Решение № 40 от 14.7.2023 г. на Районен съд - Чепеларе по дело № 19/2023 г.

Предявен е иск с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК. С установителния иск по чл. 422 от ГПК се цели да бъде установено по исков ред съществуването на вземането, за което е била издадена заповед за изпълнение по реда на заповедното производство. Целта на предявяването на този иск е да се установи безспорно наличието на вземането, за което е издадена заповед за изпълнение, като подаването на възражение не води автоматично до отмяна или обезсилване на вече издадената заповед за изпълнение, а представлява само пречка същата да влезе в сила. В случай, че производството по иска по чл. 422 ГПК приключи с позитивно решение тази пречка отпада и заповедта за изпълнение влиза в сила и придобива изпълнителна сила. По този специален установителен иск в тежест на ищецът е да докаже факта, от който произтича вземането, в т.ч. наличието на сключен договор за кредит, изпълнение на договорните си задължения за предоставяне на заеманата сума, при което за ответника е възникнало задължение за нейното връщане. Също така ищецът следва да докаже вземанията си за главница, договорна (възнаградителна) лихва, лихва за забава в посочените периоди и размер, и действителността на договорената клауза за допълнителните услуги Фаст и Флекси и дължимостта на възнагражденията по тях, а ответника - възраженията си срещу вземането. Искът е предявен от и срещу надлежни страни, в едномесечния срок по чл. 415, ал. 1 от ГПК, предмет на иска са сумите, за които е издадена заповед за изпълнение по чл. 417 от ГПК, поради което е процесуално допустим. Разгледан по същество, предявеният иск е частично основателен, по следните съображения: Безспорно установено по делото е, че вземането произтича от сключен между ответника Й. С. С. и "••••••••" ЕООД договор за потребителски кредит № 40004377708 от 01.06.2021 г. С оглед неговият предмет, страните, съдържанието на правата и задълженията, съдът прави извода, че се касае за сключен договор за потребителски кредит по смисъла на чл.9 от Закона за потребителския кредит /ЗПК/, съгласно която разпоредба договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение на плащане. Съдът счита, че договора е сключен в изискуемата се съгласно чл.10, ал.1 от ЗПК писмена форма, а по-голямата част на съдържанието на неговите клаузи са съобразени със специалната уредба на този вид договори, които са уредени в чл.11 ЗПК. В договора се съдържа информация за данните на кредитополучателя (име, адрес и ЕГН), срока на договора (36 месеца), размер на кредита 5 000 лева, при рефинансиране на предходен договор за сумата от 2468, 59 лева; фиксиран годишен лихвен процент (41 %), ГПР в размер на размер на 48, 57 %, общата сума дължима от потребителя в размер на 8765, 02 лева, без възнаграждението за допълнителни услуги. Посочено е и каква част от всяка погасителна вноска покрива задълженията за главница, договорна лихва и допълнителни услуги. В договора се съдържа погасителен план, съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски, което води до извод за спазване на изискванията на чл.11, ал.1, т.11 ЗПК. Съгласно чл.11, ал.2 ЗПК общите условия са неразделна част от договора за потребителски кредит и всяка страница се подписва от страните по договора. Ответникът изрично е посочил, че приема общите условия, като е подписал същите, поради което няма пречка част от изискуемото към договора съдържание да е уговорено в приложените и подписани от страните общи условия. Съдът не споделя наведените от ответника възражения относно размера на предоставения кредит, респ. оспорването че с част от отпусната му сума е извършено рефинансиране на предходно задължение към ищеца и счита същите за неоснователни, доколкото във всички документи по кредита е посочен размера на кредита, както и че ще се рефинансира задължение към кредитора „••••••••“ ЕООД в размер на 2468, 59 лева, включително тези обстоятелства са посочени и в попълненото от ответника искане за отпускане на потребителски кредит. От друга страна е видно, че във връзка със сключения договор по посочената от ответника банкова сметка е преведена сумата 2531, 41 лева, представляваща разликата между отпусната сума от 5000 лева и рефинансираното задължение в размер на 2468, 59 лева. Освен това с договора е изготвен и погасителен план с месечна вноска 243, 48 лева (без вноската за възнаграждението за допълнителни услуги), което в съвкупност с останалите обстоятелства прави абсолютно алогично възражението на ответника да не е разбрал за рефинансирането на предходния кредит. Доколкото подписът, положен в договора за потребителски кредит, както и в Общите условия към него в полето „клиент“ не е оспорен досежно неговата истинност, в законоустановения за това срок от страна на ответника, следва да се приеме, че последният изхожда от него и удостоверява, че изявленията в договора са направени от лицето, посочено като техен автор – арг. чл.180 ГПК. Съгласно разпоредбата на чл. 7, ал. 3 ГПК съдът е длъжен служебно да следи за наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител. Безспорно ответникът в настоящото производство – Й. С. има качеството на "потребител" по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, поради което и приложение следва да намерят правилата на Закона за защита на потребителите. Както вече беше посочено по - горе процесният договор за кредит е потребителски по смисъла на закона (чл.9 ЗПК), сключен е при действието на ЗПК и нормите му следва да бъдат съобразени служебно от съда. Според чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и т. 20, чл. 12, ал. 1, т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са възникнали при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане единствено на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи. В процесния случай, ищцовата претенция за заплащане на възнаграждение за закупени две допълнителни услуги "Фаст" и "Флекси" са основани на клаузи в договора, съобразно които възнаграждението става изискуемо при подписване на договора, а условията по предоставянето им е предвидено в ОУ. В чл. 15.2 ОУ е разписано, че допълнителната услуга "Флекси" предоставя на кредитополучателя право да променя погасителния си план при изпълнение на изискванията по чл. 15.2.1, 15.2.2 и 15.2.3, а именно: да поиска отлагане на части или накуп допустимия брой погасителни вноски; да му се намали на части или накуп допустимия брой погасителни вноски; да се промени падежната дата, с изключение на вноски с настъпил вече падеж, за което страните подписват анекс. В чл. 15. 1 е предвидено, че допълнителната услуга "Фаст" касае приоритетно разглеждане на искането за отпускане за потребителски кредит преди клиенти, които не са закупили услугата. Посочената разпоредба от договора, възлага в тежест за заемателя да заплати възнаграждение за извършвани присъщи дейности на кредитора. Същевременно, кредиторът не включва т. нар. от него "допълнителен услуги – „Флекси“ и „Фаст“ към договорната лихва дължима по кредита и към ГПР, като стремежът му е по този начин да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Тези изводи са красноречиво илюстрирани и от факта, че самият кредитор, изначално разсрочва вземането за заплащане на допълнителни услуги „Флекси“ и „Фаст“. Именно предвид гореизложеното, то съдът счита, че вземането за допълнителни услуги, на практика представлява скрито възнаграждение за кредитора и като такова е следвало да бъде включено в годишния процент на разходите. Съгласно чл. 22 ЗПК, във вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит е недействителен, ако в същия не е посочен годишен процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съобразно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, "Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси". Предвид изложеното, то е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай са посочени процентните стойности на ГПР в договора, но от съдържанието на същия не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. Нещо повече - както вече бе коментирано, в ГПР не е включено дължимото възнаграждение за допълнителни услуги. Всичко това поставя потребителя в подчертано неравностойно положение спрямо кредитора и на практика няма информация колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита. Това се явява и в директно противоречие с чл. 3, пар. 1 и чл. 4 от Директива 93/13 ЕИО. Бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР, на практика обуславя невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК. Целта на цитираната разпоредба е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да направи във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. От посоченото следва, че за да е спазена и разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, то е необходимо в договора да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но и изрично, и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. В конкретния случай, това е особено съществено предвид обстоятелството, че в Договора е посочена общата сума за заплащане от потребителя, но в тази величина не е включено дължимото възнаграждение за закупените допълнителни услуги. Дори напротив – при прибавянето на сумата по същия се получава съвсем различна стойност на общия разход по кредита. Тоест, налице е и пълно разминаване между посочения в договора ГПР, дължимата сума за заплащане и действително дължимата величина в края на заемния период. Несъответното в случая е, че заемната сума по договора за кредит възлиза на 5000 лева, а сумата, която е следвало да върне кредитополучателя е над два пъти по-голяма – 12 315, 02 лева. В този порядък, ярко прави впечатление и обстоятелството, че възнаграждението за допълнителните услуги е почти две трети от чистата стойност на предоставения финансов ресурс. С оглед приетите по-горе постановки, то следва да се приеме, че договорът за кредит е недействителен на основание чл. 22 ЗПК, вр. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Съгласно чл. 23 ЗПК, когато договорът за кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. От съдържанието на приобщения договор по кредита, се установява, че главницата възлиза на сумата в размер на 5000 лева. По делото се доказва изпълнението на задължението на кредитора да преведе по банков път по сметка на кредитополучателя остатъчния размер на кредита от 2531, 41 лева, след приспадане на сумата от 2468, 59 лева, послужила за рефинансиране на предходно задължение на ответника по договор за потребителски кредит №40003887470, както и че ответника не е извършил плащания по договора, поради което следва да се приеме, че не е изпълнил задължението си да върне заетата сума. Падежът на първата вноска е настъпил на 10.07.2021 год. и от тогава кредитополучателят е изпаднал в забава. Липсата на плащане на първите две от просрочените вноски (с падежи 10 юли и 10 август 2021 г.) е породила, на основание т.12.2 от Общите условия на договора, правото на заемодателя да обяви кредита за предсрочно изискуем. По делото е представено уведомително писмо на ищеца до ответника Й. С., с което го уведомява за обявяване на кредита за предсрочно изискуем, но няма доказателства същото да му е било връчено. Съгласно разясненията на т.1 от Тълкувателно решение №8/2017 год. по тълк. дело №8 по описа на 2017 год. на ОСГТК на ВКС е допустимо предявеният по реда на чл.422, ал.1 от ГПК иск за установяване дължимост на вземане по договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост да бъде уважен само за вноските с настъпил падеж, ако предсрочната изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ. Предявения по реда на чл.422 ал.1 от ГПК иск за установяване дължимост на вземане по договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост може да бъде уважен за вноските с настъпил падеж към датата на формиране на силата на пресъдено нещо, въпреки че предсрочната изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение. Тези разрешения са приложими и към процесния договор за кредит, макар и същият да не е банкова сделка. Следователно, въпреки че не е обявена предсрочна изискуемост на процесните погасителни вноски, което се установява от липсата на доказателства за връчване на уведомлението за предсрочната изискуемост на ответника, в настоящото производство трябва да се изследва по отношение на кои от тях е настъпил падежът за плащане и съответно исковете по чл.422 ГПК досежно същите биха се явили основателни. Безспорно е, че към момента на приключване на съдебното дирене пред настоящата инстанция е настъпил падежа на 25 вноски, като падежа на последната вноска е на 10.06.2024 год. В случая, обаче следва да се приеме, че обявяването на предсрочната изискуемост е извършено чрез връчване на длъжника на препис от исковата молба по чл. 422, ал. 1 ГПК и приложеното към нея изявление на кредитора за обявяване на кредита за предсрочно изискуем, който факт трябва да бъде съобразен от съда по чл. 235, ал. 3 ГПК. В този смисъл е постановеното от състав на ВКС, ІІ т. о., решение № 10/25.02.2020 г. по т. д. № 16/2019 г., в което е прието, че: "Ако в исковото производство