Решение № 378 от 23.1.2024 г. на Софийски градски съд по дело № 11023/2021 г.

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК. С решение №20123292/25.05.2021г. по описа на СРС, 78 състав, са отхвърлени изцяло исковете по чл.226, ал.1 от КЗ (отм.) и чл.86, ал.1 от ЗЗД, предявени от „Т. К.“ ФР Германия, 19051 Шверин, за осъждане на „ЗАД ОЗК Застраховане“ АД да му заплати сумите от съответно 22599, 58 лева и 6403, 23 лева. В полза на ответника са присъдени разноски по делото в размер на 100 лева. Постъпила е въззивна жалба срещу решението от ищеца „Т. К.“, чрез пълномощника адв. Т. Б., като се излагат оплаквания, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон. В доклада по делото било посочено, че предявените искове са по чл.411 от КЗ и чл.86, ал.1 от ЗЗД, а в решението била посочена друга правна квалификация на исковете – чл.226, ал.1 от КЗ (отм.) и чл.86, ал.1 от ЗЗД. Ответникът не оспорил, че процесният автобус е собственост на „Т.“ООД и е с рег. №•••••••, както и, че към момента на настъпване на събитието гражданската отговорност на виновния водач е застрахована при ответника. Оспорвала се пасивната материална легитимация на ответника, доколкото по делото не било посочено виновно лице. Поддържа, че от събраните по делото доказателства се установява, че на 19.06.2014г. немската гражданска Печ е пътувала в автобуса, за да бъде трансферирана до летището в гр.Бургас, след като почивката в България приключила. По делото бил установен и механизмът на ПТП и причинната връзка между деянието и вредоносния резултат. От свидетелските показания се установявало, че шофьорът на автобуса е навлязъл с несъобразена скорост в изключително наводнен участък от пътя, който бил видим за водача. Установени били и извършените от ищеца плащания за лечението и обезщетения поради нетрудоспособност на пострадалата. Извършените плащания не представлявали такива по система на държавното социално и/или здравно осигуряване, поради което неприложима била разпоредбата на чл.268, т.9 от КЗ. Счита за неоснователно направеното с писмения отговор възражение за изтекла погасителна давност, поради това, че давността започва да тече, считано от извършване на всяко отделно плащане. Поради изложеното моли обжалваното решение да бъде отменено и да бъде постановено друго, с което предявените искове да бъдат уважени изцяло. В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил писмен отговор на въззивната жалба от насрещната страна „ЗАД ОЗК – Застраховане“АД, чрез пълномощника юрисконсулт Д. Д., с който се заявява становище за неоснователност на жалбата и е направено искане за потвърждаване на обжалваното решение. Счита, че вземането е погасено по давност. Останал недоказан и механизмът на ПТП, както и сумите да били изплатени в причинно-следствена връзка с ПТП. Не бил установен водачът на автобуса, т.е. вината останала недоказана. Не било доказано настъпването на ПТП, тъй като не бил представен документ за доказването му. От свидетелските показания не се установявали никакви факти, касаещи събитието. От исковата молба и от свидетелските показания било видно, че се касае за настъпило случайно събитие, което изключвало вината на водача. Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства и становищата на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира следното от фактическа и правна страна: Въззивната жалба е подадена в срок, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е процесуално допустима. Разгледана по същество, жалбата е частично основателна. Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Първоинстанционният съд е сезиран с искове с правно основание чл.226, ал.1 от КЗ (отм.) и чл.86, ал.1 от ЗЗД. В случая правният спор е съсредоточен върху приложимото право към елементите на сложното правоотношение, възникнало по повод причинените на увреденото лице вреди, изпълнението на задължението за заплащане на имуществената вреда - разходи за лечение, възникнали като пряка и непосредствена последица от деликта от трето лице, както и правото на третото лице да претендира заплащането им от задължения по силата на договора за застраховка "Гражданска отговорност" на автомобилиста застраховател. Съдът намира, че в случая, тъй като става въпрос за непозволено увреждане, осъществено на 19.06.2014г. с международен елемент приложение намира Кодексът на международното частно право. За да е налице право на третото лице да встъпи в правата на удовлетворения кредитор срещу неговия длъжник, е необходимо да е налице изпълнение, като е без значение дали третото лице изпълнява чуждо задължение в класическия смисъл или изпълнява свой дълг, възникнал по силата на правоотношение между него и кредитора, а от значение е