Решение № 917 от 30.6.2025 г. на Апелативен съд - София по дело № 2893/2024 г.

Производството е образувано по въззивна жалба на Н. Г. С., Й. С. С. и Н. Н. С. срещу решение № 389/18.07.2024г. на ОС-Благоевград, постановено по гр.д. № 1313/20г. в частта, в която са отхвърлени предявените от тях искове по чл.226, ал.1 от КЗ /отм/ до пълния предявен размер и по чл. 288, ал.1 от КЗ/отм/. Срещу същия съдебен акт е постъпила въззивна жалба от ЗК „Лев Инс“ в частта, в която предявените искове са уважени. Срещу същият съдебен акт е постъпила въззивна жалба от Г. и третото лице помагач П. М. Д. в частта, в която предявените искове са уважени. Жалбоподателите ищци твърдят, че първоинстанционният съд при постановяване на решението си е нарушил принципа за справедливост, установен в чл.52 от ЗЗД. При определяне на обезщетенията не взел предвид всички факти и обстоятелства, имащи отношение към размера на обезщетенията. Съдът не е съобразил младата възраст на починалия, както и възрастта на ищците към момента на смъртта на Г. С.. От разпитаните свидетели се установява, че последният и неговото семейство са били в изключително близки отношения на взаимна грижа и любов. Г. С. е имал постоянен контакт с родителите и брат си. Смъртта му е променила живота на всеки един от ищците. Между братята е имало по- силна връзка от обичайната. При определяне на обезщетенията следва да се съобрази икономическата конюктура в страната. Затова молят въззивният съд да отмени решението на първоинстанционния съд в обжалваната от тях част и да уважи изцяло предявените искове. Жалбоподателят ЗК „Лев Инс“ АД поддържа неправилност и незаконосъобразност на първоинстанционното решение в обжалваната от него част. Поддържа възражението за изтекла погасителна давност. Размерът на определеното обезщетение не е съобразен с критерият за справедливост по чл.52 от ЗЗД. Неправилно не е прието, че е налице съпричиняване на вредите от починалия, тъй като М. З. е управлявал МПС след употреба на наркотично вещество. Затова моли въззивния съд да отмени първоинстанционното решение в обжалваната от дружеството част и да постанови друго, с което да отхвърли изцяло предявените искове от ищците С.и. Жалбоподателите Г./ГФ/ и П. Д. считат, че съдът неправилно е приел, че по отношение на фонда исковете не са погасени по давност. Поправената искова молба срещу ГФ е подадена на 17.02.2023г., което е след изтичане на давността. Считат, че с молбата от 10.12.2020г. ищците заявяват нов ответник, а не замяна на първоначалния. Считат, че ищците са направили две изменения на първоначалната искова молба, който са недопустими, тъй като чл.214, ал.1 от ГПК забранява за едновременно изменение на основанието и на искането. Въведено е ново основание на исковете, а именно чл.288, ал.1 от КЗ/отм/. Първоинстанционният съд е допуснал процесуално нарушение, тъй като процедурата е следвало да бъде осъществена не по чл.129, ал.4 от ГПК, а по чл.228 от ГПК. ГФ не е дал съгласие да встъпи в делото, то исковата молба срещу него е постъпила в съда на 17.02.2023г.- след изтичане на давностния срок. Незаконосъобразно е прието, че извънсъдебното искане до застрахователя за изплащане на обезщетение не е предвидено като задължителна предпоставка за допустимостта на предявения иск по КЗ/отм/, то това е валидно и за ГФ. Това не е така, тъй като административната процедура по чл.288, ал.11 от КЗ/отм/ е предпоставка за допустимостта на прекия иск. Претенцията на ищците по административен ред е от 11.12.2020г., след депозирана на молбата им за замяна на ответник. Неправилно е определен началният момент за дължимост на законна лихва от ГФ. Счита, че незаконосъобразно е уважен искът на Н. С.- брат на починалия. Към момента на настъпване на ПТП -02.09.2015г., не е било прието ТР № 1/21.06.2018г. на ОСНГТК на ВКС и по отношение на него липсва активна легитимация. Той не е от кръга на лицата, имащи право да получат обезщетение за неимуществени вреди. По делото не е установена изключителност в търпените от Н. С. болки и страдания. Доказателствата, събрани по делото, не установяват трайна, фактическа и особено силна емоционална връзка между братята. Съдът не е обсъдил възражението за съпричиняване, тъй като починалото лице се е съгласило доброволно да се качи в автомобил, управляван от водач, употребил наркотично вещество. Затова жалбоподателите ГФ и П. Д. молят въззивния съд да отмени първоинстанционното решение в обжалваната от тях части да ги отхвърли изцяло. В депозиран писмен отговор Н. Г. С., Й. С. С. и Н. Н. С. и в съдебно заседание чрез процесуалния си представител оспорват жалбата на ГФ и третото лице помагач. Считат я за неоснователна. В съдебно заседание са оспорили и жалбата на застрахователя. В депозиран писмен отговор ГФ и П. Д. оспорва жалбата на ищците. Считат я за неоснователна. ЗК „Лев Инс“ АД не е взела становище по въззивните жалби на останалите страни. Съдът, след като обсъди събраните по делото доказателства в първоинстанционното и въззивно производство по реда на чл.235 от ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна: Съдът е сезиран с искове по чл.226, ал.1 от КЗ/отм/ и чл.288, ал.1, б. „а“ от КЗ/отм/. Ищците Н. Г. С., Й. С. С., Н. Н. С. и В. К. С. твърдят, че на 02.09.2015г. около 23.05 ч. на третокласен път III-198 ГКПП „Златарево“- гр. Петрич в близост до ханче „Сондата“ лек автомобил „Фолксваген Пасат“ с рег. № •••, чиито водач М. З. го е управлявал след употреба на наркотично вещество, се е движел в посока към гр. Петрич е нарушил правилата за движение по пътищата - чл.21, ал.1 от ЗДвП и се е ударил в движещият се пред него технически неизправен товарен автомобил „Камаз“ с рег. № Е 3123 АН, управляван от П. М. Д.. По отношение на двамата водачи е постановена присъда № 2362/1505.2020г. на ОС- Благоевград, с която те са признати за виновни за настъпилото ПТП при условията на независимо съизвършителство. Те са причинили смърт по непредпазливост на Г. Н. С.. Той е оставил като законни наследници своите родители - Н. и Й. С.