Решение № 260441 от 1.8.2024 г. на Софийски градски съд по дело № 4659/2009 г.

С оглед изпълнителен лист от 20.02.2007 г. по гр.д. № 2942 от 2007 г. на СРС, издаден в полза на „Т. Т.“ ЕООД срещу „Н.К.И.“ ЕООД /том 1, л. 328/ за сумата от 493 550 лв. /въз основа на записа на заповед от 09.01.2007 г./ и сумата от 12 371 лв. – разноски по производството, е образувано изпълнително дело № 20077890400085 по описа на ЧСИ Н.К., рег. № 789 на КЧСИ. От приложеното копие от изпълнителното дело се установява, че ищците в качеството им на ипотекарни длъжници са отказали да им бъде връчено уведомление от ЧСИ за пристъпване на 19.03.2007 г. към принудително изпълнение. Процесният имот е изнесен на публична продан от 28.03.2007 г. до 28.04.2007 г., но същата е обявена за нестанала поради неявяване на купувачи. Постъпила е молба от взискателя за възлагане вместо плащане, поради което с постановление за възлагане от 03.05.2007 г. ЧСИ Н. К. е възложила поземления имот, ведно с построената върху него сграда, върху дружеството „Т. Т.“ ЕООД. Ищците на 04.05.2007 г. са отказали да им бъде връчено уведомлението за изготвеното постановление. Последното е влязло в законна сила на 12.05.2007 г. Впоследствие, с договор за продажба на търговско предприятие с нотариална заверка на подписите, сключен на 06. 06.2007 г. между „Т. Т.“ ЕООД и ответника „Т. Т.Б.“ АД /том 1, л. 41 – л. 48/, Т. Т.“ ЕООД е прехвърлило на купувача търговското си предприятие като съвкупност от права, задължения и фактически отношения срещу сумата от 8000 лв. По силата на чл. 4, ал. 2 от договора за продажба продавачът е поел задължението да предаде владението върху процесния имот в деня на сключване на сделката. От приетия като доказателство нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот от 31.03.2009 г., № 154, том I, рег. № 2523, дело 135/2009 г. на нотариус С.Т., рег. № 065 на НК, с район на действие СРС /том 1, л. 50 – л. 52/, се установява, че „Т. Т.Б.“ АД е продало на „Ф.С.И.“ ЕАД ½ ид.ч. от собствения му процесен поземлен имот, ведно с построената върху него сграда. В договора е предвидено владението върху имота да се предаде в деня на изповядване на нотариалната сделка. По делото се установява, че с последваща сделка от 10.04.2009 г., обективирана в нотариален акт за учредяване право на ползване № 183, том I, рег. № 2935, дело 165/2009 г. на нотариус Т. /том 1, л. 53 – л. 55/ „Ф.С.И.“ ЕАД е учредило на „Т. Т.Б.“ АД вещно право на ползване върху собствената му ½ ид.ч. от процесния недвижим имот за срок от 10 г., считано 10.04.2009 г., срещу сумата от 190 000 лв. От приетата и кредитирана по делото съдебно-техническа експертиза, изготвена от вещо лице инж. Т.Л.Д. въз основа на външен оглед и приложен по делото проект /том 2, л. 186 – л. 189/, се установява, че процесната сграда се намира се намира на ул. „••••••• I ” № 99, на ъгъла с ул. „ Позитано “ и се състои от общо 4 етажа – 3 етажа и партер. На първия етаж са разположени търговски обекти – магазини, с излаз на двете улици и ъглов. Съгласно проекта магазините са общо 7 на брой, разположени по фронта на двете улици. Помещенията на втория етаж (първи над магазините) по проект са две антрета, баня, тоалетна, втора тоалетна, кухня, столова, салон, кабинет, 2 спални, 2 стаи- т.е. общо 7 стаи, кухня, две антрета, две тоалетни, баня. Третият етаж се състои от две антрета (от ляво и дясно на стълбищната клетка, без надпис), тоалетна, 2 кухни, 2 столови, гостна, салон, две спални, две стаи, т.е. общо 8 стаи, две кухни, две антрета, тоалетна. Мансардният (тавански) етаж по проект е с разпределение като на трети етаж /втори над магазините/. Избите (зимниците) са общо 10 на брой с отделно помещение за парно отопление и огняр, както и баня. Приложени са скица № 15-1276107-01.12.2023 г. на поземлен имот с идентификатор 68134.1001.10 по кадастралната карта и кадастралните регистри, одобрени със Заповед РД-18-108/13.12.2016 г. на Изпълнителния директор на АГКК, с адрес в гр. София, район „Триадица“, ул. „••••••• I “ № 99, местност IV -67, с площ 388 кв.м., както и скица № 15-1276109-01.12.2023 г. на сграда с идентификатор 68134.1001.10.3 по кадастралната карта и кадастралните регистри, одобрени със Заповед РД-18-108/13.12.2016 г. на Изпълнителния директор на АГКК, последно изменение, засягащо сградата, от 03.01.2018 г., с адрес в гр. София, район „Триадица“, ул. „••••••• I “ № 99, разположена в поземлен имот с идентификатор 68134.1001.10, застроена площ 388 кв.м., брой етажи – 4, брой на самостоятелни обекти в сградата – 8. По делото са представени и следните договори за наем на обекти в процесния недвижим имот, сключени между ответника „Т. Т.Б.“ АД и трети за спора лица – от 03.07.2007 г. с „Р.К.“ ООД, ЕИК 205673981 /заличен търговец/, в сила от 15.06.2007 г. със срок до 01.03.2014 г.; от 27.02.2009 г. с „Ц.М.“ ООД, ЕИК•••••••••, със срок до 27.02.0215 г.; от 20.02.2009 г. с „Ф. 9“ ООД, ЕИК •••••••••, със срок до 20.02.2015 г, ; от 29.11.2007 г. с НОВ БЪЛАРСКИ УНИВЕРСИТЕТ, в сила от 01. 01.2008 г., със срок до 01. 01.2013 г.; от 01. 01.2011 г. с Д. „Ч.П.“, БУЛСТАТ ••••••••, със срок до 01.02.2012 г.; от 08.05.2008 г. с „О.Б.“ АД, ЕИК••••••••, за срок от 5 години от датата на предаване на държането с опция за продължаване на срока за още 3 години; от 07.12.2007 г. с „ГЬОТЕ ИНСТИТУТ – БЪЛГАРИЯ“, БУЛСТАТ••••••••, в сила от 01. 01.2008 г. и със срок до 01. 01.2013 г., от 15.03.2012 г. с В.Д.