, която следва да се заплати надвишава заемната сума. Тези разходите за свързани с договора за кредит и съобразно чл.19, ал.1 от ЗПК и §1, т.1 от ДР на ЗПК е следвало да бъдат включени при изчисляването му.

В резултат на неточното посочване на прилагания ГПР потребителят е въведен в заблуждение относно действителната цена на кредита, което съставлява нелоялна и заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО. Договорът за кредит реално не съдържа посочване на ГПР, поради което не отговаря на изискванията на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, поради което и съгл. чл.22 от ЗПК се явява недействителен - така и определение № 50685/30.09.2022г., на ВКС по гр.д. № 578/2022 г., III г.о. В решение № 1029/11.07.2023 г. на Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. № 1130/2023 г. се сочи още, че некоректният ГПР води до завишаване на общия размер на кредита /чл. 11, т. 7/ и лихвения процент по кредита /чл. 11, т. 9/.

Налице е и нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК - в решение № 340/24.11.2022 г. на Старозагорски окръжен съд по в.т.д. № 414/2022 г., се сочи, че уговореното възнаграждение за пакет допълнителни услуги, се дължи за приоритетно разглеждане и изплащане на потребителския кредит, възможност за отлагане на определен брой погасителни вноски, възможност за намаляване на определен брой погасителни вноски, възможност за смяна на дата на падеж. Тези разпоредби от договора противоречат на посочената норма на закона – чл. 10а ЗПК, което означава, че са неравноправни по смисъла на ЗЗП, тъй като облагодетелстват кредитора, като предвиждат получаването на такса, която не се допуска от закона, без да е гарантирано изпълнението на насрещно задължение. Няма и доказателства услугите, за които да се дължи допълнителна такса, да са предоставени. Ето защо тази клауза е нищожна поради липса на основание и съгласие на страните. Ако въобще става дума за предоставяне на каквито и да било допълнителни услуги, то те следва да бъдат включени в ГПР, тъй като това са възнаграждения по самия договор за кредит – чл. 19, ал. 1 ЗПК. В случая това не е сторено и по този начин, заобикаляйки закона, се постига ГПР, по-голям от петкратния размер на законната лихва. В договора трябва да се посочи размера на лихвения процент, като в конкретната хипотеза в този процент трябва да е включена и таксата за услуги, която е сигурна печалба за кредитора. При сключването на договора всъщност не се дава възможност на длъжника да избегне плащането на възнаграждение за пакета допълнителни услуги, доколкото същите са неразделна част от договора, от погасителния план и от общите условия на дружеството /бланките са типови образци/. След като това е така, във всички случаи вземането за възнаграждение за тези услуги ще възникне в сферата на кредитора. То затова е уговорено и като сигурна част от дълга, като следва да се заплаща разсрочено, заедно с всяка погасителна вноска. След като това е така, налага се извод, че договорът за заем противоречи на част от императивните постановки на ЗПК. В случая следва да се приложи чл. 21, ал. 1 ЗПК, който гласи, че всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна.

Според вещото лице и признанията на самия ответник при изчисляване на годишния процент на разходите не са включени плащанията за допълнителни услуги, посочени в Споразумението за предоставяне на пакет от допълнителни услуги. Според ССЕ, ако се приеме, че възнаграждението за допълнителни услуги е част от плащанията по Договора за потребителски кредит и същото не попада сред изключенията по чл. 19, ал. 3, т. 2 ЗПК, то тогава годишния процент на разходите ще възлиза не на 45, 00%, а на 234%. - следователно годишният лихвен процент няма да е 45, 00%, както е записано, а следва да е по-голяма число от 234%, ако в него участва и вземането от общо 1237, 68 лв., формално уговорено като допълнително възнаграждение.

Нарушен е чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, тъй като не е посочен реалният годишен лихвен процент.

