Решение № 179 от 13.12.2023 г. на Апелативен съд - Бургас по дело № 338/2023 г.

Производството е по реда на чл.258 и сл.ГПК и е образувано по въззивнте жалби на Л. С. Ж. от гр. К. и на П. Т. Г., от с.гр., против Решение № 794 от 04.07.2023 г. по гр.д.324/2022 г. по описа на Окръжен съд Бургас. Въззивникът-ищец Л. С. Ж. обжалва решението на БОС, в частта, с която е отхвърлен искът му за обезщетение за непозволеното увреждане за разликата над уважения размер от 40 000 лв до предявения размер от 60 000 лв. Твърди се, че в обжалваната от ищеца отхвърлителна част, решението е неправилно и необосновано. Излагат се твърдения, че първоинстаниионният съд правилно е приел, че на основание чл.300 от ГПК, е обвързан от постановената присъда, относно извършването на деянието, неговата противоправност и виновността на ответника; нанесеното на ищеца увреждане вследствие деликта - лявата ръка на ищеца е осакатена по посочения в присъдата начин. Твърди се, че съдът детайлно е анализирал всички събрани доказателства в хода на съдебното следствие, като се е мотивирал правилно, кои кредитира и кои не, като правилно не е кредитирал показанията на св. М. Г., за която е приел, че е необективна и заинтересована във вреда на ищеца, и правилно е кредитирал показанията на свидетелите М. Ж. и Т. Ж., относно установяване на понесените от ищеца болки и страдания, тъй като същите освен, че са основани на непосредствени впечатления, кореспондират със заключението на вещото лице по съдебната медицинска експертиза и не са опровергани от други събрани по делото доказателства. Излагат се оплаквания, че при тези правилни и обосновани изводи на съда, той неправилно е приел, че обезщетение над присъдения размер от 40 000 лв до предявения размер от 60 000 лв, би било прекомерно. Претендира се съдът да отмени решението на първоинстанционния съд в отхвърлителната му част и вместо него да постанови решение, с което уважава иска до предявения размер от 60 000 лв, ведно със законната лихва, считано от датата на непозволеното увреждане - 04.12.2018 г., до окончателното изплащане на сумата, и разноските по делото, вкл. за адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция. Не са ангажирани нови доказателства. Въззивникът-ответник П. Т. Г. обжалва решението на първоинстанционния съд в частта, с която е осъден да заплати на ищеца Ж. сумата от 40 000 лв - обезщетение за претърпени неимуществени вреди от нанесена на 04.12.2018 г. тежка телесна повреда, изразяваща се в осакатяване на лявата му ръка, ведно със законната лихва върху тази сума от датата на увреждането - 04.12.2018 г. до окончателното й изплащане, както и сумата от 3 153, 33 лв - съдебни разноски, съразмерно с уважената част от иска. Твърди се, че решението на БОС в обжалваната от ответника осъдителна част е неправилно, постановено в противоречие с материалния закон, при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необосновано. В жалбата са изложени съображения, че неправилно съдът е кредитирал единствено показанията на свидетелите, които са в полза на ищеца, грубо нарушавайки основните правни принципи на безпристрастност и равнопоставеност, което е довело до формиране на погрешни правни изводи. Твърди се, че неправилно съдът не е кредитирал изобщо показанията на св. М. Г. поради възможна необективност и заинтересованост на свидетелката във вреда на ищеца. Сочи се, че нейните показания се подкрепят от представените от ответника и неоспорени от ищеца писмен договор за извършване на строително-монтажни работи и неоспорените разписки към него за получени от ищеца суми в периода от 07.02.2022 г. до 13.03.2022 г., подписани собственоръчно от ищеца, доказващи задължаването на ищеца да извършва шпакловка и боядисване на имота на св. Г. в с. С. и заплащането на суми по този договор. Твърди се, че представеният договор, разписките към него, показанията на св. Б., както и представеният и приет снимков материал на къщата на св. Г. доказват, че след увреждането си ищецът продължава да извършва услуги по шпакловане и боядисване, които е извършвал и преди. Сочи се, че съдът неправилно не е кредитирал и част от показанията на св. С. Л. – че ищецът никога не е работил и дори не знае как се издържа, занимава се това - взема пари назаем, за да върне на други и т.