Т., ЕГН ••••••••••, със срок от 4 години и опция за автоматично продължаване на действието му до 15.03.2016 г. Представен е и договор, по силата на който „Р.К.“ ООД е отдало предоставения нему обект под наем на адв. С.Ч.Л. за срока на валидност на наемното правоотношение на наемодателя с „Т. Т.Б.“ АД. Във връзка с осъществяването на фактическата власт върху процесния поземлен имот и находящата се в него сграда са събрани и гласни доказателства чрез разпит на свидетелите О. Г.Х.и Б.Г.К.. От показанията на св.Х.се установява, че към датата на провеждане на разпита в открито съдебно заседание на 13.05.2011 г. обекти в процесната сграда се отдават под наем на няколко дружества. Св. К. – съпруг на дъщерята на ищците – К.В.Д., сочи, че В.Д. и С.И. не получавали доходи от обектите в сградата, тъй като те се отдавали под наем от Е.И. чрез негови дружества и същият събирал наемните цени. Б.К. свидетелства още за осъществяването на известен брой промени в титула на наемодателя. Ищците са съпрузи, видно от удостоверение за граждански брак от 15.08.1969 г. /том 1, л. 24/. Бракът е сключен на 08.09.1968 г. Други относими към предмета на делото доказателства не бяха събрани. При така установените фактически обстоятелства съдът достигна до следните правни изводи: По допустимостта: Ответниците релевират възражение за недопустимост на производството по иска с правно основание чл. 42, ал. 2 ЗЗД поради липса на правен интерес на ищците, тъй като процесният недвижим имот бил изнесен на публична продан и възложен на взискателя. Съгласно нормата на чл. 175, ал. 1 ЗЗД, с извършването на публична продан на имота всички ипотеки и вещни права, учредени след първата ипотека, се погасяват. Съдът намира възражението за неоснователно, тъй като погасяването на ипотеката само по себе си не се отразява върху действителността на сделката по учредяването й. За ищците е налице правен интерес от установяване на недействителността на договора за ипотека поради обстоятелството, че успешното провеждане на иска би рефлектирало върху действията, проведени в изпълнителното производство, в рамките на което процесният имот е изнесен на публична продан и възложен на взискателя. Това, от своя страна, касае основателността на претенцията на ищците по чл. 108 ЗС. На следващо място, настоящият състав счита възражението на ответника „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД за недопустимост на производството спрямо него поради липса на пасивна процесуална легитимация по делото за неоснователно поради следните съображения. Процесуалната легитимация е абсолютна процесуална предпоставка за допустимостта на производството, за наличието на която съдът следи служебно през цялото времетраене на делото. Принципът е, че процесуалната легитимация следва материалноправната, освен в изрично предвидените случаи, като преценката се извършва въз основа на фактическите твърдения и търсената от ищеца защита. Съдът намира, че прехвърлянето на вземането към длъжника „Н.К.И.” ЕООД от страна на „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД в полза на дружеството „Т. Т.” ЕООД, осъществено с договор от 08. 08.2006 г., не рефлектира върху надлежната легитимация на цедента по иск за прогласяване недействителността на правната сделка, която служи за обезпечение на договора за банков кредит № 532-381/20.04.2005 г. и анексите към него. Страна по процесния договор за учредяване на ипотека от 20.04.2005 г. е „Б.П.Б.“ АД, чийто правоприемник е ответникът „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД. Действително, както повелява нормата на чл. 99, ал. 2 ЗЗД, прехвърленото вземане преминава върху новия кредитор заедно с обезпеченията, каквото е ипотеката върху процесния имот. По силата на извършена цесия цесионерът не става страна в договорното правоотношение, нито е носител на задълженията по същото, независимо, че придобива вземането с всичките му предимства и недостатъци /в този смисъл – Решение № 127 от 30.07.2018 г. по т. д. № 1103/2017 г., т. к., ІІ т. о. на ВКС/. Следователно за ищците е налице правен интерес от предявяване на иск за прогласяване недействителността на сделката срещу страната по нея, а именно ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД. Ответникът „Т. Т.Б.” АД, след изменението на доклада по делото в открито съдебно заседание от 22.03.2024 г. в частта относно квалифицирането на ищцовата претенция като такава по чл. 42, ал. 2 ЗЗД вместо по чл. 26, ал. 2, предл. 2 ЗЗД, релевира възражение за недопустимост на този иск поради предявяването му след изтичането на тригодишния давностен срок по чл. 32, ал. 2 ЗЗД. Съдът не е сезиран с иск за унищожаване на правна сделка. Посочената норма на чл. 32, ал. 2 ЗЗД касае правото да се иска унищожение на даден договор чрез някой от исковете, предвидени в чл. 27 и сл. ЗЗД, и не се отнася до правото да се иска прогласяване недействителността на договор, сключен при липса на представителна власт по реда на чл. 42, ал. 2 ЗЗД. Това означава, че разпоредбата на чл. 32, ал. 2 ЗЗД не би съставлявала приложимо в настоящото производство право. Поради това искът по чл. 42, ал. 2 ЗЗД не би се явявал недопустим на това основание. По установителния иск с правно основание чл. 42, ал. 2 ЗЗД: Съгласно разясненията, дадени в т. 2 от Тълкувателно решение № 5/12. 12.2016 г. по тълк. д. № 5/2014 г. на ОСГТК на ВКС, договор, сключен в хипотезата на чл. 42, ал. 2 ЗЗД – от лице, действало като представител, без да има представителна власт, не е нищожен поради липса на съгласие по смисъла на чл. 26, ал. 2, предл. 