Решение № 339 от 24.4.2024 г. на Районен съд - Хасково по дело № 2558/2023 г.

Предявен е иск от В. Т. Д., ЕГН ••••••••••, с адрес: ••••••••••, против „СИТИ КЕШ" АД, ЕИК 202531869, със седалище и адрес на управление: гр.София, ул. „Славянска " № 29, ет.7, с правно основание чл.26, ал.1, предл.3 от ЗЗД, във вр. чл.143, ал.1 и чл. 146, ал. 1 ЗЗП Ищцата твърди, че на ••••••••••г. сключила с ответника „Сити Кеш" ООД, в качеството му на заемодател, договор за потребителски кредит № ••••••••••/••••••••••г. за заем в размер на 650 лева, който трябвало да бъде погасен от нея на 16 двуседмични вноски. По силата на същия ищцата дължала и заплащане на неустойка в размер на 509, 60 лева. Последната се дължала при непредоставяне в тридневен срок на обезпечение по чл.5 от Договора, а именно банкова гаранция или поръчителство, за което обезпечение били поставени завишени изисквания. Според ищцата, уговорената неустойка противоречала на множество императивни правни норми на ЗПК, излизала извън присъщите й обезщетителна, обезпечителна и санкционна функция и на основание чл.26 ал.1 от ЗЗД била нищожна. Противоречала на закона и добрите нрави, като нарушавала основни принципи за справедливост и добросъвестност в отношенията между потребител и кредитор. Предвид гореизложеното се иска постановяване на решение, с което да се обяви нищожността на клаузата в договора за потребителски кредит, предвиждаща заплащането на неустойка в случай на непредоставяне на обезпечение. Претендира се присъждане на адвокатско възнаграждение. В срока по чл.131 от ГПК ответникът подава отговор на исковата молба. Твърди, че договор с посочения номер и дата не е сключван между него и ищцата и поради тези съображения счита иска за неоснователен. След представяне в съдебно заседание от ищцовата страна на заверено фотокопие на процесния Договор за потребителски кредит № ••••••••••/••••••••••г. към искане № 9222678 и след задължавеното му по чл. 190 от ГПК с разяснение от съда на последиците по чл. 161 ГПК, ответникът представя Погасителен план към процесния договор № ••••••••••, видно от който се предвижда неустойка в размер общо на 509, 60 лв. при непредоставяне на поне едно от обезпеченията по чл. 5 от договора за кредит, Стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителскки кредити /СЕФ/, Общите условия, Искане за сключване на договор и справка - извлечение за извършените и предстоящи плащания по договор за паричен заем № •••••••••• от ••••••••••г., от която е видно, че главницата по договора е 650 лева, лихвата – 120, 40 лева, а неустойката 509, 60 лева, като ищцата е заплатила сумата от 650 лева. Признава, че ищцата е сключила с ответното дружество общо 5 договора за идентични кредитни продукти - два, от които са предмет на изследване по гр.дело № 1528/2023 и настоящото гр.дело № 2558/2023г., като във всички е уговорена неустойка. Предвид наличието на трайни отношения между страните и сключването на множество договори при идентични условия, не можело да се твърди липса на индивидуално договоране на клаузите по договорите, както и липса на информираност с условията и последиците от процесните клаузи Предвид това оспорва иска като неоснователен. Признава, че ищцата му е заплатила сума в общ размер на 650, 00 лв., с която било извършено погасяване на усвоената главница по договора. С оглед изложеното ответникът моли съда да остави без уважение иска. Претендира разноски.Възразява срещу искането а освобождаване на ищцата от държавна такса и разноски. Съдът, като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено от фактическа страна следното: Не се спори между страните, а и от представените и приети по делето писмени доказателства се установява, че между ищцата и ответника „СИТИ КЕШ" АД е сключен Договор за паричен заем № •••••••••• от ••••••••••г. по силата, на който на ищцата е предоставена сумата в размер от 650 лева, които същата усвоила изцяло и се задължила да върне на 16 двуседмични вноски при фиксирана годишна лихва – 44, 5 % и ГПР - 56, 41%, при обща сума за погасяване в размер на 770, 40 лева, от които 650 лева - главница и 120, 40 лева – лихва. Съгласно чл.5 от договора, в тридневен срок от сключването му ищецът се задължавал да осигури на кредитора поне едно от следните обезпечения: поръчителство на едно или две физически лица или банкова гаранция, за