дали изпълнението освобождава длъжника. Суброгацията на второ място изисква да е налице правен интерес на третото лице да изпълни с оглед отношенията трето лице - кредитор. За да е налице суброгация следва третото лице да има регресни права срещу длъжника, като те са предпоставка и граница на суброгацията. За да встъпи третото лице в правата на кредитора, освен това, е необходимо такива да съществуват към момента на изпълнението, като по делото не е спорно, че дългът за заплащане на разходите за лечението, представляващ имуществена вреда, е възникнал и не е бил погасен нито от делинквента, нито от застрахователя. Съгласно чл.99, ал.1 от КМЧП ако трето лице има задължение да удовлетвори или е удовлетворило кредитор, правото, уреждащо задължението на третото лице към кредитора, определя дали и доколко това лице може да упражни изцяло или частично правата, които удовлетвореният кредитор има срещу длъжника според правото, което урежда техните отношения. С оглед цитираната разпоредба, доколкото се касае до правоотношение, създаващо задължение за ищеца „Т. К.“, действащо като осигурител, да репарира вредата, причинена на пострадалата Р.П., което е регулирано от чужд правен ред, дали и доколко съществува правото на ищеца да встъпи в правата на увредената, се определя от приложимия немски закон, уреждащ правната връзка между тях. По делото е установено съдържанието на приложимия закон, а именно Кодекс за социално осигуряване, десета книга – Процедури за социална администрация и защита на социалните данни (SGB X), като според §116 – искове срещу отговорни лица за вреди, иск за обезщетение за вреди въз основа на други законови разпоредби се прехвърля на застрахователя или доставчика на интеграционна помощ или социално подпомагане, доколкото последният трябва да осигури социални услуги поради увреждащото събитие, които служат за отстраняване на щета от същия вид и се основават на същия период, като този, в който увреждащата страна трябва да предостави компенсация. От представените по делото писмени доказателства и от кредитираното заключение на СМЕ се установява, че ищецът е заплатил за адекватно проведеното лечение на пострадалата сумата от 22599, 58 лева, поради което осигурителят/ застрахователната институция, встъпва по силата на §116 от SGB X в правата на увреденото лице - кредитор, които то има срещу неговия длъжник според правото, което урежда техните отношения. В конкретния случай, с оглед разпоредбата на чл. 105, ал. 1 КМЧП, правоотношенията между Р.П., в качеството й на увредено лице от непозволено увреждане, извършено на територията на Република България и делинквента, следва да се уредят по българското право – чл.45 и сл. от ЗЗД, независимо от обстоятелството, че имуществената вреда е настъпила в Германия защото плащането е извършено там. При определяне на приложимото към непозволеното увреждане право относима е връзката между деянието и вредата, която се явява увреждането. Това е моментът, в който причинно-следствената връзка чрез деянието се е развила дотолкова, че е започнало накърняване на правно защитеното благо - телесния интегритет, а не моментът, в който поредицата от събития резултира в претърпяна загуба или пропусната полза. По прекия иск, основан на чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.), застрахователят обезщетява причинените вреди в същия размер, в който, на основание чл.45 от ЗЗД, е задължен да ги обезщети застрахованият делинквент, но само до размера на уговорената в застрахователния договор застрахователна сума. Изразеното разбиране е в съгласие и с възприетото разрешение в чл. 3, ал. 1 от Директива 72/166/ ЕО, в чл. 2, ал.1 от Директива 84/5/ЕО и в Директива 90/232/ЕИО, според което гражданската отговорност макар и застрахована, се регулира и зависи от отношението между делинквента и увреденото лице. За да бъде успешно проведен прекият иск по чл. 226, ал.1 от КЗ (отм.), следва да бъдат установени фактите, релевантни досежно осъществяването на фактическия състав на института на непозволеното увреждане, включващ кумулативно следните елементи: 1. деяние (действие или бездействие), 2. противоправност на деянието, 3. вреда, реално претърпяна, 4. причинно- следствена връзка между претърпяната вреда и деянието, 5. вина на дееца, която се предполага до доказване на противното и наличието на валидно, действително застрахователно правоотношение по договор за застраховка по риска "гражданска отговорност", сключен досежно МПС, с което е причинено процесното ПТП и застрахователното дружество. В случая от събраните по делото гласни доказателства чрез разпит на свидетеля А.П. се установява, че Р.