2 ЗЗД, а е в състояние на т.нар. „висяща недействителност“ и не поражда целените с него правни последици. Липсата на представителна власт при сключването на договора не е равнозначна на липса на съгласие по смисъла на чл. 26, ал. 2, предл. 2 ЗЗД. Мнимо представляваният (лицето, от името на което е сключен договорът) или неговите универсални правоприемници са тези, които разполагат с правата да го потвърдят или да се позоват на недействителността извънсъдебно или по съдебен ред – чрез иск или възражение. Сделката може да породи правни последици именно след настъпването на допълнителния факт на потвърждаването /Решение № 113/31.05.2012 г. по гр.д. № 1677/10 г., IV г.о. на ВКС, Решение № 337/14.10.2014 г. по гр.д. № 3598/14 г., IV г.о. на ВКС/. Отказът за потвърждаване на договора е равнозначен на позоваване на недействителността от страна на мнимо представлявания и обратно – позоваването (извънсъдебно или пред съда) на недействителността от страна на мнимо представлявания е равнозначно на отказ за потвърждаване на договора. В тези случаи висящата недействителност се трансформира в окончателна. Установена единствено в интерес на мнимо предсталвявания, висяща недействителност, на която само той (респективно универсалните му правоприемници) може да се позове съгласно разпоредбата на чл. 42, ал. 2 ЗЗД, не означава, че тази недействителност е относителна спрямо него, каквито твърдения се навеждат от ответната страна. Настоящият състав намира, че не е налице надлежно упълномощаване на третото за спора лице – В.А.Д., легитимирало се пред нотариус М.Ш. при учредяването на процесната ипотека от 20.04.2005 г. с пълномощно с рег. № 11860/14.04.2005 г. на нотариус А.Ч.. Съдът достига до този правен извод поради това, че в представения по делото препис от общия регистър, воден от нотариус Ч. в съответствие с чл. 28а, ал. 1, т. 1 от Закона за нотариусите и нотариалната дейност и с чл. 7 от Наредба № 32 от 29 януари 1997 г. за служебните архиви на нотариусите и нотариалните кантори, под рег. № 11860/14.04.2005 г. е вписан друг документ, чийто приносител е лицето В.А.Д., а именно Препис от Заповед № РД-57-279/11.12.1997 г. на областния управител на Област – гр. София. В преписа от общия регистър не се констатират поправки и зачерквания. Самият нотариус Ч., извършил нотариалното удостоверяване на заведения под посочения номер документ, издава удостоверение от 01.11.2005 г., потвърждаващо вписването на друг документ под сочения номер. Предвид изложеното, съдът не кредитира представените по делото уведомление от 19.01.2005 г. от Е.И. и С.И. – в лично качество и като пълномощник на съпруга си В.Д., до „Н.К.И.“ ЕООД, с което съсобствениците дават съгласието си и овластяват дружеството да извърши преустройство на процесната сграда на ул. „•••••••I” № 99, както и да сключи договор за кредит с размер на главницата не повече от 500 000 лв. във връзка със строително-монтажните работи в сградата и да учреди ипотека върху сградата от името и за сметка на съсобствениците, и в което е посочено, че тримата съсобственици ще упълномощят трето лице да ги представлява във връзка с процедурата по кредитиране и обезпечаване с ипотека, както и писмо с дата 15.04.2005 г. от Е.И. и С.И. – за себе си и като пълномощник на В.Д., адресирано до „Б.П.Б.“ АД, с което уведомяват последната, че във връзка с учредяването на предстоящата ипотека са упълномощили с пълни разпоредителни права лицето В.Д.. Следва да се отбележи, че обстоятелството, че по делото е представено удостоверение с изх. № 3/04.02.2014 г. от нотариус Д.Т., рег. № 187 на НК, съгласно което същият е заверил на 18.04.2005 г. под № 1895 препис на нотариално заверено пълномощно с № 11860/14.04.2005 г. на нотариус с рег. № 310 СРС, ведно със заверен препис от страница от общия регистър на нотариус Т. за 2005 г., само по себе си не е от естество да послужи за установяване автентичността на представения за извършване на заверката оригинал на пълномощното. Предвид това, че самият нотариус Ч. не потвърждава нотариалното удостоверяване, завереният от друг нотариус препис на процесното пълномощно, какъвто е приложен по настоящото дело, се явява такъв на документ, който изначално не съответства на изискванията на закона. Съгласно приложимата към момента на сключването на сделката по учредяване на договорна ипотека върху процесния имот редакция на чл. 37, ал. 2 ЗЗД /попр. ДВ. бр. 2 от 05.12.1950 г./упълномощаването за сключването на договори в нотариална форма (какъвто е договорът за ипотека според чл. 167, ал. 1 ЗЗД) следва да бъде извършено писмено с нотариално заверен подпис. След като по делото не се установява пред нотариус Ч. да е подписвано и последният да е заверявал и регистрирал пълномощно в законоустановената форма в полза на В.Д. за сключването на процесния договор за ипотека от 20.04.2005 г., третото за спора лице се явява мним пълномощник на ищците и Е.И.. В тази хипотеза договорът за учредяване на ипотека, обективиран в нотариален акт № 100/2005 г. на нотариус М.Ш., сключен въз основа на нищожната поради липса на форма по смисъла на чл. 26, ал. 2, предл. 3 ЗЗД упълномощителна сделка, е бил в състояние на висяща недействителност по чл. 42, ал. 2 ЗЗД като сключен от лице без представителна власт. Висящата недействителност впоследствие се е трансформирала в окончателна предвид отказа на ищците като мнимо представлявани лица да я потвърдят, реализиран с предявяването на иска по настоящото дело. Следователно договорът за ипотека, сключен от В.