РЕШЕНИЕ

№ 279

гр. К., 29.04.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – Казанлък., ЧЕТВЪРТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесети януари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: ЙОВКА Б. ПУДОВА при участието на секретаря РАДИАНА Г. ДИМИТРОВА като разгледа докладваното от ЙОВКА Б. ПУДОВА Гражданско дело № 20245510102321 по описа за 2024 година за да се произнесе взе предвид следното:

Предявените искове са с правно основание чл.422, вр. с чл.415 от ГПК вр. с чл.79, ал.1 и чл.86 вр. във вр. с чл.99 от ЗЗД и при условията на евентуалност осъдителен иск с правно основание чл.79, ал.1 и чл.86 във вр. с чл.99 от ЗЗД.

Ищецът твърди, че на ••• г. е подписано Приложение 1 към Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания от дата ••• г., на основание чл.99 от ЗЗД, между “б.“, клон б. и “Агенция за събиране на вземания” ЕАД, с ЕИК: •••, по силата на който вземането, произтичащо от Договор за потребителски кредит №••• от ••• г. е прехвърлено в негова изцяло с всички привилегии, обезпечения и принадлежности, включително и всички лихви. Договора за заем съдържал изрична клауза, която уреждала правото на кредитора да прехвърли вземането си в полза на трети лица. Длъжникът бил уведомен по реда на чл.99, ал.3 от ЗЗД за станалата продажба на вземането и обявената предсрочна изискуемост с Уведомително писмо от името на "б., клон б.“. В случай, че съдът счете извършеното към момента уведомяване за цесията и за предсрочната изискуемост за ненадлежно, към исковата молба представя Уведомително писмо с изх.№••• г., което моли да приеме и връчи на ответника. На ••• г. между „б.“, клон б. като кредитор и Й. Х. Х. като кредитополучател бил сключен договор за потребителски кредит с №•••, при спазване на разпоредбите на ЗПК. Размерът на предоставения с договора кредит бил: 7000 лв. и застрахователна премия: 3486.84 лв. Общата стойност на плащанията по кредита била договорена в размер на 14832.72 лв. Така, договорната лихва по кредита била уговорена от страните в размер на 4345.88 лв. На основание сключения договор, кредитополучателят се задължил да върне сумата по кредита в срок до 15.07.2028 г., на 84 броя равни месечни погасителни вноски, всяка от които по 176.58 лв., при първа погасителна вноска ••• г., съгласно погасителен план в Договора за кредит. Крайният срок за издължаване на всички задължения по кредита бил 15.07.2028 г., но кредитополучателят не изпълнявала в срок задължението си за плащане на погасителните вноски, кредиторът приел, че по отношение на вземанията е настъпила предсрочна изискуемост.. До длъжника било изпратено Уведомително писмо, с което бил уведомен, че по отношение на вземанията по договора за кредит била обявена предсрочна изискуемост считано от дата ••• г.- получаване на уведомлението за предсрочна изискуемост. На длъжника била начислена лихва за забава за периода от 16.08.2022 г. до датата на подаване на заявлението в съда, в общ размер на 1376.99 лева, като за периода 13.03.2020 г. - 14.07.2020 г. не била начислявана лихва за забава или неустойка, в изпълнение на разпоредбата на чл.6 от ЗМДВИПОРНС. Въз основа на подадено заявление за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл.410 от ГПК било образуваното ч.гр.д. №1606/2024 г. по описа на РС – К. и издадена заповед за изпълнение срещу длъжника Й. Х. Х., която подала възражение срещу заповедта за изпълнение и за “Агенция за събиране на вземания“ ЕАД възниквал правен интерес да предяви установителния иск. Моли съда да постанови решение, с което да признае за установено по отношение на Й. Х. Х., че дължи на “Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, с ЕИК: ••• следните суми: 6296.73 лв. представляващи главница за периода от 15.08.2022 г. до 15.07.2028 г., по отношение на които била обявена предсрочна изискуемост считано от дата ••• г. - датата на получаване на уведомлението за предсрочна изискуемост; 2851.18 лв. договорна лихва за периода от 15.08.2022 г. до ••• г.; 1376.99 лв. обезщетение за забава от 16.08.2022 г. до датата на подаване на заявлението в съда, от който период бил изключен периодът от 12.03.2020 г. до 13.07.2020 г. вкл. съобразно изискването на чл.6 от Закона за мерките и действията по време на извънредното положение, както и законна лихва върху главницата, от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение до окончателното погасяване на дълга, както и разноските по ч.гр.д.№1606/2024 г. по описа на РС - К.. В условията на евентуалност, в случай че съдът не уважи изцяло и отчасти кумулативно предявените установителни искове срещу Й. Х. Х., да постанови решение, с което да осъди Й. Х. Х. да плати на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, с ЕИК: ••• неизплатени по процесния договор суми: 6296.73 лв. главница за периода от 15.08.2022 г. до 15.07.2028 г.; 2851.18 лв.-договорна лихва за периода от 15.08.2022 г. (падеж на първа неплатена погасителна вноска) до ••• г.; 1376.99 лв. обезщетение за забава от 16.08.2022 г. до датата на подаване на исковата молба и законна лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното погасяване на дълга. Претендира съдебни разноски. Сочи банкова сметка по която ответникът може да заплати дължимите суми на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД: IBAN: •••, BIC: •••, в “О.“ АД. Претендира юрисконсулстско възнаграждение в размер на 350 лева на основание чл.78 ал.8 от ГПК.