които били поставени редица кумулативни изисквания като при поръчителство от едно лице, същото да има осигурителен доход да е в размер не по-малко от 7 пъти МРЗ за страната, при двама поръчители – осигурителния доход на всеки от тях да е не по-малък от 4 пъти МРЗ за страната, да не е/да не са поръчители по други договори за кредит, сключени с кредитора и други изискавания, като при непредоставянето в срок на обезпечението, отговарящо на изискванията на чл.5 от Договора ищцата дължи неустойка в размер на 509, 60 лева. Размерът на наустойката и дължимостта й при непредоставянето на посоченето в договора обезпечение не се оспорват от ответника. Видно от представения от ответника Погасителен план към договор за кредит № •••••••••• и Извлечение за извършени и предстоящи плащания, същата е в общ размер на 509, 60 лева, дължима е при непредоставяне на поне едно от обезпеченията по чл. 5 от Договора и се дължи на 16 двуседмични вноски с падеж - този на главницата и лихвата по договора, като с нея дължимата сума за връщане по договора възлиза на общо 1280 лева, а не както е посочено в процесния договор – 770, 40 лева. Предви това за съда не възниква съмнение както за съществуването и съдържанието на процесната неустоечна клауза, така и за размера на договорената неустойка, условията и начина й на плащане. Не се спори и е видно също така от приложената справка – извлечение за извършените и предстоящи плащания по процесния договор, че ищцата е заплатила на ответника сумата от общо 650 лева – колкото е усвоената от нея сума по договора за кредит. За изясняване на делото от фактическа страна по искане на страните съдът назначи и изслуша съдебно-счетоводна експертиза, чието заключение приема като обективно и компетентно дадено. В заключението на съдебно-счетоводната експертиза се сочи, че размерът на ГПР по прецесния договор, ако в нето бъде включенао предвиденото оскъпяване за неустойка в размер на 509, 60 лева, възлиза на 319, 30 %, т.е. ако общите разходи по кредита, които потребителят ще заплати, се включи и разхода за неустойка за непредоставено обезпечение по договора /като част от погасителната вноска, съгласно погасителен план/, ГПР възлиза на 319, 30 %, т.е. ГПР би нарастнал 262, 89%. При извършените проверки вещото лице констатира, че общата сума, която ищецът е заплатил по процесния договор възлиза на 650 лева. Съдът кредитира заключението на вещото лице в тази му част, доколкото същото е обективно обосновано и съответно на останалия, приобщен по делото доказателствен материал. При така установената фактическа обстановка съдът достига до следните правни изводи: Не е спорно, че ищцата като заемател /кредитополучател/ и между "Сити Кеш" ООД като заемодател /кредитор/ и е възникнало правоотношение по повод предоставянето на паричен заем в размер от 650 лв., която сума е усвоена от ищцата. Заемодателят е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищцата е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т. е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 от ЗПК/ищцата/ и на кредитор съгласно чл. 9, ал. 4 от ЗПК /ответника/.. Сключеният договор за паричен заем по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК. Съобразно нормата на чл. 19, ал. 4 ГПК, годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България. Съглрасно чл.19, ал. 5 ЗПК (ДВ, бр. 35 от 2014 г., в сила от 23.07.2014 г.) клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, се считат за нищожни. От прочита на процесния договор и от останалите приети по делото доказателства, в това число и заключението на вещото лице по назначената съдебно-оценителна експертиза, се установява, че разходите за потребителя не се изчерпват с договореното възнаграждение за главница и лихва в чл. 3 от Договора. Кредиторът изисква и заплащането на сума в размер от 509, 60 лв. неустойка за неизпълнение на задължението за осигуряване на обезпечение. В процесния случай, твърденията за недействителност на неустоечната клауза следва да бъдат разгледана в светлината на изискванията на чл. 5 от Договора, доколкото са неразривно свързани. Разпоредбата на чл. 5 от договора, възлага в тежест за заемателя да осигури едно измежду следните обезпечения: физическо лице- поръчител или банкова гаранция. Прочитът на клаузите от Общите условия които са общодостъпни и всеки би могъл