Д. в качеството на мним пълномощник на В.Д., С.И. и Е.И., ще бъде прогласен за недействителен по отношение на ищците на основание чл. 42, ал. 2 ЗЗД. За пълнота следва да се посочи, че предвид наведеното от ищците твърдение за нищожност на договора за ипотека поради това, че пълномощното не е имало характер на изрично за конкретната сделка, следва да се отбележи, че съгласно т. 1 на Тълкувателно № 5/2014 от 12. 12.2016 г. по тълк. дело № 5/2014 г. на ОСГТК на ВКС за упълномощаване с последиците по чл. 36, ал. 2 ЗЗД за валидно разпореждане (каквото действие представлява сключването на договор за учредяване на ипотека) с имущество на упълномощителя, необходимо и достатъчно е в пълномощното общо да е изразена воля за овластяване на пълномощника да извършва разпореждане от името а упълномощителя. Не е необходимо в пълномощното да са посочени вид разпореждане, конкретни по вид сделки или действия на разпореждане, нито техни елементи –определено имущество, цена (стойност) и пр., нито лице, в полза на което да се извърши разпореждане. Обемът и ограниченията на учредената за пълномощника представителна власт за разпореждане изцяло се определят от изявената за това воля на упълномощителя в пълномощното. Само когато правна норма изрично установява определени изисквания относно необходимото съдържание на даден вид пълномощно, то следва да отговаря на тях – така Определение № 117 от 01.02.2017 г. по гр. д. № 3570/2016 г., г. к., ІV г. о. на ВКС. Следователно непосочването в пълномощното на конкретните условия на договора и липсата на индивидуализация на недвижимия имот сами по себе си не биха могли да влекат нищожност на упълномощителната сделка за сключване на договорна ипотека. По иска с правно основание чл. 108 ЗС: Според чл. 108 ЗС, собственикът може да иска своята вещ от всяко лице, което я владее или държи без да има основание за това. За основателността на предявения иск се изисква кумулативното наличие на следните предпоставки: 1./ ищецът да е собственик на имота; 2./ имотът да се владее или държи от ответника, без той да има правно основание за това. Доказателствената тежест за установяване на първите две условия лежи върху ищеца, а ответникът следва да докаже положителния факт на съществуване на основание да владее имота. Ищците твърдят да са собственици на 8000/ 20 000 ид.ч. от процесния имот на няколко различни правни основания, както следва: 1./ 1/9 ид.ч. от 8000/20 000 ид.ч., придобити от ищците в режим на съпружеска имуществена общност с оглед договор за прехвърляне на имот срещу издръжка и гледане от 08.09.1999 г., сключен между Д. И. и С.И.; 2./ 4/9 ид.ч. от 8/20 000 ид.ч., придобити от С.И. по наследство от нейния баща Е.И. и нейната майка Д. И.; 3./ 4/9 ид.ч. от 8000/20 000 ид.ч., придобити от ищцата като наследник по завещание на сестра си Е.И.. Във връзка с горното следва да се посочи, че когато ищецът по иск с правно основание чл. 108 ЗС се позовава на производно придобивно основание, каквото е договорът за прехвърляне на имот срещу издръжка и гледане, той следва да докаже правото си на собственост с нотариалния акт за извършената транслативна сделка. Ищецът няма необходимост да доказва, че праводателят му е бил собственик на спорния имот, тъй като тази проверка се извършва от нотариуса при изповядване на сделката, като следва да се представят надлежни документи, с които праводателят се легитимира като собственик. От друга страна, ако ищецът обосновава активната си легитимация по ревандикационния иск с наследяване на правото на собственост, той трябва да установи качеството си наследник и обстоятелството, че неговият наследодател е бил собственик на съответния имот. По делото бе установено, че процесният имот е бил придобит от „Банка Н.К.И.“ АД с нотариален акт за продажба от 29.12.1927 г. Същият бил отчужден по през 1949 г. по Закона за отчуждаване на едрата градска покрита недвижима собственост / обн., ДВ, бр. 87 от 1948 г./ и впоследствие реституиран съгласно Закона за възстановяване собствеността върху одържавени недвижими имоти / о бн., ДВ, бр. 15 от 21.02.1992 г./ на наследниците на акционерите в дружеството. Съгласно трайната практика на касационната инстанция по чл. 290 ГПК /Решение 181/14.09.2011 г. по гр. д. № 261/2010 г., І г. о. на ВКС/ принципът в реституционните закони, приети в периода 1990-1997 г., сред които е и ЗВСОНИ, е, че се възстановява собствеността върху имотите, които са отчуждени след 09. 09.1944 г., когато е извършена смяна на политическата система в страната, последвано от изземване на частната собственост от държавата. С чл. 1, ал. 1 ЗВСОНИ се възстановява собствеността върху недвижимите имоти, отчуждени по ЗОЕГПНС, които са собственост на държавата, общините, обществените организации или на техни фирми или на еднолични дружества по чл. 61 ТЗ и съществуват реално до размерите, в които са отчуждени. Реституционното право настъпва по силата на закона. Съгласно чл. 3, ал. 2 ЗВСОНИ, когато юридическите лица, чиито имоти са били отчуждени, не съществуват при влизането на този закон в сила, каквото е Банка „Н.К.И.