н. Твърди се, че тези показания, които са от съществено значение за формиране на вътрешното убеждение на съда при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, кореспондират с представените по делото справки от сайта на НАП, от които се установява, че ищецът е с прекъснати здравноосигурителни права години преди инцидента; и се подкрепят от липсата на представени от ищеца доказателства, установяващи извършването на каквато и да е работа от ищеца срещу възнаграждение, преди датата на увреждането. Твърди се на следващо място, че неправилно първоинстанционният съд кредитира изцяло показанията на роднините на ищеца - неговата съпруга и син, пренебрегвайки тяхната заинтересованост от изхода на делото, както и неверните показания на сина на ищеца - М. Ж., че баща му е бил един месец в болница. Сочи се и противоречието на показанията на съпругата и сина на ищеца, че същият не е работил след инцидента на къща в С., с показанията на св. Б. и с неоспорените договор и разписки, установяващи, че ищецът е работил там и то в продължение на дълъг период от време. Твърди се, че съдът е нарушил разпоредбата на чл.172 от ГПК, кредитирайки показанията на заинтересованите в полза или във вреда на една от страните свидетели, като не ги е преценил с оглед на всички други данни по делото. Изложени са подробни съображения, цитирана е съдебна практика. На следващо място се твърди, че съдът неправилно е приел, че показанията на двамата свидетели на ответника са насочени към недопустимо в гражданския процес опровергаване на задължителната сила на присъдата на наказателния съд. Сочи се, че съгласно чл.300 от ГПК, влязлата в сила присъда на наказателния съд е задължителна за гражданския съд, който разглежда гражданските последици от деянието, относно това дали е извършено деянието, неговата противоправност и виновността на дееца, но всички останали факти, които имат отношение към гражданските последици от деянието, включително и съпричиняването на вредоносния резултат, следва да бъдат установени конкретно със съответните доказателствени средства в рамките на исковото производство. Съпричиняването не е елемент от фактическия състав на деянието, а е изследвано от наказателния съд с оглед определяне обхвата на наказателната отговорност и на размера на наказанието, поради което мотивите на присъдата в посочената им част не са задължителни за гражданския съд. Цитирана е съдебна практика. Твърди се, че с показанията на свидетелите Г. и Л. ответникът не цели опровергаване на факта на нанесения удар и резултатът от него - тежка телесна повреда, а установяване на факта, че ищецът продължава да извършва дейности по шпакловане и боядисване, може да се облича сам, да кара МПС, да ги ремонтира, да вдига тежки предмети с осакатената ръка и др., т.е. първоинстанционният съд погрешно е приел, че с гласните доказателства ответникът цели да се опровергае осакатяването на ръката чрез събиране на доказателства за способност на ищеца в пълнота да си служи с наранената ръка. С оглед установените по делото претърпени от ищеца физически болки и страдания, според ответника справедливият размер на дължимото на ищеца обезщетение е значително по-нисък от заявената претенция. На следващо място се твърди, че съдът погрешно не е приел като доказателство представения в последното открито съдебно заседание документ - сведение от Л. Ж., дадено пред органите на РУ-Царево във връзка със сключения договор за СМР. Изложени са подробни съображения, защо искането за приемане на това доказателство не е преклудирано. Твърди се още, че съдът погрешно е определил размера на обезщетението за претърпени неимуществени вреди, съобразявайки се с размера на средната работна заплата на страната към последното тримесечие на 2018 г., предвид факта, че ищецът още преди инцидента е бил трайно безработен и по делото не е доказано по какъв начин се е издържал и какви доходи е получавал. Сочи се, че в годината на причиняване на увреждането - 2018 г, минималната работна заплата за страната е 510 лв, поради което необосновано и нелогично съдът е приел, че средната работна заплата е 1 171 лв, с което