да направи справка по тях и съпоставянето им с естеството на сключения договор за паричен заем, налага разбирането, че по своето същество те представляват скрито възнаграждение за кредитора, която изискванията, които клаузата на чл. 5 от Доовора и тази по чл. 33, ал. 1 от Общите условия на практика неосъществими за потреблителя. Същевременно, кредиторът не включва т. нар. от него "неустойка" към договорната лихва дължима по кредита и към ГПР, като по този начин се реално заобиколя нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съобразно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, "Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и поспециално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси". Предвид изложеното, то е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 56, 41 %, но от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. Нещо повече - както вече бе коментирано, предвид предпоставките, при които става изискуема неустойка, то тя е с характер на възнаграждение и следва да бъде включена изначално при формирането на ГПР. Съобразно заключението на вещото лице, ако неустойката бъде включенА в ГПР, то и размерът на ГПР нараства на 319, 30%. В случая, акцентът се поставя не само върху факта, че в тежест на потребителя се възлага заплащането на допълнително възнаграждение за ползвания финансов ресурс, но и върху обстоятелството, че ако това обстоятелство му бе известно чрез изначалното му включване в разходите по кредите, то той не би сключил договора. Всичко това поставя потребителя в подчертано неравностойно положение спрямо кредитора. Това се явява и в директно противоречие с чл. 3, пар. 1 и чл. 4 от Директива 93/13 ЕИО. Бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР, на практика обуславя невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК. Целта на цитираната разпоредба е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да направи във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. В конкретния случай, това е особено съществено предвид обстоятелството, че в чл. 3 от Договора като обща сума за заплащане от потребителя е посочена 770, 40 лв. В тази величина обаче, не е включена дължимата по неустойка в размер на 509, 60 лева, т.е. налице е и пълно разминаване между посочения в договора ГПР и действителния процент на разходите, който се изчислява на годишна база. С оглед приетите по-горе постановки и доколкото се констатира, че с включването на клаузата за неустойка в ГПР, кредитът се оскъпява и ГПР при това много над 50 %, то е явно е налице противоречие с императивната норма на чл. 19, ал. 4 ЗПК и действиетлния ГПР е по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България. Предвид това и на основание чл. 19, ал. 5 ЗПК, въпросната неустоечна клауза следва да бъде прогласена за нищожна. Отделно от изложеното, установеното нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК / доколкото разхода за неустойка е следвало да бъде включен в ГПР по кредита/ представлява и основание за недействителност на договора на основание чл. 22 вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. /в този смисъл и Решение на СЕС С-714/22 г. от 21.03.2024 г. / Съдът по правило следи служебно за нищожност на договора, когато: 1.) е нарушена норма предвидена в закона в обществен интерес и не се изисква събиране на доказателства; 2.) е относимо до формата /външната страна на представения правопораждащ спорното право документ/; 3.) е налице противоречие с добрите нрави – в тази връзка решение № 229 от 21.01.2013 г., по т. д. № 1050/2011 г. на II т. о. на ВКС; т. 3 от ТР № 1/15.06.2010 г. на ОСТК на ВКС; 4.) е налице неравноправна клауза- в тази връзка Решение на СЕС от 30.06.2022 г. по дело С- 170/21 и Определение на СЕС от 17.01.2023 г. по дело С- 379/21. При осъществена самостоятелна преценка, съдът счита, че процесният договор за заем страда от пороци, налагащи извод за неговата недействителност. Не е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, съобразно която разпоредба договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. В случая не е спазено изискването да се посочи действителния размер на ГПР- от прочита на доказателствата по делето договора се кредит се изяснява, че при формиране на ГПР е взето предвид единствено вземането за възнаградителна лихва, но не и