В отговор на исковата молба, подаден в срока по чл.131 от ГПК ответникът оспорва предявените исковете. Позовава се на т.18 от Тълкувателно решение №4/2013г. на ВКС, ОСГТК следвало да бъде изискуемо към момента на депозиране на заявлението в съда, което подлежало на доказване в хода на исковото производство по чл.422 от ГПК. Към момента на депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, предсрочната изискуемост по кредита не била настъпила. Позовава се на т.11.6 от ТР №4/18.06.2014г. по тълк.д№4/2013г. на ВКС. ОСГТК и решение №123/09.11.2015 г. по т.д.№2561/2014 г. на ВКС, II т.о. и заявява, че исковете следва да бъдат отхвърлени като неоснователни и недоказани. Твърди, че сключеният договор от •••г. е недействителен на основание чл.22 във връзка с чл.11, ал.1, т.9 от ЗПК, тъй като в посочения годишен лихвен процент липсвали каквито и да е било условия за прилагането му. Липсвало изрично посочване дали лихвеният процент е фиксиран за целият срок за кредита, или е променлив, като нито в погасителния план имало отбелязване какъв е общият размер на дължимата за срока на договора възнаградителна лихва и съотношението й с главницата по кредита, за да можело да се направи проверка дали посоченият лихвен процент отговарял на действително прилагания от заемодателя. В чл.9.1 от договора било записано, че годишният лихвен процент е в размер от 30.48%, но не било определен изрично като фиксиран, което водело до нищожност на договора. В договора от •••г. бил посочен ГПР, но липсвало, каквото и да било уточнение, какви точно разходи се включвали в него. Посоченият лихвен процент не било ясно как точно се съдържало и как бил изчислен по отношение на общия ГПР. По този начин била поставена в невъзможност да разбере какъв реално бил процентът на оскъпяване на ползвания финансов продукт. За да бъдела спазена разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, следвало в договора да бъде посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения потребителски договор представлявал ГПР, но и изрично и изчерпателно да били посочени всички разходи, които щяла да направи и които били отчетени при формиране на ГПР. Съобразяване на разхода за застрахователна премия при определяне на общия размер на разходите по кредита водело до извода, че ГПР по договора за кредит не било в съответствие с императивното изискване на чл.19, ал.4 ЗПК. В погасителният план изцяло не отговарял на чл.11, ал.1, т.11 от ЗПК, в него липсвала задължителната информация по ЗПК. Доколкото в Договор от •••г. била предвидена дължимостта на договорна лихва, както и застрахователна премия, такса експресно разглеждане, същите следвало да бъдат индивидуализирани, подробно посочени с оглед тяхната периодичност. Това не било сторено от кредитодателя, а единствено и само се задоволил с посочване на обща дължимата сума, без да ставало ясно, какво точно се съдържало в тази обща сума. Непосоченото се явявало още едно самостоятелно основание за нищожност на договора за кредит. Договор от •••г. не отговарял на част от изискванията на чл.11, ал.1, т.12 от ЗПК, тъй като в него и погасителния план към него не се съдържала информация относно правото на потребителя при погасяване на главницата по срочен договор за кредит да получи при поискване и безвъзмездно, във всеки един момент от изпълнението на договора, извлечение по сметка под формата на погасителен план за извършените и предстоящите плащания, който погасителен план трябвало да посочва дължимите плащания и сроковете и условията за извършването на тези плащания и да съдържал разбивка на всяка погасителна вноска, показваща погасяването на главницата, лихвата, изчислена на базата на лихвения процент, и когато било приложимо - допълнителните разходи. Наред с това, застрахователната премия и таксата ангажимент следвало да се включи в ГПР, а в случая това не било направено. Това от своя страна съставлявало заобикаляне на императивната норма на чл.19, ал.4 ЗПК, съгласно която максимално допустимият процент на разходите на година по потребителските кредити следвало да бил в размер не по- висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения, определена с постановление на Министерския съвет. Посочването в договора на размер на ГПР, който не бил реално прилагания в отношенията между страните представлявало заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл.68д, ал.1 и ал.2, т.1 от Закона за защита на потребителите. В тази насока било и Решение на СЕС от 21 март 2024 г., по дело С-714/22, задължително за съдилища в страната. Моли съда да постанови решение, с което да отхвърли предявените искове, като неоснователни. Претендира съдебни разноски.

