Решение № 834 от 28.3.2022 г. на Районен съд - Варна по дело № 5290/2021 г.

Производството по делото е образувано по предявен от Й. ЛЮБ. ИВ., ЕГН ••••••••••, адрес: гр. •••, съдебен адрес: гр. •••1, чрез адв. Д.М. АК- Варна срещу ЛЮБ. Й. Б., ЕГН ••••••••••, адрес: гр. •••, иск с правно основание чл.59, ал.3, пр.2 ЗС, за признаване за установено, че е погасено по давност правото на ползване, учредено в полза на ответника със Саморъчно завещание 29.06.2012г. на И.Л.Б., ЕГН ••••••••••, починала на 02.11.2015г., обявено на 13.11.2015г. от Нотариус Л.Г., рег.№ ••• на Нотариалната камара, с район на действие Варненски районен съд, вписано в Имотен регистър при Агенция по вписванията с вх.рег.№ 7422/07.04.2016г., Акт № •••, Том 3 на Служба по вписванията-Варна, върху недвижим имот: САМОСТОЯТЕЛЕН ОБЕКТ В СГРАДА с идентификатор •••• по КККР, одобрени със Заповед •••/14.10.2008 г. на Изпълнителния директор на АГКК, с адрес на имота гр.••••, находящ се в сграда с идентификатор ••••; Предназначение: Жилищна сграда – многофамилна, разположена в ПИ с идентификатор ••••; Предназначение на самостоятелния обект: Жилище, апартамент; брой нива на обекта: 1; Посочена в документа площ: 79, 69 кв.м.; Ниво 1; Съседни самостоятелни обекти в сградата: На същия етаж: •••••, Под обекта: ••••, Над обекта: ••••, поради неупражняването му в продължение на повече от 5 години. Ищецът основава исковата си претенция на следните фактически твърдения: Със саморъчно завещание от 29.06.2012г., И.Л.Б., ЕГН ••••••••••, починала на 02.11.2015г. завещала на внучка си собствения си недвижим имот, представляващ апартамент № 28, находящ се в жилищна сграда в гр.•••, който имот представлява САМОСТОЯТЕЛЕН ОБЕКТ В СГРАДА с идентификатор ••••• по КККР, одобрени със Заповед •••/14.10.2008 г. на Изпълнителния директор на АГКК, с адрес на имота гр.•••••, находящ се в сграда с идентификатор •••; Предназначение: Жилищна сграда – многофамилна, разположена в ПИ с идентификатор ••••; Предназначение на самостоятелния обект: Жилище, апартамент; брой нива на обекта: 1; Посочена в документа площ: 79, 69 кв.м.; Ниво 1; Съседни самостоятелни обекти в сградата: На същия етаж: •••, Под обекта: •••.•••, Над обекта: ••••••. Със същото завещание в полза на ответника Л. Й. Б. било учредено пожизнено право на ползване върху имота. Завещанието било обявено на 13.11.2015 г. от Нотариус Л.Г., рег.№ ••• на Нотариалната камара, с район на действие Варненски районен съд и вписано в Имотен регистър при Агенция по вписванията с вх.рег.№ 7422/07.04.2016 г., Акт № •••, Том •• на Служба по вписванията-Варна. Твърди, че последно е видяла ответника през 2015 г., като й споделил, че отива да живее и работи в Англия. От 2015 г. до настоящия момент ответникът не е посещавал имота, не е полагал грижи за него и не е заплащал дължимите задължения за данъци, такси и разноски по поддръжката на имота. Ответникът не е проявявал и е загубил интерес към имота повече от пет години. Не е упражнявал правото на ползване върху имота нито лично, нито чрез другиго. Счита, че учреденото в полза на ответника ограниченото вещно право на ползване върху описания недвижим имот е погасено на основание чл.59, ал.3 ЗС. Ето защо моли за разрешаване на възникналия спор със сила на пресъдено нещо между страните и положително произнасяне по предявения иск. В рамките на предоставената му възможност в срока и по реда на чл. 131 ГПК, ответникът е депозирал писмен отговор, обективиращ изявлението му, съобразно което оспорва изцяло насочения срещу него иск по същество като неоснователен. Счита заявената претенция за недоказана. Моли за постановяване на решение, с което бъде отхвърлен. В хода на проведеното по делото съдебно заседание, страните поддържат заявените с исковата молба и отговора по нея становища. СЪДЪТ, след като взе предвид представените по делото доказателства – по отделно и в тяхната съвкупност, съобрази становищата на страните и нормативните актове, регламентиращи процесните отношения, намира за установено следното от фактическа страна: Установява се от Саморъчно завещание от 29.06.2012г. и Протокол за обявяването му от 13.11.2015г., че И.