Решение № 108 от 21.2.2023 г. на Апелативен съд - София по дело № 933/2022 г.

производството по несъстоятелност, по исковете за гражданско състояние, по брачните искове/ постановеното по настоящето дело решение няма да обвърже със сила на пресъдено нещо други търговци, то правен интерес от постановяването му липсва. И т.к. наличието на правен интерес е абсолютна процесуална предпоставка за упражняване правото на иск, за която съдът следи служебно във всеки етап от производството, а в случая не се установи да съществува, постановеното решение в частта му, с която СГС се е произнесъл по предявения иск за преустановяване на действието, с което се нарушават колективни интереси на потребителите, изразяващи се във включването на ОУ към ДПК, с които се предоставят кредити на ФЛ, на посочените общо пет клаузи, всички посочени като допълнителни услуги, се явява недопустимо и следва да се обезсили, а производството по делото в тази му част - да се прекрати. За пълнота на изложението и по повод въведените оплаквания във въззивната жалба на въззивника-ответник решаващият състав счита за необходимо да посочи, че възприема за несъстоятелни наведените доводи за недопустимост на първоинстанционното решение в посочената му част, поради това, че ищецът не доказал съответствие с изискването на чл.381, ал.1 ГПК сериозно и добросъвестно да защити интереса на класа, който счита, че защитава, нито възможността да понесе тежестите, свързани с воденето на делото. Решаващият състав приема, че специалният закон - ЗЗП установява изрично в нормата на чл. 186, ал. 1 правото на сдруженията, включени в списъка по чл. 164, ал. 1, т. 7 ЗЗП, да предявяват искове за преустановяване или за забрана на действия или търговски практики, които са в нарушение на колективните интереси на потребителите. В тези случаи - когато искът е предявен от сдружение, включено в списъка по чл. 164, ал. 1, т. 7 З. на основание чл. 186, ал. 1 ЗЗП, фактът на включване на сдружението в посочения списък със заповед на министъра на икономиката, представляваща индивидуален административен акт, издаден при спазване на определена административна процедура, предвидена в Наредба № 1 от 24.10.2006 г. за критериите, на които трябва да отговарят квалифицираните организации в Република България, които имат правен интерес да предявяват искове за защита на колективните интереси на потребителите, е достатъчен да се приеме, че е налице първата предпоставка, предвидена в чл. 380, ал. 3 ГПК - за възможностите на сдружението сериозно и добросъвестно да защити увредения интерес. Следователно и в случая тя е налице, доколкото няма спор, че ищецът-въззивник е такова сдружение, включено в списъка на квалифицираните организации по чл. 164, ал. 1, т. 7 от ЗЗП на Министъра на икономиката и индустрията със Заповед №РД-16-1630/22.11.2012 г. Според възприетото в съдебната практика /Определение № 585/18.09.2013 г. на ВКС по ч. т. д. № 908/2012 г., II т. о., ТК, Определение № 756/30.12.2015 г. на ВКС по ч.т.д. № 3276/2015 г., II т.о., ТК, /, втората предпоставка на чл. 380, ал. 3 ГПК за възможностите на ищеца да понесе тежестите, свързани с воденето на делото, включително и разноските, има предвид доказване на финансовата независимост на правния субект, предявил иска, за да се гарантира независимост в действията на групата лица или организацията за защита на колективния интерес. Извършената служебна справка от решаващия състав по партидата на ищеца- въззивник СНД"Сдружение за правна помощ на потребителите" в ТР установи, че същото е регистрирано като юридическо лице с нестопанска цел, като сред средствата за постигане на целите му е предвидено и предоставяне на правна помощ на потребителите за защита на индивидуалните и колективните им интереси. Същата справка установи и че по партидата на сдружението са обявени надлежно и годишните финансови отчети за периода 2018 г. - 2022 г. Гореустановеното според решаващият състав безсъмнено установява фактът, че независимостта на ищцовото сдружение е гарантирана и същото е в състояние да понесе тежестите, свързани с воденето на делото, включително и разноските, при съобразяване и на факта, че част от тях, представляващи държавна такса за първоинстанционното и въззивно производства, са платени. Въззивната инстанция счита, че в останалата му обжалвана част първоинстанционното решение е допустимо, като постановено по редовно предявени искове. Счита също, че в тази му част постановеното решение е и правилно, при съобразяване от фактическа и правна страна на следното: Страните не са спорили по установения и от ангажираните по делото доказателства, вкл. установимите от справките по партидите на ищеца и ответника в ТР, че „Профи Кретит България“ЕООД е търговско дружество, сключващо договори за потребителски кредити при общи условия, чиято последна действаща редакция е тази от 01.06.2020 г. В показанията си свидетелят Т. М. е заявил, че е сключвал няколко /три - четири/ договора за потребителски кредит с ответното дружество, като първият бил от 2017 г. Описал е процесът, по който протичало сключването на такъв договор - потребителят разговарял със служител на дружеството, за да се уточнят параметрите на кредита и след това се стигало до подписването на договора. Заявил е още, че ако човек държи, може да прочете целия договор. Свидетелствал е за начина на постигане на споразумение относно т.