Решение № 1063 от 11.8.2025 г. на Апелативен съд - София по дело № 3122/2024 г.

Производството е по реда на чл.258 и следв. ГПК. С решение № 4931/22.08.2024г, постановено по гр.д.№ 4191/2023г. по описа на СГС, са отхвърлени предявените от А. А. Н., ЕГН ••••••••••, срещу М. Г. О., ЕГН •••••••••• и И. В. Х., ЕГН ••••••••••, искове както следва: главен иск с правно основание чл.42, б. „б” ЗН за прогласяване на нищожността на саморъчно завещание на Н. Г. З. от 06.12.2011 г., обявено с Протокол от 17.05.2017 г., на нотариус Л. А., с рег. № • на НК; евентуален иск с правно основание чл.30 ЗН за възстановяване на запазената част на ищцата от наследството на Н. З., накърнена с универсално саморъчно завещание на Н. Г. З. от 06.12.2011 г., обявено с Протокол от 17.05.2017 г., на нотариус Л. А., с рег. № • на НК; Признато е за установено по иска с правно основание чл.108 ЗС, предявен срещу М. Г. О., ЕГН: •••••••••• и И. В. Х., ЕГН ••••••••••, че А. А. Н., ЕГН ••••••••••, е собственик по силата на наследствено правоприемство на 1/4 идеална част от следния недвижим: самостоятелен обект в сграда с идентификатор 68134.901.768.1.7, представляващ АПАРТАМЕНТ №7, находящ се в гр. •••, ул. „•••” •, ет. •, с площ от 98, 00 кв.м., находящ се в сграда с идентификатор 68134.901.768.1, с предназначение – жилищна сграда – многофамилна, заедно с прилежащи части: МАЗЕ № 1 с площ от 17, 00 кв.м., ТАВАНСКО ПОМЕЩЕНИЕ № 4 с площ от 20, 00 кв.м. и 14, 28% идеални части от общите части на сградата и от идеалните части от парцела, върху който е построена, с площ от 466 кв.м, представляващ парцел IX от кв. 112 по плана на гр. София и са осъдени на основание чл.108 ЗС М. Г. О. и И. В. Х., да предадат на А. А. Н. собствената й 1/4 идеална част от описания имот, като е отхвърлен иска в частта му по отношение на останалите 3/4 идеални части от имота. Присъдени са съдебни разноски на страните с оглед изхода на спора. Решението е обжалвано от М. Г. О. и И. В. Х., чрез адв.З.М. от САК, в частта, с която е уважена исковата претенция с правно основание чл.108 ЗС за предаване ¼ ид.ч. от самостоятелен обект в сграда с идентификатор 68134.901.768.1.7, представляващ апартамент № 7 в гр. •••, ул. „•••“, № 32, т.4, ведно с прилежащото му таванско помещение № 4 и 14.28% ид.ч. от общите части на сградата и от идеалните части на парцела, в частта, с която са осъдени да заплатят на ищцата разноски по делото в размер на 759.12лв, с доводи, че е порочно, недопустимо, постановено при съществени процесуални нарушения и неправилно. Сочат, че съдът е разгледал нередовна искова молба, тъй като в нея не се съдържат твърдения, че са ползвали апартамента, както и, че ищцата не е имала достъп до него, а са изложени такива, че години наред А. Н. е владяла същия, считайки го за своя еднолична собственост и същата е възложила на ответниците да управляват имота, да го поддържат, при необходимост да извършват поправки и ремонти, включително да го отдават под наем на трети лица, като от приходите от наем прихващат разходите за ремонт и поддръжка на жилището. Тези твърдения на ищцата не могат да обосноват извод за търсена ревандикационна защита на правото й на собственост, твърдение да е лишена от достъп до апартамента или да е възпрепятствана да упражнява правото си на собственост в размер на 1/4 ид.ч., тъй като е посочила, че владее, има достъп и се разпорежда с недвижимия имот, а те са извършвали само възложените им от нея дейности. От твърдението й, че владее апартамента, поддържат, че липсва правен интерес от предявяване на иска. Излагат доводи, че от обстоятелството, че са оспорили, че ищцата упражнява фактическа власт, не следва, че те упражняват тази фактическа власт, тъй като такива доказателства не са събрани в хода на процеса. С приемането, че този факт е безспорен и обосноваващ основателност на ревандикационния иск, съдът е нарушил процесуалните правила, като не е уведомил страните за това. Ответната страна А. А. Н. чрез адв. К. С. от САК е оспорила въззивната жалба с доводи, че е неоснователна. Възразява срещу доводите за недопустимост на първоинстанционното решение като постановено по нередовна искова молба. Наведените твърдения, че в нея не са посочени твърдения, че е била лишена от правото да ползва имота са неоснователни. В исковата молба е посочено, че от 2022 г. ответниците са упражнили правата си по процесното завещание, уведомили са ищцата, че наследодателката е била оставила саморъчно завещание в полза на ответниците, че владеят имота в качеството си на собственици и нямали задължения да дават отчет за приходите от наем на ищцата. Това твърдение не е било оспорено от ответниците с отговора на исковата молба, а същите са заявили твърдения за липса на владелчески действия от нейна страна. Ответниците не са изложили твърдения за нередовност на исковата молба в депозирания отговор на същата, както и в хода на делото. Наведените твърдения за липса на правен интерес счита за неоснователни. Сочи, че правилно съдът е приел, че ответниците са осъществили фактическа власт върху цялото жилище, отдавали са го под наем на трети лица и е осъдил последните да й предадат владението върху ¼ ид.