Решение № 848 от 17.2.2025 г. на Административен съд - Благоевград по дело № 1624/2024 г.

Производството е по реда на чл. 145 и сл. от Административно-процесуалния кодекс /АПК/ във вр. с чл. 10, ал. 6 от Закона за семейни помощи за деца /ЗСПД/. Образувано е по жалба на Г. М., с [ЛНЧ], гражданка на Украйна, родена на [дата]год., като майка и законна представителка на детето К. М., с [ЛНЧ], родена на [дата]год., депозирана чрез процесуален представител по пълномощие - адв. Я. К., Фондация за достъп до права (ФАР), със съдебен адрес: [населено място], [улица]партер, против Заповед № 3СПД/Д-Е/ 8703 от 26.09.2024 год. на директора на Дирекция "Социално подпомагане" – Благоевград, с която е отказано отпускане на еднократна помощ за ученик, записан през учебната 2024 – 2025 год. в първи клас. В жалбата се поддържа, че административният акт е незаконосъобразен, поради наличието на допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила при неговото издаване, касаещи приложението на чл. 35 от АПК, и с доводи за материална незаконосъобразност. Сочи се, че чл. 3, т. 5 от ЗСПД е неприложима вътрешна норма по арг. от чл. 5, ал. 4 от Конституцията на Република България /КРБ/, спрямо чл. 2 и чл. 27 от Конвенцията на ООН за правата на детето и е в противоречие с чл. 2, ал. 6 от Закона за социалното подпомагане /ЗСП/, чл. 39, ал. 1, т. 4 от Закона за убежището и бежанците /ЗУБ/, чл. 1 и чл. 3 от Закона за закрила на детето /ЗЗДет. /, чл. 13, § 2 от Директива 2001/55/ЕО на Съвета от 20 юли 2001 г., чл. 14 и чл. 26, ал. 1 от КРБ във вр. с чл. 3, ал. 1 от Закона за чужденците в Република България /ЗЧРБ/. Позовавайки се на посочените в обстоятелствената част на жалбата фактически и правни твърдения, се иска съдът да отмени Заповед № 3СПД/Д-Е/ 8703 от 26.09.2024 год. на директора на Дирекция "Социално подпомагане" – Благоевград, като незаконосъобразна и необоснована. Прави се искане за присъждане на адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 2 във връзка с ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата. В съдебно заседание, оспорващите, не се явяват и не се представляват. Ответникът – Директорът на Дирекция „Социално подпомагане“ – Благоевград, чрез процесуалния си представител по пълномощие надлежно упълномощен юрисконсулт, в съдебно заседание и в депозирано по делото писмено становище, излага доводи за неоснователност на подадената жалба и моли същата да бъде отхвърлена. Сочи се, че семейството не отговаря на нито едно от условията, визирани в чл. 3, т. 1 – т. 5 от ЗСПД, в обхвата на чл. 3, т. 5 от ЗСПД не са включени изрично чужденците, на които е предоставена особена закрила по ЗУБ, включваща убежище, статут на бежанец, хуманитарен статут и временна закрила, както и, че в ЗУБ или в друг закон не е регламентирано получаването на семейни помощи за деца на тези семейства. Твърди се, че чл. 39, ал. 1, т. 4 от ЗУБ регламентира правото на социално подпомагане, а не правото на получаване на семейни помощи за деца съгласно ЗСПД, както и, че чл. 2 и чл. 27 от Конвенцията на ООН за правата на детето е неприложима в конкретния случай, доколкото правата на детето са зачетени и осигурени чрез настаняване на детето и родителите му в общинска база на Община Благоевград, където са подсигурени условия на живот с поети комунално-битови разходи. Не претендира присъждане на разноски. След като анализира събраните по делото доказателства, ведно с доводите и възраженията на страните, съдът приема за установено следното от фактичска страна: Административното производство е започнало по заявление - декларация на оспорващия Г. М., за отпускане на еднократна помощ за ученици, записани в първи клас по чл. 10а от ЗСПД, регистрирано в Дирекция „Социално подпомагане“ – Благоевград с вх. № ЗСПД/Д-Е/8703 от 24.09.2024 г. (л. 15 – л. 16 от делото). Заявлението е прието като редовно подадено и същото е разгледано по същество. Помощта е заявена от оспорващия – гражданин на Украйна и родител на детето К. М., записано за учебната 2024/2025 г. в първи клас в Трето основно учелища „Димитър Талев“ съгласно Удостоверение № 664/ 25.07.2024 год. (л. 19 от делото). Настоящият адрес на оспорващата Г. М. и малолетната й дъщера К. М. е в [населено място], [улица]. Социален работник при Дирекция „Социално подпомагане“ – Благоевград е