е определил двойно по-голямо обезщетение за неимуществени вреди от непозволено увреждане. Претендира се съдът да отмени решението на БОС в обжалваната от ответника осъдителна част, и вместо това да определи значително редуциран размер на претърпените от ищеца неимуществени вреди, отговаряш на действително претърпените болки и страдания на ищеца, намален със съответния процент за съпричиняване по смисъла на чл.51, ал.2 от ЗЗД. Претендират се съдебни разноски. Не са представени нови доказателства. В законовия срок по чл.263, ал.1 ГПК само ищецът е подал писмен отговор на въззивната жалба на ответника, като я е оспорил като неоснователна. Изложени са съображения, че съдът правилно не е кредитирал показанията на св. Г., а е кредитирал показанията на свидетелите Т. Ж. и М. Ж. По отношение на договора между ищеца и св. М. Г. се твърди, че обстоятелството, че ищецът е сключил договор за извършване на ремонтни дейности в имота на св. Г. и е получавал суми по него, не означава, че лично е извършвал тези дейности. Оспорват се твърденията за съпричиняване на вредоносния резултат от ищеца; за вида и характера на нанесеното на ищеца увреждане, както и твърдението за завишен размер на присъденото обезщетение. И двете въззивни жалби са подадени в законовия срок, от легитимирано лице, против акт на съда, подлежащ на обжалване, поради което съдът ги намира за допустими. С оглед твърденията на страните и ангажираните по делото доказателства, съдът намира от фактическа и правна страна следното: Производството пред първоинстанционния съд е образувано по исковата молба на Л. С. Ж. за осъждане на П. Т. Г. да заплати на ищеца обезщетение в размер на 60 000 лв за претърпени неимуществени вреди от непозволено увреждане - болки и страдания от нанесена на 04.12.2018 г. тежка телесна повреда, ведно със законната лихва върху тази сума от датата на увреждането до окончателното й изплащане. Твърди се, че с присъда по НОХД № 1079/2021 г. по описа на Окръжен съд - Бургас ответникът бил признат за виновен в това, че на 04.12.2018 г. е причинил на ищеца тежка телесна повреда, изразяваща се в осакатяване на лявата му ръка - ответникът нанесъл с нож посечна рана в областта на лява китка и длан, от която били прерязани повърхностни и дълбоки флексорни мускули и сухожилия, счупени пета метакарпална кост, двете кости на дланта /ос пизиформе и хаматум/, травма на нервус медианус и на лакетния нерв на ниво китка и длан и липса на активна флексия, екстензия, без функция на същите, довели до увреждане на нерви, сухожилия и мускули водещи до загуба на функцията на ръката. Твърди се, че ищецът е бил опериран по спешност, но спасяването на ръката се оказало невъзможно. С допълнителна уточняваща молба посочва, че след операцията е трябвало повече от месец да посещава болница „Бургасмед“ за извършване на манипулации по заздравяване на раната и за облекчаване на силните болки и страдания, които изпитвал, както и, че от тази тежка телесна повреда до месец декември 2019 г. не бил в състояние да работи изобщо, а понастоящем напълно е изгубил хватателната функция на лявата си ръка, което го лишава от възможността да работи по професията си /поставяне на фаянс, теракота и бояджийски услуги/. Предявеният иск е с правно основание чл.45 ЗЗД. С представения в законовия срок писмен отговор ответникът е оспорил иска като недопустим (поради липсата към този момента на влязла в сила осъдителна присъда) и като неоснователен. Оспорени са твърденията на ищеца по фактите и размерът на иска. След влизане в сила на присъдата на наказателния съд, в предоставения им допълнителен срок за становище, ищецът се позовава на задължителната сила на присъдата съобразно чл. 300 от ГПК относно вида на увреждането, вината на ответника и наличието на причинно-следствена връзка между противоправното поведение на ответника и настъпилия вредоносен резултат. Ответникът въвежда възражение за съпричиняване от страна на ищеца. Твърди, че с поведението си ищецът го е предизвикал като непосредствено преди нараняването си е обиждал и псувал него и сина му, и се е отправил към тях въоръжен с желязна тръба, което породило основателен страх у ответника. На второ място се твърди, че ищецът