това за неустойка. Непосочването на действителния размер на ГПР по договора, предвид недобросъвестното поведение на кредитора следва да се окачестви като пълна липса на този реквизит в процесния договор за кредит. В конкретния случай, кредиторът изисква заплащането на сума в размер от 509, 60 лв. неустойка за неизпълнение на задължението за осигуряване на обезпечение. Разпоредбата на чл. 5 от Договора, вр. чл. 33, ал. 1 от Общите условия към него, възлага в тежест за заемателя да осигури едно измежду следните обезпечения: едно или две физически лица- поръчители ( които следва да отговарят на горепосочените кумулативно поставени изисквания ) или банкова гаранция в размер на цялото задължение по договора за кредит. Прочитът на съдържанието на клаузите на чл. 5 от договора и съпоставянето им с естеството на сключения договор за паричен заем, налага разбирането, че по своето същество те представляват скрито възнаграждение за кредитора. Изискванията, които клаузите на чл.5 от Договора, вр. чл. 33, ал. 1 от Общите условия възвеждат за потребителя са на практика неосъществими за него, особено предвид обстоятелството, че последният търси паричен кредит в сравнително нисък размер – 650 лв. Предвид това, не само правно, но и житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага със съответна възможност да осигури банкова гаранция за целия размер на вземането по договора или поръчители, които да отговарят на многобройните, кумулативно поставени изисквания към тях, т.е. поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от длъжника, то кредиторът цели единствено да капитализира допълнителен приход. Същевременно, като се посочи по-горе кредиторът не включва т. нар. от него "неустойка" към разходите по кредита, като по този начин директно нарушава нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и едновременно с това се заобиколя нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Тези изводи са красноречиво илюстрирани и от факта, че самият кредитор, в погасителния план към Договора, изначално разсрочва вземането за "неустойка при липса на обезпечение" като при формирането на всяка анюитетната вноска добавя и част от дължимата сума за "неустойка". Именно предвид гореизложеното, то съдът счита, че вземането за неустойка, на практика представлява скрито възнаграждение за кредитора и като такова е следвало да бъде включено в годишния процент на разходите. Това следва да се окачестви като нелоялна и по –специално заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО ( директивата адресира нелоялните търговски практики ), тъй като заблуждава или е възможно да заблуди средния потребител по отношение на цената на договора и го подтиква или е възможно да го подтикне да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел. Отделно от гореизложеното, с установяването в тежест на длъжника да заплати "неустойка" при неосигуряване на обезпечение на вземанията на кредитора по договора, се прехвърля изцяло върху заемателя рискът от неизпълнение на задължението на кредитора да оцени кредитоспособността на потребителя. Последното се явява в директно противоречие с чл. 8, § 1 от Директива 2008/48 и разясненията, дадени в § 40- 46 от Решение на СЕС (четвърти състав) от 27.03.2014 г. по дело C565/12. Гореизложеното поставя потребителя в подчертано неравностойно положение спрямо кредитора и на практика няма информация колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита. Както се посочи по-горе, в процесния случай, в чл. 3 от Договора е посочено, че общата сума, която потребителят ще заплати в края на договора е 770, 40 лв, но тази стойност не съответства на реалните разходи по договора, тъй като в нея не е включено вземането по з а неустойка от 509, 60 лева. Посоченото е в противоречие с Директива 93/13 ЕИО. Бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР, който не съответства и на действителния такъв, на практика обуславя невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК. Това от своя страна води до цялостна недействителност на договора за кредит ( в тази връзка – постановеното по т. 2 от диспозитива на Решение на СЕС от 21.03.2024 г. по дело C 714/22, с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Софийски районен съд ). Целта е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да направи