попълнил на 26.09.2024 г. съответната част от заявлението - декларация, посочвайки мотивите за отказ: „Не отговаря на условията на чл. 3, т. 3 от ЗСПД. Детето не е български гражданин“. На 26.09.2024 г. Директорът на Дирекция „Социално подпомагане“ – Благоевград на основание чл. 10, ал. 4 от ЗСПД и чл. 4, ал. 1 от Правилника за прилагане на ЗСПД във връзка с чл. 10а, ал. 5 и ал. 6 от ЗСПД е издал оспорената в настоящото производство Заповед № ЗСПД/Д-Е/8703 от 26.09.2024 г. (л. 14 от делото), с която на оспорващата Г. М. е отказано отпускане на еднократна/месечна помощ за детето й К. М., записано в първи клас, по заявление - декларация с вх. № ЗСПД/Д-Е/8703 от 24.09.2024 г. Административният орган е мотивирал отказа си със съображения, че детето не е български гражданин (чл. 3, т. 3 от ЗСПД). Заповедта е връчена на оспорващия, на 01.11.2024 г. видно от известие за доставяне на л. 18 от делото. По делото не е спорно, че оспорващата и нейната малолетна дъщеря са чуждестранни граждани, ползващи се с временна закрила по реда на чл. 2, ал. 2 от ЗУБ и са надлежно регистрирани в Държавната агенция за бежанците при Министерски съвет. Не е спорно и, че детето К. М. е записано за учебната 2024/2025 г. в първи клас в Трето основно училище „Димитър Талев “, [населено място]. Въз основа на установеното от фактическа страна, съдът достига до следните правни изводи: Жалбата е подадена от надлежни страни, пряко засегнати като родители от отказа на претендираното право на помощ при отглеждане на дете - ученик, записан в първи клас и доколкото субект на еднократната помощ по чл. 10а, ал. 1 от ЗСПД са семействата, чиито деца са записани в първи клас на училище и съгласно чл. 1, ал. 2 от ЗСПД семейните помощи са средства в пари и/или в натура, които подпомагат отглеждането на децата в семейна среда от родителите или от лицата, полагащи грижи за тях. Жалбата е подадена на 13.11.2024 г. по Системата за сигурно електронно връчване (ССЕВ) в Административен съд - Благоевград (л. 1 от делото), с което е спазен срокът по чл. 149, ал. 1 от АПК, доколкото процесната заповед е съобщена на 01.11.2024 г. Спорът е родово и местно подсъден на този съд на основание чл. 132, ал. 1 от АПК и предвид постоянната практика на Върховен административен съд. Върховен административен съд приема, че макар в настоящата редакция на чл. 133, ал. 1 от АПК да не присъства настоящият адрес като критерий за подсъдността, в конкретния казус той е единственият наличен такъв, а освен това съвпада със седалището на органа, който е издал оспорения административен акт. От друга страна следва да се държи сметка и на § 1, т. 5, б. „ж“ от ДР на Закона за закрила на детето относно „други обстоятелства имащи отношение към детето“, включени в понятието „най-добър интерес на детето“ и като се вземе предвид, че в случая се касае за отказ за отпускане на еднократна месечна помощ по чл. 10, ал. 4 във връзка с чл. 10б от Закона за семейни помощи за деца, образуваното производство следва да се разгледа от най-близкия съд по настоящ адрес на децата и законния им представител, вписан в регистрационната карта съгласно чл. 44, ал. 1, т. 11 от Закона за убежището и бежанците. Разгледана по същество, жалбата е основателна по следните съображения: Съгласно чл. 10, ал. 4 от ЗСПД семейните помощи за деца се отпускат със заповед на Директора на дирекция „Социално подпомагане“ или упълномощено от него лице. ЗСПД не урежда териториалната компетентност на органите по чл. 10, ал. 4 от ЗСПД, поради което приложение намира препращащата норма на чл. 2, ал. 7 от ЗСПД, според която условията и редът за отпускането, изплащането/предоставянето в натура, изменението, спирането, възобновяването, възстановяването и прекратяването на семейните помощи се определят с правилника за прилагане на закона. Съгласно чл. 2, ал. 1 и ал. 2 от Правилника за прилагане на ЗСПД семейни помощи се отпускат от Дирекции „Социално подпомагане“ въз основа на заявление-декларация, заедно с необходимите документи, което се подава от посочените в ЗСПД лица в дирекция „Социално подпомагане“ по настоящия им адрес. В този смисъл и доколкото настоящият адрес на оспорващата Г. М., която е заявител на помощта по чл. 10а, ал. 1 от ЗСПД, е в [населено място], а оспорената заповед е издадена от Директора на ДСП - Благоевград