и. От смъртта му са претърпели вреди и неговият брат Н. Н. С. и неговата баба В. С.. До смъртта му ищците и Г. С. са поддържали постоянни, ежедневни и близки отношения на взаимна обич, близост и поддръжка, градени на основата на десетилетия семеен живот. Г. С. е бил обичан син, надежда и радост за бъдещето. Преждевременната му смърт им е донесла ежедневни морални болки и страдания, наред със спомена за краткия му млад живот. Идентични болки и страдания търпи и неговият брат, за който Г. С. е бил по- голям брат. Неговата баба В. С. е живеела заедно със семейството му и също е поддържала постоянни контакти с него на взаимна обич и радост. За лек автомобил „Фолксваген Пасат“ е имало валидна застраховка „Гражданска отговорност“ в ЗК „Лев Инс“ АД за периода 12.08.2015г. до 01.12.2015г., а товарният автомобил не е имал сключена такава застраховка. Към застрахователя е отправена претенция за заплащане на застрахователно обезщетение от ищците, но с писмо от 14.12.2020г. той е отказал. Към ГФ са отправили писмени претенции, но и той е отказал да плати, тъй като претенциите са подадени след изтичане на давностния срок. Затова ищците молят съда да осъди ответниците при условията на солидарност да заплатят на Н. Г. С. и Й. С. С. по 180 000лв. обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на техния син Г. Н. С., на Н. Н. С. обезщетение за неимуществени вреди в размер на 100 000лв. от смъртта на неговия брат Г. Н. С. и на В. К. С. - 50 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на нейния внук Г. Н. С., в едно със законната лихва върху всички суми от датата на ПТП - 02.09.2015г. до окончателното им изплащане. Претендират разноски. В депозиран писмен отговор в срок ответникът ЗК „Лев Инс“ АД оспорва исковете. Счита, че ищците не са материално- правно легитимирани да ги предявят, тъй като не са от кръга на лицата, имащи право на обезщетение. Прави възражение за погасяване на исковете по давност, съобразно чл.197 КЗ /отм/, както и на тези за законна лихва. Прави възражение за съпричиняване на вредите от страна на пострадалия, тъй като е пътувал без поставен обезопасителен колан, както и че е качил и доброволно се е съгласил да бъде превозван от водач, употребил наркотично вещество. Направено е искане за конституиране на трето лице помагач М. З.. В депозиран писмен отговор ГФ оспорва исковете и счита, че са погасени по давност. Оспорва твърдения в исковата молба механизъм на ПТП. Прави възражение за съпричиняване на вредите от починалия, тъй като е пътувал без обезопасителен колан и е знаел, че водачът М. З. е употребил наркотично вещество, но се е съгласил да пътува с него. Счита, че претенциите са завишени по размер. По отношение на ищците Н. Н. С. и В. К. С. не са представени доказателства за изключителност и привързаност между тях и починалото лице. Прави се искане за конституиране на трето лице помагач П. Д.. В депозиран писмен отговор П. Д.а оспорва исковете. Прави възражение за изтекла погасителна давност и за съпричиняване на вредите от страна на починалото лице. Счита за неоснователен искът на В. С.. С определение № 561/12.07.2023г. са конституирани трети лица помагачи на страната на ответниците. С определение по протокол № 742/01.11.2023г. е прекратено производството по отношение на М. З.. Определението е влязло в сила. С определение № 3341/17.11.2020г. е спряно производството по първоинстанционното дело до приключване с влязъл в сила съдебен акт по нохд № 139/17г. на ОС-Благоевград. С определение № 431/14.04.2022г. то е възобновено. Не е спорно, че на 07.03.2022г. е влязла в сила присъда № 2362/15.05.2018г., изменена с решение на ВКС по отношение на П. Д., и с нея са признати за виновни при условията на независимо съизвършителство М. З. и П. Д. за това, че на 02.09.2015г. са причинили ПТП, при което по непредпазливост са причинили смъртта на Г. Н. С.. Безспорно е, че на 02.09.2015г. е настъпило описаното в исковата молба произшествие. Обстоятелствата във връзка с него се установяват в материалите по досъдебното и досъдебно производство. От препис- извлечение от акт за смърт № 0273/04.09.2020г. е видно, че на 02.09.2015г. е починал Г. Н. С.. Безспорно е, а и от представената справка от Гаранционния фонд е, че за лек автомобил „ Фолксваген Пасат“ е имало задължителна застраховка „ Гражданска отговорност“ при ответното дружество и тя е била валидна към момента на настъпване на произшествието. От приетото удостоверение за наследници № 1051/11.09.2015г. се установява, че ищците Н. Г. С. и Й. С. С. са родители и законни наследници на