ч. от процесния недвижим имот. Сочи, че правилно съдът е приел за безспорно между страните, че фактическата власт върху цялото жилище се осъществява от наследниците. Решението е обжалвано с въззивна жалба и от А. А. Н., чрез адв. М. Г. от САК, в частта му, с която е отхвърлен предявеният иск с правно основание чл.30, ал.1 ЗН за възстановяване на запазената част на ищцата от наследството на Н. З., накърнена с универсално саморъчно завещание от 6.12.2011г, в частта, с която е отхвърлен иска с правно основание чл.108 ЗС за признаване установено, че ищцата, освен на ¼ ид.ч. от процесния недвижим имот, е собственик и на разликата до претендираните 5/8 ид.ч. от имота и е отхвърлен иска за осъждане на ответниците да предадат владението върху още 3/8 ид.ч. от процесния недвижим имот, като претендира да се постанови решение, с което да се уважи исковата претенция по чл. 30 ЗН, да се възстанови запазената й част в размер на 3/8ид.ч. от наследството на Н. З. и да се уважи иска по чл. 108 ЗС за пълния претендиран размер. Сочи, че съдът правилно е приел, че ищцата има качеството на наследник със запазена част в размер на ½ ид.ч. от наследството на Н. З.. Сочи още, че изводът на съда за основателност на възражението на ответниците за изтекла погасителна давност за предявяване на иска с правно основание чл.30, ал.1 ЗН е неправилен, поради приетото, че срокът започва да тече от момента на вписване на процесното завещание (18.05.2017). Позовава се на чл. 49 ЗН, че приемането на наследството може да стане с писмено заявление до районния съд, в района на който е открито наследството, или когато наследникът извърши действие, което несъмнено предполага неговото действие да приеме наследството, какъвто не е настоящият случай. Ответниците не са навели твърдение и не са доказали да са приели наследството по реда на чл. 49, ал. 1 ЗН, както и с конклудентни действия. От документите по нот. д. № 1/2017 на нотариус Л. А. се установява, че производството по обявяване на завещанието е инициирано само по молба на И. Х., а искане за обявяване на завещанието от М. О. не е постъпило и последната не е била участник в процедурата. Излага, че съдебната практика приема, че обявяването на завещание не е действие, което може да бъде противопоставено на лицата със запазена част, тъй като не доказва, че последните са знаели за съществуването на завещанието, неговото съдържание и неговото обявяване. Съдебната практика приравнява вписването на завещанието в Службата по вписванията на действие, с което заветникът е упражнил правата си по завещанието, но само при условие, че вписването е извършено от заветника или от овластен от последния лице. Ответниците, чиято е доказателствената тежест, не са ангажирали доказателства, че лично или чрез овластено от тях лице, са извършили вписване на процесното завещание, от което сочи, че се установява, че ответниците не са извършили действия, с които да са приели наследството на Н. З.. Вписването на завещанието не установява по несъмнен начин, че заветниците са извършили необходимите активни действия по приемане на наследството и като е приел обратното съдът е постановил неправилен и необоснован съдебен акт. Цитира съдебна практика, че когато завещанието е било обявено, съответно вписано, не от ползващото се от него лице, то обявяването и вписването на завещанието не са действия, с които се упражняват правата на заветника по това завещание. Приема се, че 5-годшиният давностен срок за предявяване на искането за възстановяване на запазена част започва да тече от момента, в който заветникът е представил завещанието като доказателство по делото, с което е извършил необходимите явни и активни действия по упражняване правата си по завещанието. Излага доводи, че е налице законодателен пропуск по въпроса от кога започва да тече давностният срок за предявяване на исковата претенция по чл. 30, ал. 1 ЗН за възстановяване на запазена част от наследството. Поддържа, че по делото е безспорно установено, че ответниците не са я уведомили за съставеното в тяхна полза завещание. Позовава се на свидетелските показания на св. Б., че през 2018 г., когато ищцата А. Н. е била в България, двете са пренощували в процесното жилище и А. е искала да уреди документите във връзка с придобития по наследство имот на ул. •••, в кв. Лозенец, заедно са ходили до общИ.