Решение № 5852 от 26.9.2025 г. на Софийски градски съд по дело № 10325/2024 г.

Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба подадена от А. Х. А. срещу решение от 07.02.2024г. постановено по гр.д. № 21720/2021г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 28 състав, с което е отхвърлен предявения от него иск с правно основание чл.108 от ЗС за признаване на за установено спрямо „ХАРА АУТО БЪЛГАРИЯ“ЕООД, че е собственик на лек автомобил „Ауди S8/“ без рег. номер, с рама № WAUZZZ4E18N006859, с двигател BSM007001 и за осъждането на ответника да му върна веща.

Във въззивната жалба се правят оплаквания за незаконосъобразност и необоснованост на първоинстанционното решение. Въззивникът счита, че въз основа на договор за покупкто- продажба на територията на Република Германия, се легитимира като собственик на процесния автомобил, явява се добросъвестен купувач и за придобиването на която вещ е заплатил съответната цена, снабдил се е със свидетелство за регистрация на автомобила и което на основание чл.31 от КМЧП следва да бъде зачетено от българският съд. Посочва, че обжалваното решение е постановено в противоречие с разпоредбата на чл.65 ал.1 и ал.2 от КМЧП, а направеното оспорване на вписването в идентификационната книжка на автомобила не е доказано от насрещната страна. Твърди, че от доказателствата по делото се установява, че ищецът е установил добросъвестно владение по отношение на лекия автомобил и го е придобил и на оригинерно основание.

В срок по чл.263 ал.1 от ГПК „ХАРА АУТО БЪЛГАРИЯ“ЕООД е депозирал отговор на въззивната жалба, в който изразява становище за правилност и законосъобразност на първоинстанционното решение. Счита, че ответникът е закупил процесния автомобил по договор за финансов лизинг, по който лизингополучателят нито е заявил искане за прехвърляне на автомобила, нито е върнал същия при спиране плащане на лизинговите вноски, автомобила не е нА.ен, поради което е образувано досъдебно производство и автомобила е задържан при опит за регистрацията му в КАТ България, след като е било констатирано, че същия е издирван. Счита, че ищецът не е придобил валидно процесния автомобил, поради неспазена форма на договора за покупко-продажба съгласно германското законодателство, нито съгласно българското поради което и не може да се позове на разпоредбата на чл.78 от ЗС, предвид разпоредбата на чл.78 ал.2 от ЗС.

Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:

При изпълнение правомощията си по чл. 269 ГПК настоящият въззивен състав намира обжалваното решение за валидно.

Предметът на делото е спорното материално субективно право – претендирано или отричано от ищеца, индивидуализирано чрез основанието и петитума на иска. Правната квалификация на спорното право се определя от съда, съобразно въведените от ищеца твърдения за правнорелевантните за спора факти. Когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало съдът се е произнесъл по предмет, с който не е бил сезиран, или когато е определил предмета на делото въз основа на обстоятелства, на които страната не се е позовала, тогава решението е недопустимо, тъй като е разгледан иск на непредявено основание. Когато обаче първоинстанционният съд само е определил неправилна квалификация на спорното право, но я е извел от обстоятелства, на които страната се е позовала, въззивният съд следва да даде вярната правна квалификация, доколкото същият не е обвързан от дадената от първоинстанционния съд квалификация на иска и съответно следва да се произнесе по съществото на спора.

В настоящият случай първоинстанционният съд е разгледал и се е произнесъл относно фактите, които са заявени в исковата молба, но освен това и по факти и петитум, които не са заявявани от ищеца нито в исковата молба, нито допълнително по реда на чл.214 ал.1 от ГПК /преминаване от установителен към осъдителен иск/, а именно: ищецът в исковата молба твърди и претендира да бъде устновено спрямо ответника, че е собственик на процесния автомобил, като не е твърдял, че ответикът упражнява фактическа власт въху автомобила, нито е формулирал искане към съда ответника да бъде осъден да върне веща т.е. липсва предявен ревандикационен иск /независимо от посочване на правна клафикация в титулната част от исковата молба – чл.108 от ЗС, посочване на правна квалификация от ищеца нито е условие за редовност на исковата молба, нито е обвързваща за съда, който има изключителен прерогатив да определя правната квалификация на предявените претенции/. Доколкото ревандикационната претенция включва както установяване на правото на собственост /предмет и на установителния иск за собственост/, така и осъдителна част за връщане на веща, то в случая единствено произнасянето относно връщането на веща следва да се счита, че е plus petitum и в която част първоинстанционното решение като недопустимо следва да бъде обезсилено – чл.270 ал.3 от ГПК.