във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. В конкретния случай е налице пълно разминаване между посочения в договора ГПР и действителния процент на разходите, който се изчислява на годишна база. Несъмнено прави впечатление и обстоятелството, че вземането за неустойка е в размер много близък до този на чистата стойност на кредита /неустойката е 509, 60 лева, а заеманата дума – 650 лева/. Предвид това процесната клауза е неравноправна и съгласно чл.143 ал.2 т.5 от ЗЗП, според която разпоредба неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е и уговорка, която го задължава при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка. Ето защо, на основание чл. 146 ал.1 от ЗЗП и доколкото няма данни да е индивидуално уговорена, тази клауза е нищожна, поради което произтичащото от нея вземане е недължимо от потребителя-длъжник по договора за заем. На следващо място, с уговарянето на такива клаузи, се заобикаля и законът - чл.33, ал.1 ЗПК, който текст предвижда, че при забава на потребител, кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забава. С процесната клауза за неустойка в полза на кредитора се уговаря още едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение - недадено обезпечение, от което обаче не произтичат вреди. Подобна неустойка всъщност обезпечава вредите от това, че вземането няма да може да бъде събрано от длъжника, но именно тези вреди се обезщетяват и чрез мораторната лихва по чл.33, ал.1 ЗПК. Подобно кумулиране на неустойка за забава с мораторна лихва е недопустимо и в този смисъл съдебната практика е константна. Отделно от това следва да се отбележи, че непредставянето на обещани обезпечения (когато същите са били реално очаквани от кредитора), съобразно разпоредбата на чл.71 ЗЗД, дава основание да се иска незабавно цялото задължение. В случая кредиторът променя последиците от липса на обезпечение и вместо да санкционира с предсрочна изискуемост, той начислява неустойка, чието плащане разсрочва заедно с периодичните вноски. Това навежда на извод, че нито една от страните не е имала реално намерение да се представя обезпечение или да се ползват правата на кредитора по чл.71 ЗЗД, при непредставено обезпечение. Ако кредиторът е държал да получи обезпечение е могъл да отложи даването на кредит, каквато е обичайната практика при предоставяне на обезпечени кредити. Дори да се приеме, че страните са допускали възможността исканите обезпечения да се предоставят и „неустойката" да не се дължи, то това плащане не се явява неустойка по смисъла на закона, а възнаграждение, дължимо под условие. Това е така, тъй като последиците от неизпълнението на „задължението" да се предостави обезпечение, не са типичните последици от договорно неизпълнение, които законът предвижда, а напротив - договорът продължава да се изпълнява по първоначално заложен погасителен план, но при по-висока цена, прикрита като неустойка. Съгласно чл. 2 ЗПК, целта на закона е да осигури защита на потребителите чрез създаване на равноправни условия за получаване на потребителски кредит, както и чрез насърчаване на отговорно поведение от страна на кредиторите при предоставяне на потребителски кредит. Един от аспектите на отговорно поведение на кредиторите при предоставяне на потребителски кредит е задължението на кредиторите преди сключването на договор за кредит да направят оценка на кредитоспособността на потребителя - аргумент от чл. 8, § 1 от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23.04.2008г. относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на директива 87/102/ЕИО на Съвета и чл. 16, ал. 1 ЗПК. Следователно с подобни клаузи за предоставяне на обезпечение, за неустойка за липса на такова, чрез икономически средства кредиторите прехвърлят тежестта от неизпълнението на задължението за проверка на кредитоспособността на потребителя на самия него, тъй като чрез тях се обезпечават евентуалните неблагоприятни последици от неизпълнението на договора за потребителски кредит поради поведението на кредитора. Подобни клаузи са във вреда на потребителя, не отговарят на изискванията за добросъвестност и водят до неравновесие между правата и задълженията на потребител и търговец. Съгласно чл. 146, ал. 1 ЗЗП, неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако са уговорени индивидуално. Ако клаузите са били изготвени предварително, се