От събраните по доказателства съдът приема за установено следното: От приложеното ч.гр.д.№1606/2024 г. по описа на РС-К. се установява, че по подадено от ищеца заявление по чл.410 от ГПК е издадена заповед №1007/02.07.2024 г. за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК срещу длъжника Й. Х. Х., с ЕГН-••••••••••, за сумите: 6296.73 лв. главница, 2851.18 лв. договорна лихва от 15.08.2022 г. до ••• г., 1376.99 лв. лихва за забава от 16.08.2022 г. до ••• г., по Договор за потребителски паричен кредит, отпускане на револвиращ потребителски кредит, издаване и ползване на кредитна карта •••/••• г. и законната лихва върху главницата от ••• г. до изплащане на вземането, както и 260.50 лв. разноски по делото, от които: 210.50 лв. държавна такса и 50.00лв. юрисконсултско възнаграждение. Заповедта за изпълнение е връчена на длъжника на 09.07.2024 г. и на 01.08.2024 г. е подадено възражение по чл.414 от ГПК. С разпореждане от ••• г. на основание чл.415, ал.1, т.1 от ГПК, на заявителя е указано да предяви иск за установяване на вземанията си по реда на чл.422, ал.1 от ГПК. В законоустановения едномесечен срок установителният иск е предявен.

Представени по делото са заверени копия на Договор за потребителски кредит, отпускане на револвиращ потребителски кредит, издаване и ползване на кредитна карта №••• от ••• г. и Приложение към него, сключени между “б.“, клон б. като кредитор и ответника Й. Х. Х. като кредитополучател, от които е видно, че кредиторът предоставил на кредитополучателя сумата от 7000 лв. за потребителски цели, която сума е получена от кредитополучателя, при следните уговорени параметри и условия: застрахователна премия- 3486.84 лв.; такса ангажимент- 140 лв.; брой погасителни вноски- 84 бр.; месечна погасителна вноска- 176.58 лв.; обща стойност на плащанията- 14832.72 лв.; ГПР- 16.82%; лихвен процент- 14.95%, и погасителен план, в който са посочени падежните дати и оставащата главница, с падеж на първата погасителна вноска- ••• г., а последната с падеж- 15.07.2028 г. В чл.5 от договора страните уговорили, че при забава на една или повече месечни погасителни вноски, кредитополучателят дължи обезщетение за забава в размер на действащата законна лихва за периода на забавата върху всяка забавена погасителна вноска като при просрочие на две или повече месечни вноски, считано от падежната дата на втората непогасена вноска, вземането на кредитора става предсрочно изискуемо в целия му размер включително всички определени в договора надбавки ведно с дължимото обезщетение за забава, без да е необходимо изпращане на съобщение от кредитора за настъпване на предсрочната изискуемост. В т.26 от договора е постигнато съгласие правото на кредитора, след сключване на договора или по всяко време да прехвърли правата си по този договор на избрано от него трето лице без да е нужно предварително съгласие на кредитополучателя.

Представени са заверени копия на Договор за застрахователно посредничество, сключен между “б.“, клон б. като застрахователен посредник и клиент Й. Х. Х.; Сертификат №•••-•••, по пакет “•••“ и пакет “Комбинирана защита“ със застраховано лице С.Н.Д., подписан от застрахован и застраховащ; Общи условия за застраховка “Защита на плащанията“/ за застрахователни пакети “•••“ и “Комбинирана защита“/ подписани от застрахован и застраховащ; Сертификат №••• с покрити рискове и застрахователна сума по пакет “•••“ и пакет “Комбинирана защита“, подписан от застраховащ и застрахован; Общи условия за застрахователна програма “Защита на плащанията“, пакети “•••“ и “Комбинирана защита“, подписан от застраховащ и застрахован.

От приетите заверени копия на Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания от ••• г., допълнително споразумение към него от ••• г., Приложение №1 към договора и Потвърждение за извършена цесия на вземания по чл.99, ал.3 от ЗЗД е видно, че “б.“, клон б. /цедент/ е прехвърлил на “Агенция за събиране на вземания“ ЕАД /цесионер/ парични вземания на длъжници, произтичащи от просрочени и неизплатени договори за потребителски кредити, подробно описани в Приложение №1, представляващо неразделна част от договора, като под №••• е отразено вземане към ••• г. в размер на 9465.51 лв. по Й. Х. Х., договор •••/••• г. С пълномощно рег.№••• г. на нотариус В. Б., рег.№••• на НК, предишният кредитор “б.“, клон б. е упълномощил „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД да уведомява съгласно разпоредбата на чл.99, ал.3 от ЗЗД от името на дружеството всички длъжници /кредитополучатели, поръчители, съдлъжници, наследници/ за сключения Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания от ••• г. между “б.“, клон б. и “Агенция за събиране на вземания“ ЕАД и всички приложения и допълнителни споразумения към него, по силата на които вземанията към конкретните длъжници се прехвърлят на “Агенция за събиране на вземания“ ЕАД и други изброени правоомощия. “б.“, клон б. чрез пълномощника „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД е изпратил на Й. Х. Х. е изпратил уведомително писмо изх.№•••/••• за извършеното прехвърляне на изцяло на вземането му по договор за кредит №•••/••• г. с “б.“, клон б., което видно от 2 бр. известия за доставка с обратни разписки на Български пощи ЕАД пратката е отказана на ••• г. и на ••• г. /л.28 - л.31 на делото/.