е допринесъл за размера на вредите, неполагайки дължимата грижа за своето здраве – самоволно е напуснал болницата предсрочно, което е довело до влошаване на състоянието на пръстите му. Оспорва твърдението на ищеца, че не е в състояние да упражнява професията, с която издържа себе си и семейството си, като твърди, че години преди инцидента ищецът не е работил по трудов или граждански договор, а извършва дейности в сивия сектор, различни от посочените в исковата молба. Твърди се, че по делото няма данни, а и твърдения ищецът да е трудоустроен. На следващо място се твърди, че претендираният размер на обезщетението е прекомерен и би представлявал източник на неоснователно обогатяване в полза на ищеца, както и че не е съобразен с икономическата обстановка в страната. Твърди, че увреждането е причинило краткотраен период на физическо неудобство и само обичайни по интензитет болки и страдания. С обжалваното решение първоинстанционният съд е осъдил ответника да заплати на ищеца обезщетение за неимуществени вреди в размер на 40 000 лв, ведно със законна лихва от датата на увреждането, като в останалата част до предявения размер от 60 000 лв искът е отхвърлен като неоснователен. Съдът е зачел задължителната за гражданския съд влязла в сила присъда досежно наличието на виновно причинено от ответника непозволено увреждане на ищеца, изразяващо се в осакатяване на лявата ръка, довело до липса на хватателна функция. Съдът е приел, че сумата от 40 000 лв е справедлив размер на обезщетението за понесените от ищеца неимуществени вреди – преживяна уплаха от нараняването, болки и страдания от нараняването, от последвалата операция и по време на оздравителния процес, присъщите дискомфорт и неудобство от невъзможността да се обслужва сам и да извършва обичайните си трудови дейности. Решението на първоинстанционния съд е обжалвано от двете страни и във всичките му части, поради което спорът е висящ пред настоящата инстанция изцяло. При извършената проверка по реда на чл.269 ГПК съдът констатира, че обжалваното решение е валидно и допустимо. По наведените във въззивните жалби оплаквания за неправилност на решението, по които въззивният съд дължи произнасяне, съдът намира следното: С влязла в сила в хода на първоинстанционното производство присъда по ВНДОХ 20212100601079/2021 г. по описа на Бургаски окръжен съд (оставена в сила с решение № 104 от 06.07.2022 г. по н.д.№262/2022 г. на ВКС, Първо наказателно отделение), с която е отменена присъда № 260004 от 14.09.2021 г. по НОХД 423/2020 г. по описа на РС Царево, ответникът в настоящото производство П. Т. Г. е признат за виновен в това, че на 04.12.2018 г. около 07, 20 часа в гр.Китен, нанесъл с нож с дължина на острието 45 см посечна рана в областта на лява китка и длан на ищеца Л. Ж., изразяваща се в прерязване на повърхностни и дълбоки флексорни мускули и сухожилия, счупване на пета метакарпална кост, счупване на двете кости на дланта /ос пизиформе и хаматум/, травма на нервус медианус и на лакетния нерв на ниво китка и длан и липса на активна флексия, екстензия, без функция на същите, довели до увреждане на нерви, сухожилия и мускули, водещи до загуба на функцията на ръката, в резултат на което причинил на ищеца тежка телесна повреда, изразяваща се в осакатяване на лявата му ръка - престъпление по чл.128, ал.2 от НК. Както е приел и първоинстанционният съд, на основание чл.300 от ГПК гражданският съд е обвързан от така постановената присъда относно извършването на деянието, неговата противоправност и виновността на ответника, т.е.в настоящото производство следва да се приема за установено виновното извършване от страна на ответника на процесния деликт по смисъла на чл.45 от ЗЗД - причинена по посочения в присъдата начин тежка телесна повреда на ищеца, изразяваща се в увреждане на нерви, сухожилия и мускули на лявата китка и длан, водещи до загуба на функцията на ръката. Както се посочи по-горе, ищецът изразява недоволство от определения от съда като справедлив размер на присъденото му обезщетение за неимуществени вреди с твърдението, че съдът не е съобразил невъзможността от пълно възстановяване на функциите на осакатената лява ръка на ищеца. Ответникът изразява във