Произнасянето по установителната претенция за собственост не е недопустим съдебен акт по смисъла на чл. 270, ал. 3 ГПК, а е нарушение на материалния закон като при неправилна правна квалификация на иска, което обуславя неправилност на решението в тази му част. В този е и съдебната практика – решение № 124/24.03.2011 г. гр. д. № 882/2010 г. на ВКС, ГК, ІV ГО; решение № 389/23.05.2010 г. по гр. д. № 738/2009 г. на ВКС, ГК, ІV ГО; решение № 249/23.07.2010 г. по гр. д. № 92/2009 г. на ВКС, ГК, ІV ГО, решение 941/30.12.2009 г. по гр.д. 1673/208 г., ГК, III, Г.О. на ВКС., решение 306/01.04.2010 г. по гр.д. 4715/2008 г., Г.К., I ГО на ВКС и др. Следва да се има предвид и че произнасянето на съда се определя от диспозитива на съдебното решение – чл.263 ал.2 от ГПК.

С оглед разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивната инстанция дължи проверка за валидността на решението, за неговата допустимост, в обжалваната част, а за правилността му единствено на въведените в жалбата основания.

Досежно правилността обжалваното решение съдът намира поддържаните с въззивната жалба доводи за основателни по следните мотиви:

Първоинстанционният съд е сезиран с иск с правно основание чл.124 от ГПК за признаване за установено спрямо ответника, че ищецът е собственик на лек автомобил лек автомобил „Ауди S8/“ без рег. номер, с рама № WAUZZZ4E18N006859, с двигател BSM007001 придобит чрез валиден договор за продажба.

Основателността на предявения установителен изисква от ищцовата страна, съгласно правилото за разпределение на доказателствената тежест - чл.154 ал.1 от ГПК, да установи правото си на собственост върху процесния автомобил, придобито на заявеното основание /в случая деривативно такова – договор за продажба/, както и да установи и придобивия способ, въз основа на който твърди че праводателя й е бил собственик – в случая продажба. От своя страна, ответникът носи доказателствената тежест да установи правоизключващите си възражения – в случая придобиване на правото на собственост върху процесния лек автомобил, респективно недобросъвестност на приобретателя на движимата вещ.

Тук е необходимо е да се посочи, че съгласно задължителните тълкувателни разяснения, дадени в т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г., ВКС, ОСГТК, при проверка правилността на първоинстанционното решение въззивният съд може да приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване. Поради тази причина предмет на проверка от въззивния съд са именно обстоятелствата, свързани с прилагането на императивни правила на материалния закон, с каквито са уредени способите за придобиване и отчуждаване на вещни права – те са изчерпателно посочени в закона /numerus clausus, поради което правилата, които ги уреждат, имат императивен характер/.

С оглед посоченото, както и съобразявайки разпоредбата на чл.269 предл.2 от ГПК предвид наведените във въззивната жалба оплаквания, правният спор пред настоящата съдебна инстанция се съсредоточава върху следните правнорелевантни факти: дали ищецът е добросъвестен купувач, който е сключил договор за продажба на лек автомобил в изискуемата форма според приложимото право и дали сделката е породила вещно-транслативен ефект.

Т.е. установената от първоинстанционният съд фактическа обстановка е безспорна между страните, спорът между същите е относно приложимото право относно придобиване и изгубване на правото на собственост върху процесната движима вещ – лек автомобил – българското или германското право, дали е налице действителен договор за продажба на лек автомобил и който надлежно е прехвърлил правото на собственост върху автомобила на ищеца, който да е добросъвестен.