Г. Н. С.. Не се спори а и от удостоверенията за родствени връзки е видно, че Н. Н. С. е брат на Г. Н. С., а В. К. С. е негова баба. С писма от 14.12.2020г. ЗК „Лев Инс“ АД е отказало да изплати застрахователно обезщетения на ищците поради изтекла погасителна давност. С писма от 29.12.2020г. ГФ е отказал да изплати обезщетение на ищците като е посочено, че е изтекла погасителната давност. Допуснатата комплексна автотехническа и медицинска експертиза е установила травмите, които е получил Г. С. при ПТП и причината за смъртта му. Според вещото лице те са в причинна връзка с инцидента. Той е бил с поставен предпазен колан. Описан е механизма на пътния инцидент. Съдът възприема заключението като компетентно, обективно, безпристрастни и неоспорено от страните. В хода на съдебното дирене са събрани гласни доказателства. Свидетелите Д., Т. Т. и Т. Д. са близки роднини на ищците и желаят да свидетелстват. Те описват отношенията между починалия и ищците, как те са приели смъртта му и емоционалното им състояние към момента. Съдът кредитира показанията на свидетелите като основаващи се на лични впечатления за фактите и обстоятелствата, които излагат. Преценява ги при условията на чл.172 от ГПК поради близките отношения, които имат с ищците, но ги счита за достоверни. Показанията не са опровергани от други доказателства, събрани в процеса. Първоинстанционният съд е уважил частично предявените искове по чл.226, ал.1 от КЗ/отм/ и по чл.288, ал.1, т.2, б. „а“ от КЗ/отм/ спрямо Н. Г. С., Й. С. и Н. Н. С.. Спрямо ищецът В. С. искът е отхвърлен изцяло и решението е влязло в сила. Пред настоящата инстанция нови доказателства не са ангажирани. При така установената фактическа обстановка от правна страна съдът приема, че предмет на разглеждане са обективно съединени искове по чл.226, ал.1 от КЗ/отм/ срещу ЗК „Лев Инс“ АД и чл.288, ал.1, т.1, б. „а“ от КЗ/отм/ срещу Г. за солидарното им осъждане. Въззивният съд се произнася служебно по валидността на първоинстанционното решение, по допустимостта в обжалваната част, а по правилността му на основанията, посочени в жалбата- чл.269 от ГПК, с изключение на допуснато нарушение на императивна материалноправна норма. Атакуваното решение е валидно и допустимо. С прекия иск по чл.226, ал.1 от КЗ/отм/ разполага увреденият от ПТП срещу причинителят на вредите или неговият застраховател. Пострадалият може да предяви иска за заплащане на обезщетение за претърпените имуществени и неимуществени вреди непосредствено срещу застрахователя по задължителна застраховка „Гражданска отговорност”. Застрахователят по нея отговаря за чужди виновни действия и по характер отговорността му е гаранционно – обезпечителна. За да се ангажира отговорността на дружеството- застраховател е необходимо да са налице предпоставките на чл.45 от ЗЗД по отношение на застрахования при него. В тежест на ищеца, пред първоинстанционния съд, е да докаже наличието им с всички допустими доказателствени средства. По делото те са установени чрез допуснатите доказателства- протоколи за оглед на местопроизшествието и автотехническа експертиза. Тя е изяснила механизма на произшествието и причините, поради което то е настъпило. По делото е представена влязла в сила присъда, с която водачите М. З. и П. Д. са признати за виновни за настъпилото на 02.09.2015г. ПТП. Тя има задължителна сила за гражданския съд, разглеждащ гражданските последици за това извършено ли е деянието, неговата противоправност и вината на дееца на основание чл.300 от ГПК. По делото е установено и наличието на застрахователно правоотношение по застраховка „Гражданска отговорност“ между ответника и деликвента М. З.. Поради това дружеството е пасивно легитимирано да отговаря по предявения иск. По отношение на исковете с правно основание чл.226, ал.1 от КЗ/отм/ своевременно е направено правопогасяващо възражение за изтекла погасителна давност за главниците и законната лихва. Съдът съобрази чл.3, т.2 от Закона за мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с решение на Народното събрание от 13.03.2020г. и за преодоляване на последиците. За срока от 13. 03.2020г. до отмяна на извънредното положение спират да текат давностните срокове, с изтичането на които се погасяват или придобиват права от частноправни субекти. Поради което погасителната давност е спряла да тече за определен период от време. Съгласно § 13 от ПЗР на ЗИДЗЗдр (обн. ДВ, бр. 44/13.05.2020г.) сроковете, спрели да текат по време на извънредното положение по ЗМДВИП, обявено с решение на 13.03.2020 г., и за преодоляване последиците, продължават да текат след изтичането на 7 дни от обнародването на този закон в "Държавен вестник". Законът е обнародван в ДВ бр. 44 от 13.05.2020 г. и влиза в сила на същата дата. Следователно петгодишният давностен срок е спрял да тече през периода 13.03.2020г. - 20.05.2020г. Срокът е продължил да тече от 21.05.2020 г. и към 10.11.2020г., когато са предявени исковете срещу застрахователя петгодишната погасителна давност не е изтекла. Предвидена е възможност Гаранционният фонд да изплати обезщетение за имуществени и неимуществени вреди, вследствие на смърт или телесни увреждания, когато ПТП е настъпило на територията на страната и е причинено от МПС, което обичайно се намира на територията на РБългария и виновният водач