“ АД, правото на собственост се възстановява в полза на съдружниците или на членовете им, съответно на физическите лица, които са били членове или съдружници към момента на прекратяването им, съобразно правата на всеки от тях или на техните наследници по закон. По делото бе изяснено, че собствеността върху процесния поземлен имот и построената в него сграда е установена съгласно Решение на СГС – II Б ГО от 15.02.1995 г. по гр.д. № 2385/1994 г. по ревандикационен иск в полза на Е. Е.И., Д. Г. И., Е. Е. И., ищцата С.Е.И., С.Г. П.и Н. Г.И., като дружеството „Б.С.“ ЕООД e осъдено да освободи имота и да предаде владението върху същия на посочените лица. В диспозитива на решението обаче не е посочен обемът от права, който притежава всеки един от съсобствениците. Предвид обстоятелството, че Д. И., Е.И. и С.И. се явяват наследници по закон на Е.И., починал през 1975 г., а същият съгласно приложените по делото писмени доказателства е бил акционер в прекратеното дружество – „Б.Н.К. И.“ АД, трябва да бъде изследвано каква част от акциите на дружеството той е притежавал към момента на одържавяването на процесния недвижим имот. По този начин ще се установят и какви са ид.ч. от собствеността, които се следват общо на неговите наследници по закон. След като съгласно Списъка на присъстващите на годишно общо събрание от 30.06.1939 г. акционери същият е притежавал 8000 от 18 245 акции от капитала на банката, а, както бе установено по делото, впоследствие капиталът е бил увеличен на 20 000 000 лв., разпределен в 20 000 акции с номинална стойност от 1000 лв. всяка, може да се заключи, че притежаваните от него права върху процесния имот са се равнявали на 8000/20 000 ид.ч. По делото няма данни за осъществяването на последващи прехвърляния на акции по законоустановения ред в чл. 179 или чл. 180 от Търговския закон, утвърден с Указ № 93 от 18.05.1897 г., отменен с чл. 1 от Указ № 490 за отменяване на Търговския закон и на Закона за дружества с ограничена отговорност – Изв., бр. 78/28.09.1951 г. Не се установява и да е било извършвано намаляване на основния капитал на акционерното дружество с решение на общото събрание по чл. 186, т. 5 ТЗ /отм./. Следователно съдът приема, че при съвкупния анализ на доказателствения материал по делото се установява, че при възстановяването на собствеността на праводателя на ищцата – нейният бащаЕ.И., биха се следвали 8000/20 000 ид.ч. от процесния имот. С оглед възражението на ответниците, че документите по делото относно притежаваните от акционерите права касаят момент, значително по-ранен от този на одържавяване на имота през 1949 г., респ. на прекратяването на акционерното дружество през 1953 г., следва да бъде съобразена практиката на касационната инстанция, съгласно която по иск за собственост, основан на реституция по чл. 3, ал. 2 ЗВСОНИ, наследниците на член/съдружник в дружество следва да докажат принадлежността на правото на собственост върху имота, предмет на иска преди одържавяването и обема от права, които техният наследодател е притежавал като член или съдружник в това юридическо лице към момента на отчуждаването. Поради изминалия значителен период от време от отчуждаването на имота до влизане в сила на ЗВСОНИ обаче част от документите, съставени към момента на одържавяването, е възможно да са били унищожени или изгубени и претендиращите правото на собственост лица, въпреки положените от тях усилия, да не успеят да докажат правата на своите наследодатели към релевантния момент – прекратяване на съответното юридическо лице. В тази хипотеза, ако по делото е установено по несъмнен начин, че наследодателят е притежавал качеството „член“ или „съдружник“ в юридическото лице, от което имотът е бил отнет, какъвто не се спори, че е бил Е. Н. И., право на собственост на наследниците, което възниква по силата на ЗВСОНИ с влизането му в сила, не може да бъде отречено. Съдът следва да определи правата въз основа на съхранените в държавен архив документи като в този случай доказването може да бъде и косвено, а ако и това е невъзможно, обемът на правата следва да се определи въз основа на общите правила на гражданското и търговско право – така Решение № 73 от 13.07.2022 г. по гр. д. № 3136/2021 г., г. к., І г. о. на ВКС. Наследодателят Е. Н. И., починал на 17.09.1975 г., е оставил трима наследници по закон – съпругата си Д. И. и двете си дъщери – Е.И. и ищцата С.И.. Съгласно чл. 5, ал. 1 във вр. с чл. 9, ал. 1 ЗН тримата наследници са наследили равна част от наследството, следователно всеки един от тях е получил по 1/3 от 8000/20 000 ид.ч. от процесния недвижим имот. По-нататък, с нотариален акт от 08.09.1999 г. Д. И. е прехвърлила на дъщеря си С.И. срещу задължението за издръжка и гледане 1/9 от собствената си 1/3 от 8000/20 000 ид.ч. от процесния недвижим имот. Ответникът „Т. Т.Б.” АД оспорва действителността на този договор като сключен без представителна власт и основание. Съдът намира възражението за недействителност на договора поради липса на представителна власт за недопустимо. Сключените от пълномощник без представителна власт договори, както бе по-горе изяснено, се намират в състояние на висяща недействителност до момента на потвърждаването им от мнимо представлявания или неговите наследници. На този вид недействителност може да се позовават само последните като лица, в чийто интерес е установен този институт – в този смисъл са разясненията на горецитираното Тълкувателно решение № 5 от 12. 