и има за предмет произнасяне относно правото на семейна помощ за дете, както и като отчита, че заповедта е издадена в писмена форма, съдът намира, че оспорваният акт е действителен индивидуален административен акт, издаден от компетентен орган и в изискуемата форма. Производството е протекло при условията на чл. 31 от ППЗСПД. Не се установяват нарушения във връзка с правото на защита на молителя или неизследване от страна на органа на относими факти и обстоятелства, свързани с произнасянето по същество, поради което липсват основания за отмяна на акта по чл. 146, т. 3 от АПК. Предвид изложеното, оспореният акт е издаден от компетентен орган, в рамките на неговата компетентност и при спазване на законовите изисквания за форма и съдържание и при спазване на административнопроизводствените правила. Между страните не се формира спор от фактическа страна. Спорът е правен и се изразява в това налице ли са основания за отпускане на еднократна социална помощ по чл. 10а, ал. 1 от ЗСПД за детето К. М.. Спорът по същество е относно материалната законосъобразност на акта и съответствието му с целта на закона. В случая съдът счита, че оспорената заповед е издадена в противоречие с материалния закон и в несъответствие с целта на закона – самостоятелни основания за отмяната й по чл. 146, т. 4 и т. 5 АПК, по следните съображения: Съгласно чл. 10а, ал. 1 от ЗСПД на семействата, чиито деца са записани в първи клас или са записани или продължават обучението си, във втори, трети и първи клас на училище, се отпуска еднократна помощ за покриване част от разходите в началото на учебната година, когато децата живеят постоянно в страната и не са настанени за отглеждане извън семейството по реда на чл. 26 от Закона за закрила на детето. По делото не се спори, че детето на оспорващата, К. М. е записано в първи клас за учебната 2024/2025 г., живее постоянно в страната с родителите си и не е настанено за отглеждане извън семейството по реда на чл. 26 от ЗЗД. При това положение следва да се приеме, че са налице материалноправните предпоставки на семейството да бъде отпусната еднократна помощ за покриване част от разходите в началото на учебната година. В настоящия казус отказът за отпускане на помощта по чл. 10б от ЗСПД е мотивиран с разпоредбата на чл. 3, т. 3 от ЗСПД, според която право на семейни помощи за деца имат семействата, в които единият от родителите е български гражданин - за децата с българско гражданство, които отглеждат в страната. Липсва спор между страните по делото, че жалбоподателят Г. М. и детето К. М. са чужденци, бягащи от войната в Украйна, с предоставена временна закрила на основание чл. 39, ал. 1, т. 1 от ЗУБ. Спорът е как трябва да се третират по ЗСПД чужденците, на които е предоставена временна закрила по реда на чл. 39, ал. 1, т. 1 от ЗУБ. Спорът между страните касае правото на лицата, на които е предоставена временна закрила, да се ползват от системата на социалните помощи на държавата, в която пребивават, и в частност да получават предоставяните по ЗСПД помощи. Според настоящия съдебен състав отговорът на този въпрос следва да е положителен и за лицата, на които е предоставена временна закрила по Директива 2001/55/ЕО, следва да се предостави дотъп и до семейните помощи за деца, регламентирани в ЗСПД и по-конкретно - до еднократната помощ за ученици по чл. 10а, ал. 1 от ЗСПД. Не се спори и от разпоредбите на чл. 2, § 1, букви а) и в), вр. § 4, буква б) от Решение за изпълнение (ЕС) 2022/382 на Съвета от 04.03.2022 г. недвусмислено следва, че жалбоподателката и малолетното й дете като граждани на Украйна, се ползват с временна закрила съгласно Директива 2001/55/ЕО на Съвета от 20 юли 2001 г. относно минималните стандарти за предоставяне на временна закрила в случай на масово навлизане на разселени лица и за мерките за поддържане на баланс между държавите членки в полагането на усилия за прием на такива лица и понасяне на последиците от този прием. Както следва от съображение 16 към Решение за изпълнение (ЕС) 2022/382 на Съвета от 04.03.2022 г. временната закрила, която е най-подходящият инструмент в настоящата ситуация, следва да позволи на разселените лица да се ползват в целия Съюз на хармонизирани права, които предлагат адекватно равнище на закрила. Според съображение 17 към Решението за изпълнение