та, до Служба по вписванията, но отношенията между ищцата и ответниците са били странни и ответниците непрекъснато размотавали ищцата, поради което е научила за процесното завещание през 2022 г. Възразява, че съдът е преразказал само показанията на св. Б. и че не е приел за установена злоупотреба с права от страна на ответниците. В нарушение на процесуалните правила не е съпоставил дадените показания с останалите доказателства по делото и с процесуалното поведение на ответниците. Позовава се на изявление на процесуалния им представител в съдебното заседание на 28.02.2024 г., когато е заявил, че не оспорва твърдението, че неговите доверители не са казали на ищцата за завещанието, тъй като този факт нямал значение за изхода на спора и че не са имали задължение да уведомяват ищцата за завещанието, като съдът не е изложил мотиви за правното значение на това признание. Сочи още, че съдът не е обсъдил показания на А. Н. по ЧНД 6619/2018 по описа на СРС, 16 с-в, че е била държана в болницата, че са я измъкнали от вкъщи и взели ключовете от апартамента – братовчедка й И. Х., взели й личните документи, като са се опитвали да я изкарат луда, за да й вземат апартамента, което се потвърждавало от съдържанието на докладна записка от 20.04.2018 г. Не е съобразено, че ответницата И. Х. и съпругът й са подали сигнал до полицията и съдействали за принудителното настаняване в лечебно заведение на правоимащата А. Н., че ответниците са прикривали факти около здравословното състояние на А. Н. под предлог, че те ще се погрижат за нея, от което следвало, че ищцата не се е дезинтересирала от близките си, както неправилно е приел съдът, а е установена злоупотреба с права. Счита за неправилно приетото от съда, че А. Н. до смъртта си (•••••••• г.) е можела да упражни правата си по чл. 30, ал. 1 ЗН и да иска възстановяване на запазената си част от наследството на Н. З.. Поддържа, че съдът е приел неправилно, че в периода от смъртта на Н. З. до смъртта на А. Н. е текъл давностен срок, тъй като последната е страдала от душевна болест – параноидна шизофрения с 95% нетрудоспособност и през последните години от живота си е била непрекъснато поставяна на принудително лечение в различни психиатрични заведения. Обстоятелството, че същата не е била поставена под пълно или ограничено запрещение е ирелевантно за възможността на последната да разбира случващото се и да защити правата си. Поддържа, че 5-годишният давностен срок не е изтекъл поради това, че А. Н. е била в психиатрични лечебни заведения и лишена от възможност да упражнява правата си, че е имало обявено извънредно положение за срока от 13.03.2020 до отмяна на извънредното положение, през който период е спряно течението на давностните срокове, поради което за период от повече от 2 г. ищцата е била лишена от възможността свободно да пътува до България. Претендира да се отмени атакуваното решение в обжалваната му част и да се уважат предявените искове. Ответниците по жалбата, М. Г. О. и И. В. Х., чрез адв. З.М. от САК, са оспорили същата като неоснователна. Сочат, че в частта, с която е отхвърлен иска за прогласяване на нищожност на саморъчно завещание на Н. З. от 6.12.2011 г., решението не е обжалвано и е влязло в сила, поради което завещанието е действително и е произвело действие. Приели са наследството, получено въз основа на завещанието на Н. З.. Завещанието е било обявено от И. Х., но М. О. не се е противопоставила на тези действия, а се е възползвала от тях и по този начин е приела наследството. Дори обявяването на завещанието и неговото вписване да е било извършено от едната от бенефициерите, за нея е съществувала възможност да поиска вписване само относно себе си, но в случая и двете са декларирали имота, заплащали са данъци за него, поддържали са го след смъртта на завещателката, управлявали са го, поради което изводите на съда, че са упражнили правата си по завещавнието, са обосновани и правилни. Възражението на жалбоподателката, че ответниците не са приели наследството е недопустимо, тъй като такова твърдение не е било изложено в исковата молба, както и в хода на цялото първоинстанционно производство, а е наведено за пръв път с въззивната жалба. Дори и при приемане на същото за допустимо, то е недоказано. Считат за правилни изводите на съда, че давностният срок тече от обявяване на завещанието и не е налице злоупотреба с права, и че са неоснователни възраженията на жалбоподателката, че този срок тече от момента на узнаване за завещанието. Позовават се на показанията на свидетелката Б., че е ходила с жалбоподателката в общИ. Младост да търсят документи, въпреки че апартаментът е на територията на общИ. Лозенец, че са ходили до Агенция по вписванията след като е било изтекло работното време, от което се установявало, че жалбоподателката е имала възможност да защити правата си, когато е била в България или да натовари друго лице да стори това вместо нея в рамките на срока на погасителната давност. Излагат доводи, че съдът основателно е отказвал да приложи правилата за спиране или прекъсване на давността, тъй като и майката на жалбоподателката А. Н. да е страдала от психично заболяване, тя не е била поставена под запрещение и не е била в невъзможност да упражни правата си до момента на смъртта си. Самото наличие на психично заболяване невИ.