няма сключена задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ – чл.288, ал.1, т.2, б. „а“ от КЗ/отм./. Предпоставка за предявяване на иск пред съда за вредите е пострадалият да е поискал обезщетение пред Гаранционния фонд и той да му е отказал или увреденият не е бил съгласен с размера му- чл.288, ал.11 от КЗ/отм/. От събраните по делото доказателства се установява, че настъпилият с починалия Г. С. инцидент е станал с участието на водач, който не е имал сключена застраховка „ Гражданска отговорност“ и че ищците са предявили претенциите си пред фонда и той й е отказал да плати обезщетение за неимуществени вреди. Налице са всички кумулативни предпоставки и следователно пасивно легитимиран да отговаря по предявения иск е ответникът ГФ. Отговорността на Гаранционния фонд произтича от закона, а не от договор като тази на застрахователя. При съизвършителство застрахователят на единия виновен водач, застрахован по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ и ГФ, дължащ обезщетение за противоправното действие на другия виновен водач без сключена такава, отговорят солидарно. / Р № 50008/04.07.2023г. по т.д. № 2709/21г., ВКС, II т.о./ Ангажирането на отговорността на ответния фонд включва и установяване на предпоставките на фактическия състав на чл.45 от ЗЗД по отношение на водача на МПС. Срещу него има влязла в сила присъда, която на основание чл.300 от ГПК е задължително за гражданския съд, разглеждащ последиците от деянието относно това, дали то е извършено, неговата противоправност и виновността на дееца. С оглед на това следва да се приеме, че се е осъществил фактическият състав на непозволеното увреждане, предвиден в чл.45 от ЗЗД. Пред въззивния съд не се спори относно наличието на валидна застраховка „Гражданска отговорност“ по отношение на водача М. З., която е била сключена при ответника ЗД „Лев Инс“ АД. Няма спор, че по отношение на другия виновен водач П. Д. такава не е имало към момента на ПТП. Не е спорно и че двата са съпричинили пътния инцидент при условията на независимо съизвършителство, за което има влязла в сила присъда. Спори се относно размера на обезщетението за неимуществени вреди от смъртта на Г. С., пътувал в лекия автомобил, управляван от М. З. по отношение на Н. и Й. С.и и относно основателността на иска на Н. Н. С. и основателността на възражението за съпричиняване. Обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост- чл.52 от ЗЗД. Справедливостта не е абстрактно понятие. То включва обсъждането на обективни критерии, свързани с вида на уврежданията, начина на настъпването им, наличието на остатъчни поражения от тях, от които да няма лечение, прогноза за бъдещото здравословно състояние на увредения, неговата възраст и влошаване на здравословното му състояние, наличие на загрозяване и белези/ПП № 4/23.12.1968г. на ВС/. На основание чл.154 от ГПК всяка страна има задължението да докаже всички факти, от които черпи за себе си благоприятни правни последици. В това се състои тежестта на доказване. Затова ищецът е длъжен да докаже, при пълно и главно доказване и с всички допустими и относими доказателства, претърпените от него болки и страдания, както и в какви отношения е бил с починалия. В тази връзка са ангажирани свидетелски показания, от които се установява, че ищците Н. и Й. С.и са приели много тежко смъртта на детето си, били са в шок. Г. С. е бил техен първороден син. Те са имали много добри взаимоотношения. Отношенията между родител и дете са много близки, те са съпътствани от взаимна обич, привързаност, подкрепа и уважение. Тези силни емоционални изживявания не могат да бъдат отречени поради възрастта на детето. Това води до висок интензитет на емоционалната обвързаност, респективно на негативни емоционални изживявания от страна на родителя, загубил детето си. С него всеки родител е свързван чрез чувства на обич, доверие и привързаност, на всеотдайна грижа при отглеждането му. Детето от своя страна в ранната си възраст, а и след това, търси обич, закрила, внимание от родителите си, както и тяхната финансова и морална подкрепа. Взаимната връзка между тях в случая е нарушена от внезапната и неочаквана смърт на Г. С.. Свидетелските показания установяват, че ищците са приели много тежко смъртта му, че тя е променило безвъзвратно живота им. Затова справедливият размер за обезщетяване на неимуществените им вреди от смъртта на сина им Г. С. е 120 000лв. за всеки един от тях. При определяне на обезщетенията за неимуществени вреди съдът съобрази, че произшествието е настъпило през 2015г., икономическата конюктура и минималната работна заплата за страната. Размерът на застрахователните лимити не може да бъде самостоятелен и водещ критерий за съда при справедливото репариране на неимуществените вреди./ Р № 34/27.03.2020г. по т.д. № 1160/19г. на ВКС, II т.