същото е съвместимо и може да се прилага в допълнение към националните схеми за временна закрила, за които може да се счита, че прилагат Директива 2001/55/ЕО. Ако държава членка има национална схема, която е по-благоприятна от условията, определени в Директива 2001/55/ЕО, държавата членка следва да може да продължи да я прилага, тъй като посочената директива предвижда държавите членки да могат да приемат или да запазят по-благоприятни условия за лицата, ползващи се с временна закрила. Ако националната схема, обаче, е по-неблагоприятна, държавата членка следва да осигури допълнителните права, предвидени в Директива 2001/55/ЕО. Както следва от чл. 1 от Директива 2001/55/ЕО целта й е да определи минималните стандарти за предоставяне на временна закрила в случай на масово навлизане на разселени лица от трети страни, които не са в състояние да се върнат в страната по произход и за поддържане на баланса между държавите-членки в полаганите от тях усилия за прием на такива лица и понасяне на последиците от тоя прием. Според съображение 12 към Директива 2001/55/ЕО по същността си минималните стандарти за предоставяне на временна закрила предполагат, че държавите членки разполагат с правомощията за приемане или прилагане на по-благоприятни разпоредби по отношение на лицата, ползващи се с временна закрила, в случаите на масово навлизане на разселени лица. Според съображение 15 към Директива 2001/55/ЕО задълженията на държавите членки по отношение на условията за прием и пребиваване на лицата, ползващи се с временна закрила, трябва да бъдат справедливи и да предоставят адекватно ниво на защита на тези, които се нуждаят от нея. В съображение 16 към Директивата изрично е посочено, че във връзка с отношението към лицата, ползващи се с временна закрила по Директива 2001/55/ЕО, държавите членки са обвързани от задълженията, произтичащи от инструментите на международното право, по които те са страна и които забраняват дискриминацията. Във връзка с това задължение в чл. 3, § 2 от Директива 2001/55/ЕО изрично е предвидено, че държавите членки прилагат режима на временна защита при стриктно спазване на човешките права и основните свободи и на техните задължения за недискриминация. Съгласно чл. 12 от Директива 2001/55/ЕО държавите членки разрешават за срок, непревишаващ срока на временната закрила, на лицата, ползващи се с временна закрила, да се ангажират с намиране на работа или упражняване на свободна професия при спазване на разпоредбите, регулиращи съответната професия, както и на дейности, като образователни възможности за възрастни, професионално обучение и придобиване на практически опит. Приложими са общите разпоредби на законодателството в сила, отнасящи се до заплащането на труда, достъпа до системите за социално осигуряване, заетостта или дейностите, свързани с упражняването на свободни професии, както и други условия, свързани със заетостта. Съгласно чл. 47, ал. 1 от Конституцията на Република България (КРБ) отглеждането на децата до пълнолетието им се подпомага от държавата. Освен това КРБ е прогласила и правото на гражданите на социално подпомагане (чл. 51, ал. 1). Съответно, съгласно чл. 26, ал. 2 от Конституцията чужденците, които пребивават в Република България, имат всички права по нея с изключение на правата, за които КРБ и законите изискват българско гражданство. Според чл. 2, ал. 3 от ЗСП право на социални помощи имат българските граждани, семейства и съжителстващи лица, които поради здравни, възрастови, социални и други независещи от тях причини не могат сами чрез труда си или доходите, реализирани от притежавано имущество, или с помощта на задължените по чл. 140 от Семейния кодекс лица да ги издържат, да осигуряват задоволяване на основните си жизнени потребности. Съгласно ал. 6 на същата разпоредба от правото по ал. 3 се ползват и чужденците с разрешение за дългосрочно или постоянно пребиваване в Република България, чужденците, на които е предоставено убежище, статут на бежанец или хуманитарен статут, и чужденците, ползващи се от временна закрила, и лицата, за които това е предвидено в международен договор, по който Република България е страна. ЗСПД не съдържа изрична регламентация дали и при какви условия могат да се предоставят семейни помощи за деца на чужди граждани, на които е предоставена