въззивната си жалба недоволство от това, че досежно обема на понесените на ищеца вреди, съдът е кредитирал показанията на водените от ищеца свидетели, при това – в нарушение на нормата на чл.172 ГПК, пренебрегвайки факта, че те са съотв. съпуга и син на ищеца, и не е кредитирал показанията на водените от ответника свидетели, установяващи, че ищецът и след инцидента продължава да работи – и то- да изпълнява строително-монтажни работи. Твърди се, че показанията на доведената от ответника св. М. Г. са подкрепени от представените по делото писмени доказателства. Посочва, че с тези доказателства ответникът не цели опровергаване на задължителната сила на присъдата на наказателния съд, съотв. опровергаване на факта на нанесения удар и резултатът от него - тежка телесна повреда, както неправилно е приел първоинстанционният съд, а установяване на факта, че ищецът продължава да извършва дейности по шпакловане и боядисване, може да се облича сам, да кара МПС, да ги ремонтира, да вдига тежки предмети с осакатената ръка и др., т.е.размера на нанесените на ищеца неимуществени вреди, чрез събиране на доказателства за способност на ищеца в пълнота да си служи с наранената ръка. На следващо място е посочено, че съпричиняването не е елемент от фактическия състав на деянието, поради което няма пречка то да бъде доказано в производството пред гражданския съд, поради което ангажираните от ответника гласни доказателства са били насочени към доказване, че ищецът сам е допринесъл за липсата на качествен оздравителен процес на раната, което представлява съпричиняванеза влошаване на състоянието на пръстите му. С оглед установените по делото претърпени от ищеца физически болки и страдания, според ответника справедливият размер на дължимото на ищеца обезщетение е значително по-нисък от присъдения размер. Настоящият състав споделя изводите на първоинстанционния съд, че поради това, че вредоносният резултат „осакатяване на ръка“ е елемент на престъпното деяние по чл.128, ал.2, предл.8 от НК, в извършването на което ответникът е признат за виновен, е недопустимо в настоящото производство да се пререшава въпроса за неговото обективно осъществяване. Задължителната сила на присъдата налага да се приеме за установено, че вследствие на процесния деликт лявата ръка на ищеца е осакатена по посочения в присъдата начин - поради увреждане на нерви, сухожилия и мускули трайно, като това е причинило трайна загуба на основната функция на ръката - хватателната. От неоспореното заключение на вещото лице д-р Х. по назначената в първоинстанционното производство съдебно-медицинска експертиза се установява, след нанесената му от ответника посечна рана на на 04.12.2018 г., на ищеца е извършена оперативна интервенция - тендорафия /шев на сухожилия/, неврорафия /шев на нерви/ и фиксация на 5-а метакарпална кост с киршнерови игли. Ищецът е прекарал в болницата 3 дни (от 04.12.2018 г. до 07.12.2018 г.) – колкото предвижда клиничната пътека при липсата на усложнения. Вещото лице сочи, че лявата ръка на ищеца е била обездвижена чрез гипсова имобилизация за период от около 25 дни, а домашното амбулаторно лечение обичайно продължава от 3 до 5 месеца. Вещото лице сочи още, че след операцията при ищеца са възникнали усложнения - инфекция с гнойни фистули в основата на 3-и и 4-пръсти, лекувана с антибиотици, която инфекция е вероятната причина за провала на тендорафията на 4-ти пръст. Посочено е още, че поради имобилизацията за период от около два месеца, ищецът не е бил в състояние да се самообслужва и е имал нужда от чужда помощ. Ищецът не се е подложил на повторна операция за ревизия на нерви и сухожилия, каквато според вещото лице обичайно се извършва на 3- 5-и месец от първата операция - при липса на пълно възстановяване с цел да се освободят евентуални получени сраствания. В съдебно заседание вещото лице допълва, че повторната операция за ревизия на нерви и сухожилия не води до пълно възстановяване на крайника, нито гарантира подобряване на функцията на ръката, като е възможно предприемането й да влоши състоянието на увредения крайник. Вещото лице допълва при изслушването му в съдебно заседание, че след сваляне на имобилизацията е задължително