по реда на чл. 415, ал. 1 и чл. 422, ал. 1 ГПК, без значение дали предявеният иск е установителен или осъдителен, бъде установено, че потестативното право на кредитора да направи кредита предсрочно изискуем не е надлежно упражнено преди подаване на заявлението за издаване на заповед по чл. 417 ГПК, но упражняването на това право се осъществи в исковото производство, не може да се отрече настъпването на изискуемостта на вземането. Когато изявлението на банката за обявяване на кредита за предсрочно изискуем е инкорпорирано в исковата молба или в отделен документ, представен като приложение към исковата молба, изявлението поражда правни последици с връчването на препис от исковата молба с приложенията към нея на ответника - кредитополучател, ако са налице предвидените в договора за кредит обективни предпоставки. Обявяването на кредита за предсрочно изискуем в исковото производство представлява правнорелевантен факт, който трябва да бъде съобразен от съда на основание чл. 235, ал. 3 ГПК в рамките на претендираните суми". За да достигне до даденото разрешение, възприето впоследствие и в други решения на ВКС (напр. решение № 147/26.01.2021 г. по т. д. № 2256/2019 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 60009/02.06.2021 г. по т. д. № 2891/2019 г. на ВКС, ІІ т. о.), съставът на ВКС, ІІ т. о., е съобразил постановките в т. 9 от Тълкувателно решение № 4/2013 г. от 18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, според които в производството по чл. 422, ал. 1 ГПК, респ. чл. 415, ал. 1 ГПК, съществуването на вземането по издадена заповед за изпълнение се установява към момента на приключване на съдебното дирене в исковия процес, като в това производство разпоредбата на чл. 235, ал. 3 ГПК намира приложение по отношение на фактите, настъпили след подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, с изключение на факта на удовлетворяване на вземането чрез осъществено принудително събиране на сумите в изпълнителното производство, както и приетото в мотивите към Тълкувателно решение № 8/2017 г. от 02.04.2019 г. по тълк. д. № 8/2017 г. на ОСГТК на ВКС, че решението на съда трябва да отразява правното положение между страните по делото към момента на приключване на съдебното дирене, което "задължава съда да вземе предвид и фактите, настъпили след предявяването на иска, ако те са от значение за спорното право, било защото го пораждат или защото го погасяват" (в т. ч. и настъпването на изискуемостта на притезанието след предявяване на иска). По тези съображения настоящия съдебен състав приема, че в настоящия случай предсрочната изискуемост по процесния договор за потребителски кредит е настъпила с връчване на длъжника на препис от исковата молба по чл. 422, ал.1 ГПК и приложеното към нея изявление на кредитора за обявяване на кредита за предсрочно изискуем, следователно за ответника е възникнало задължението да заплати всички погасителни вноски. По делото безспорно се установи, че ответника не е изпълнил нито една вноска по кредита, респ. дължимият остатък от главницата възлиза на сумата в размер на 5000 лева, поради което в този размер предявеният иск за заплащане на главницата следва да бъде уважен, като останалите предявени искове следва да бъдат отхвърлени. По разноските: Съгласно чл. 78, ал. 1 ГПК ищецът има право да му се заплатят направените разноски за исковото и заповедното производство съобразно уважената част на исковата претенция. Ищцовото дружество е направило следните разноски в настоящото производство: 224, 30 лева – държавна такса за предявените искове, 250 лева депозит за изготвяне на СИЕ и 100 лева – юрисконсултско възнаграждение, определено от съда съгласно чл. 78, ал. 8 ГПК, вр. чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащане на правната помощ, т. е. общо 574, 30 лева, от които следва му се присъдят 256, 04 лева съразмерно на уважената част от исковете. В заповедното производство разноските са следните: 50 лева - юрисконсултско възнаграждение и 224, 30 лева – държавна такса, т. е. общо 274, 30 лева, от които следва му се присъдят 122, 29 лева съразмерно на уважената част от исковете. Съгласно чл. 78, ал. 3 ГПК ответникът има право да му се заплатят направените разноски съобразно отхвърлената част на исковата претенция, като в случая следва да му се присъдят в размер на 620, 67 лева. Мотивиран от гореизложеното, Чепеларския районен съд