временна закрила. Съгласно разпоредбата на чл. 2, ал. 1 от Закона за чужденците в Република България (ЗЧРБ) чужденец по смисъла на този закон е всяко лице, което не е български гражданин. На национално ниво условията и реда за предоставяне на закрила на чужденци на територията на Република България, както и на техните права и задължения, са регламентирани в Закона за убежището и бежанците (ЗУБ), който видно от § 1а ДР на ЗУБ въвежда разпоредбите на Директива 2001/55/ЕО на Съвета. В случая, както бе посочено и по-горе, О. Р. и детето А. С. Р. са украински граждани, които фактически постоянно пребивават в Република България, като правното основание на пребиваването им е предоставеният хуманитарен статут. Хуманитарният статут представлява международна закрила. Предоставената международна закрила на жалбоподателя и на неговото дете по силата на чл. 39, ал. 1, т. 1 от ЗУБ по своята същност представлява международна закрила, поради което задължава всички власти, органи и институции да признават правата и задълженията им както на български граждани. Изпълнението на чл. 28, § 1 от Директива 2004/83/ЕО задължава държавите членки чрез съответните органи да полагат грижи за тези лица (с предоставена международна закрила), да гарантират получаване в държавата членка, предоставила статута, необходимото социално подпомагане, равностойно на предвиденото за гражданите на тази държава членка. В разпоредбата на чл. 32, ал. 1 от ЗУБ е предвидено, че чужденците с предоставен статут на бежанец и хуманитарен статут имат всички права и задължения на българските граждани с изброени изключения и ограничения, въведени със закон. В допълнение в чл. 39, ал. 1, т. 4 от същия изрично е предвидено, че чужденците с предоставена временна закрила (каквото е предоставена на оспорващата и на дъщеря й) имат право на социално подпомагане, което кореспондира със задължението на държавите членки по чл. 12 от Директива 2001/55/ЕО - да предоставят на лицата, попадащи в обхвата на временната закрила, достъп до системите си до социално подпомагане. От изложеното следва, че при прилагане на националните схеми за социално подпомагане държавите членки не трябва да третират лицата, ползващи се с временна закрила по-неблагоприятно както спрямо собствените си граждани, така и спрямо лицата, които вече са получили международна закрила – с предоставено убежище и получилите статут на бежанец. Нещо повече, в случаите, които се отнасят до лица, ползващи се от временна закрила и които са под [възраст] възраст, първостепенно значение следва да имат висшите интереси на детето, гарантирани от Конвенцията за правата на детето (Конвенцията), приета от ОС на ООН на 20.11.1089 г., ратифицирана с Решение от 11.04.1991 г., обн. ДВ, бр. 32/23.04.1991 г., ДВ, бр. 55/12.07.1991 г., в сила от 03.07.1991 г. Съгласно чл. 2 от ратифицираната Конвенция за правата на детето, която по силата на чл. 5, ал. 4 от КРБ е част от вътрешното право на страната и има предимство спрямо останалите норми от вътрешното законодателство, които й противоречат, държавите – страни по Конвенцията, зачитат и осигуряват правата, предвидени в тази Конвенция, на всяко дете в пределите на своята юрисдикция без каквато и да е дискриминация, независимо от расата, цвета на кожата, пола, езика, религията, политическите или други възгледи, националния, етническия или социалния произход, имущественото състояние, инвалидност, рождение или друг статут на детето или на неговите родители или законни настойници. В чл. 27, § 1 от Конвенцията е предвидено, че държавите – страни по Конвенцията признават правото на всяко дете на жизнен стандарт, съответстващ на нуждите на неговото физическо, умствено, духовно, морално и социално развитие, а в § 3 – че държавите – страни по Конвенцията, в съответствие с националните условия, в рамките на своите възможности, предприемат необходимите мерки с цел да подпомагат родителите и другите лица, отговорни за детето, да осъществяват това право и в случай на нужда предоставят материална помощ, програми за подпомагане, особено по отношение на изхранването, облеклото и жилището. В тази светлина следва да се тълкуват разпоредбите на Закона са семейните помощи за деца. Те целят именно подпомагане на родителите при реализиране на правото на жизнен стандарт на детето, което