Предвид горното настоящата въззивна инстанция приема за установено в отношенията между страните, че: процесният автомобил е закупен от Ауди Център Хамбург ООД (Германия), данъчен номер 257678842с фактура от 30.01.2008 г. от дружество - „Бул Макс Трейд“ ЕООД, което от своя страна е продало лекия автомобил на Хара Ауто България“ ЕООД гр. София ЕИК 175096193 с тогавашна фирма „Хипо Алпе Адриа Аутолизинг“ ЕООД – договор за продажба от 11.02.2008г. и фактура № 0000000032/11.02.2008г., като нов, като цената от 213833, 33 лв. без ДДС е платена от ответника в полза на Бул Макс Трейд“ ЕООД с платежно нареждане от 18.02.2008г.. Ответникът е изръшил регистрацията на автомобила в Република България и вписан като собственик на процесния автомобил марка „Ауди“, модел „S8“ с ДК № ••••••••, рама WAUZZZ4E18N006859 с регистрацията на 19.02.2008 г.; с договор за финансов лизинг № 420102472 ответникът е предоставил автомобила на Р.С.С. от гр. София срещу задължението за заплащане на първоначална вноска от 21866, 25 евро и месечни лизингови вноски от по 2115, 29 евро за срок от 48 месеца, автомобила е предадена на лизингоплучателя на Бул Макс 19.02.2008г. приемо-предавателен протокол; на 10.10.2010г. ответникът изпраща до лизингополучателя уведомление, че има просрочени задължения по договора за лизинг и го кани да изпълни същите или да върне автомобила, като поради липса на последваща реакция от лизингополучателя с последващи уведомления през 2012г. ответникът поради изтичане на срока на лизинговия договор и невръщане на лизинговата вещ, упълномощава юридически лица за извършване на правни и фактически действия по връщане на фактическата власт върху автомобила, който не е нА.ен в държане на лизингополучателя, като през 2013г. е подаден сигнал по Софийска районна прокуратура и образувано досъдебно производство №15387/2013г. по описа на 04 ПРУ – СДВР за извършено престъпление по чл.206 ал.1 от НК, а лек автомобил марка „Ауди“, модел „S8“ с ДК № ••••••••, рама WAUZZZ4E18N006859 е обявен за издирване; междувременно - а втомобилът бил регистриран в Дания с рег. № AJ41764 на името на датски дружества; физическото лице П.М.Х. закупил автомобила на 21.01.2014 г. от Amager Willand A/S, което дружество в последствие било обявено в несъстоятелност на 01.11.2018 г.; на 19.05.2017 г. автомобилът бил продаден от П.М.Х. на С.Х.К. в Херенг с посредничеството на „Michael Lassen Automobiler“.; С.Х.К. го продал през 2019 г. на Н.Б..; на 24.10.2019 г. бил направен опит автомобилът да бъде регистриран в Берлин, Германия от Й.Й., който купил автомобила от Ю., който от своя страна го купил от търговец на коли К.-Е.Т.; след като автомобилът бил задържан К.-Е.Т. развалил договора за продажба и върнал парите на купувачите; Самият К.-Е.Т. закупил автомобила от датска фирма Bella Tradin ApS като при сделката същата се представлявала от датчанин Й. и за която сделка е издадена фактура; автомобилът бил задържан в Германия, но след като от българските власти не била изпратена в срок информация за основанията за собствеността на ответника или други лица, с постановление от 23.10.2020г. на Прокуратуратна на Траунщайн превозното средство е освободено и върнато на О.Ю., закупил автомобила от Е.Ю.; междувременно - на 05.10.2020г.между О.Ю. и ищеца е сключен т.нар частен писмен договор за продажба на процесния автомобил срещу заплащане на сумата от 16500 евро; при опит ищецът да регистрира лекия автомобил в Република България и по постоянния си адрес, същия е задържан съответно доброволно предаден от ищеца на органите на МВР, поради видящо досъдебно производство.