извършването на рехабилитация и физиотерапия. Според вещото лице и към настоящия момент е налице осакатяване на лявата ръка – нарушен е захватът (хватателните движения на лява ръка), липсва силов, прецизен, юмручен и върхов захват (отговор на въпрос № 2 от исковата молба); към момента на прегледа от вещото лице (5 години след увреждането) няма подобрение в състоянието на ръката на ищеца от отразеното в експертизите, направени през 2019 г. и в амбулаторния лист от 11.01.2023 г. по повод представяне на документи в ТЕЛК (отговор на въпрос № 8 от отговора на исковата молба); при така получените увреди е нарушена функционалната синкенезия, т.е.флексията на пръстите върви с екстензия на китката, а флексията на китката е съпроводена с екстензия на пръстите. Според вещото лице, ищецът трудно може да работи като бояджия, да поставя фаянс и теракот, но като се има предвид, че доминантна ръка е дясната и тя е с по-голяма сила, в това състояние с лявата ръка ищецът може да подпира предмети. Страните спорят, извършвал ли е ищецът сам и лично договорените между него и св. Г. строително-ремонтни работи в имота й в с. С. през м.февруари 2022 г. Ответната страна твърди, че ищецът сам е извършил ремонта и позовавайки се на показанията на св. Г., че е направил шпакловка и боядисване, полагал е мрежа, залепил е няколко плочки на стълбището на къщата и сам е носил кофи с боя, съотв.се твърди, че ищецът е в състояние да извършва дейности с лявата си ръка, и макар да използва тази си ръка не пълноценно, може да работи сам, да се обслужва и не е лишен от възможността да изхранва себе си и семейството си както преди инцидента, т.е.животът му не се е променил, което следва да доведе до по-нисък размер на обезщетението за неимуществени вреди. Ищецът от своя страна признава, че е сключил със св.Ганчева представения по делото договор за извършване на строителни работи в имота й, но твърди, че е подписал договор в качеството си на отговорник и контрольор на работата, която се извършва с групата, с която е работил преди това (с.з.на 18.05.2023 г.). Позовава се на показанията на водения от него св. Б., че при ремонта в имота на св. Г., ищецът е работил със св. Б., като е помагал на свидетеля. На първо място съдът намира, че между показанията на св. Г. и тези на св. Б. не е налице противоречие. Св. Г. твърди, че е присъствала лично при извършване на ремонта от ищеца, който по това време е работил там сам, и твърди, че строителните дейности са започнали през февруари 2022 г. и са продължили до началото на м.март; твърди, че ищецът в този период е правил шпакловка, слагал е мрежа и е боядисвал, както и, че е залепил няколко плочки на стълбището. Св. Б. твърди, че заедно с ищеца са извършвали ремонт – шпакловане и боядисване през пролетта на 2022 г. на една къща в с. С., без да може да посочи точните дати. Св. Б. твърди, че основно той е правил шпакловката и боядисването, а ищецът „от време на време му е помагал, седял там и му обяснявал“; бъркал шпакловката с дрелка и я давал на св. Б. Твърди, че по това време ищецът правил снимки и ги пращал на някаква жена, т.е.не е видял собственичката на къщата по време на ремонта. При така събраните писмени и гласни доказателства съдът приема за доказано, че три години и три месеца след инцидента, при който ответникът е причинил на ищеца осакатяване на лявата ръка, довело до нарушен захват - липса на силов, прецизен, юмручен и върхов захват, ищецът полага труд като участва при извършване на строително-ремонтни дейности – сам или с друг работник, на който помага, като работи основно с дясната си ръка, а с лявата ръка си е помагал („с лявата ръка държеше мрежата“ св.Ганчева). С оглед изброените доказателства и отговора на вещото лице д-р Х. на въпрос № 9 от поставените от ответника с отговора на исковата молба въпроси, съдът приема за доказано, че независимо от осакатяването на лявата ръка, макар и трудно, ищецът може да полага труд, работейки основно с дясната ръка и помагайки си с лявата ръка за подпиране н предмети. Това не означава обаче, че след инцидента и полученото осакатяване на лявата ръка, ищецът може да полага труд и да реализира доходи за себе си и за семейството си в същия обем, в който го е правил преди инцидента, съотв.