12.2016 г. по тълк. д. № 5/2014 г. на ОСГТК на ВКС. В случая ответното дружество не се явява страна по сключения договор за прехвърляне на имот срещу задължението за издръжка и гледане, респективно няма правен интерес и не притежава процесуална легитимация да наведе такова възражение. Последното не следва да бъде разглеждано по същество. На нищожност на сделка поради липса на основание, от друга страна, може да се позове всеки заинтересуван без ограничение във времето поради невъзможността да настъпи правния ефект на сделката. Релевираното от „Т. Т.Б.” АД възражение в този смисъл се явява допустимо, но неоснователно, тъй като по делото не бяха ангажирани съответни доказателства в тази посока. С.И. и В.Д., сключили граждански брак на 08.09.1968 г., са били съпрузи към датата на сключването да договора за прехвърляне на недвижим имот срещу издръжка и гледане / 08.09.1999 г./. Съгласно чл. 19, ал. 3 във вр. с ал. 1 от Семейния кодекс от 1985 г., действащ към момента на придобиването, вещите, придобити от съпрузите през време на брака в резултат на съвместен принос, принадлежат общо на двамата съпрузи независимо от това на чие име са придобити, като съвместният принос се предполага до доказване на противното. По идентичен начин, що се отнася до придобиването на вещи и вещни права, са уредени имуществените отношения между съпрузите, за които е приложим законовият режим на имуществена общност, и в новия Семеен кодекс / обн. ДВ. бр. 47 от 23.06.2009 г. – чл. 21, ал. 1 във вр с ал. 3 СК. Съгласно § 4, ал. 1 правилата на този кодекс относно имуществените отношения между съпрузите се прилагат и за имуществата, придобити от съпрузите по заварени бракове, какъвто е този на ищците. Следователно последните са придобили от Д. И. посредством прехвърлителната сделка 1/9 от 8000/20 000 ид.ч. от процесния имот в режим на съпружеска имуществена общност. Както бе по-горе посочено, майката на ищцата – Д. И., е починала на 16.06.2002 г., като е оставила за наследници по закон двете си дъщери. По правилото на чл. 5, ал. 1 ЗН С.И. и Е.И. са наследили по ½ от останалите след сключването на договора за прехвърляне на имот срещу издръжка и гледане 2/9 от 8000/20 000 ид.ч. от процесния имот или по 1/9 от 8000/20 000 ид.ч. всяка. При съобразяване на изложеното съдът намира, че Е.И., сестра на ищцата, е придобила по наследяване от своите родители общо 4/9 от 8000/20 000 ид.ч. от процесния имот. Както бе по-горе изяснено, посредством договор за дарение на недвижим имот от 23.08.2002 г. Е.И. се е разпоредила в полза на сина си Е.И. с 1/6 от собствените си 4/9 от 8000/20 000 ид.ч. от имота, като е запазила за себе си пожизнено право на ползване. Предвид, че договорът за дарение е обявен за нищожен с влязло в сила решение на САС по гр.д. № 2224/2004 г., същият не е породил правно действие и съответно няма вещнотранслативен ефект. С оглед горното и предвид обстоятелството, че със саморъчно завещание от 22.10.2002 г. Е.И. е завещала цялото си движимо и недвижимо имущество на С.И., съдът намира, че последната е наследила 4/9 от 8000/20 000 ид.ч. от процесния имот от своята сестра. При това положение се установява, че ищцата е придобила самостоятелно по наследяване по закон и завещание от Е. Н. И., Д. И. и Е.И. 8/9 от 8000/20 000 ид.ч. от собствеността върху процесния имот и заедно със съпруга си В.Д. в режим на съпружеска имуществена общност 1/9 от 8000/20 0000 ид.ч. по силата на договор за прехвърляне на имот срещу издръжка и гледане, сключен с Д. И.. Ответниците по ревандикационния иск противопоставят на ищците права, произтичащи от договора за учредяване на договорната ипотека. След като, както бе по-горе изяснено, договорът за ипотека, сключен от В.Д. като мним пълномощник на В.Д., С.И. и Е.И., е недействителен по отношение на ищците на основание чл. 42, ал. 2 ЗЗД, този договор не е произвел каквито и да са правни последици, поради което третото лице, насрещна страна по него, а именно ответникът „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД /правоприемник на „Пощенска банка” АД/ не би могло да придобие никакви облигационни и вещни права по силата на този договор – в този смисъл са мотивите към т. 2 на Тълкувателно решение № 5/2014 г. на ОСГТК на ВКС. Следователно всички последващи действия, обусловени от недействителния договор за ипотека, са непротивопоставими на ищците и негодни да прехвърлят вещни права на лицата, в чиято полза са извършени. При това положение не е било налице каквото и да било правно основание за изнасяне на собствения на ищците недвижим имот на публична продан в рамките на образуваното изпълнително производство по молба на взискателя „Т. Т.Б.” ЕООД, на когото е било прехвърлено с договор за цесия от 08. 08.2006 г. вземането на „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД към „Н.К.И.“ ЕООД. Според разясненията, дадени в мотивите на т. 14 от Тълкувателно решение № 2/2013 от 26.06.2015 г. по т.д.№ 2/2013 г. на ОСГТК, за разлика от публичната продан на движими вещи, която е оригинерно придобивно основание, публичната продан на недвижим имот е деривативен (производен) способ за придобиване правото на собственост /чл. 496 ГПК/. Купувачът придобива правото на собственост след влизане в сила на постановлението за възлагане, ако длъжникът е бил собственик. Ако последният е нямал права, то и купувачът по публичната продан няма да има права върху имота, дори и действията на съдебния изпълнител да не са били обжалвани и да са влезли в сила, какъвто е настоящият случай. Купувачът по проданта не става собственик на имота, ако самият длъжник не е бил такъв. Както бе по-горе посочено, постановлението за възлагане на процесния недвижим имот от 03.05.2007 г. в полза на дружеството „Т. Т.