о./ Обезщетението отразява степента на уврежданията, трайните последици от тях, ако има такива, както и други обективни факти, които са предмет на доказване и които да са доказани в хода на съдебното дирене. Определеният размер на обезщетение от 120 000 лв. представлява 315 минимални работни заплати за страната за 2016г./380 лв. МРЗ за периода 01.07.2015г. до 31.12.2015г../ Определеното обезщетение е съответно на жизнения на стандарт на страната към праворелевантния момент. По възражение за съпричиняване от страна на ответниците, направено своевременно в отговорите на исковата молба и поддържано в жалбите, а именно, че Г. С. е пътувал в МПС, управлявано от водач, употребил наркотично вещество. Нормата на чл.51, ал.2 от ЗЗД предвижда санкция за увредения, ако е допринесъл за вредите, чрез намаляване на обезщетението, което му се дължи. Съпричиняването на вредоносния резултат изисква поведението на пострадалия, изразяващо се в действие или бездействие, да е било противоправно или не, но фактически да е в причинна връзка и да е допринесло обективно за настъпилите вреди. За да е налице съпричиняване не е необходимо пострадалият да има вина за увреждането. На основание чл.154 от ГПК в тежест на ответника е да докаже с всички допустими и относими доказателства съпричиняването на вредите от страна на пострадалия. От него застрахователят черпи благоприятни правни последици и при недоказването му, следва да се приеме, че не са се осъществили твърдените факти по съпричиняването на вредите. За да се приеме наличието на принос е необходимо пострадалият да е допринесъл обективно за уврежданията си. Разпоредбата на чл.5, ал.3, т.1 от ЗДвП забранява на водачите да управляват ППС под въздействието на алкохол, наркотици или други упойващи вещества. Застрахователят и ГФ са направили възражение за съпричиняване, защото починалият Г. С. е пътувал с водач, употребил наркотици. Пътуването в МПС, когато водачът му е бил под въздействието на наркотични вещества и това е било проява на самостоятелен и свободно формиран избор за пострадалия, по отношение на когото е налице знание за този факт или възможност за узнаването му при проявена нормална дължима грижа е обективен принос към увреждането от страна на пострадалия. Поведението му, изразяващо се в поемането на предвидим и реално очакван риск или неговото неоправдано игнориране представлява обективен принос, който е противоправен и е в пряка причинна връзка с вредоносния резултат. На доказване подлежи не само обективният факт за знание на увредения, респективно възможността при проявена дължима грижа, че водачът на МПС, в което е пътувал, е употребил алкохол./ т.7 от ТР № 1/23.12.2015г. на ОСТК на ВКС/ Видно от приложената по делото влязла в сила присъда е, че в нея е констатирано управление на МПС при употреба на наркотични вещества. Това утежняващо вината на подсъдимия обстоятелство, е част от престъплението, за което е признат за виновен. Поради това възражението за съпричиняване следва да се приеме за основателно в обем на 1/3. Или дължимото обезщетение за неимуществени вреди на всеки един от ищците е в размер на 80000лв. за всеки един от тях. В случая е налице съпричиняване на вредоносния резултат от неколцина- чл.53 от ЗЗД. Те отговарят солидарно. В процеса са конституирани застрахователят на виновния водач, управлявал МПС, в което е пътувал Г. С. и ГФ, обезщетяващ вредите, причинени от действията на водач без сключена застраховка „Гражданска отговорност“. В този случай съдът трябва да направи съпоставка относно вината на двамата водачи като определи техния принос в съпричиняване на деликта. Видно от влязлата в сила присъда, която на основание чл.300 от ГПК е задължителна за гражданския съд, разглеждащ гражданскоправните последици на деянието е, че водачът на лек автомобил „Фолксваген Пасат“ е допуснал нарушение на чл.21, ал.1 от ЗДвП и при употребата на наркотично вещество. Това съставлява нарушение на чл.5 от ЗДвП. Другият водач е нарушил чл.139, ал.1, т.1 от ЗДвП и чл.10, ал.1, т.12, б.“в“ и „д“ от ППЗДвП. При преценка на вината на двамата водачи се установява, че по- голям принос за настъпилия пътен инцидент има водачът, застрахован при ответното дружество и съотношението на приноса е 2/3 за него и 1/3 за другия водач П. Д.. При това съотношение трябва да се определи и обезщетението, което дължи всеки един от ответниците. ЗК „Лев Инс“ АД следва да заплати на Н. Г. С. и Й. Ст. С. по 53333, 33лв. на всеки един от тях, а ГФ -26 666, 67лв. Гаранционният фонд своевременно е въвел в процеса правопогасяващо възражение за погасяване по давност на вземането на ищците, което се поддържа и в жалбата. При разглеждането му следва да се съобрази, че в КЗ /отм/ не се съдържа изрична разпоредба, която да урежда срока, с изтичането на който се погасяват вземанията на правоимащите лица по отношение на ГФ. Поради това, че отговорността на ГФ е предназначена да „замести“ отговорността на застрахователя по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ за вземания на пострадалите лица по чл.288 от КЗ/отм/ се прилага погасителната давност, предвидена в чл.197 от КЗ/отм/ за вземанията по задължителната застраховка „Гражданска отговорност“. Погасителната давност по чл.197 КЗ/отм/ е петгодишна и съвпада по продължителност с общата погасителна давност по чл.110. Началният момент, от който започва да тече давността е посочен в чл.197 КЗ/отм/ и това е датата на настъпване на събитието, при което са причинени вредите, предмет на вземането за обезщетение. Законодателното разрешение в чл.197 КЗ/отм/ кореспондира с общото правило на чл.114, ал.1 от ЗЗД, според което погасителната давност започва да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо. Вземанията срещу ГФ по чл.288 от КЗ/отм/ стават изискуеми от момент на възникване, който съвпада с момента на осъществяване на фактическият състав на непозволеното увреждане и вземането срещу него става изискуемо. В този смисъл вземанията на Н. Г. С., Й. Ст. С. и Н. Н. С. срещу ГФ са станали изискуеми на 02.09.2015г., когато е настъпило ПТП. Това за тях е възникнало непозволеното увреждане и правото на обезвреда във връзка с него. Петгодишният давностен срок за погасавяне на вземанията им изтича на 02.09.2020г. Тук следва да се съобрази чл.3, т.2 от Закона за мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с решение на Народното събрание от 13.03.2020г. и за преодоляване на последиците. За срока от 13. 