ги води до поставяне под запрещение. Няма данни да са предприемани действия за започване на производство по поставяне под запрещение, което предполага, че нейното състояние не е било толкова тежко. Във връзка с принудителното лечение, на което е била подлагана, са извършвани съответни експертизи от специалисти под ръководството на прокуратурата и ако е имало основание за поставяне под запрещение, е можело да се инициира производство. Самата жалбоподателка също е можела да поиска поставяне под запрещение на майка си. Съгласно чл. 115, ал. 1 б. „е” ЗЗД давността се прекъсва спрямо поставени под запрещения лица за времето, през което те нямат назначен законен представител или попечител. Майката на жалбоподателката не е била поставена под запрещение, за да има законен представител или попечител, поради което за нея е неприложимо това основание за спиране на давността. Законът не предвижда като основание за спиране на давността периодите на принудително лечение, като през тези периоди А. Н. не е била в невъзможност да упражни правата си лично или чрез трети лица. Относно периодът на извънредното положение, обявен с решение на Народното събрание от 13.03.2020 г. е от тази дата до 13.04.2020 г. и бил удължен до 13.05.2020 г., от което следва, че давностният срок е изтекъл през периода от 18.05.2018 до 18.07.2022 г., а исковата молба е постъпила в съда на 6.04.2023 г., т.е. след изтичането му. Затова макар и да не е съобразено двумесеченото спиране на давностния срок поради извънредното положение, констатацията на съда, че искът е предявен след изтичането му, е правилна и законосъобразна. По отношение на отхвърления иск по чл. 108 ЗС за ¾ ид.ч. от имота сочат, че решението е правилно и законосъобразно, тъй като неговият изход е в пряка зависимост от иска по чл. 30, ал. 1 ЗН. Съдът, като съобрази доводите на страните и представените по делото доказателства, приема за установено следното: Ищцата А. А. Н. е посочила в исковата молба срещу М. Г. О. и И. В. Х., че е собственик на апартамент № 7, находящ се в гр.•••, ул. „•••” №•, ет. •, по наследство от майка си (А. Н.) и баба си (Н. З.). В имота до смъртта й е живяла А. Н., а след това по възлагане от ищцата, тъй като същата живее извън България, ответниците са полагали грижи да го управляват и поддържат, включително чрез отдаване под наем. През 2022 г. ищцата поискала отчет за приходите и разходите за имота и била уведомена от ответниците, че Н. З. е оставила саморъчно завещание, с което се разпорежда с цялото си движимо и недвижимо имущество след смъртта си в полза на ответниците. Изложила е доводи, че завещанието от 16.12.2011 г. не е написано и подписано от наследодателката и е нищожно. Едноличен собственик на имота е, като го е придобила по силата на наследствено правоприемство от майка си-А. Н.. Последната, заедно с майка си Н. З., са станали съсобственици на имота при квоти 1/4 ид.ч. за Н. и 3/4 ид.ч. за З., а след смъртта на З., Н. е придобила по силата на наследствено правоприемство идеалната й част. До 2022 г. ответниците не са предявявали претенции върху имота, не са оспорвали правата й на едноличен собственик, не са я уведомявали за оставено саморъчно завещание от Н. З., което счита за нищожно. Претендирала е да бъде установено спрямо ответниците, че е собственик по наследство на процесния имот и последните да бъдат осъдени да й го предадат. При условията на евентуалност – в случай, че завещанието е действително, е претендирала да й бъде възстановена запазената част на ищцата от наследството на Н. З., накърнена със завещание, с което наследодателят се е разпоредил с цялото си движимо и недвижимо имущество в полза на ответниците. Изложила е доводи, че като наследник по закон на А. Н. правото на възстановяване на запазена част е премИ.ло в нейна полза и е легитиМ.на да иска намаляване на завещателните разпореждания на нейната баба, с които е накърнена запазената част на майка й А. Н.. Процесното завещание е относно цялото движимо и недвижимо имущество на наследодателката - има характеристиките на общо завещание по смисъла на чл.16, ал.1 ЗН. Завещанието нарушава разпоредбата на чл.28, ал.1 ЗН, тъй като накърнява на запазена част от наследството на дъщерята на наследодателката. Размерът на запазената част на А. Н., определен по реда на чл.29, ал.1 ЗН, е 1/2 от наследството. Моли след като бъде възстановена запазената част от наследството на Н. З., да бъде признато на основание чл.108 ЗС правото й на собственост и да й бъде предадено владението върху 5/8 ид.ч. от недвижимия имот, като след уважаване на иска по чл.30 ЗН правата й в съсобствеността на имота са за 5/8 ид.ч., от които 1/4 ид.ч. - по силата на наследствено правоприемство от А. Н. и 3/8 ид.