че животът му не се е променил. Съдът намира за неоснователни оплакванията във въззивната жалба на ответника, че първоинстанционният съд е кредитирал показанията на съпругата и сина на ищеца. Настоящият състав приема, че въпреки близката връзка на тези свидетели с ищеца и безспорната им заинтересованост от изхода на спора, показанията им следва да се кредитират по отношение на отражението на инцидента върху психиката на ищеца, тъй като тези свидетели, именно поради близката си връзка с ищеца, са имали най-преки впечатления върху начина, по който ищецът е преживял случилото се, възстановяването си и последиците от осакатяването на ръката си – страдал е от безсъние, сънувал е кошмари, бил е изнервен, не е можел сам да се облича и да си завързва връзките на обувките и пр. Показанията на тези свидетели (с изключение на твърдението на св. Ж., че баща му е прекарал в болницата един месец), не противоречат на останалите доказателства, напротив – кореспондират с някои от тях (със заключението на вещото лице по СМЕ, че ищецът е с нарушен захват на лявата ръка), поради което съдът ги кредитира в посочената по-горе част. Съдът намира за неоснователни и оплакванията във въззивната жалба на ответника, че първоинстанционният съд не е кредитирал показанията на св. Г., кредитирал е в полза на ищеца показанията на св. Б. и не е кредитирал част от показанията на св. Л. Предмет на предявения иск е обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от ищеца. Ето защо обстоятелствата какви точно суми ищецът е получил за извършената работа в имота на св. Г., в каква степен е участвал при ремонта съвместно със св. Б.; какъв труд е полагал и как се е издържал преди увреждането; бил ли е здравно осигурен преди инцидента, са неотносими при определяне на претърпените от ищеца неимуществени вреди. При така установените увреждания на ищеца, претърпените болки и страдания по време на възстановяването, и обстоятелството, че пет години след инцидента е налице осакатяване на лявата ръка, изразяващо се в липса на чувствителност на втори, трети и пети пръст, липса на движения на втори, трети и пети пръст, ограничена подвижност на първата фаланга на първия пръст, ограничено движение и на самата китка, наличие на нарушена функционална синкенезия, т.е.флексията на пръстите върви с екстензия на китката, а флексията на китката е съпроводена с екстензия на пръстите, водещи като резултат до нарушаване на захвата на лявата ръка поради липсата на силов, прецизен, юмручен и върхов захват, съдът намира, че справедливото обезщетение, дължимо на ищеца за претърпените от него неимуществени вреди е 40 000 лв., както е определил и първоинстанционният съд. При определяне на обезщетението в този размер, настоящият съдебен състав отчита тежестта на нараняването и последиците от него – осакатяване на лявата ръка на ищеца. Съдът отчита претърпените от ищеца болки – операция под пълна упойка, възстановяване в период от 3 до 5 месеца, дискомфорта от невъзможността в първите месеци след инцидента, поради имобилизацията на ръката, ищецът да се обслужва сам. Невъзможността за пълно възстановяване на функциите на ръката, водещо до затруднения при работа, което без съмнение оказва негативно влияние върху самочувствието на ищеца, предвид неговата възраст (•• години към момента на причиняване на увреждането) и факта, че ищецът е осигурявал доходите на семейството си с извършването на строително-монтажни работи, при изпълнението на които вече е силно затруднен. На следващо място съдът приема, че определеното в този размер обезщетение за понесените от ищеца неимуществени вреди е съобразено и с отражението на случилото се и на последиците от него върху емоционалното състояние и върху психиката на ищеца, като съдът намира, че това отражение, съобразно проведеното от ищеца доказване, е в обичайния за такова преживяване обем. Така определеното обезщетение за понесените от ищеца неимуществени вреди от нанесената му от ответника тежка телесна повреда, на последно място е съобразено с определяните от съдилищата за този период за сходни увреждания обезщетения за неимуществени вреди. По отношение на твърдяното съпричиняване от ищеца на вредоносния резултат, съдът намира следното: Съгласно съдебната практика, от граматическото и логическо тълкуване на чл.300 ГПК, влязлата в сила присъда е задължителна за съда, разглеждащ гражданско-правните последици от конкретното деяние, но само относно това, дали то е извършено или отречено, дали е противоправно и дали деецът е виновен, като всички останали факти, които имат отношение към гражданските последици от деянието, вкл.