По делото е назначена съдебно-счетоводна експертиза с депозирано заключение, неоспорено от страните, което съдът кредитира. Съгласно заключението средствата по процесния договор в размер на 6698.60 лв. са усвоени на ••• г. по сметката на кредитополучателя Й. Х. Х. в “П.“ АД. От общия размер на кредита – 7000.00 лева, съгласно чл.2 от договора за кредит при усвояване на средствата е удържана такса ангажимент в размер на 140.00 лева и сума в размер на 161.40 лева за погасяване на Договор •••. към датата на подаване на заявлението за издаване на Заповед за изпълнение по чл.410 ГПК: размерът на неплатената главницата по договор за потребителски паричен кредит, отпускане на револвиращ потребителски кредит, издаване и ползване на кредитна карта ••• от •••г. е 6 296.73лв., размерът на неплатената договорна /възнаградителна/ лихва -2851.18 лв., размерът на обезщетението за забава за периода от 16.08.2022 г. до датата на подаване на заявлението- 1 376.99лв., размерът на обезщетението за забава, начислено върху главницата за периода от 16.08.2022 г. до датата на подаване на исковата молба ••• г.- 1 536.77 лв. Годишният процент на разходите /ГПР/ по Договор за потребителски паричен кредит •••/•••г., калкулиран по нормативно установената формула в Приложение №1 към чл.19, ал.2 от ЗПК е формиран от разхода за плащане на договорна лихва и “такса ангажимент“ и е в размер на 16.82%. В посочения в договора ГПР не е включен разхода за “застрахователната премия“ в размер на 3486.84 лв. ГПР по нормативно установената формула в Приложение №1 към чл.19, ал.2 от ЗПК и при условията на отпуснатия паричен заем - размер, срок и годишен лихвен процент /договорна лихва/, с включени месечни плащания за “застрахователната премия“ е в размер на 28.86%. По процесния договор •••/••• г. кредитополучателят - Й. Х. Х. е извършвала вноски за погасяване на задължението в общ размер на 3152.70 лева. С получените суми, са били погасени следните елементи на дълга по Договор за потребителски паричен кредит, отпускане на револвиращ потребителски кредит, издаване и ползване на кредитна карта •••/12.07. 2021г.: 827.80 лв. главница, 1494.70 лв. лихва и 830 лв. застрахователна премия, като последното плащане е на 11.04.2023 г. След датата на цесията- ••• г. ответникът Й. Х. Х. не е извършвала плащания, в това число и частични.

Предвид така установеното съдът прави следните правни изводи: Искът за установяване съществуването на вземане с правно основание чл.422 вр. с чл.415 от ГПК вр. с чл.79, ал.1 и чл.86 от ЗЗД е предявен в законоустановения едномесечен срок и е допустим. За ищеца-кредитор е налице правен интерес от установяване съществуването на вземането му, тъй като длъжникът е оспорил вземането по заповедта за изпълнение, издадена по ч.гр.д.№1606/2024 г. по описа на РС-К.. Ищецът основава активната си материално-правна легитимация на Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания от ••• г., допълнително споразумение и Приложение №1 от ••• г. към договора, сключен с Б.., клон б..

Съгласно чл.99 от ЗЗД, кредиторът може да прехвърли своето вземане, освен ако законът, договорът или естеството на вземането не допускат това. Прехвърленото вземане преминава върху новия кредитор с привилегиите, обезпеченията и другите му принадлежности, включително с изтеклите лихви, ако не е уговорено противното. Предишният кредитор е длъжен да съобщи на длъжника прехвърлянето и да предаде на новия кредитор намиращите се у него документи, които установяват вземането, както и да му потвърди писмено станалото прехвърляне. Прехвърлянето има действие спрямо трети лица и спрямо длъжника от деня, когато то бъде съобщено на последния от предишния кредитор. По делото е налице изрично пълномощно, с което ищецът- цесионер е упълномощен от предишния кредитор от негово име писмено да уведоми длъжниците за прехвърлянето на вземанията по договорите за кредит. Това упълномощаване не противоречи на целта на разпоредбите на чл.99, ал.3 и ал.4 от ЗЗД / решение №137/02.06.2015 г. по гр.д. №5759/2014 г. на ВКС, III г.о./. В случая следва да се приеме, че преди подаване на заявлението по чл.410 от ГПК длъжникът е уведомен за прехвърленото вземане, тъй като е отказал за получи уведомлението /на ••• г. и на ••• г./. Отделно от това, уведомлението за прехвърлянето на вземанията е приложено към исковата молба на цесионера, поради което следва да се приеме, че е достигнало до длъжника и следователно цесията е надлежно съобщена и ищецът се явява кредитор на ответника по силата на договора за цесия.