ч. - по силата на чл.30 ЗН. Ответниците М. Г. О. и И. В. Х. са оспорили исковете. Посочили са, че в периода 2011 г. - 2018 г. ищцата не се е завръщала в България, а през 2018 г. е посетила жилището за една седмица. Майката на ищцата А. Н. е имала сериозни здравословни проблеми, през 2011 г. била настанена на принудително лечение, а бабата на ищцата Н. З. е получавала скромна пенсия, недостатъчна за покриване на разходите за издръжка, а след получен инсулт през август 2012 г. й е била определена 100 % неработоспособност с чужда помощ. Грижи за двете са полагали ответниците, като М. Г. О. е полагала ежедневните грижи, а И. В. Х. помагала за грижите и плащала всички разноски, свързани с издръжката им - лекарства, транспорт за посещения при лекари и ТЕЛК, медицински разходи, режийни разноски (вода и ток), такси за етажната собственост, памперси, храна, ежедневни разходи, включително данъците за апартамента. Няколко месеца след смъртта на Н. З., /настъпила на •••••••• г./ - на 17.05.2017 г. са предприели необходимите действия за обявяване на саморъчното завещание, а на 18.05.2017 г. същото е било вписано и в Служба по вписванията - гр. София. Посочили са, че завещанието е написано и подписано от наследодателката и са оспорили иска по чл.42, б. „б“ ЗН като неоснователен. Позовали са се на изтекла погасителна давност за предявяване на иска по чл.30 ЗН. Завещателката Н. З. е почИ.ла на •••••••• г., а на 18.05.2017 г. завещанието е било вписано и в Служба по вписванията - гр. София. Исковата молба по настоящето дело е постъпила в съда на 06.04.2023 г. – след изтичане на погасителния 5-годишен давностен срок по чл.110 ЗЗД. По отношение на иска по чл.108 ЗС, не са оспорили, че ищцата е собственик на 1/4 ид.ч. от процесния имот, но са оспорили иска за разликата, надхвърляща този размер. Позовали са се на завещанието, оставено от Н. З., с доводи, че същото е действително и е породило правните си последици, и поради това са собственици на останалите 3/4 ид.ч. от имота, при равни квоти. С обжалваното решение съдът е отхвърлил исковата претенция по чл.42, б.”б” ЗН за нищожност на завещанието / в която решението като необжалвано е влязло в сила/, и исковата претенция по чл.30 ЗН като погасена па давност. Уважил е исковата претенция по чл.108 ЗС за ¼ ид.ч. и е отхвърлил същата за останалите ¾ ид.ч от процесния имот. Не се спори между страните по делото, а и се установява от протокол от 03.10.1985 г. по гр.д. №6892/1985 г. на Софийски районен съд, че по допусната съдебна делба е одобрена спогодба между съделителите, по силата на която имотът, представляващ апартамент, находящ се в гр.•••, ул.“•••“ № •, трети етаж, ап.7, с площ от 98 кв.м., е поставен в дял на Н. Г. З. и А. П. Н., при квоти 1/4 ид.ч. за А. Н. и 3/4 ид.ч. за Н. З.. Видно от удостоверение за наследници изх.№2541/13.12.2024 г., Н. Г. З. е почИ.ла на •••••••• г. и е оставила за наследник по закон А. П. Н. – дъщеря. Установява се, че саморъчно завещание от 06.12.2011 г., обявено с Протокол от 17.05.2017 г., на нотариус Л. А., с рег. № • на НК, е съставен акт с посочен автор - Н. Г. З., представляващ саморъчно завещание, с посочена дата - 06.12.2011 г. и съгласно съдържанието на което Н. Г. З. завещава на сестра си – М. Г. О. и на племенницата си – И. В. Х. цялото си движимо и недвижимо имущество, което притежава към момента на своята смърт, при равни квоти. В документа е посочена дата и място на на съставянето му - 06.12.2011 г., в гр. София и се съдържа подпис на завещателката, положен след завещателните разпореждания и означението на датата. В документа отсъстват поправки, добавки и съкращения. Завещанието е обявено с протокол 17.05.2017 г., на нотариус с рег. № • на НК по искане на И. В. Х.. Нотариусът е удостоверил направените пред него изявления на молителя, че завещанието й е предадено от завещателя. Видно от удостоверение за наследници изх.№2542/13.12.2024 г., А. П. Н. е почИ.ла на •••••••• г. и е оставила за наследник по закон А. А. Н. – дъщеря. По делото е изслушано и прието заключение по съдебно-почеркова експертиза, изготвена от в.л. Г. М., съгласно което ръкописният текст в саморъчното завещание от името на Н. Г. З., с дата 6.12.2011г е написан, са подписът за „завещател” е положен от Н. Г. З.. В заключението на повторната съдебно-почеркова експертиза, изготвена от в.л. Б. Г., е направени същите изводи. Изписаният ръкописен текст и положеният подпис в графа „завещател” на завещанието вероятно са изписани и положени с една и съща химикална паста. Установеното прекъсване в последния щрих на „з”-образния параф на изследвания подпис, се обяснява с неудобна поза, малкото място в ъгъла на листа и/или изпадане на ръката на полагащия от подложката под листа, на който е изготвено саморъчното завещание. Установеното прекъсване не е съществено и не влияе на категоричността на заключението относно авторството на положения подпис. Не са установени признаци, които дават основание за наличието на „кражба” на подпис, както и забавяне на тепма на полагане на изследвания подпис, което да дава основание за наличието на имитация на подписа. Съдът кредитира заключенията по двете експертизи, като аргументирани, компетентни и непротиворечиви в изводите им. С оглед на установената фактическа обстановка, въззивният съд приема от правна страна следното: По делото е предявен иск с правно основание чл.30 ЗН, съгласно която разпоредба наследник с право на запазена част, който не може да получи пълния размер на тази част поради завещания или дарения, може да иска намалението им до размера, необходим за допълване на неговата запазена част, след като прихване направените в негова полза завети и дарения с изключение на обичайните дарове. От представените по делото удостоверения за наследници се установява, че Н. Г. З. е почИ.