съпричиняването на вредоносния резултат, следва да бъдат установени конкретно със съответните доказателствени средства в рамките на производството по разглеждане на гражданското дело. Съпричиняването не е елемент от фактическия състав на деянието, а е изследвано от наказателния съд с оглед определяне обхвата на наказателната отговорност и на размера на наказанието, поради което мотивите на присъдата в посочената им част не са задължителни за гражданския съд. В настоящия случай, във въззивната жалба се излагат твърдения, че съпричиняването от страна на ищеца се изразява в това, че сам е допринесъл за липсата на качествен оздравителен процес на раната, което е довело до влошаване на състоянието на пръстите му. От заключението на СМЕ се установява, че след операцията на лявата ръка, са възникнали усложнения – инфекция с гнойни фистули, която инфекция, според вещото лице, е вероятната причина за провала на тендорафията на четвърти пръст. Също вещото лице по СМЕ сочи в съдебното заседание, в което е прието заключението, че повторна операция на ищеца не е извършена, „но тук, при толкова много увреди, не може да се очаква пълно възстановяване, независимо кой ще извърши операцията“; „100% не може да бъде възстановен“, както и че „след такава повторна операция в някои случаи става по-лошо“. Полагането на труд от ищеца е доказано (от ответника) за период от след повече от 3 години от увреждането, т.е.с полагането на труд от ищеца по посочения по-горе начин и обем три години след увредата, не може да се приеме, че ищецът е влошил оздравителния процес на ръката си, още повече, че според вещото лице повторна операция се извършва между три и четири месеца след първата операция. При така приетото експертно заключение и поясненията от вещото лице, съдът намира, че по делото не е доказано ищецът като пострадал да е допринесъл с действия или бездействие за влошаването на състоянието на ръката си. По изложените съображения съдът намира предявения иск за основателен и доказан до размера от 40 000 лв., ведно със законната лихва от датата на увреждането. Поради съвпадането на изводите на двете инстанции, обжалваното решение следва да бъде потвърдено при споделяне на мотивите на първоинстанционния съд, към които настоящият състав препраща на основание чл. 272 ГПК. При така постановения резултат, за въззивното производство на въззивника-ищец се дължат съдебни разноски в размер на 1 467 лв от общо направени разноски в размер на 2600 лв. (400 лв. държавна такса за подадената от него въззивна жалба и 2200 лв. – адв.възнаграждение). На въззивника-ответник за въззивното производство се дължат разноски в размер на 1 833 лв. от общо направени разноски в размер на 6 300 лв. (800 лв. държавна такса за подадената от него въззивна жалба и 5500 лв. – адв. възнаграждение). При определяне на дължимия на всяка от страните размер на съдебните разноски за въззивното производство съдът съобрази, че поради оставяне на двете въззивни жалби без уважение, на страните не се дължат разноски за заплатена държавна такса. Разноските за адвокатско възнаграждение са съобразени с това, че всяка от страните е била защитавана както по своята въззивна жалба (оставена без уважение), така и против въззивната жалба на другата страна (също оставена без уважение). На последно място съдът намира за неоснователно възражението на въззивника-ищец за прекомерност на претендираното от ответника адв.възнаграждение за въззивното производство, тъй като то е съобразено с предвидения в актуалната редакция на нормата на чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1/ 2004 г. за МРАВ /ДВ, бр.88/2022 г./, минимален размер на адв.възнаграждение за материален интерес от 60 000 лв. Мотивиран от изложеното, Бургаският апелативен съд