03.2020г. до отмяна на извънредното положение спират да текат давностните срокове, с изтичането на които се погасяват или придобиват права от частноправни субекти. Поради което погасителната давност е спряла да тече за определен период от време. Съгласно § 13 от ПЗР на ЗИДЗЗдр (обн. ДВ, бр. 44/13.05.2020г.) сроковете, спрели да текат по време на извънредното положение по ЗМДВИП, обявено с решение на 13.03.2020 г., и за преодоляване последиците, продължават да текат след изтичането на 7 дни от обнародването на този закон в "Държавен вестник". Законът е обнародван в ДВ бр. 44 от 13.05.2020 г. и влиза в сила на същата дата. Следователно петгодишният давностен срок е спрял да тече през периода 13.03.2020г. - 20.05.2020г. Срокът е продължил да тече от 21.05.2020 г. и към 10.12.2020г., когато ГФ е посочен като ответник на основание чл.228, ал.3 от ГПК, погасителната давност е изтекла. Вземанията на ищците са погасени, поради което по отношение на ГФ те подлежат на отхвърляне/ Р № 475/12.07.2024г. по гр.д. № 4788/22г., ВКС, III г.о./ Поради това не е налице солидарност между ответниците и исковете на Н.Г. С. и Й. С. следва да бъдат уважени при условията на разделност. В отговора на исковата молба ЗК „Лев Инс“ е направила възражение за изтекла погасителна давност по отношение на вземането за лихви, поддържано и в жалбата. По отношение на акцесорното вземане за лихви намира приложение чл.111 от ЗЗД, а именно, че то се погасява с изтичане на тригодишна давност. Следователно искът за лихви е погасен за периода 02.09.2015г. до 09.11. 2017г. и за този период следва да се отхвърлят като погасени по давност претенциите на Н. Г. С. и Й. С.. По иска на Н. Н. С.. Ищецът извежда своето субективно материално право, респективно своята активна материална и процесуална легитимация, от факта, че починалият е неин дядо. В тази връзка следва да се съобрази ПП на ВС № 4/25.05.1961г., ПП на ВС № 5/ 24.11.1969г., с които се дава разрешение на въпроса относно кръга на лицата, имащи право на обезщетение за неимуществени вреди, както и разрешенията дадени с ТР № 1/2016/21.06.2018г. на ОСНГТК на ВКС. Според последното право на обезщетение за неимуществени вреди имат и лица извън най- близкия семеен и родствен кръг, ако са създали с починалия постоянна, трайна и дълбока емоционална връзка. Те имат право на обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на техен близък само по изключение. Постановяването му е свързано с Директива 2009/103/ЕО на ЕП и Съвета от 16.09.2009г. относно застраховката „Гражданска отговорност“ на МПС и за контрола върху задължението за сключването й, както и с Директива 2012/29/ЕС на ЕП и на Съвета от 25.10.2012г. за установяване на минималните стандарти за правата, подкрепата и защитата на жертвите от престъпления и за замяна на Рамково решение 2001/220/ПВР на Съвета. Втората директива определя минималните стандарти за подкрепа на жертвите на престъпления. В чл.2, пар.1, б. „б“ тя определя кръга на членове на семейството, като той е разширен в сравнение с възприетото от ВС в Постановленията от 1961г., 1969г. и 1984г. В чл.2, пар.2, б „а“ на Директива 2012/29/ЕС се съдържа възможност държавите – членки да установяват процедури за ограничаване броя на членовете на семейството, които могат да се ползват от правата, установени в директивата, като се вземат предвид конкретни обстоятелства във всеки отделен случай. В националното законодателство не е уреден кръгът на лицата, имащи право на обезщетение за неимуществени вреди от престъпление и смърт на близък, като те са определени в Постановления на Пленума на ВС, респективно не се съдържа и ограничение по отношение на тях. Именно в съответствие с разрешенията, дадени с Директива 2012/29/ЕС в ТР № 1/2016821.06.2018г. на ОСНГТК на ВКС са посочени по изключение лица, извън най- близкия кръг, които са създали трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и от неговата смърт търпят болки и страдания. С предвидените в това тълкувателно решение предпоставки не се отрича правото на близкия да получи обезщетение, а с въвеждането им се дава възможност на съда да извърши преценка на обстоятелствата във всеки конкретен случай. Но и двете директиви не ограничават националното право да посочи изисквания, които трябва да са налице, за да може едно лице от разширения кръг да има право на обезщетение за неимуществени вреди от смърт на близък. Тези изисквания могат да се определят като съответстващи на възможността, предоставена с чл.2, пар.2, б „а“ от Директива 2012/29/ЕС. Правото на обезщетение не е абсолютно и зависи от доказването на определени