Освен това, доколкото лихвата е част от ГПР, е следвало да се посочи и друг размер на ГПР, различен от този в договора. В този размер следва да участва и сумата от 1237, 68 лева, изразена като процент. Това не е сторено, поради което е нарушена нормата на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК. В решение № 560/02.05.2023 г. на Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. № 547/2023 г. /вж. и решение № 584/04.05.2023 г. на Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. № 357/2023 г./ се сочи още, че в общата дължима сума по договора не е включено плащането за допълнителни услуги, което е задължително съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК. В случай, че бе включен същият би надхвърлил законовото ограничение, вземайки предвид сегашния му размер – 45, 00%, защото е в размер на 234%. – така решение № 260205/19.05.2021 г. на Старозагорски окръжен съд по в.т.д. № 1038/2021 г. Посочените в договора за заем по-ниски стойности, представляват невярна информация и следва да се окачестви като нелоялна и по-конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68г, ал. 4 от ЗЗП във вр. с чл. 68д, ал. 1 от ЗЗП. Тя подвежда потребителя относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК и изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и не му позволява да прецени реалните икономически последици от сключването на договора. ГПР не се уговаря между страните. Той представлява стойност, която се изчислява съгласно изискванията на Приложение 1 от ЗПК, въз основа на уговорените плащания. Посочването на стойност по-малка от действителната съставлява нарушение на законовата разпоредба. Не е ясно по какъв начин е формиран ГПР, неясни са елементите, които включва. Видно е от съдържанието на договора, че са записани конкретни възнаграждения за закупен пакет допълнителни услуги. На следващия ред е записано, че: „Размерът на вноската по закупената допълнителна/и услуга/и е 51, 57 лв. и е дължима заедно с месечната погасителна вноска по кредита“. Същата сума е описана в Погасителния план към Договора за потребителски кредит, като общият размер на месечна вноска е сбор от размера на вноската по кредита и размера на вноската по закупена допълнителна/и услуга/и. Начисляването на допълнителни суми, свързани с управлението и усвояването на кредита противоречи на нормата на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК, тъй като съставляват разход, присъщ за основния предмет на договора. Този вид дейност на кредитора се компенсира и отчита при определяне размера на възнаградителната лихва, чийто ценообразуващ елемент е. Целта на посочената договорна клауза е да послужи като допълнително възнаграждение за кредитора за предоставянето на сумата /т. нар. скрита възнаградителна лихва/, уговорена в противоречие с добрите нрави /принципите на справедливостта в гражданските и търговските отношения/ и с разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Обстоятелството, че длъжникът се бил запознал със Стандартния европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителските кредити не променя направените изводи по делото, защото този формуляр съдържа само общи принципни положения.

В заключение ще се посочи, че въпросът с нищожността на споразумението за предоставяне на пакет допълнителни услуги не може да бъде възприето като отделен договор от договора за кредит дори и само поради обстоятелството, че възнаградителното задължение по този договор е изрично включено в параметрите на договора за кредит при формиране на дължимата от длъжниците по него сума - погасителната вноска по договора за кредит, освен главница и възнаградителна лихва, включва и парична сума по този допълнителен пакет услуги /така решение № 837/10.10.2019 г. на Бургаски окръжен съд по в.гр.д. № 1192/2019 г./. От друга страна разпоредбите на чл. 10а, ал. 1 и ал. 2 ЗПК предвиждат, че кредиторът може да събира от потребителя такси и комисионни за допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит, но не може да изисква заплащане на такси и комисионни за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. В разглеждания случай на датата на сключване на договора за потребителски кредит между страните е сключено и споразумение за предоставяне на пакет от допълнителни услуги, които, според посоченото в споразумението, се изразяват в: приоритетно разглеждане и изплащане на потребителския кредит, възможност за отлагане на определен брой погасителни вноски, възможност за намаляване на определен брой погасителни вноски, възможност за смяна на датата на падеж и улеснена процедура за получаване на допълнителни парични средства.

Въпросът, който се поставя, е дали посочените „допълнителни услуги“ представляват действия по усвояването и управление на кредита, за които кредиторът не разполага с възможността да събира отделна такса извън сумата по общите разходи по кредита /вж. легалната дефиниция по т. 1, § 1 от ДР на ЗПК/, или пък тези услуги действително не са свързани с усвояването и управлението му и тяхното заплащане не съставлява задължително условие за получаване на кредита. При извършването на тази преценка трябва да се изследва съдържанието на дължимото поведение от страна на кредитора, без съдът да кредитира безрезервно декларираното в договора за потребителски кредит, което гласи: „Профи Кредит България“ ЕООД не събира никакви такси за разглеждане и усвояване на кредита“ и „Изборът и закупуването на пакет от допълнителни услуги не е задължително условие за отпускане на потребителски кредит или за получаването му при предлаганите условия“.