ла на ••••••••г и е оставила наследник по закон А. П. Н.-дъщеря, а А. П. Н. е почИ.ла на ••••••••г и е оставила наследник по закон ищцата А. А. Н.-дъщеря. С общо завещателно разпореждане-саморъчно завещание Н. З. е завещала на ответниците М. О.-нейна сестра, и И. Х.–племенница на завещателката, цялото си движимо и недвижимо имущество. Правото на възстановяване на запазена част и доколкото не е строго лично по разпореждане на закона или по естеството си, е наследимо. Може да бъде упражнено от наследник на необходим наследник, вкл. и при наследствена трансмисия. Поради това следва, че ищцата А. А. Н., като наследник по закон на А. П. Н., има право да иска възстановяване на запазената част на наследодателката от наследството на нейната наследодателка Н. Г. З., като съгласно чл.28, ал.1 и чл.29, ал.1 ЗН, когато наследодателят не е оставил съпруг, при едно дете или низходящи от него запазената част е ½. По отношение на спорния въпрос за погасяването на исковата претенция по давност следва да се съобрази, че законът не съдържа правило относно срока за предявяване на иска по чл.30 ЗН, поради което следва да се приеме, че се прилага 5-годишен давностен срок, съгл. 110 ЗЗД. Относно въпросът откога започна да тече този срок е постановено ПП на ВС № 7/1973г, като отговорът е извлечен от чл.114 ЗЗД, че давностният срок тече от деня, когато носителят на правото е можел да го упражни. В т.3, б.”г” от посоченото постановление се възприема различен начален момент в зависимост от това дали чрез упражняване на преобразуващото право по чл.30, ал.1 ЗН се атакуват дарения или завещания. В първия случай давностният срок тече от откриване на наследството, а във втория-от деня, в който облагодетелстваният със завещанието е упражнил правата, произтичащи от него. Тогава може да се счита, че наследникът с накърнена запазена част е узнал за накърняващото правата му завещание и е имал причИ. да го атакува. Под упражняване правата по завещанието се разбира активно поведение, което може да се изразява във фактичестки и правни действия. Предприемане на действия по обявяване на саморъчно завещание по реда на чл.27 ЗН по искане на лицето, ползващо се от завещателно разпореждане, е израз на приемане на наследството. В Решение № 106/8.01.2015г по гр.д.№ 2654/2014г, ГК, II ГО, на ВКС, се разглежда спорният въпрос, дали вписването на саморъчното завещание означава упражняване правата по завещанието и от този момент ли тече срокът на погасителната давност на иска по чл. 30 ал.1 ЗН и какво е значението, че за саморъчното завещание наследниците по закон са узнали в хода на делбения процес. Завещанието като юридическо действие и правно релевантен факт съставлява лично, едностранно волеизявление, безвъзмезден акт, направен в установена от закона писмена форма. Правото на възстановяване на запазена част е имуществено право - призната от закона възможност на наследника с право на запазена част- чл.30 във вр. с чл.28 ал.1 от ЗН да поиска от съда да бъдат намалени/ отменени/ завещателните и дарствени разпореждания на наследодателя в полза на други лица до размер, с който напълно се удовлетворява неговата запазена част от наследството. Искането за намаляване на завещателни или дарствени разпореждания е самостоятелно субективно постестативно /преобразуващо/ право. Чрез упражняване от наследника по закон на иска по чл. 30, ал. 1 от ЗН се търси защита и се реализира субективното му потестативно право на възстановяване на накърнена запазена част от конкретно наследство в резултат на извършени от наследодателя безвъзмездни разпореждания - дарения или завещателни разпореждания. Този иск се погасява с изтичане на общия давностен срок по чл. 110 ЗЗД. С разясненията на ПП ВС 7-73, т.3 б.“г“ е прието, че моментът, от който този срок тече в случаите на искане за отмяна на дарение, е датата на смъртта на наследодателя, а в останалите случай- на искане за отмяна или намаление на завещателни разпореждания това е моментът на упражняване правата по завещанието. Упражняване правата по завещанието изисква установяване на едно активно поведение от страна на бенефициера, което може да бъде изразено както с фактически, така и с правни действия или и двете. Обявяването на саморъчното завещание по реда на чл. 27 от ЗН по искане на лицето, ползващо се от завещателните разпореждания, е израз на приемане на наследството от негова страна и демонстрира намерението му, желанието да се приеме завещаното имущество. Разпоредбата на чл.112 б“и“ ЗС/ ДВ. бр.34/2000 годИ./ въвежда изискването за вписване на обявените завещания с предмет недвижим имот. Вписването на посочените в разпоредбата на чл. 112 ЗС актове има цел да осигури публичността им, когато се касае до конкретен недвижим имот, както и да осигури противопоставимост на правата на страната – титуляр по акта срещу всички права, придобити от трети лица, след вписването. Като фактическо и правно действие