Решение № 92 от 2.6.2017 г. на Окръжен съд - Плевен по дело № 213/2016 г.

РЕШЕНИЕ №

Гр.Плевен, 02.06.2017 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Плевенски окръжен съд, търговско отделение, в публично съдебно заседание на двадесет и втори май, през две хиляди и седемнадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТЕФАН ДАНЧЕВ

При секретаря П. П. и в присъствието на Прокурора................., като разгледа докладваното от Съдията Данчев т.д.№ 213 / 2016 г. по описа на ПлОС и за да се произнесе взе предвид:

Постъпила е Искова молба от „•••• / ЕАД – гр.С. 1407, район Лозенец, бул.“Н.Й.Вапцаров„ №55 чрез адв.Д.А. с която против „••• „ ЕООД - гр.Плевен и „••• „ЕООД – гр.Силистра е предявен иск с правно основание чл. 694, ал. 3 във вр. с ал. 1 от ТЗ за установяване съществуването на вземане в полза на Банката срещу „••• „ ЕООД в размер на 40 488, 16 лв., неприето в производството по несъстоятелност /изключено от списъка с приети вземания с определение на ПлОС от 18.11.2016 г. по чл. 692, ал. 4 от ТЗ / по т.д.№ 105/ 2016 г. на Окръжен съд-Плевен, представляващо дължими от „••• „ ЕООД на осн. чл. 79 от ГПК разноски в принудителното изпълнение, а при условията на евентуалност се иска да се признае за установено съществуването на същото вземане на Банката в производството по несъстоятелност, под условие, ако не бъде погасено в индивидуалното принудително изпълнение по ГПК.

Предвид заявения от ищеца предмет на иска, съдът е приел, че се касае за търговски спор по чл.365, т.4 от ГПК, който следва да бъде разгледан по реда на Глава тридесет и втора от ГПК.

Ответникът „••• „ЕООД- гр.Силистра не е подал писмен отговор в двуседмичния срок по чл. 367, ал.1 от ГПК, който съдът приема, че е изтекъл на 20.01.2017г., поради което този ответник е загубил правото да даде отговор, да направи възражения, да посочи доказателства и да представи доказателства по делото.

Другият ответник по иска -„ ••• „ ЕООД / в несъст./ - гр.Плевен е подал писмен отговор в срока по чл. 367 от ГПК.

Подадена е допълнителна искова молба от •••• / ЕАД – гр.С., както и допълнителен отговор от ответника „••• „ ЕООД / в несъст./ - гр.Плевен.

Постъпило е писмено становище от синдика на „••• „ЕООД / в несъст./-С.М.Ж. според което предявеният иск е неоснователен. Сочи се, че разноските са направени по изпълнителни дела по които е друг длъжника –„••• „ЕООД и те не касаят длъжника „••• „ ЕООД в производството по несъстоятелност по т.д.№105/ 2016 г. на ПлОС.Счита се, че банката има качеството на ипотекарен кредитор по отношение на ипотекираното имущество, включено в масата на несъстоятелността, но не се явява кредитор на „ ••• „ЕООД, което е различно от дружеството – кредитополучател- „•••“ЕООД.

В исковата молба се очертава следната фактическа обстановка, която се твърди от ищеца:

1. че е открито производство по несъстоятелност на „ ••• „ ЕООД - гр.Плевен с решение от 27.07.2016 г. по т.д.№ 105/ 2016 г. на ПлОС.

2.че е бил съставен от синдика на „ ••• „ ЕООД / в несъстоятелност / - гр.Плевен М.Н. списък на приети вземания в който са били включени предявените вземания •••• / ЕАД – гр.С. в размер на 40 488, 16 лв..

3.че „ ••• „ ЕООД и „ ••• „ ЕООД са подали възражения в срока по чл. 690, ал.1 от ТЗ срещу приетото вземане на Банката, които възражения са били счетени за основателни от Плевенски окръжен съд който постановил определение от 18.11.2016 г. с което изключил това вземане на Банката от списъка с приети вземания и го включил в списъка с неприети вземания.

Поради това ищецът предявява иска по чл. 694, ал.3 във вр. с ал.1 от ТЗ за да установи съществуването на това изключено от списъка с приети вземания в производството по несъстоятелност свое вземане.

В исковата молба се сочи, че това вземане е за разноски по изпълнителни производства, които са били насочени към принудително събиране на изискуеми и непогасени вземания по договори за кредит, сключени между Банката и „••• „ ЕООД и които вземания са били обезпечени с договорни ипотеки върху недвижими имоти, които имоти впоследствие са станали собственост на „ ••• „ ЕООД в резултат на прехвърлителни сделки от „••• „ ЕООД към „•••„ЕООД и от Н.Б. към „••• „ЕООД, след което пък „ •••„ ЕООД е прехвърлило търговското си предприятие на „•••“ ЕООД в което са влизали и въпросните ипотекирани недвижими имоти.