Според разпоредбите на чл.64 и чл.65 от КМЧП в ладението, правото на собственост и другите вещни права върху движими и недвижими вещи се уреждат от правото на държавата, в която те се намират, като придобиването и прекратяването на вещни права и на владение се уреждат от правото на държавата по местонахождението на вещта по време на извършване на действието или настъпване на обстоятелството, които обуславят придобиването или прекратяването.

Следователно по силата на чл. 65 ал. 1 и ал. 2 КМЧП, при преценка на правните последици от действията, осъществени по време, когато автомобилът се е намирал на територията на Дания и Германия приложимо е датското респективно германско материално право, а по отношение на тези, настъпили на територията на България – българското материално право.

В настоящият случай вещните права на ищеца се твърди да са възникнали на територията на ФРГ, в който случай следва да бъдат разгледани материално-правните норми регламентиращи валидното прехвърляне на собствеността върху движим вещи респективно амвтомобили /при наличие на особености, ако съществуват такива/.

Договорите за продажба на движими вещи са консесуални т.е. считат се сключени в момента на постигане на съгласието между страните, което следва от общия принцип уредев § 433 от BGB /Германски граждански кодекс/., като основното съдържание на двустранната сделка е продавача са да предаде владението на веща, а на купувача – да приеме владението и заплати уговорената цена. Когато е налице изискване за форма, то е изрично уредено – напр. сделка с недвижими вещи - §311b от BGB. В настоящият случай, страните – ищецът и неговия праводател физическо лице са сключили договора в обикновена писмена форма, която следва да се счита, че е форма за доказване вкл. и при реализиране на отговорността за гаранции, дефекти и т.н. уредени в BGB.

Предвид изложеното, неправилно е прието от първоинстанционният съд, че поради желание ищецът да регистрира лекия автомобил на територията на Република България, спрямо продажбеното правоотношение следва да се приложи разпоредбата на чл. 144 ал. 2 ЗДвП, който предписва форма за действителност на договора за продажба на вече регистриран лек автомобил, какъвто несъмнено е процесния – писмена с нотариална заверка на подписите. Горният извод не следва от разпоредбата на чл. 66 КМЧП, доколото промяната на местонахождението на веща след възникване на правата респ. след осъществяване на юридическите факти касаещи погасяване/придобиване на правото на собственост, не е основание за прекратяване на валидно възникнало абсолютно вещно право. В случая се касае за вещно право на собственост, което не попада в обхвата на чл.66 от КМЧП, доколкото упражняването му на територията на Република България по никакъв начин не е нарушение на правото на държавата по новото й местонахождение т.е. упражняването на право на собственост върху лек автомобил на територията на Република България по никакъв начин не противоречи на национални императивни правни норми.

Следователно за преценка дали лекия автомобил е валидно придобит от ищеца релевантно е единствено преценката според германското материално право.

В тази връзка неоснователно се явява възражението на въззиваемата страна за наличие на пречка за придобиване на собствеността върху лекия автомвобил на оригинерно основание от страна на ищеца по смисъла на чл.78 ал.1 изр.1 хип.2 от ЗС, а именно поради неспазване на квалифицираната форма на сделката – нотариален акт или писмена с нотариална заверка на подписите.

Относно възражението за недобросъвестност на ищеца като купувач по договора за продажба:

Доколкото както по българското, така и по германското право презумпцията е за добросъвестността на страните, то обратния факт – недобросъвестността и грубата небрежност следва да бъдат доказани при пълно доказване. Следователно в доказателствена тежест на ответника е да докаже своите възражения за недобросъвестност както на праводателите на ищеца, така и на самия ищец.