нар. допълнителен пакет и е поддържал, че му е заявено от служител в офиса на дружеството, че ако не заяви желание за такъв, шансът да бъде одобрен за кредит е нулев. Заявил е още, че последният договор, който е сключил, е без допълнителен пакет. Изслушаната пред първоинстанционния съд съдебно-счетоводна експертиза, която не се е оспорила от страните и следва да се кредитира, като обективна и компетентно изготвена е докладва, че ГПР по приложените типови договори на въззивника-ответник е изчислен съобразно формулата, посочена в Приложение № 1 към чл.19, ал.2 от ЗПК на база изходни данни: 1/ усвояванията по кредита, в конкретно уговорения размер; 2/ погашенията по кредита /лихва и главница/, съобразно конкретно уговорения размер; 3/ плащанията отстоят на времеви интервали от един осреднен месец едно спрямо друго. ГПР е изчислен чрез метода на последователните приближения, и в него се включва единствено възнаградителна лихва от 41, 17% - други разходи по кредитите не са включени в тези изчисления. Разликата в процентните стойности на ГЛП и ГПР по процесните договори произтича от различния алгоритъм на определянето им - годишния лихвен процент е договорен и фиксиран лихвен процент, чрез който се изчислява размерът на задълженията за лихва по кредита на база остатъчната непогасена главница към всеки месец от срока на договора, а ГПР се изчислява като процент на дисконтиране на паричните потоци по кредита по формулата към приложение № 1 от ЗПК. В останалата му част въззивната инстанция не обсъжда заключението на експертизата, поради изложените по-горе съображения досежно недопустимостта на иска касаещ т.нар. допълнителни пакети. Установените по делото факти предпоставят извод за неоснователност на предявените искове, касаещи включването в типовия договор за кредит и ОУ към него, предлагани от ответника на ФЛ на клауза, регламентираща размер на възнаградителната лихва от около 42% годишно и лихвен процент на ден от около 0, 11%; включването в ОУ на конкретно посочените клаузи относно възможността на потребителя да се снабди с определени документи, изплащането на кредита по конкретни смети, упражняването от страна на потребителя на правото му на отказ от договора за потребителски кредит. Изложените от първоинстанционния съд доводи в подкрепа на този извод изцяло се споделят от въззивната инстанция и за избягване на приповтарянето им, се препраща към тях по реда на чл.272 ГПК. Във връзка с оплакванията, развити във въззивната жалба, се излага и следното: Оплакванията във въззивната жалба за неправилност на първоинстанционното решение в частта му, с която съдът е приел, че договорения размер на възнаградителната лихва не противоречи на добрите нрави, а е поставена в зависимост от конкретните условия на договора, се свеждат до това, че като размер договорената лихва надвишавала близо четири пъти законната такава. На това възражение следва да се отговори, че същността на възнаградителната лихва държи сметка от една страна на цена на парите като капитал, а от друга страна – на цената на времето, през което търговецът е лишен от ликвидността на този капитал. В този смисъл и след като цената се съизмерва и с времето, през което кредиторът е лишен от предоставената в заем сума, то законодателят също е приел подход да съобразява горния фактор - нивата на законната лихва за забавено плащане, но този фактор не е единственият, който съдът следва да съобрази при преценката на оплакването за договаряне на възнаградителната лихва в противоречие с добрите нрави. Необходимо е да се посочи в тази връзка, че въззивникът-ищец недобросъвество се позовава на съдебна практика, постановена при вече недействаща редакция на приложимия материален закон, предвид че към релевантния за предмета на производството период от време действа нормата на чл.19, ал.4 ЗПК (нова, ДВ бр. 35 от 2014 г., в сила от 23.07.2014 г.), съобразно която годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България. Затова преценено през призмата на така приложимия материален закон, оплакването на въззивника се явява неоснователно. На отделно основание решаващият състав споделя разбирането, застъпено в част от съдебната практика, че приемането на норми като визираните в чл. 19, ал. 4 и ал. 5 ЗПК не представляват законов регламент с пряко значение за преценката на съда в кои случаи и в каква степен договорни възнаградителни вземания за лихви при кратно надвишаване на определеният от МС процент на законна лихва, противоречат на добрите нрави и не изключват тази преценка за случаи, при които оскъпяването е под посочения в закона праг на годишния процент на разходите. В този смисъл и намира, че установяването на несъотвествие на конкретна разпоредба от потребителски договор с нормата на чл.19, ал.4 ЗПК би предпоставило извод за нищожност на същата, поради противоречие със закона. Съответствието на конкретна договорна клауза с добрите нрави обаче предпоставя преценка на обстоятелството дали договорната свобода се използва в конкретния случай от едната страна, за да възложи на другата несъразмерни тежести, като се възползва от по- неблагоприятното й положение, която преценка се извършва към момента на сключване на договора. Преценени на посочената плоскост фактите по делото изключват извод за противоречие на нормите, касаещи конкретно посочения размер на възнаградителната лихва с добрите