“ ЕООД е влязло в законна сила на 12.05.2007 г. Постановлението за възлагане на имот при публична продан е пряко изпълнително основание и се ползва с особена изпълнителна сила, която се разпростира по отношение на всички. Трето лице, включително истинският собственик, не може да заявява никакви права срещу купувача от публичната продан. То нито може да обжалва действията на съдебния изпълнител, нито да предяви владелчески иск. Единствената защита, която законът предоставя на трето лице, е иск за собственост /в този смисъл е Решение № 794 от 22.12.2010 г. по гр.д. № 674/2010 г., III г.о. на ВКС/, какъвто предявяват за разглеждане ищците в настоящото производство срещу правоприемника на взискателя – „Т. Т.Б.“ АД и последващия приобретател „Ф.С.И.“ ЕАД. Съгласно т. 2 на Тълкувателно решение от 11.03.2019 г. по тълкувателно дело № 4/2017 г. този, който е дал своя вещ в залог или ипотека за обезпечаване на чужд дълг в хипотезата, при която изпълнението е насочено върху това имущество, има процесуалното качество на длъжник в изпълнителното производство. По делото бе установено обаче, че В.Д. и С.И. не са били надлежно представлявани от третото за спора лице В.Д., респективно не са давали съгласието си за учредяване на ипотека върху собствените си идеални части от процесния недвижим имот за обезпечаване на задължението на дружеството „Н.К.И.” ЕООД към „Пощенска банка” АД. След като договорът за ипотека е недействителен на основание чл. 42, ал. 2 ЗЗД по отношение на ищците, то те не са имали качеството длъжник в развилото се пред ЧСИ Н.К., рег. № 789 на КЧСИ, изпълнително производство. След като длъжникът „Н.К.И.“ ЕООД не е бил собственик на процесния недвижим имот, а ищците като собственици на ид.ч. от него не са учредили ипотека върху тях за обезпечение на чуждия дълг, съдът достига до извода, че посредством извършените в рамките на изпълнителното производство действия взискателят „Т. Т.“ ЕООД не е придобил собствеността върху притежаваните от В.Д. и С.И. ид.ч. от поземления имот и находящата се в него сграда. Предвид обстоятелството, че договорът за продажба на търговско предприятие, сключен на 06. 06.2007 г. между „Т. Т.“ ЕООД и ответника „Т. Т.Б.“ АД, както и последващият договор за продажба на ½ от идеалните части от недвижимия имот, сключен на 31.03.2009 г. между „Т. Т.Б.“ АД и „Ф.С.И.“ ЕАД, са деривативни придобивни основания, то последните дружества също не са придобили право на собственост върху ид.ч., притежавани от ищците, по силата на правилото, че никой не може да прехвърли права, които не притежава ( nemo dat quod non habet ). Възражението на ответника „Т. Т.Б.“ АД, обективирано в молба от 22.01.2024 г., за придобиване на имота като добросъвестен владелец с изтичането на кратката 5-годишна давност се явява преклудирано като релевирано след изтичането на срока за отговор на исковата молба по чл. 131, ал. 1 ГПК – в този смисъл е т. 4 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК. Същото е недопустимо и не следва да бъде разглеждано по същество. С оглед всичко изложено, съдът намира за установено по делото, че С.И. е собственик на 8/9 от 8000/20 000 ид.ч. от процесния недвижим имот, ведно с находящата се в същия сграда, а 1/9 от 8000/20 0000 ид.ч. от същите са съпружеска имуществена общност на В.Д. и С.И.. При това положение на изследване от съда подлежи обстоятелството дали ответниците „Т. Т.Б.“ АД и „Ф.С.И.“ ЕАД са във владение на процесния имот. За успешното провеждане на ревандикационен иск по чл. 108 ЗС в тежест на ищеца е да докаже, че владението на спорната вещ е налице у ответника към деня на предявяване на иска, в настоящия случай – 20.05.2009 г. Доказването на пасивната легитимация по иска за ревандикация би могло да се извърши с всички доказателствени средства, чрез които да се установи, че вещта се е намирала във владение на ответника към релевантния момент. Съгласно чл. 68, ал. 1 ЗС владението е упражняване на фактическа власт върху вещ, която владелецът държи, лично или чрез другиго, като своя. В хода на производството са представени множество договори за наем на обекти в процесния недвижим имот, сключени от ответника „Т. Т.Б.“ АД в качеството му на наемодател. Същите са в сила към деня на предявяване на исковата молба и не са оспорени. В подкрепа на тези писмени доказателства са и събраните по делото гласни доказателства чрез разпит на свидетелитеХ. и К.. По делото липсват данни за предаване на владението на ищеца след предявяване на иска. Налице е индикация за предаване на владението върху ½ ид.ч. от процесния имот в полза на друго лице, а именно на другия ответник – „Ф.С.И.“ ЕАД, тъй като, както бе по-горе посочено, в договора за покупко-продажба на недвижим имот от 31.03.2009 г. е включена клауза в този смисъл. Впоследствие, на 10.04.2009 г., т.е. преди подаването на исковата молба, „Ф.С.И.“ ЕАД е учредило вещно право на ползване върху същите тези ½ ид.ч. в полза на праводателя по първата сделка „Т. Т.Б.“ АД в срок до 10.04.2019 г. Следва да се посочи в тази връзка, че, владеейки, ползвателят не упражнява фактическа власт върху вещта, считайки, че тя е негова собственост. Владението на ползвателя се изразява в упражняване на фактическа власт върху вещта, насочена изцяло към осъществяване на нейното използване. С оглед изложеното, съдът намира, че към релевантния момент – този на предявяването на исковата молба, ответникът „Т. Т.