пребивава на територията на Република България, както в настоящия случай, чрез предоставяне на материална помощ. Като част от общата система на социалните права, по отношение на признатото по чл. 27, § 1 от Конвенцията за правата на детето право на жизнен стандарт и на социална сигурност, следва да се спазват и общите изисквания във връзка с икономическите, социалните и културните права, които се съдържат в Европейската социална харта, ратифицирана със закон, приета от 38-мо НС на 29.03.2020 г., ДВ, бр. 30/11.04.2000 г. (конкретно в чл. 13 и чл. 16 от същата) и в Хартата на основните права на ЕС (ХОПЕС). Съгласно чл. 13 от Европейската социална харта всеки който не разполага с достатъчно средства, има право на социална и медицинска помощ. Чл. 16 от Европейската социална харта въвежда принципа, че семейството, като основна клетка на обществото, има право на подходяща социална, правна и икономическа закрила, за да се осигури неговото пълно развитие. За да се осигурят условията, необходими за всестранното развитие на семейството, разпоредбата на чл. 16 от Европейската социална харта задължава държавите да съдействат за икономическата, правната и социална защита на семейния живот с такива средства, сред които социални и семейни помощи. Съгласно член Е от Част V „Недопускане на дискриминация“ упражняването на правата по тази харта следва да бъде осигурено без дискриминация на каквато и да било основа, като раса, цвят на кожата, пол, език, религия, политически или други убеждения, национална принадлежност или социален произход, здравословно състояние, връзка с дадено национално малцинство, рождение или друго състояние. Съгласно чл. 34, § 1 от ХОПЕС Съюзът признава и зачита правото на достъп до обезщетенията за социална сигурност и до социалните служби, които осигуряват закрила в случаи като майчинство, заболяване, трудова злополука, зависимо положение или старост, както и в случай на загуба на работа, в съответствие с правилата, установени от правото на Съюза и от националните законодателства и практики. Според § 2 от ХОПЕС всеки, който пребивава и се придвижва законно на територията на Съюза, има право на обезщетения за социална сигурност и на социални придобивки в съответствие с правото на Съюза и с националните законодателства и практики. В § 3 от ХОПЕС е предвидено, че с цел да се бори срещу социалното изключване и бедността Съюзът признава и зачита правото на социална помощ и на помощ за жилище, предназначени да осигурят достойно съществуване на всички лица, които не разполагат с достатъчно средства според правилата, установени от правото на Съюза и от националните законодателства и практики. Както е видно от Разясненията относно Хартата на основните права цитираната разпоредба на чл. 34, § 3 от ХОПЕС се основава именно на чл. 13 от Европейската социална харта. Съгласно чл. 21, § 1 ХОПЕС забранена е всяка форма на дискриминация, основана по-специално на пол, раса, цвят на кожата, етнически или социален произход, генетични характеристики, език, религия или убеждения, политически или други мнения, принадлежност към национално малцинство, имотно състояние, рождение, увреждане, възраст или сексуална ориентация. Според § 2 от същата разпоредба, съответна на чл. 18, § 1 от Договора за функционирането на Европейския съюз, в областта на прилагане на Договорите и без да се засягат техните особени разпоредби, се забранява всяка форма на дискриминация, основана на гражданството. Постановеният с оспорената заповед отказ за отпускане на еднократна помощ за дете, записано в първи клас, в конкретния случай не съответства и на разпоредбата на чл. 28, § 1 на Директива 2004/83/ЕО на Съвета от 29.04.2004 г. относно минималните стандарти за признаването и правното положение на гражданите на трети страни или лицата без гражданство като бежанци или като лица, които по други причини се нуждаят от международна закрила, както и относно съдържанието на предоставената закрила. Съгласно посочената разпоредба държавите членки полагат грижи получилите статут на бежанец или статут на субсидиарна закрила да получават в държавата членка, която им е предоставила статута, необходимото социално подпомагане, равностойно на предвиденото за гражданите на тази държава членка. В конкретния случай следва да се имат предвид разпоредбите на Директива 