Ищецът се позовава на предсрочна изискуемост на вземането. Съгласно съдебната практика /решение №123/09.11.2015 г. по т.д.№2561/2014 г. на ВКС, II т.о., решение №169 от 17.01.2017 г. по т.д.№1272/2015 г. на ВКС, II т. о. и др./ и разясненията, дадени в т.18 от Тълкувателно решение №4/18.06.2014 г. по тълк.д.№4/2013 г. на ВКС, ОСГТК, когато искът по чл.422 от ГПК е за вземане, произтичащо от кредит, съдържащ уговорки, че целият кредит става предсрочно изискуем при неплащането на определен брой вноски или при други обстоятелства, и кредиторът може да събере вземането си без да уведоми длъжника, вземането става изискуемо с неплащането или настъпването на обстоятелствата, след като банката е упражнила правото си да направи кредита предсрочно изискуем и е обявила на длъжника предсрочната изискуемост. Независимо от обстоятелството, че ищецът не е банка, а финансова институция по смисъла на чл.3 от ЗКИ, даденото в цитираното тълкувателно решение разрешение за необходимостта преди подаването на заявлението да се съобщи на длъжника изявлението на кредитора, че счита кредитът за предсрочно изискуем следва да намери приложение по аналогия. Заявлението за издаване на заповед за изпълнение, с оглед характера на заповедното производство /едностранно до произнасянето на съда/ не притежава правната характеристика на уведомление до длъжника за предсрочната изискуемост на кредита, доколкото заповедта за изпълнение не изхожда от кредитора, а е акт на съда. Що се касае до исковата молба по чл.422 от ГПК, то тя безспорно има характер на уведомление, отправено от кредитора до длъжника, че счита кредита за предсрочно изискуем, поради което с връчване на препис от същата на ответната страна по спора, предсрочната изискуемост е обявена на кредитополучателя. В случая преди ••• г.- датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, въз основа на което е образувано ч.гр.д.№1606/2024 г. по описа на РС-К., не се установи ищецът да е изпратил до ответника и последният да е получил уведомление за обявяване предсрочната изискуемост на кредита / в уведомително писмо изх.№•••/••• такова изявление за обявяване на кредита за предсрочно изискуем не се съдържа/, поради което съдът приема, че преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК длъжникът не е уведомен за обявяването на кредита за предсрочно изискуем. Според приетото в т.1 на Тълкувателно решение №8/02.04.2019 г. по тълк.д.№8/2017 г. на ВКС, ОСГТК, допустимо е предявеният по реда на чл.422, ал.1 от ГПК иск за установяване дължимост на вземане по договор за кредит поради предсрочна изискуемост да бъде уважен само за вноските с настъпил падеж, ако предсрочната изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ. Същевременно, с ТР е прието, че предявеният по реда на чл.422, ал.1 от ГПК иск за установяване дължимост на вземане по договор за кредит поради предсрочна изискуемост може да бъде уважен за вноските с настъпил падеж към датата на формиране на силата на пресъдено нещо. В практика на ВКС, обективирана в Решение №10/25.02.2020 г. по т.д.№16/2019 г. на ВКС и Решение №182/31.10.2024 г. по т.д.№2575/2022 г. на ВКС, II т.о. е разяснено, че „ако в исковото производство по реда на чл.415, ал.1 и чл.422, ал.1 от ГПК, без значение дали предявеният иск е установителен или осъдителен, бъде установено, че потестативното право на кредитора да направи кредита предсрочно изискуем не е надлежно упражнено преди подаване на заявлението, но упражняването на това право се осъществи в исковото производство, не може да се отрече настъпването на изискуемостта на вземането. Когато изявлението на банката за обявяване на кредита за предсрочно изискуем е инкорпорирано в исковата молба или в отделен документ, представен като приложение към исковата молба, изявлението поражда правни последици с връчването на препис от исковата молба с приложенията към нея на ответника –кредитополучател, ако са налице предвидените в договора за кредит обективни предпоставки. Обявяването на кредита за предсрочно изискуем в исковото производство представлява правнорелевантен факт, който трябва да бъде съобразен от съда на основание чл.235, ал.3 от ГПК в рамките на претендираните суми.“. В случая исковата молба по чл.422, ал.1 от ГПК има характер на уведомление, отправено от кредитора до длъжника, че счита кредита за предсрочно изискуем, поради което с връчване на препис от същата лично на ответника на ••• г. предсрочната изискуемост е надлежно обявена- факт, който е от значение за спорното право и на основание чл.235, ал.3 от ГПК следва да се вземе предвид.