Б.“ АД упражнява фактическа власт върху целия процесен имот, като владее ½ ид.ч. от него въз основа на прехвърлителна сделка, сключена с дружеството „Т. Т.“ ЕООД, а другите ½ ид.ч. ползва на основание учреденото в негова полза ограничено вещно право. При това положение ревандикационният иск ще бъде уважен с оглед притежаваните от ищците ид.ч. от процесния имот и построената в него сграда и дружеството ще бъде осъдено да предаде владението върху същите на ищците при съобразяване на правата им – изключителна собственост на С.И. и съпружеска имуществена общност на В.Д. и С.И.. Тъй като по делото не се установява вторият ответник по иска с правно основание чл. 108 ЗС да владее имота, искът спрямо него ще бъде уважен в установителната част и отхвърлен в осъдителната. По разноските: Страните претендрат разноски по делото. Ответникът „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД прави възражение за прекомерност по чл. 78, ал. 5 ГПК на адвокатското възнаграждение на ищците. С оглед изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК на В.Д. и С.И. се следват направените по делото разноски. В.Д. и С.И. представят списък по чл. 80 ГПК. Претендират сума в общ размер от 18 323.60 лв., от които 7093.60 лв. – държавна такса, 10 600 лв. – адвокатски хонорар за двамата ищци, 630 лв. – депозити за вещи лица. Ангажират надлежни писмени доказателства за извършването на тези разноски. Предвид правната и фактическа сложност на спора и осъществената правна защита чрез явяване на процесуалните представители на ищците в множество проведени открити съдебни заседания, събиране както на писмени, така и на гласни доказателства, подаване на писмени становища по хода на делото и представените от другите страни доказателства, съдът намира претендирания адвокатски хонорар за справедлив и обоснован. Поради това възражението по чл. 78, ал. 5 ГПК на „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД следва да бъде оставено без уважение. На ищците ще бъдат присъдени 18 323.60 лв. за разноски в настоящото производство. Предвид обстоятелството, че искът по чл. 108 ЗС, предявен срещу дружеството „Ф. С.И.“ ЕАД, е отхвърлен в осъдителната си част, съдът намира, че направените в производството от този ответник разноски му се дължат на основание чл. 78, ал. 3 ГПК. Макар дружеството да оспорва правото на собственост на ищците върху сочените от тях ид.ч. от процесния недвижим имот, съгласно непротиворечивата практика на касационната инстанция, обективирана в Определение № 31 от 07.02.2018 г. по ч. гр. д. № 5128/2017 г., г. к., І г. о. на ВКС и Определение № 2120 от 29.04.2024 г. по ч. гр. д. № 1206/2024 г., г. к., ІІ г. о. на ВКС, при уважаване на установителния елемент от претенция по чл. 108 ЗС и отхвърляне на осъдителния, искът се счита отхвърлен изцяло. Прието е, че искът по чл. 108 ЗС не съдържа два отделни иска и, когато искането за установяване принадлежността на правото на собственост върху вещта в патримониума на ищеца е уважено, а искането за предаване на владението й е отхвърлено, в този случай искът по чл. 108 ЗС не е уважен частично. Частичното му уважаване ще е налице само когато с него е постановен диспозитив за предаване на владението на съответна част от имота/вещта. С уважаването на първото искане всъщност се установява наличието на една от предпоставките за уважаване на иска по чл. 108 ЗС. Когато не е уважено искане за предаване на каквато и да било част от имота, т. е. искът е отхвърлен изцяло, право на разноски съгласно чл. 78, ал. 3 ГПК има ответната страна. Поради изложеното ищецът ще бъде осъден да заплати сторените от „Ф. С.И.“ ЕАД разноски в производството. Дружеството претендира разноски в общ размер на 9 8000 лв. – адвокатско възнаграждение, част от договорен хонорар в размер на 20 000 лв. по договор за правна помощ и съдействие № 0067357/15.11.2010 г. В договора е записано, че сума в размер на 2000 лв. е платена изцяло, като ответникът представя и две разписки – от 05. 05.2011 г. – за заплащането на 5000 лв. и от 21.09.2011 г. – за заплащането на 2800 лв., и двете суми за адвокатско възнаграждение част от общото договорено такова в размер на 9800 лв. за първата инстанция. Макар в договора да не е посочен начинът на плащане – в брой или по банков път, съгласно константната практика на касационната инстанция, когато в договора за правна помощ е отразено, че сумата е платена, това означава, че възнаграждението е платено в брой, доколкото не се твърди плащане по банков път /Определение № 312 от 23.05.2014 г. по ч.т.д. № 448/2014 г., ІІ т.о. на ВКС, Определение № 461 от 05.12.2017 г. по ч.гр.д. № 1960/2017 г., ІІІ г. о. на ВКС/. Следва да се съобрази т. 1 на Тълкувателно решение от 06.11.2013 г. по тълк. дело № 6/2012 г., в която е указано, че съдебни разноски за адвокатско възнаграждение се присъждат, ако страната е заплатила възнаграждението, като в договора следва да е вписан начинът на плащане. Ако е по банков път, задължително се представят доказателства за това, а ако е в брой, то тогава вписването на направеното плащане в договора за правна помощ е достатъчно и има характер на разписка. При това положение съдът намира за доказано плащането от страна на „Ф.С.И.“ ЕАД на сума в общ размер на 9 8000 лв. за разноски в настоящото производство, която ще му бъде присъдена. Водим от гореизложеното, съдът