нрами, доколкото същият е определен по ясен и разбираем начин, фиксиран е за целия период на действие на договора и не възлага в тежест на потребителя тежест, която е надвишава по размер допустимата и от приложимия материален закон. Несъстоятелни са и оплакванията във въззивната жалба на ищеца, че в случая ДПК на ответника нямат изискуемата се от чл.11, ал.1, т.12 и чл.11, ал.1, т.20 ЗПК информация. От фактическа страна безспорно е установено по делото, че ОУ към ДПК за физически лица на ответника-въззивник са неразделна част от договора, и съобразно отразеното в него са предадени на кредитополучателя, който декларира, че е запознат с тях и ги приема. Това обстоятелство е удостоверено от кредитополучателите на приложените по делото като доказателства договори, чрез подписа им. Няма спор и е видно от съдържанието на ОУ, че същите съдържа разпоредба, съгласно която при погасяване на главницата по ДПК кредитополучателят/солидарният длъжник имат право да получат при поискване и безвъзмездно, във всеки един момент от изпълнението на договора, извлечение по сметка под формата на погасителен план за извършените и предстоящите плащания с посочване на дължимите плащания, сроковете и условията за извършването им /чл.7.3.1/. Предвид изложеното следва, че доколкото сключените ДПК са в осъществяване търговската дейност на ответника-въззивник и същият, като кредиторът по тях, има качеството на търговец, в това му качество има право, по арг. от чл. 298, ал. 1, т. 1 ТЗ, да установи отнапред общи условия по сключените от него сделки, които да представляват неразделна част от договора и да задължават другата страна, ако тя ги е приела. В случая и доколкото за действителността на процесните договори за потребителски кредит законът изисква сключването им в писмена форма, на хартиен или друг траен носител, а процесните типови договори ОУ към тях са сключени при спазване на това изискване налага се извод, че Общите условия представляват неразделна част от индивидуалните договори за потребителски кредит и са станали задължителни за кредитополучателя, с което изискването на чл. 11, ал. 1, т. 12 ЗПК е спазено, вкл. и с оглед изричната разпоредба на чл. 11, ал. 2 ЗПК, според който общите условия са неразделна част от договора за потребителски кредит. По същите аргументи несъстоятелно е и оплакването за неправилност на обжалваното решение в частта му, с която е приет за неоснователно твърдението на ищеца-въззивник за несъответствие на предлаганите от ответника ДПК с нормата на чл.11, ал.1, т.7 и т.20 ЗПК. На първо място видно е от съдържанието на договорите, че същите съдържат информация за размера на лихвения процент на ден, общият размер на кредита като глобална сума, срок на договора, размерът на месечната вноска, както и банкова сметка. Отделно от изложеното въззивник-ищец не отрича и е установено по делото, изискуемата се от горепосочените текстове от ЗПК информация се съдържа в ОУ към договорите за потребителски кредит. Така в същите съдържат клаузи, според които: 1/ въз основа на влязъл в сила ДПК /след двустранното му подписване/ и при положение, че са изпълнени условията, определени от ДПК и съгласно вътрешните си правила, кредиторът се задължава да предостави на клиента договорените парични средства по сметката, посочена от клиента в договора за кредит; 2/ предвидена е и възможност с нарочна молба клиентът да поиска изплащането на сумата по кредита да стане по друга сметка, независимо кой е нейният титуляр; 3/ налична са и клаузи, уреждащи правото на отказ от ДПК, при условия - без кредитополучателят да дължи обезщетение или неустойка и без да посочва причина, да се откаже от сключения ДПК в срок от 14 календарни дни от датата на сключването му; 4/ уточнено е за в случаите, в които клиентът е получил условията на договора и законоустановената договорна информация след датата на сключване на договора, че срокът за отказ тече от датата на получаването им; 5/ предвидено, че за да упражни правото си на отказ, клиентът следва да изпрати писмено уведомление до кредитора преди изтичането на срока за отказ и да върне получената сума, ведно с дължимата възнаградителна лихва за периода от датата на усвояване на средствата по кредита до датата на връщане на главницата, като лихвата се изчислява въз основа на посочения в договора лихвен процент на ден. При безсъмненото наличие на посочените клаузи в ОУ към договорите, вкл. че същите са приети от кредитополучателите след запознаването им с тях, който факт е удостоверен с подписите им безспорно е, че посочените клаузи се считат за неразделна част от самия договор и оплакванията в обратната насока, са несъответни на приложимия материален закон. По изложените съображения в допустимата му обжалвана част първоинстанционното решение следва да се потвърди изцяло. Съобразно изходът от спора пред настоящата инстанция и по правилото на чл.78, ал.1 и ал.3ГПК в тежест на въззивника-ищец следва да се поставят да се поставят сторените от насрещната страна разноски по делото пред настоящата инстанция за платена ДТ по въззивното производство в размер на 40 лв. и за адвокатско възнаграждение на процесуалния й представител, установимо от приложения списък по чл.80 ГПК и приложените към него доказателства в размер на 2 160 лв. Мотивиран от изложеното и на основание чл. 271 и чл.272 ГПК, Софийският апелативен съд, ТО, 5-и състав