Ответникът е сключил договора за потребителски паричен кредит, отпускане на револвиращ потребителски кредит, издаване и ползване на кредитна карта •••/••• г. като физическо лице, на което се предоставя финансова услуга по смисъла на §13, т.12 от ДР на ЗЗП, поради което има качеството на потребител по смисъла на чл.9, ал.3 от ЗПК и §13, т.1 от ДР на ЗЗП. Затова съдът приема, че процесният договор по своя характер е потребителски, чиято правна регулация се съдържа в ЗПК, а по силата на препращащата норма на чл.24 от ЗПК и в ЗЗП. Закона за потребителския кредит съдържа разпоредби от императивен порядък, за които съдът следи служебно, дори при липсата на възражение за нищожност, и следва да зачете последиците на тази нищожност, когато е нарушена предвидена в закона правна норма, когато констатира неравноправни клаузи и клаузи в договора, които са в противоречие с добрите нрави / в т.см. Тълкувателно решение №1/15.06.2010 г. по тълк.д.№1/2010 г. на ВКС, ОСТК, решение №198/10.08.2015 г. по гр.д.№5252/2014 г. на ВКС, IV г.о., както и Тълкувателно решение №1/27.04.2022 г. по тълк. дело № 1/2020 г. на ВКС, ОСГТК/.

Съгласно разпоредбата на чл.22 от Закона за потребителския кредит, когато не са спазени изискванията на чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.7 - 12 и т.20 и ал.2 и чл.12, ал.1, т.7- 9, договорът е недействителен. На основание чл.23 от ЗПК когато договорът е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.

В случая съдът счита, че процесният договор не отговаря в пълна степен на изискването на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, защото макар да съдържа посочване на годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, с посочване на взетите предвид допускания в него, не се съдържа посочване на кои разходи влизат в процентното изражение на ГПР, както изисква чл.19, ал.1 от ЗПК. Съгласно чл.19, ал.1 от ЗПК, годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. По смисъла на §1, т.2 от ДР на ЗПК "Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит- застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Следователно, в договора задължително трябва да бъде описана и методиката на изчисляване на ГПР, която да е в съответствие с описаната в част I от Приложение I към Директива 2008/48/ЕО математическа формула, както и да са посочени данните, въз основа на които е направено това изчисляване. Целта на това изискване е към момента на сключване на договора потребителят да има възможност да разбере какъв реално е процентът на оскъпяване на ползвания от него финансов продукт. Неспазването на това изискване е основание за обявяване на целия договор за недействителен съгласно чл.22 от ЗПК. В процесния договор е посочен ГПР 16.82 %, т.е. формално е изпълнено изискването на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК като този размер не надвишава максималния по чл.19, ал.4 от ГПК, но не отразява действителният такъв, тъй като не включва застрахователната премия, която е начислена отделно. Такса ангажимент, според чл.2 на договора се дължи от кредитополучателят, срещу което кредиторът сключва договор при фиксирана лихва, заплаща се при усвояване на кредита и се удържа от кредитополучателя. Следователно уговорената такса ангажимент при фиксиран лихвен процент е задължително условие за получаване на кредита и има връзка с усвояването и управлението му, поради което не може да се приеме, че попада в приложеното поле на чл.10а, ал.1 от ЗПК, доколкото това не представлява допълнителна услуга. Събирането на такса ангажимент противоречи на чл.10а, ал.2 от ЗПК, според която разпоредба кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. Дължимостта на застрахователна премия е определена към момента на сключване на договора за кредит, включена е в размера на погасителните вноски и в общия размер на задълженията по кредита. Застрахователната премия е във връзка с договор за застраховка на плащанията и представлява разход, пряко свързан с процесния договор и следва да бъде включен в общите разходи по кредита. Отделно от това, по договора за застраховка "Защита на плащанията" сключен между застрахователя и застрахованото лице, Б.. клон б. е посредник, който не договаря за себе си, а от името и за сметка на застрахователя /чл.313 от КЗ/. Правата и задълженията на застрахователя, включително да получи застрахователната премия, възникват направо в неговия патримониум. Правата на "Б.." като трето правоимащо лице по договора за застраховка /но не и като застрахователен агент/ са ограничени само до възможността да получи застрахователното обезщетение при настъпил риск, но не и да търси реално изпълнение на вноските по премията. По делото не са наведени доводи и в тази връзка не са ангажирани доказателства, както за наличие на изрична уговорка в застрахователния договор за плащане в полза на третото правоимащо лице, така и за изплащане от страна Б.., на премията в пълен размер. Предвид гореизложеното, съдът намира процесният договор за кредит за недействителен на основание чл.22 от ЗПК, тъй като не отговаря изцяло на изискванията на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. При това положение кредитополучателят дължи само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита, в които смисъл е чл.23 от ЗПК. В решение №50259/12.01.2023 г. по гр.д.№3620/2021 г. на ВКС, III г.о. е прието, че ако тази недействителността на договора се установи в производство по предявен иск, съдът следва да установи с решението си дължимата сума по приетия за недействителен договор за потребителски кредит, доколкото ЗПК е специален закон по отношение на ЗЗД и в цитираната разпоредба на чл.23 от ЗПК е предвидено задължението на потребителя за връщане на чистата сума по кредита. В същото решение на ВКС е посочено, че ако се приеме, че установяването на дължимостта на чистата сума по получения кредит и осъждането на потребителя за нейното връщане следва да се извърши в отделно производство по предявен иск с правно основание чл.55 от ЗЗД, то би се достигнало до неоснователно обогатяване за потребителя, предвид изискуемостта на вземането по недействителен договор, в частност при нищожен договор за потребителски кредит и позоваване от страна на потребителя на изтекла погасителна давност. Това би противоречало на принципа за недопускане на неоснователно обогатяване, в какъвто смисъл е и въвеждането на разпоредбата на чл.23 от ЗПК в специалния ЗПК /в т.см. решение №50056/29.05.2023 г. по т.д.№2024/2022 г. на ВКС, 1 т.о., решение №50174/26.10.2022 г. по гр.д.№3855/2021 г. на ВКС, IV г.о. и решение №60186/28.11.2022 г. по т.д.№1023/2020 г. на ВКС, I т.о./ т.е.чистата стойност на кредита /главницата/ е дължима, независимо дали става въпрос за предявен осъдителен иск по чл.79, ал.1 или установителен иск по чл.422 от ГПК. / В случая на ответника е предоставена сумата от 7000 лв., която е чистата стойност на кредита по смисъла на чл.23 от ЗПК. От заключението на ССЕ се установи, че по кредита са платени общо 3152.70 лв., поради което след приспадане на тази сума от чистата стойност на кредита остават дължима главница в размер на 3847.30 лв. Следователно в полза на ищеца следва да бъде признато вземане за главница в размер на 3847.30 лв., ведно със законната лихва от ••• г. /датата на предсрочната изискуемост/ до окончателното й изплащане, а в частта до претендиратия размер 6296.73 лв. претенцията за главница е неоснователна и следва да бъде отхвърлена. Неоснователно е претендираното вземане за възнаградителна лихва за периода 15.08.2022 г. до ••• г. в размер на 2851.18 лв. тъй като е недължимо по силата на чл.23 от ЗПК и затова следва да бъде отхвърлено. Неоснователна е и претенцията за лихва за забава в размер на 1376.99 лв. за периода от 16.08.2022 г. до 26.06.2024 г. /датата на подаване на заявлението/, тъй като фактическия състав на предсрочната изискуемост на кредита към датата на подаване на заявлението не е бил осъществен.