Анализът на съдържанието на описаните в споразумението и т. 15 от общите условия „услуги“ налага категоричния извод, че те касаят именно усвояването /по отношение на приоритетното разглеждане и изплащане на сумата по кредита и улеснената процедура за получаване на допълнителни парични средства/ и управлението /по отношение на възможността за отлагане или намаляване на определен брой погасителни вноски и смяната на падежната дата/ на кредита. Извеждането на тези „услуги“ в самостоятелно споразумение, обективирано в отделен от договора за потребителски кредит писмен акт, не променя тяхното естество и не поражда право за кредитора да претендира отделно възнаграждение за тях, а съставлява единствено заобикаляне на закона – чл. 10а, ал. 2 от ЗПК, което следва да бъде санкционирано с нищожност на споразумението – чл. 26, ал. 1, пр. 2 от ЗЗД.

На следващо място потребителят заплаща възнаграждение не за конкретно поети от ищеца задължения, чието изпълнение е обусловено от настъпването на ясно описани условия, а само за предоставени му „възможности“, които така или иначе той има по силата на самия закон. На „възможността“ длъжникът да поиска извършването на някоя от посочените в споразумението „услуги“ не кореспондира никакво насрещно задължение на кредитора. Клауза, която поставя изпълнението на задълженията на търговеца или доставчика в зависимост от условие, чието изпълнение зависи единствено от неговата воля, е неравноправна и следователно нищожна – чл. 143, т. 3 и чл. 146, ал. 1 от ЗЗП. С това споразумение на практика длъжника е поел задължение за заплащане на възнаграждение за действия, свързани с усвояване и управление на кредита, което е забранено от закона, като с уговореното задължение за плащане на възнаграждение се нарушава и разпоредбата на чл. 19 от ЗПК относно предвидения лимит на годишния процент на разходите по кредита. В противоречие с изискванията на закона за т. н. предоставен пакет от допълнителни услуги не е формирана цена за всяка от услугите по отделно, заплащането на възнаграждението от потребителя е предвидено като предварително, а не за реално предоставени услуги. В този смисъл са нарушени и принципите на добросъвестност и справедливост при договарянето, които изискват заплащане на такса при реалното ползване на опредЕ. услуга. Изводът, който се налага е, че услуга, за която да се дължи такса не е предоставяна, липсва конкретно поето задължение в този смисъл от страна на кредитора. По делото няма данни ответникът да се е възползвал от тази допълнителна услуга. Следва да се приеме, че тази клауза е нищожна поради липса на основание и съгласие на страните. Ако въобще става дума за предоставяне на каквито и да било допълнителни услуги, то те следва да бъдат включени в ГПР, тъй като това са възнаграждения по самия договор за кредит - чл. 19, ал. 1 ЗПК. Договорено е предварително заплащане на възнаграждението от потребителя, т.е. то е дължимо само за „възможността за предоставянето“ на изброените услуги, както е посочено и в самото споразумение и без значение е дали някоя от тези услуги ще бъде използвана от потребителя. Реално, независимо, че тези услуги може да не бъдат ползвани, т.е. да не бъдат предоставени, но това в нито един момент няма да бъде обвързано с неплащане или намаляване на цената на този пакет услуги и оттам следва извод, че така уговорени клаузите поставят изпълнението на задължението на търговеца в зависимост от условие, чието изпълнение зависи единствено от неговата воля и поради това са неравноправни съгласно чл. 143, т. 3 ЗЗП. На практика се въвежда задължение за потребителя да заплати за нещо, което страната има по силата на закона, като правото да се инициира предоговаряне на срока на падежа на договора или плащане на вноските, свободата да се договори отлагане на една или повече погасителни вноски, което води до неравнопоставеност на страните, тъй като на практика излиза, че потребителят, заплаща правото си да договоря с кредитора за изменение на параметрите на сключения договор, като на потребителя не му е гарантиран определен резултат, а той зависи от волята на кредитора. Принципите на добросъвестност и справедливост при договарянето изискват потребителят да заплати такса за реалното ползване на опредЕ. услуга, а не при хипотетично ползване на такава /така решение № 963/08.11.2019 г. на Бургаски окръжен съд по в.гр.д. № 1180/2019 г., решение № 837/10.10.2019 г. на Бургаски окръжен съд по в.гр.д. № 1192/2019 г., решение № 260143/08.04.2021 г. на Старозагорски окръжен съд по в.т.д. № 1602/2020 г., решение № 511/08.11.2019 г. на Старозагорски окръжен съд по в.т.д. № 1172/2019 г., решение № 84/30.04.2019 г. на Русенски окръжен съд по в. т. д. № 77/2019 г., решение № 173/17.07.2019 г. на Русенски окръжен съд по в. т. д. № 194/2019 г., решение № 158/16.04.2019 г. на Плевенски окръжен съд по в.гр.д. № 100/2019 г., с които е прогласена нищожност на споразумение за предоставяне на пакет допълнителни услуги на същия ищец по напълно идентични договори/.