вписването е без отношение към съдържанието на акта и без да може да въздейства на установените по него вещни права. Невписването на акта не се отразява на неговото съдържание и същност, защото дори и невписани, тези актове обвързват страните по силата на съдържащите се волеизявления, доколкото тези волеизявления не съдържат порок, но придобитите вещни права не ще могат да бъдат противопоставими на правата на третите лица, вписали своите актове. Извършеното вписване от съответната Служба по вписванията / арг. чл. 7 Плавилника/ на завещание с предмет недвижим имот по искане на заветника предполага: 1/ обективна възможност на наследниците по закон с право да искат възстановяване на накърнена запазена част, засегнати от извършените със завещанието разпореждания, да бъдат своевременно инфорМ.ни за завещанието, поради това и когато е налице такова вписване 2/ това е да се приеме, че е налице упражняване на правата по завещанието и съответно момента, от който следва да тече срокът на погасителната давност на иска по чл. 30 ал.1 ЗН. Обстоятелството, че наследниците с право на запазена част са узнали за наличие на завещание с предмет спорния недвижим имот, не може да наложи друг извод, тъй като за тях е съществувала възможността при полагане на елементарни усилия-проверка в службата по вписвания, да узнаят за завещанието. Възраженията на въззивницата, че ответниците не са приели наследството по реда на чл.49 ЗН са неоснователни, тъй като с вписването на завещателното разпореждане е достатъчно активно поведение, с което се заявява воля за приемане на наследството. Искането за обявяване на завещателното разпореждане е извършено от И. В. Х., с изявление, че завещанието й е било предадено от завещателя, като не са налице действия на противопоставяне от страна на М. Г. О. относно извършената процедура, която я ползва за придобиване на права. Доводите в писмената защита на въззивницата за упражняване на правата по завещанието по скрит начин също са неоснователни, поради извършеното искане за обявяване на завещание и проведената процедура с вписване в публично достъпни регистри. Поради това са неоснователни доводите, че следва срокът да се отчита от момента, в който завещанието е било представено като доказателство по делото. Не е налице и твърденията за законодателен пропуск, а и цитираната практика на ВКС, постановена по реда на чл.290 ГПК, е задължителна за прилагане по посочения въпрос. Изложените доводи, че не следва да се отчита течението на давностния срок, тъй като А. Н. е страдала от психично заболяване, което не й е позволявало да упражни правата си по чл.30 ЗН също за неоснователни. Същата не е била поставена под запрещение, т.е. да е била ограничена дееспособността й поради невъзможност да разбира свойството и значението на извършеното от нея. Поради това същата е била дееспособна и е могла да извършва всякакви действия. Установените й престои в болнични лечебни заведения, в които е била поставяна за принудително лечение, не променят изводите за наличието на дееспособност при липса на проведено производство пред съда за поставянето й под запрещение. Процедурата за настаняване за принудително лечение е по Закона за здравето и се различава от процедурата по поставяне под запрещение, тъй като при първата не се губи дееспособността и не се назначава настойник. Не всяка психична болест налага поставяне под запрещение, а само тази, която пречи на лицето да се грижи самостоятелно за своите работи. В настоящето производство не могат да се разглеждат въпросите дали са били налице условията за поставяне под запрещение на А. Н., след като е настъпила смъртта на лицето, и не е било инициирано производство за поставяне под запрещение приживе, или да е започнало производство за поставяне под запрещение приживе на лицето, което да продължи и след неговата смърт, не се касае за унищожаемост на нейно завещателно разпореждане, а на нейния наследодател, за да е релевантна способността му да завещава съгл. чл.43, ал.1, б. „а” ЗН. Не се установява и наличието на основания за неотчитане на давностен срок и спиране на давността по чл.115 и чл.116 ЗЗД. В чл.115, б.”е” ЗЗД се предвижда спиране на давност, но само когато се касае за лица, поставени под запрещение за времето, през което нямат законен представител или попечител, и 6 месеца след назначаването на такъв или след прекратяването на недееспособността, но в разглеждания случай А. Н. не е била поставена под запрещение, за да е налице тази хипотеза. Относно възражението за наличие на злоупотреба с права от страна на ответниците, ползващи се от завещанието и приетото в практиката, че може да се обоснове различен момент за начало на давностния срок, от момента, когато правото може да бъде упражнено по делото са ангажирани гласни доказателства чрез разпит на свидетелката Б., която е дала показания, че когато ищцата А. Н. е била в България, последната е искала да уреди документите във връзка с придобития по наследство имот на ул. •••, и двете са ходили до общИ.