По евентуално съединени осъдителни искове с правно основание чл.79, ал.1 и чл.86 от ЗЗД:

Съгласно задължителните указания, дадени в т.11б от Тълкувателно решение №4/18.06.2014 г. по тълк.д.№4/2013 г. на ВКС, ОСГТК, тъй като в производството по иска по чл.422, ал.1 от ГПК е недопустимо да се изменя основанието, от което произтича вземането по издадената заповед за изпълнение и не намират приложение правилата за изменение на иска по чл.214 от ГПК -за изменение на основанието чрез заменяне или добавяне на друго основание, от което произтича вземането по издадената заповед за изпълнение, както и за увеличение на размера на иска, въвеждането в това производство на друго основание, от което произтича вземането, различно от това, въз основа на което е издадена заповедта за изпълнение, то ищецът може да стори това с осъдителен иск само при условията на евентуалност, като се съобрази с чл.210, ал.1 от ГПК. В случая не е налице друго основание на предявените евентуални осъдителни искове, а същото каквото е в издадената по ч.гр.д.№1606/2024 г. по описа на РС-К. Заповед №1007/02.07.2024 г. за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК поради което е налице хипотезата на чл.130 от ГПК във във вр.с чл.126 от ГПК. Съгласно чл.126 от ГПК, когато в един и същ съд или в различни съдилища има висящи две дела между същите страни, на същото основание и за същото искане, по-късно заведеното дело се прекратява служебно от съда, с изключение на делата за присъждане на първоначално непредявената част от вземане, предмет на дело по вече висящ частичен иск. Целта на забраната е да се предотврати постановяването на противоречиви съдебни решения, съдържащи разнопосочно произнасяне по повод на едно и също спорно право или правоотношение. За да се избегне обвързването на страните с противоречива по съдържание сила на присъдено нещо, съдът, пред който е образувано по- късно заведеното дело, е длъжен да го прекрати служебно, след като констатира недопустимостта на предявения иск т.е. по своята правна същност разпоредбата на чл.126 от ГПК е антиципиран отвод за сила на пресъдено нещо /арг. решение №119/17.04.2015 г. по гр.д.№3368/2014 г. на ВКС, IV г.о.; решение №471/16.01.2012 г. на ВКС по гр.д.№1522/2010 г. на ВКС, IV г.о./. В случая е без значение обстоятелството, че формално по главните искове петитумът е за установителни искове, тъй като те са предявени при условието на чл.422, ал.1 от ГПК и се цели да се установят вземанията инкорпорирани в заповедта за изпълнение, която е изпълнително основание съгласно чл.401, т.1 от ГПК. Идентичен е резултатът и при постановяване на осъдително решение, което също се явява изпълнително основание –арг. чл.404, т.1 от ГПК. Поради това, че производството по предявените установителни искове по чл.422 от ГПК не е приключило, а евентуално съединените осъдителни искове са предявени между същите страни, на същото основание и същото искане, то последните се явяват процесуално недопустими и в тази част производството следва да бъде прекратено.