Доколкото в случая размерът на възнаграждението по пакета допълнителни услуги от общо 1237, 68 лв. е еквивалентен на над 100 % от заетата сума от 1000, 00 лв. и е предвидено да се кумулира към погасителните вноски води до скрито оскъпяване на кредита. Включено по този начин в договора, това възнаграждение по същество е добавък към възнаградителната лихва на търговеца - заемодател и го обогатява неоснователно доколкото именно лихвата би се явила цена на услугата по предоставения заем и в този смисъл би представлявала и печалбата на заемодателя. Именно възнаградителната договорна лихва обхваща печалбата на търговеца, но в случая съдът намира, че клаузата за възнаграждение по пакета допълнителни услуги от договора въвежда още един сигурен източник на доход на икономически по-силната страна. От една страна, възнаграждението е включено като падежно вземане, а от друга - същото е предвидено в размер, който е равен с предоставената сума по кредита. По този начин заобикаля и ограничението в чл. 19, ал.4 от Закона за потребителския кредит /ЗПК/ при определяне ГПР – таксата представлява над 100% от заетата сума.

Отделно от всичко изложено следва да се посочи и следното – между страните не се спори /така изрично ответникът в отговора на исковата молба сочи, че възнаграждението по пакета допълнителни услуги не е включено в ГПР/, че възнаграждението по пакета допълнителни услуги не е включено в размера на посочения ГПР /45, 00%/ от договора за потребителски кредит /а в случая се установи, че реално е 234%/, то общата дължима от потребителя сума по договора в случай на прибавяне на възнаграждението по пакета допълнителни услуги в размер на общо 1237, 68, 00 лв. не съответства на посочените размери на възнаградителна лихва /38, 30%/ и на ГПР /45, 00%/, като е нарушена и разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Това несъответствие е вероятно по причина че при изчисляването на ГПР не е включено предвиденото в чл. 6 от договора възнаграждение за пакет допълнителни услуги, като ответникът счита и излага правни съображения в тази връзка, че това възнаграждение не следва да се включва в размера на ГПР посочен в договора за заем. Тези правни съображения не се споделят от настоящия съд, тъй като както се изясни по-горе с това допълнително възнаграждение се покриват разходи, които следва да бъдат включени в ГПР, при което неговият размер би надхвърлил законовото ограничение, регламентирано в чл. 19, ал. 4 ЗПК, което води до нищожност на основание чл.19 ал.5 ЗПК.

Отделно от всичко изложено в предходния абзац следва да се подчертае, че по настоящото дело размерът на възнаграждението по пакета допълнителни услуги /1237, 68 лв./ надхвърля с 237, 68 лв. размера на главницата по договора за кредит /1000, 00 лв./ и само това е достатъчно основание да се прогласи нищожността на това споразумение, чието съществуване не отговаря нито на буквата на закона, нито на добрите нрави.