Л.Б., ЕГН •••••••••• е завещала на внучката си Й. ЛЮБ. ИВ., ЕГН ••••••••••, собствения си недвижим имот, представляващ апартамент № •••, находящ се в гр.••••. Със същото завещание в полза на ответника Л. Й. Б. /син на И. и баща на Й./ е учредено пожизнено право на ползване върху имота. Завещанието е обявено на 13.11.2015 г. от Нотариус Л.Г., рег.№ ••• на Нотариалната камара, с район на действие Варненски районен съд и вписано в Имотен регистър при Агенция по вписванията с вх.рег.№ 7422/07.04.2016 г., Акт № •••, Том •• на Служба по вписванията-Варна. С Нотариална покана от 06.10..2020г., ищцата е поканила ответника да заплаща дължимите разноски за имота. Поканата не е достигнала до ответника, видно от удостовереното от нотариуса, тъй като при посещенията не е открит на адреса. Не е спорно, че И.Л.Б., ЕГН •••••••••• е починала на 02.11.2015г.; че ответникът е баща на ищцата; че ответникът е син на завещателката, а ищцата нейна внучка. Това се установява и от приложената на л.50 справка от НБД Население. За установяване, че в рамките на посочения период, ответникът не е реализирал правомощието за ползване на вещта, в полза на ищеца са допуснати гласни доказателства, чрез разпит на свидетелите Е.Д. /майка на ищцата и бивша съпруга на ответника/ и В.К. /без родство/. Св. Д. знае, че бабата на Й. и е завещала имота. Когато починала, св. организирала погребението й, тъй като синът й бил в чужбина. За последно е виждала ответника през юни 2015г., когато се родило първото й внуче. Завещаният апартамент бил за ремонт, който бил извършен от Йоанна и съпруга й. В момента в апартамента живее братът на ищцата. Многократно се опитвали да осъществят връзка с ответника. Не знаят къде е, може би в Англия. Когато майката на ответника починала, му се обадили, като го уведомили и за завещанието. Ответникът не е посещавал и ползвал имота след смъртта на баба Иванка. Св. К. познава Й. от 15 г., приятели са. Виждал е ответника 2-3 пъти, последно през 2015г. на изписването на внучето му от болницата. Знае за завещанието. Апартаментът бил в окаяно състояние. Св. участвал в ремонта. Предвид така установеното от фактическа страна, СЪДЪТ формулира следните изводи от правна страна: Искът по чл.59, ал.3, предл.2 ЗС цели да установи погасяването на правото на ползване поради неупражняването му в продължение на 5 години. Ищец е собственикът, а ответникът ползвател може да възрази, че е упражнявал правото си чрез трети лица, включително и чрез собственика. В този случай обаче ползвателят носи тежестта да докаже, че е допуснал в имота лицето, чрез което упражнява правото си на ползване. Допускането изисква активни действия, т.е. изразена воля от страна на ползвателя, който желае да упражнява правото си чрез трето лице. Не е налице допускане, когато собственикът или третото лице самоволно установят фактическа власт върху имота или са допуснати от другия ползвател, а ползвателят, чието право се упражнява, не възрази. В този случай не може да се приеме, че правото на ползване се упражнява чрез другиго, защото не може да се предполага изразяването на воля за това от ползвателя, който е бездействал. Съдебната практика приема, че срокът по чл.59, ал.3, предл.2 ЗС за погасяване на правото на ползване, е давностен – в този смисъл решение № 19 от 10.02.2000 г. по гр. д. № 1082/99 г. на ВКС, IV-то г.