2011/95/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 13.12.2011 г. относно стандарти за определянето на граждани на трети държави или лица без гражданство като лица, на които е предоставена международна закрила, за единния статут на бежанците или на лицата, които отговарят на условията за субсидиарна закрила, както и за съдържанието на предоставената закрила. В т. 45 от Преамбюла на Директива 2011/95/ЕС е прието, че с цел да се избегнат социални трудности, е уместно на лицата, на които е предоставена международна закрила, да се осигури адекватна социална помощ и средства за издръжка, без дискриминация в контекста на социалното подпомагане. По отношение на социалното подпомагане, условията и редът за предоставяне на основни обезщетения на лицата, на които е предоставен статут на субсидиарна закрила, какъвто е и настоящият случай, следва да се определят от националното право. Възможността за ограничаване на това подпомагане до основните обезщетения трябва да се разбира в смисъл, че обхваща най-малко минимален гарантиран доход за съответното лице, помощи в случай на заболяване или бременност и семейни помощи за деца, доколкото такива обезщетения се предоставят на гражданите съгласно националното право. Нормата на чл. 29, § 1 от Директива 2011/95/ЕС, предвижда, че по отношение на социалното подпомагане условията и реда за предоставяне на основни обезщетения на лицата, на които е предоставена международна закрила, се определят съобразно националното право, но съгласно § 2 на разпоредбата възможността за ограничаване на това подпомагане до основните обезщетения трябва да се разбира в смисъл, че обхваща най-малко минимален гарантиран доход за съответното лице. В този смисъл предоставянето на семейните помощи за деца, следва да се разглежда именно като средство за осигуряване на гарантиран минимален доход, респективно – семейната помощ за дете следва да се разглежда като едно от основните обезщетения, за които не е предвидена възможност да се ограничават. Следователно по аргумент на чл. 45 от преамбюла на Директива 2011/95/ЕС семейните помощи за деца са сред основните обезщетения, за които не е предвидена възможност да се ограничават по отношение на лицата, на които е предоставена международна закрила. България като държава-членка е обвързана по отношение на резултата, който трябва да бъде постигнат с посочения акт, а именно – получаване на необходимото социално подпомагане, което да е равностойно на предвиденото за гражданите на държавата-членка. В случая се претендира предоставянето на семейна помощ. С нормата на чл. 3 от ЗСПД законодателят е очертал кръга на лицата, които имат право на семейни помощи за деца, а именно: 1. бременните жени - български граждани; 2. семействата на българските граждани - за децата, които отглеждат в страната; 3. семействата, в които единият от родителите е български гражданин - за децата с българско гражданство, които отглеждат в страната; 4. семействата на роднини, близки или приемни семейства - за децата, настанени по реда на чл. 26 от Закона за закрила на детето; 5. бременните жени - чужди граждани, и семействата на чужди граждани, които постоянно пребивават и отглеждат децата си в страната, ако получаването на такива помощи е предвидено в друг закон или в международен договор, по който Република България е страна. Очевидно, настоящият случай не попада в нито една от изброените от ЗСПД хипотези. Това обаче, с оглед цитираната по-горе нормативна уредба, не означава, че семейството на детето А. С. Р. няма право на еднократна помощ по чл. 10а, ал. 1 от закона. В ЗУБ, който е специален закон по отношение на бежанците, няма ограничения в правата на достъп до социалната система, освен предвидените със закон. След като помощите за деца са вид социално подпомагане и по силата на чл. 39, ал. 1, т. 4 от ЗУБ чужденците с предоставена временна закрила имат право на такова, постановеният отказ на Директора на ДСП – Благоевград за отпускане на желаната помощ по чл. 10а, ал. 1 от ЗСПД е незаконосъобразен. Както следва от разпоредбата на чл. 1, ал. 2 от ЗСПД семейните помощи са средства в пари и/или в натура, които подпомагат отглеждането на децата в семейна среда от родителите или от лицата, полагащи грижи за тях. По реда на ЗСПД се предоставят дванадесет вида помощи, като