П. е пострадала при ПТП в РБ на 19.06.2014г., когато в края на ваканцията им при трансфера до летището, на мокра пътна настилка шофьорът на автобуса решил да мине с бърза скорост през образувана голяма локва на пътното платно. В резултат на това метална плоча се разхлабила и се изстреляла през автобуса с водното налягане, ударила Р.П. по подбедрицата, и я хвърлила на предната седалка. Това причинило разкъсване на кръстосани връзки и фрактура на подбедрицата. Въззивната инстанция не споделя извода на първоинстанционния съд, че не е установен по делото механизмът на ПТП, както и обстоятелството, че трансферът до летището е осъществен именно с процесния автобус с рег. №•••••••, застрахован при ответника. Това обстоятелство не се оспорва от ответника, който не е заявил такова възражение в подадения писмен отговор на исковата молба. Поради това и с оглед процесуалното поведение на страните и при съвкупната преценка на събраните по делото доказателства, включително показанията на свидетеля А.П., съдът приема, че Р.П. е пострадала вследствие на виновно поведение на застрахования при ответника по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ водач на автобус с рег. №•••••••, който поради движение с несъобразена с пътните условия скорост в нарушение на чл.20, ал.2 от ЗДвП, е причинил ПТП. Поради изложеното въззивната инстанция приема, че е осъществен съставът на деликта по чл.45 от ЗЗД, както и че причинените на Р.П. увреждания, за лечението на които е заплатена процесната сума, са пряка и непосредствена последица от ПТП, както и че е налице валидно, действително застрахователно правоотношение по договор за застраховка по риска "Гражданска отговорност" при ответника, поради което същият отговаря по предявения иск. Основателна е и претенцията за обезщетение за забавено плащане в размер на законната лихва върху главницата, като в случая такова се дължи след покана, каквато е връчена на ответника и същият отказал да плати с писмо от 01.12.2016г. Поради това предявената акцесорна претенция по чл.86, ал.1 от ЗЗД е основателна и доказана за посочения в исковата молба период от 01.12.2016г. до 15.09.2019г., като съдът с оглед правомощията си по чл.162 от ГПК определя размера чрез изчисление с лихвен калкулатор и намира, че претенцията е основателна и доказана в пълния предявен размер от 6403, 23 лева. По отношение на възражението на ответника, че нормата на чл.268, т.9 от КЗ (отм.) изключва от застрахователното покритие по застраховка "Гражданска отговорност" на автомобилистите, претенции за възстановяване на плащания извършени от системата на социалното и здравното осигуряване, настоящият състав счита, че сочената норма наистина намира приложение, но единствено по отношение на плащания, извършени от системата на държавното социално или здравно осигуряване, т.е. извършени от българските държавни осигурители, доколкото тя изрично изключва правния им интерес по чл. 74 ЗЗД. Предвид факта, че към суброгацията и регреса в конкретния случай намира приложение чуждо материално право, и тъй като се касае до обезщетение за имуществени вреди, претърпени във връзка с ПТП, същите се покриват от застрахователя. Предвид извода за основателност на предявените претенции, трябва да бъде разгледано своевременно направеното от ответника правопогасяващо възражение за изтекла погасителна давност. Не е спорно в случая, че давността по отношение на процесното вземане е петгодишна. Настоящият състав намира за неоснователни доводите на ответника, че давността започва да тече, считано от датата на настъпване на ПТП. Началният момент, от който започва да тече давността по отношение на регресното вземане, е моментът на заплащане на разходите, когато регресното вземане възниква, като за всяко отделно плащане тече отделен давностен срок, считано от датата на конкретното плащане. В случая от представената разпечатка за извършени плащания от ищеца се установява, че плащанията, извършени преди 16.09.2014г. са в размер на 5965, 04 евро, като по отношение на посочените регресни претенции е изтекла петгодишната погасителна давност, и искът в тази част следва да бъде отхвърлен като погасен по давност. Поради изложеното и предвид несъвпадане на изводите на двете съдебни инстанции обжалваното решение следва да бъде отменено в частта, с която са отхвърлени предявените искове за главница в размер на 10932, 39 лева и за мораторна лихва в размер на 3097, 70 лева и да бъде постановено друго, с което предявените искове да бъдат уважени в посочените размери. При този изход на спора на въззивника следва да бъдат присъдени направените по делото разноски за първоинстанционното производство в размер на 1514, 55 лева и за въззивното производство в размер на 950, 42 лева. По изложените мотиви, Софийски градски съд, ГО, ІV-Е въззивен състав