о. Оттук се извежда и съответната приложимост на чл.116 ЗЗД, вр. чл.84 ЗС за прекъсване на давността. Прилагането на чл.84 ЗС обаче е съответно, при отчитане особеностите на срока по чл.59, ал.3, предл.2 ЗС. И докато направеното от собственика признание на правото на ползвателя прекъсва погасителната давност по чл.59, ал.3, предл.2 ЗС на основание чл.116, б. „а“ ЗЗД – хипотеза, разгледана в цитираното решение на ВКС, то прилагането на другата разпоредба - чл.116, б.“б“ ЗЗД, трябва да бъде съответно – не може собственикът, предявявайки иск по чл.59, ал.3, предл.2 ЗС, да прекъсне с това свое действие погасителната давност, на която се позовава. Разпоредбата следва да се разбира в смисъл, че носителят на вещното право на ползване прекъсва погасителната давност по чл.59, ал.3, предл.2 ЗС, когато предяви иск за защита на своето право срещу голия собственик. В обратната хипотеза, когато искът е предявен от собственика срещу ползвателя, разпоредбата на чл.116, б. „б“ ЗЗД не намира приложение, съответно – съдът по реда на чл.235, ал.3 ГПК взема предвид и бездействието на ползвателя в хода на висящия процес /Решение №60143/24.11.2021 по дело №1217/2021 на ВКС, ГК, I г.о./. Завещанието е обявено на 13.11.2015г.. Правото на ползване в хипотезата на чл. 59, ал. 3 ЗС се погасява не поради придобиването му по давност от собственика, а поради неупражняването му от ползвателя, каквито са данните по делото. Установи се, че ответникът не е ползвал имота след обявяване на завещанието до този момент. От приложената справка на л.50 от делото се установява, че ответникът и към момента е с постоянен и настоящ адрес гр. •••, който съвпада с адреса на имота, върху който е учредено правото на ползване. До предявяването на иска 13.04.2021г., са изтекли предвидените в закона пет години. Липсват доказателства носителят на правото на ползване, да е изразил воля ищцата или брат й да ползват имота, т.е. той да упражнява чрез тях правото си на ползване. Напротив, от показанията на двамата свидетели се установява, че още от 2015 г. не се е интересувал от имота и не го е посещавал, съответно – не е упражнявал лично правото си на ползване. В случая не е налице упражняване на правото на ползване на ответника чрез голия собственик Й.И.. На следващо място – предявяването на иск от собственика срещу ползвателя за установяване, че вещното право на ползване е погасено, не прекъсва на основание чл.116, б.“б“ ЗЗД давността по чл.59, ал.3 ЗС. Продължаващото в хода на процеса неупражняване на това право от страна на ответника-ползвател също следва да бъде зачетено от съда. В настоящия случай вещното право на ползване върху имота не се упражнява от ответника от ноември 2015 г. и към момента петгодишният срок по чл.59, ал.3 ГПК вече е изтекъл и правото на ползване е погасено по давност. Предявеният иск е основателен и подлежи на уважаване. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК и в съответствие с направеното искане, в полза на ищеца се дължат разноски за производството, съобразно представените доказателства за извършването им, чиито размер възлиза на 1414.29 лева /462.46 лв. заплатена държавна такса и 951.83 лева депозит за особен представител/. Претендира се възнаграждение за защита и съдействие от един адвокат в размер на 1200 лева, но липсват доказателства за действителното извършване на този разход. По делото е представено само пълномощно в полза на адв. М.. Мотивиран от така изложените съображения, Варненски районен съд