та, до Служба по вписванията, но ответниците размотавали ищцата, поради което тя не е разбрала за завещанието тогава и е научила за него през 2022г. Доводите в жалбата, че следва да се съобразят показанията на А. Н. по ЧНД № 6619/2018г по описа на СРС, за настаняването й в принудително лечение, че ответниците са се опитвали да я изкарат луда, за да й вземат апартамента, че И. Х. е подала сигнал до полицията, че са обещавали те да се погрижат за нея, не могат да се съобразяват в настоящето производство. Извършените действия за посещение на общинска служба-Младост, вместо „Лозенец”, за невъзможност за извършване на справка в подходящо време в Служба по вписванията, не са действия, които да водят до извод, че са в резултат от действията на ответниците, поради неуведомяването й. Пред въззивната инстанция са ангажирани гласни доказателства чрез разпит на свидетеля Х., съпруг на ответницата И. Х., който е дал показания, че е посещавал имота на Н. З., в който е живяла с дъщеря си А. Н., тъй като е извършвал ремонти в него и е чувал последната да ги обвинява, че са й взели апартамента. А. не се е връщала в България през периода 2016 до 2018г, че след смъртта на А. са предприели извършване на ремонт на апартамента. След смъртта на А. съпругата на свидетеля е уведоМ. ищцата, че има завещание и трябва да уредят отношенията си. Уговаряли са среща, но ищцата не е дошла на същата, а преди полета й към Германия е била в нетрезво състояние. На А. е бил даден ключ от жилището след смъртта на майка й през 2018г. Дори и да се приеме, че ответниците не са уведомили ищцата за направеното завещание в тяхна полза, то се установява, че същата е живяла в чужбИ. постоянно за периода 2011 до 2023г, не е поддържала връзка с баба си и майка си, не е разбрала за тяхната смърт. Обещанието на ответниците, че ще я снабдят с необходимите документи за продажба на процесния имот не могат да се тълкуват като злоупотреба с права, тъй като не са били нейни пълномощници, за да ги упражняват по нейно възлагане. Същите надлежно са поискали обявяване на завещанието, което е било вписано на 18.05.2017г и при проявена активност от страна на ищцата същата е могла да се запознае с него в публичните регистри. Дали А. Н. е била поставяна по инициатива на ответницата на принудително лечение в лечебно заведение, е ирелевантно за преценка на поведението на ответницата, тъй като принудителното наставяне на лицето в лечебно заведение се извършва от съда, а не е достатъчно само иницииране на производство. По исковата претенция по чл.108 ЗС се установява, че ищцата е придобила по наследство от нейната майка ¼ ид.ч. от процесния имот, което не се оспорва от ответниците. За останалите идеални части от имота ¾ по делото не се установи нищожност на извършено завещателно разпореждане с тях и поради неуважаване на исковата претенция по чл.42 б.”б” ЗН правото на собственост върху тях не е придобито по наследствено правоприемство от ищцата. Възражението, че липсва правен интерес от предявяване на ревандикационната искова претенция, и решението е постановено по нередовна искова молба, тъй като ответниците не са възпрепятствали ищцата да упражнява правата си, а и тя самата е сочела, че владее апартамента, че не е имало твърдения, че само те упражняват фактическа власт върху имота, е неоснователно. Невладеещият собственик вИ.ги има правен интерес от предявяване на иск по чл.108 ЗС, който се изразява в това, че чрез този иск той ще възстанови отнетото му правомощие да владее собствения си имот. Исковата претенция е била предявена за ревандикация на целия имот, поради заявените основания за придобиване от ищцата. С оглед на установените конфликтни отношения между страните, възраженията на ответниците, че само те са полагали грижи за процесния имот, че след смъртта на А. Н. са предприели действия за ремонт и отдаването му под наем, че са заплащали данъци за целия имот, не обосновават липса на спор относно владението на имота между страните. Не се установи ищцата да е владяла процесния имот, за да подлежи исковата претенция в нейната осъдителна част на отхвърляне. Ответниците са заявили в отговора на исковата молба, че предявените искове са неоснователни, че ищцата не е осъществявала владение на имота, поради което се установява, че е налице правен интерес от предявяване на иска по чл.108 ЗС и същият е основателен за ¼ ид.ч. от процесния имот. Поради съвпадане на изводите на двете съдебни инстанции решението следва да се потвърди в обжалваната му част на осн. чл.271 ГПК. С оглед изхода на спора и на основание чл. 78, ал.3 ГПК следва да бъде осъдена А. А. Н., ЕГН •••••••••• да заплати на И. В. Х., ЕГН •••••••••• сумата от 1000лв. за разноски за адвокатско възнаграждение и на М. Г. О., ЕГН •••••••••• сумата от 1250лв. за разноски за адвокатско възнаграждение пред въззивната инстанция. Следва да бъдат осъдени И. В. Х., ЕГН •••••••••• и М. Г. О., ЕГН •••••••••• да заплатят по 500лв. за разноски за адвокатско възнаграждение на А. А. Н., ЕГН •••••••••• за пред въззивната инстанция. Мотивиран от горното, съдът