обстоятелства. Именно с ТР № 1/2016/21.06.2018г. на ОСНГТК на ВКС те са посочени. Въвеждането на определени предпоставки с последното, обуславящи основателността на иска за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, не се нарушава принципът за равенство на хората пред закона- чл.20 от Хартата за основните права на ЕС. Не може да се счита, че доказването им лишава лицето, претендиращо обезщетение, от ефективни правни средства за защита пред съд- чл.47 от ХОПЕС. Правото да се получи обезщетение за вреди от смърт на близък според българското право може да бъде упражнено от правоимащите както в наказателния процес, така и в отделено гражданско производство. Искът може да бъде предявен както срещу делинквента, така и срещу застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност“, ако смъртта на родственика е настъпила при пътен инцидент. Предпоставките, за да получи обезщетение близък на починалия според последното тълкувателно решение са: 1./ създадена особено близка, трайна и дълбоко емоционална връзка между починалия и претендиращия обезщетението и 2./ действително претърпени неимуществени вреди, които надхвърлят по интензитет и времетраене вредите, нормално присъщи за съответната връзка. В тежест на претендиращия обезщетение за неимуществени вреди е да установи, че е изградил особено близка, трайна и дълбока житейска връзка с починалия и поради това търпи значителни болки и страдания от неговата загуба с продължително проявление във времето, присъщи за родствениците от най- близкия семеен кръг. В тежест на ищеца е да докаже при условията на пълно и главно доказване, че поради конкретни житейски обстоятелства привързаността е станала толкова силна, че смъртта на единия от родствениците е причинила на другия морални болки и страдания, надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално присъщите за съответната родствена връзка. За получаване на обезщетение не е достатъчна само формалната връзка на родство, а е необходимо вследствие на смъртта на близкия човек преживелият родственик да е понесъл такива болки и страдания, които в достатъчна степен да обосновават основание да се направи изключение от разрешението, дадено в горните две постановления на ВС. Т.е. обезщетение може да се присъди само, ако от доказателствата може да се направи несъмнен извод за съществуването на дълбока и трайна емоционална връзка с починалия и за настъпили в резултат на смъртта му сериозни по интензитет болки и страдания, сравними с тези на най- близките. Тези обстоятелства съдът следва да преценява във всеки конкретен случай. За да установи своето материално субективно право ищецът е ангажирал гласни доказателства. Не се спори, че починалият Г. С. е брат на Н. Н. С.. Близката родствена връзка предполага изпитването на силни чувства между тях, пораждането на доверие, взаимопомощ и подкрепа. Разпитаните свидетели установяват, че между тях е имало емоционална връзка и че смъртта му се е отразила негативно на Н. Н. С.. Но показанията им не доказват, че смъртта на Г. С. е причинила на ищеца морални болки и страдания, надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално присъщите за съответната родствена връзка. Не са установени такива житейски обстоятелства /например ищецът да е израснал без родители/, които да обосновават изключително силна връзка извън обичайната и традиционната между двама братя, характерна за българската традиция, а именно за връзката между такива родственици -израстването им сами като деца поради продължително отсъствие на родителите за работа в чужбина или поради смърт на родител(Р № 372 от 14.01.2019 г. по т. д. № 1199/2015 г. на ВКС, II т. о., Р № 92/17.11.2020г. по т.д. № 1275/19г., ВКС, ТК, II т.о, Р № 99/15.02.2024г. по гр.д. № 843/23г., ВКС, III г.о./ По делото е установено, че братята са живеели в различни населени места към момента на смъртта на Г. С.. В процеса не е доказано нещо изключително за отношения между ищецът Н.Н. С. и починалият, което да обосновава по- голям интензитет на моралните му болки и страдания. Това, че са израснали заедно, имали ежедневни контакти и общи познати не е нещо изключително и необичайно от това, което българската традиция предвижда и изисква и което всеки преживял близък извършва и изпитва в такъв случай. От показанията на свидетеля Терзиева се установява, че Н.Н. С. е преодолял загубата на брат си и е възстановил нормалното социално функциониране. Ищецът не е доказал и двете кумулативни предпоставки, посочени по – горе, обосноваващи основателност на претенцията му. Искът неоснователен и на друго основание. В Тълкувателно решение №1/24.01.2022 г. по тълк. д. №1/2018 г., ОСНК и Тълкувателно решение №3/2020г. от 28.03.2023г. по тълк. д. №3/2020г. на ОСГТК на ВКС е дадено принципно разрешение за действието на тълкувателен акт, с който предходно задължително тълкуване изрично или мълчаливо е обявено за изгубило сила, без тълкуваните закони да са отменени или съществено изменени. В посочените тълкувателни актове е прието, че последващите тълкувателни решения нямат, подобно на първоначалните, обратно действие, а започват да се прилагат от момента, в който са постановени и обявени по съответния ред, като установеното с новия акт тълкуване на правната норма ще може да бъде прилагано от съответните