счита, че същите не са уговорени индивидуално, тъй като потребителят не е имал възможност да въздейства върху съдържанието им. Точно такъв е настоящият случай. Общите условия са били изготвени предварително, без да бъде предоставена възможност на потребителя да уговаря тяхното съдържание. Общата потребителска закрила по чл.146 ал.1 ЗЗП, вр. чл.24 ЗПК, предвижда, че неравноправните клаузи в договори между потребители и търговци са нищожни, като е обусловена от две предпоставки: потребителски характер на договора и липса на индивидуално договаряне, доколкото въведената като общо правило за всички държави от ЕС система на защита се основава на идеята, че потребителят е в положение на по-слаба страна спрямо доставчика (включително и при финансова услуга), от гледна точка както на преговорните си възможности, така и на степента си на информираност. В конкретния случай, съдът приема, че начинът на договаряне категорично изключва формиране на волята на страните по всяка една от клаузите на договора, част от които са и във вреда на потребителя, нарушават значително равновесието между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя и не отговарят на изискването за добросъвестност /чл.143 ЗЗП/. В случая съдът намира за недоказано, клаузите на процесния договор за кредит да са били индивидуално уговорени с ищеца, за да е приложимо спрямо тях изключението по чл.146 ал.1 ЗЗП. Напротив, налага се извод за стандартизирани действия по сключване на договора, без възможност за същите да влияят на съдържанието на клаузите, т.е. касае се за такива, подготвени предварително - типови и стандартно предлагани на клиентите на заемодателя за съответния вид кредит /чл.146 ал.2 ЗЗП/. При позоваване на неравноправен характер на договорна клауза от потребител или при служебна проверка от съда за евентуално неравноправен характер на клауза от потребителски договор, съгласно решение № 23/07.07.2016 г. по т.д. № 3686/14 г. на ВКС, I т.о., търговецът или доставчикът следва да установи индивидуалното уговаряне на оспорената клауза, като само обстоятелството, че договорът е подписан, е без значение във връзка с дължимата от съда защита на потребителя. Ако посоченото обстоятелство - подписване на договора от потребителя, би освобождавало търговеца от задължението да докаже, че клаузите са били индивидуално уговорени, това поначало би имало за последица изключване на защитата при всички потребителски договори. Индивидуално уговорена клауза по смисъла на чл.146 ЗЗП е клауза в потребителски договор, която не е била изготвена предварително от търговеца или доставчика, или дори и да е била изготвена предварително, потребителят е могъл да изрази становище по нейното съдържание, доколкото при достатъчно информиран избор, я е приел. В случая обаче по вече изложените съображения ищецът не е разполагал с такъв избор. В изложения смисъл е и напр. решение № 98/ 25.07.2017 г. по т.д. № 535/ 2016 г., ТК, I т.о. на ВКС. Поради гореизложените съображения съдът намира предявения иск за обявяване нищожността на неустоечната клауза в процесния договор за основателен и счита, че следва да бъде уважен изцяло. Предвид изложените съображения относно нищожността на неустоечната клауза на процесния договор за потребителски кредит, съдът намира и клаузите от процесния договор относно ГЛП и ГПР също за нищожни, като неравноправни и неиндивидуално уговорени /чл.146 ал.1, вр. чл.143 т.9 и 18, вр.чл.147 ЗЗП, вр. чл.26 ал.1 от ЗЗД, вр. чл.24 ЗПК/. Тези клаузи са толкова съществени за процесния договор за потребителски кредит, че тяхната неравноправност води до нищожност на целия договор - чл.146 ал.5 ЗЗП. Съгласно чл.26 ал.4 ЗЗД, нищожността на отделни части не влече нищожност на договора, когато те са заместени по право от повелителните правила на закона или когато може да се предположи, че сделката би била сключена и без недействителните й части. В случая не е налице нито една от тези две хипотези - нищожните клаузи на процесния договор относно определянето на ГЛП и ГПР да бъдат заместени по право от повелителни норми на закона или договорът за кредит да се сключи и ако в него не са включени тези клаузи. Като се изходи и от характера на този договор, който е възмезден, включването на клаузи за договаряне на лихвен процент по кредита и ГПР по него е въведено като изрично изискване