Според § 932 от BGB ако движима вещ бъде прехвърлена на друго лице, от лице, което не е собственик на веща, приобретателят става собственик, ако веща му е предадена и той в момента на придобиването е бил добросъвестен относно собствеността на отчуждителя. Добросъвестността се изключва ако приобретателят знае или поради гружа небрежност не знае, че отчуждителят не е собственик. /аналогично разрешение и в чл.78 ал.1 от ЗС/. По делото не се събраха каквито и да са доказателства, от които да се установи недобросъвестността на ищеца при сключване на договора за продажб, респективно проявена от нег груба небрежност /което е в доказателствена тежест на ответника/. Напротив от представените писмени документи от ищеца и при сключване на договора за продажба - свидетелство за регистрация на лекия автомобил, в което като собственик на същия е именно праводателя на ищеца – О.Ю.– л.91-93 от делото на СРС, както и писмен договор за продажба на автомобила между праводателя на ищеца, като купувач и продавач - Е.Ю. - л.88-90 от делото на СРС, се установява, че ищецът е добросъвестен при покупката вкл. и е провяил груба небрежност, напротив – прегледал е автомобила, сключил е писмен договор за продажба /макар да липсва изискване за форма за действителност/, изискал и получил талон за регистрация на автомобила, в който продавача е вписан като собственик. Съгласно чл. 31 КМЧП българските съдилища и други органи преценяват валидността на чуждестранните официални документи съобразно правото на държавата, в която те са били извършени или издадени. Следователно, предопределящо при преценката както за валидността, така и за доказателствената сила на издадено от друга държава свидетелство за регистрация на МПС, е съдържанието на чуждото право, подлежащо на установяване съобразно правилата, регламентирани с чл. 43 ал. 1 – 3 КМЧП. В хипотеза, когато чуждото право придава на свидетелството за регистрация на МПС силата на официален свидетелстващ документ, то, по силата на чл. 179, ал. 1 ГПК във връзка с чл. 29 КМЧП, свидетелството ще се ползва не само с формална, но и с материална доказателствена сила, обвързваща съда да приеме, че фактите, предмет на удостоверителното изявление на издалия го орган, са се осъществили така, както се твърди в документа. / решение № 23 от 10.12.2019 г. на ВКС по гр. д. № 3808/2017 г., II г. о., ГК, /. Ответникът не е разколебал доказателствената сила свидетелство за регистрация на МПС при съобразяване разпоредбите на чл. 65 КМЧП, както и чл. 61 и чл. 62 КМЧП.

На следващо място липсва пречка за придобиване по смисъла на §935 от BGB – забрана за добросъвестно придобиване при наличие на кражба/изгубване относно поредицата от договори за продажба сключени на територията на Република Германия, доколкото всички продажби са със съответен писмен договор и вписване в административните регистри, дори след задържане на автомобила, същия е върнат поради липса на заявени надлежно претенции от друго лице или доказателства за влязла в сила присъда за кражба или обсебване на лекия автомобил /вкл. и към настоящия момент по воденото досъдсебно производство досъдебно производство №15387/2013г. по описа на 04 ПРУ – СДВР, доколкото същото не би могло да се предполага и е различно от разпореждане от несобственик/.

Отделно от горепосоченото, при поредицата от прехвърлителни сделки на територията на Република Дания също собствеността е била прехвърляна според изискванията на приложимото датско право аналогично относно формата за действителност на договора и добросъвестността на купувача – §59 Kobeloven, като основния способ за проверка легитимацията и изрядността на продажбата е в регистъра Motorregisteret – според §62 от registeringsbekenndtgorselen /наредба за регистрация/ новият собствениск е длъжен не по – късно от 4 работни дни да регистрира лекия автомобил въз основа на т.натлр „продажбен лист“ /slutseddel/, който съдържа имета, дата, VIN номер на автомобила. Именно вписването и проверката в специалния регистър осигурява и противопоставимост на правата на трета лица вкл. и неизпълнение на задължението би било недобросъвестност – нещо, което не се установява нито от твърденията, нито от доказателствата по делото, напротив от приложените писмени документи от досъдебното производство е видно, че процесния автомобил е бил регистриран в Дания през 2013г. с рег. № AJ 41764.