органи, за които то е задължително, по случаите, които са от тяхната компетентност, когато въпросът е отнесен за разрешаване до тях, след обявяването на новия акт или по такива, които са били заварени към този момент. Изрично обаче е посочено, че в тези случаи, ако преди постановяване на новото тълкувателно решение са се осъществили факти, които са от значение за съществуващото между страните правоотношение, които са породили правните си последици, то тези последици трябва да бъдат преценявани с оглед тълкувателния акт, който е бил действащ към момента на настъпване на последиците. Пояснено е, че в тази насока е и практиката на Европейския съд по правата на човека – решение от 19.02.2013 г. по делото П. П. срещу България, жалба №2834/2006г. и решение от 10.01.2019 г. по делото В. срещу България, жалба №48149/2009 г. (относно определяне на кръга на наследниците), според която е недопустимо автоматичното прилагане на новото задължително тълкуване по отношение на факти, осъществили се при действието на обявено за загубило сила тълкуване, без да се вземат предвид неговите последици за засегнатите субекти, като това би било нарушение на чл. 6, ал. 1 КЗПЧОС. Подобна е и практиката на СЕС при очертаване на границите, в които е допустим т. н. индиректен ефект на директивите, проявяващ се при тълкуване на вътрешното право /с директен хоризонтален ефект директивите в отношенията между частноправните субекти не се ползват/. С решението по дело С-268/06/т. 100/ СЕС приема, че „задължението на националния съд да се позове на съдържанието на директива, когато тълкува или прилага релевантни норми във вътрешното право, се ограничава от общите принципи на правото и по-специално от принципите на правна сигурност и на забрана за обратно действие (в този смисъл и решение на СЕС по дело 80/86, т. 13). С оглед посочената по-горе практика на ВКС, постановена по реда на чл. 130 ЗСВ, доколкото последиците при смърт, вследствие на ПТП, се пораждат към момента на настъпването й и следователно към този момент се определя и кръгът на легитимираните лица, които имат право на обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на починалия, тези последици трябва да бъдат преценявани с оглед тълкувателния акт, който е бил действащ към момента на настъпване на последиците. Ето защо, при смърт от ПТП, настъпила преди да бъде постановено Тълкувателно решение №1/2016 г. от 21.06.2018 г. по тълк. д. №1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС, приложение намира Постановление №2/30. ХІ.1984 г. на Пленума на ВС, с което кръгът на лицата, материално легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди, е ограничен до очертания с Постановление №4/25.V.1961 г. и Постановление №5/24. ХІ.1969 г. на Пленумът на ВС. Правните последици от смъртта, вследствие на ПТП на 02.09.2015г. са настъпили преди приемане на ТР № 1/2016/21.06.2018г. на ОСНГТК на ВКС, поради което Н. Г. С. няма материално право да претендира обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на брат си, тъй като не попада в обхвата на Постановления №4/61 г. и №5/69 г. на Пленума на ВС./ Р № 50113/26.04.2024г. по т.д. № 1669/22г., ВКС, ТК, II отделение, Р № 50123/08.03.2024г. по т.д. № 1597/22г., ., ВКС, ТК, II отделение, Р № 50008/04.07.2023г. по т.д. № 2709/21г., ВКС, II т.о./ В съответствие с горните мотиви първоинстанционното решение трябва да бъде отменено по отношение на исковете, предявени от Н. Г. С., Й. Ст. С. и Н. Н. С.. По отношение на В. С. първоинстанционното решение е влязло в сила. ЗК „Лев Инс“ АД следва да заплати държавна такса от 4266, 67лв. по сметка на ОС-Благоевград съобразно уважената част от исковете. По отношение на разноските. При този изход на спора на ищците не следва да се присъдят разноски, тъй като на основание чл.83, ал.1, т.4 от ГПК са освободени от заплащането им. На адв. Ч. не се дължи възнаграждение на основание чл.38 от ЗАдв за първата инстанция, защото няма договор, сключен с представляваните страни за оказване на безплатна правна помощ. Липсва изявление от тях, че се представляват безплатно. Договорът за правна защита и съдействие не е формален, но уговорките между страните следва да се установяват в процеса, като освен осъществената правна защита и съдействие, страната следва да заяви, че е била представлявана безвъзмездно. Всички процесуални действия по отношение на Н.Г. С. и Й. С. са извършвани чрез процесуален представител, като няма волеизявление от тяхна страна в съдържащите се по делото пълномощни, изходящи от тях или обективирано в договор или по друг начин, то не може да се установи наличието на осъществено безплатно процесуално представителство. / опр. № 273/23.06.2022г. по ч.т.д. № 1090/22г., ВКС, II т.о./ Поради това на адв. Ч. не следва да се присъди адвокатско възнаграждение за първата инстанция по чл.38 от ЗАдв. За въззивния съд се дължат разноски на Н.Г.С. и Й. С. от 5 629, 63лв. съобразно уважената част от исковете им. На Н.Н. С. не се дължат разноски за настоящата инстанция поради отхвърляне на иска му. На жалбоподателя ЗК „Лев Инс“ АДС се дължат разноски за настоящата инстанция в размер на 4455, 07лв. На жалбоподателя- ответник ГФ се дължат разноски от 1500лв. за първата инстанция и 6000лв. разноски за производството пред САС. Воден от горното, съдът