По предявените евентуални искове следва да се посочи, че доколкото бе признато, че процесният договор за потребителски кредит е изцяло нищожен, то съдът не следва да се произнася по предявените евентуални искове, с които се претендира да бъде прогласена недействителността на посочените от ищцата клаузи.

Договора за потребителски кредит към момента на подписването от страна на кредитополучателя е нямал задължителното си съдържание по чл. 11 от Закона за потребителския кредит, тъй като не са съдържали основните договорки. Ето защо договора за потребителски кредит е недействителен на основание чл. 26 ЗЗД, във вр. чл. 22 ЗПК, във вр. чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК, поради което предявеният установителен иск е основателен - така изцяло актуалната практика на Старозагорски окръжен съд напр. решение № 41/26.07.2021 г. на Старозагорски окръжен съд по в.т.д. № 1128/2021 г., решение № 260205/19.05.2021 г. на Старозагорски окръжен съд по в.т.д. № 1038/2021 г./.

2/ По иска с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД /осъдителен иск за връщане на дадено без основание/ за заплащане на сумата от 1776, 30 лв. по договор за потребителски кредит профи кредит Стандарт № 30037167103/31.05.2019 г., надплатен във връзка с договора:

Ищцата претендира на основание чл.55, ал.1 ЗЗД връщане на сумата 1776, 30 лв. - платена на несъществуващо основание предвид недействителността на договора за потребителски кредит. Съгласно нормата на чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.

В случая по изричните признания на ответника е заплатена сума в общ размер на 2776, 30 лв. при чиста стойност на главницата от 1000, 00 лв., т.е. остават надплатени 1776, 30 лв. Следователно осъдителният иск е основателен за сумата от 1776, 30 лв. представляваща разлика между заплатеното /2776, 30 лв./ и чистата главница /1000, 00 лв./, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 27.12.2024 г., до окончателното й изплащане.

По разноските:

Ищецът е сторил разноски в размер на 50 лева държавна такса по първия установителен иск и 75 лева по осъдителния иск, както и 250 лева разноски за вещо лице.

На основание чл.78, ал.1 от ГПК следва да бъде осъден ответникът да заплати на ищцата направените по делото разноски в размер на 125, 00 лв., представляващи държавна такса и 250, 00 лв. възнаграждение за вещо лице или общо 375, 00 лв. По отношение на установителния иск ищецът е останал задължен за разноски по държавната такса, тъй като тя се определя по чл. 69 ал. 1 т. 4 от ГПК, като при този изход на спора следва да бъде осъден ответника да доплати още 56 лева държавна такса по сметка на РС Стара Загора.

На процесуалния представител на ищеца се дължи адвокатско възнаграждение, което следва да бъде определено от съда съобразно разпоредбата на чл.38, ал.2 ЗА. Въведеното с посочената разпоредба правило, че съдът присъжда възнаграждение в определения от Висшия адвокатски съвет размер – този с Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за адвокатската работа, не може да бъде приложено предвид даденото тълкуване в решението на СЕС по дело C-438/22. Посочените в наредбата размери на адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като ориентир при определяне служебно на възнаграждения, но без да са обвързващи за съда. Тези размери, както и приетите за подобни случаи възнаграждения в НЗПП, подлежат на преценка от съда с оглед цената на предоставените услуги (която трябва да е справедлива и обоснована), като от значение са: видът на спора, интересът, видът и количеството на извършената работа и преди всичко - фактическата и правна сложност на делото. В случая по делото не са събирани доказателства извън представените писмени такива и назначената съдебно-счетоводна експертиза, адвокатът на ищцата не е присъствал в единственото открито съдебно заседание, фактическата и правна сложност на спора не е по-висока от типичната за подобен вид дела, доколкото липсват усложнения с оглед премета и страните. При така изяснените параметри на релевантните за цената на адвокатската услуга обстоятелства, съдът намира, че възнаграждението на адвоката на ищеца следва да бъде определено, като се изхожда от минималното такова по чл. 7, ал.2, т.1 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за адвокатската работа, а именно 400, 00 лв.

Воден от горните мотиви, съдът