В допълнение на всичко гореизложено, настоящият състав споделя становището изразено от пълномощника на ищеца, че уведомяване за изчезването на лекия автомобил и дори включване на издирването й посредство шенгенската информационна система, не означава публичност и протиповоставимост на права по отношение на частно-правни субекти, а е с оглед подпомагане полицейско и съдебно сътрудничество / решение № 23 от 10.12.2019 г. на ВКС по гр. д. № 3808/2017 г., II г. о., ГК / Предвид изложеното, настоящият състав счита, че ищецът при пълно и главно доказване установи, че въз основа на договор за продажба от 05.10.2020г. сключен на територията на ФРГ валидно е придобил собствеността върху лек автомобил „Ауди S8/“ без рег. номер, с рама № WAUZZZ4E18N006859, с двигател BSM007001.

Поради несъвпадане на изводите на двете съдебни инстанции, първоинстанционното решение следва да бъде отменено и постановено друго, с което предявения установителен иск за собственост се уважи.

По разноските:

С оглед изхода на делото и разпоредбата на чл.78 ал.1 от ГПК на въззивника и ищец в първоинстанционното производство се дължат разноски, както следва:

• в първоинстанционното производство – по представен списък по чл.80 от ГПК - 200, 00 лв. внесена държавна такс, 80 лв. – разходи за превод на документи и 5000, 00 лв. - адвокатоско възнаграждение. По делото е представен договор за правна защита и съдействие – л.32 от делото, в който е уговорен размер на адвокатското възнаграждение - 5000, 00 лв. и изрично изявление за плащане т.е. характер договора в тази му част има характер на разписка.

В хода на устните състезания по делото пълномощникът на ответника е направил своевременно възражение за прекомерност на претендираното от ищцовата страна адвокатско възнаграждение.

Според разпоредбата на чл.78 ал.5 от ГПК а ко заплатеното от страната възнаграждение за адвокат е прекомерно съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото, съдът може по искане на насрещната страна да присъди по-нисък размер на разноските в тази им част, но не по-малко от минимално определения размер съобразно чл. 36 от Закона за адвокатурата.

Разпоредбата на чл.78 ал.5 от ГПК не определя императивно задължение на съда във всеки случай при направено възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение да намалява неговия размер, нито ако реши да намали същото да го намали до минималния размер /решение от 28.07.2016г. по дело С-57/2015г. на СЕС и по преюдициално запитване, дадено в т. 1 от решение на СЕС от 23.11.2017г. по съединени дела С-427/16 и С-428/16 и Решение от 25.01.2024г. по дело С- 438/2022г. - задължителни за съдилищата съгласно чл. 633 ГПК/.

Именно с аргумента, че с оглед легитимните цели на тежестта за разноски, в конкретния случай присъждане на възнаграждение от 5000, 00 лв. не е съответно и противоречащо на чл.3 от ГПК предвид извършените от адвоката действия по делото, включително при съобразяване на необходимата правна квалификация за извършване на тези действия за гарантиране на правото на страната на адвокатска защита. Тази преценка кореспондира с критериите по чл.78 ал.5 от ГПК за отчитане на фактическата и правна сложност на делото, както и извършените от пълномощника на страната процесуални действия. В настоящият случай съдебният състав отчитайки горните критерии и конкретиката на случая счита, че адвокатско възнаграждение от 5000, 00 лв. е прекомерно е следва да бъде намалено до размера от 3000, 00 лв. или общия размер на разноските, за който ответникът следва да отговоря е 3280, 00 лв.;

-във въззивното производство: внесената държавна такса от 1000, 00 лв. /за въззивното обжалване таксата е 400, 00 лв., но дължимата държавна такса в първоинстанционното производство е 800, 00 лв. т.е. 600, 00 лв. не са били внесени, поради което следва да се счита, че разликата е доплащане именно на дължимата държавна такса в първоинстанционното производство/ и адвокатско възнаграждение, претендирано в размер на2500, 00 лв., което поради своевременно и основателно направено възражение за прекомерност от насрещната страна по изложените вече по – горе мотиви следва да бъде намалено на 1500, 00лв. или общо 2500, 00 лв.

Така мотивиран, Софийски градски съд