за всяка от тях е възприет разграничителен критерий, съобразен с предназначението на конкретната семейна помощ. Помощта по чл. 10а, ал. 1 ЗСПД – еднократна за семействата, чиито деца са записани в първи клас е помощ, която се отпуска без доходен тест, за покриване на разходите в началото на учебната година – родителите да закупят без затруднения част от основните пособия и дрехи, необходими за учениците – и се получава при положение, че децата живеят постоянно в страната и не са настанени за отглеждане извън семейството по реда на чл. 26 от ЗЗД. Независимо от различното наименование на помощта нейната характеристика като вид социално подпомагане не се променя. Съгласно Решение № 3 от 27.06.2013 г. по к. д. № 7/2013 г. на Конституционния съд: „ …Помощите за деца по този закон (ЗСПД) би могло да се разглеждат като елемент на социалното подпомагане, доколкото на него му се придава единствено по-общо значение. По замисъла си семейните помощи за деца са особен вид социални помощи…“. Така разписаната помощ, въпреки че е уредена в ЗСПД, а не в ЗСП - който закон съгласно чл. 2, ал. 1, 3 и 6 предоставя право на социални помощи и на лицата, ползващи се с временна закрила и в който не се съдържа изискване, като това в чл. 3, т. 3 от ЗСПД, без съмнение е част от общата система за социално подпомагане и попада изцяло в обхвата на чл. 16 от Европейската социална харта и следва да се интерпретира като част от задълженията, които държавите са поели по силата на чл. 27, § 3 от Конвенцията за правата на детето, респективно като част от задълженията на държавите членки по чл. 12 от Директива 2001/55/ЕО - доколкото от съображение 16 към Директивата и чл. 3, § 2 от нея следва, че държавите членки са длъжни да прилагат режима на временна закрила при стриктно спазване на основните права и свободи, и при спазване на задълженията, произтичащи от инструментите на международното право, по които са страна и които забраняват дискриминацията. Предвид гореизложеното, националната правна уредба, ограничаваща възможността за предоставяне на помощи за деца на чужденци, пребиваващи и отглеждащи децата си на територията на Република България, с предоставена временна закрила по реда на чл. 39, ал. 1, т. 1 от ЗУБ, противоречи на Общностното право. Ето защо и разпоредбата на чл. 3, т. 5 от ЗСПД следва да се тълкува в смисъл, че за да се осигури правилното прилагане на разпоредбата на чл. 12 от Директива 2001/55/ЕО, както и на прякото прилагане на чл. 27, § 1 от Конвенцията за правата на детето във връзка чл. 5, ал. 4 от КРБ, достъпът до помощта по чл. 10б от ЗСПД следва да се предостави и на лицата, ползващи се с временна закрила по силата на Директива 2001/55/ЕО – каквито безспорно са оспорващата и детето й К. М.. При анализ на цитираните разпоредби на Конституцията на Република България, ЗУБ, ЗСП, ЗСПД и цитираните разпоредби на общностното и международното право следва извод за незаконосъобразност на обжалваната заповед. Различно тълкуване би било в пряко нарушение на забраната за дискриминация, въведена с чл. 2, § 2 от Конвенцията за правата на детето, чл. 21, ал. 2 от ХОПЕС, член Е от част V на Европейската социална харта и съображение 16 във връзка с чл. 3, § 2 от Директива 2001/55/ЕО. С оглед изложеното оспорената заповед на Директора на Дирекция „Социално подпомагане“ следва да бъде отменена, като преписката бъде върната на административния орган за ново произнасяне при спазване на указанията по тълкуването и прилагането на закона, дадени в настоящото решение. При този изход на спора, предвид представения по делото договор за правна защита и съдействие, според който процесуалното представителство се осъществява безплатно на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата, на адвокат Я. К. следва да бъде присъдена сумата от 1 000.00 (хиляда) лева, представляваща адвокатско възнаграждение за процесуално представителство и защита, определено на основание чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата във връзка с чл. 38, ал. 1, т. 2 от същия закон във връзка с чл. 5, т. 1 и чл. 8, ал. 3 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, при условията на предоставена безплатна правна помощ. Разноските следва да се възложат на Агенция „Социално подпомагане“, в чиято структура се намира административният орган.