в чл.11 ал.1 т.9 и 10 ЗПК. Предвид на това, в случая не е приложима нормата на чл.26 ал.4 ЗЗД и нищожността на посочените по-горе клаузи на процесния договор обуславя недействителността му като цяло. Освен гореизложеното, според настоящия съдебен състав е налице недействителност на процесния договор за потребителски кредит и на основание ЗПК, поради което и доводите на ищеца в тази насока се явяват напълно основателни. Клаузите от процесния договор относно ГЛП и ГПР съдът намира за нищожни и на основание чл.21 ЗПК. Не са спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Разпоредбата сочи, че договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Съгласно чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен, ако в същия не е посочен годишен процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съобразно §1, т. 1 от ДР на ЗПК, "Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, неустойки, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси. Предвид изложеното, следва, че в ГПР е необходимо да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В допълнение следва да бъде посочено във връзка с процесния договор, че в същия е предвиден размер на годишния процент на разходите / ГПР/ над 50 % и по-конкретно – 56, 41 %, поради което императивната норма на чл. 19, ал. 4 от ЗПК не е спазена / макар че дори и да беше уговорен ГПР под 50 процента, то предвид легалната дефиниция, дадена в § 1, т.1 от ДР на ЗПК за понятието "общ разход по кредита за потребителя" и с оглед обстоятелството, че предвидената сума за неустойка не е включена в годишния процент на разходите, то пак би се стигнало до заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК/. Ето защо, процесният договор се явява изцяло нищожен, но доколкото не е предявен иск за обявяване на целия договор за нищожен, съдът разглежда недействителността на договора само в мотивите на настоящия съдебен акт, а намира предявения иск за обявяване нищожността на неустоечната клауза в процесния договор за основателен и счита, че следва да бъде уважен изцяло. С оглед изхода на делото и основателността на иска, и тъй като ищцата е била освободена от заплащането на държавни такси и разноски по делото, ответникът следва да бъде осъден да заплати по сметка на РС – Хасково, държавна такса и разноски на основание чл.78 ал.6 ГПК, както следва: сумата от 50 лева за държавна такса, сумата от 200 лева – възнаграждение за вещо лице по изготвената съдебно-оценителна експертиза, както и сумата от 5, 00 лева за държавна такса в случай на служебно издаване на изпълнителен лист. По делото е представен договор за правна помощ и съдействие за ищцата, съгласно който й е предоставена безплатна правна помощ от адвокат П. П. на основание чл.38, ал.1, т.2 от ЗАдв.- оказване на адвокатска защита на материално затруднени лица. Съгласно чл.38 от ЗАдв. адвокатът може да предостави безплатна правна помощ в изрично посочените в разпоредбата хипотези, в които попада и настоящият случай. Съгласно чл.38, ал.2 от ЗАдв. на адвоката се определя възнаграждение в размер не по-малък от предвидения в Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения. На основание чл.7, ал.2, т.2 от Наредба №1/09.07.2004, съдът определя адвокатско възнаграждение за адвокат П. П. в размер на 480 лева, която сума е с включен ДДС и следва да бъде присъдена в полза на пълномощника на ищцата. Възражението за прекомерност на адвокатското възражение е неоснователно, тъй като същото е определено съобразно предвидения в Наредба №1/09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, минимум. Същото изцяло отговаря като размер и на утвърдената съдебна практика на РС Хасково по идентични дела. Съдът намира за неоснователно направеното възражение от пълномощника на ответника за недължимост на този разход по съображения, че не са налице основания за оказване на безплатна адвокатска помощ, доколкото в случая е необходимо единствено да бъде представен договор за правна защита и съдействие, в който да е посочено, че упълномощения адвокат оказва безплатна правна помощ на някое от основанията, предвидени в чл. 38, ал. 1 Задв. (в този смисъл са Определение № 60227 от 03.06.2021 г. по ч. гр. д. № 1954/2021 г. на ВКС, III г. о.; Определение № 283 от 22.07.2020 г. По ч. т. д. № 872/2020 г. на ВКС, II т. о. и др.). Водим от горното, съдът