По разноските:

При този изход на делото претенцията на ищеца за присъждане на разноски, както в исковото, така и в заповедното производство с оглед на т.12 от Тълкувателно решение №4/18.06.2014г. по тълк.д.№4/2013 г. на ВКС, ОСГТК се явява частично основателна. Заплатените от него разноски в заповедното производство са в общ размер 260.50 лв., от които: 210.50 лв. държавна такса и 50 лв. юрсконсултско възнаграждение. В настоящото производство ищецът е направил разноски за държавна такса в размер на 210.50 лв. и 380 лв. разноски за вещо лице. В процеса ищецът е представляван от юрисконсулт, поради което на основание чл.78, ал.8 от ГПК вр. с чл.25, ал.1 от НЗПП, съдът определя юрисконсултско възнаграждение в размер на 150 лв. Следователно общия размер на дължимите за плащане разноски в исковото производство възлиза на 740.50 лв. На основание чл.78, ал.1 от ГПК, съразмерно с уважената част от исковете ответникът следва да заплати на ищеца разноски в исковото производство в размер на 270.68 лв. и 95.22 лв. разноски в заповедното производство по ч.гр.д.№1606/2024 г. по описа на РС- К.. Ответникът също има право на разноски във връзка с отхвърлените искове. В исковото производство е представляван от упълномощен адвокат- М. В. М. от АК-П. при условията на чл.38, ал.1, т.2 от ЗА /договора за правна защита и съдействие от 01.10.2024 г.- л.49 на делото/. При определяне размера на следващото се възнаграждение на адв.М. М. следва да се съобразят разясненията, дадени в решение на СЕС от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22, с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от СРС, което на основание чл.633 от ГПК е задължително за съдилищата Съобразно т.1 от решението на СЕС чл.101, §1 от ДФЕС вр. с чл.4, §3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения чл.101, §1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение, а в т.3 е посочено и че чл.101, §1 ДФЕС във връзка с чл.4, §3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по чл.101, §1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. С оглед така посочените принципни съображения и като взе предвид материалния интерес, че делото не се отличава със значителна фактическа и правна сложност, обстоятелството, че е приключило в едно съдебно заседание, без участие и доказателствени искания на процесуалния представител на ищеца, съдът счита, че в полза на процесуалният представител на ищеца следва да се определи възнаграждение в размер на 1200 лв. с ДДС на основание чл.38, ал.2 от ЗАдв. като съобразно отхвърлената част на исковата претенция, на адв. М. М. се дължи възнаграждение в размер на 761.35 лв. Осъществената адвокатска защита по ч.гр.д.№1606/2024 г. по описа на РС-К. се изразява в подаване на възражение по чл.414 от ГПК. За възражението е налице утвърден с Наредба №Н-2 от 18.02.2020 г. за утвърждаване на образци на заповед за изпълнение, заявление за издаване на заповед за изпълнение и други книжа във връзка със заповедното производство /Обн. ДВ, бр.15 от 21.02.2020 г./ като към издадената заповед за изпълнение се прилага и бланка за възражение. В определение №102/14.03.2022 г. по ч.т.д.№2481/2021 г. на ВКС, I т.о. е посочено, че законът изрично освобождава длъжника от задължението да мотивира възражението си по чл.414 от ГПК и разноските следва да бъдат определени при приложение на чл.11 от Наредба №1/09.07.2004 г. по аналогия на основание §1 от ДР, което правило урежда подобна хипотеза на възнаграждение за частно производство. Защитата на длъжника в заповедното производство се осъществява чрез подаване на частна жалба - чл.419 ГПК, искане за спиране - чл.420 ГПК и възражение - чл.414 ГПК, все действия, с които не се извършва същинска защита срещу заявеното материално право. Поради тази причина сторените разноски по повод извършване на сочените действия не следва да бъдат съизмервани със заявения за защита от молителя материален интерес. Той има значение единствено при определяне на разноските, направени от заявителя. С оглед изложеното и незадължителния за съда минимален размер на адвокатското възнаграждение по Наредба №1/09.07.2004 г. съдът намира, че в полза на процесуалният представител на ищеца следва да се определи възнаграждение в размер на 240 лв. с ДДС на основание чл.38, ал.2 от ЗАдв. /удостоверение за регистрация по ЗДДС- л.66-67 на делото/ като съобразно отхвърлената част на претенциите, на адв. М. М. се дължи възнаграждение в размер на 152.27лв.

По изложените съображения, съдът