Ищецът счита, че като страна в образуваните изпълнителни производства на осн. чл. 429, ал. 3 от ТЗ и чл. 173 от ЗЗД „ •••„ЕООД дължи на взискателя по тези изпълнителни дела/Банката / всички платени от взискателя и непогасени към момента разноски по изпълнението.

Сочат се следните изпълнителни дела, всичките образувани при ЧСИ М.Б. и следните размери на разноските по изпълнението:

1. изп.дело № …/ 2014 г. в общ размер на 10 442, 26 лв. от които 9 527, 26 лв. платена такса опис по т. 20 от ТТРЗЧСИ и 915 лв. платена такса по т.31а и т. 31б от ТТЗЧСИ

1. изп.дело № …/ 2014 г. в общ размер на 8 213, 90 лв. от които 192 лв. такса за образуване на изпълнително дело –т.1 от ТТЗЧСИ и т.2-връчване на покани, призовки –т. 5 от ТТЗЧСИ, налагане на запори, възбрана –т.9 от ТТЗЧСИ и 8 021, 90 лв. платена такса опис недвижим имот по т. 20 от ТТЗЧСИ

1. изп.дело № …/ 2013г. в общ размер 20 436 лв. от които 528 лв.- такса за образуване на изп.дело; за връчване на призовки, налагане на запор, възбрана, както и 19 908 лв. –платена такса опис на недвижими имоти

1. изп.дело № …/ 2014 г. и присъединеното към него изп.дело № 9924/ 2014 г. на ЧСИ Бъзински в общ размер 1396 лв. платени разноски –такси по фактура № …/ 30.07.2014 г.

Сочи се, че всички тези вземания за разноски по изпълнителните дела са обезпечени с договорните ипотеки, сключени с „••• „ ЕООД и Н.Б. в периода 2005 г.- 2010 г. / 10 на брой /, които са подробно описани в исковата молба на стр. 2 от нея.

Като се има предвид, че определението на ПлОС по реда на чл. 692, ал. 4 от ТЗ е постановено на 18.11.2016 г. и обявено в търговския регистър на същата дата, то подадената от ищеца искова молба по пощата на 25.11.2016 г., се явява подадена в срока по чл. 694, ал. 1 от ТЗ / преди изменението в Д.в.бр. 105 / 2016 г. /, която е действала към момента на подаване на исковата молба и която следва да бъде преценявана като действащата към момента на предявяване на иска процесуална норма.

В писмения отговор постъпил от „••• „ЕООД / в несъст./ чрез пълномощника адв.И.М. не се оспорват обстоятелствата, изложени в исковата молба и касаещи откриването на производството по несъстоятелност, включването на предявените от Банката вземания в списъка с приети от синдика вземания, както и последващото изключване на тези вземания с определението на ПлОС от 18.11.2016 г., които са предпоставките за надлежното предявяване на иска по чл. 694, ал.1 от ГПК с оглед на което съдът приема, че тези обстоятелства са безспорни между ищеца и този ответник, а оттам, че няма спор по допустимостта на предявения иск по отношение на ответника „••• „ЕООД.

По същество, обаче „•••“ ЕООД / в несъст./ оспорва предявения иск и счита, че той е неоснователен.

Не се оспорва, че „Райфайзенбанк България“ ЕАД има качеството на ипотекарен кредитор по отношение на ипотекираното имущество, включено в масата на несъстоятелността на „•••“ ЕООД, но се счита, че Банката не е кредитор на това последното дружество –длъжник в производството по несъстоятелност, който длъжник е различен от длъжника по договорите за ипотечен кредит и от страната по самите договори за кредит – кредитополучателя, което е друго дружество –„••• „ ЕООД. Сочи се във вр. с това, че вземанията на банката, включително и тези за направени разноски в хода на развилите се изпълнителни производства вече са включени от синдика в списъка с приети вземания на кредитори срещу длъжника „•••„ЕООД, одобрен от съда с определение № 1968/ 07.04.2016 г. по т.д.№ 8423/ 2013г. по описа на СГС, както и че по посочените изпълнителни дела основен длъжник се явява „•••“ ЕООД, а „••• „ЕООД има качеството на ипотекарен длъжник, както и че Банката няма качеството на кредитор в производството по несъстоятелност на „••• „ ЕООД, а е кредитор по реда на чл. 717н от ТЗ.

В писмения отговор от „••• „ ЕООД / в несъст. / е направено възражение за допустимостта на предявения иск по отношение на другия ответник – „ •••“ ЕООД, като се счита, че по отношение на него такъв иск е недопустим, тъй като противното разбиране би означавало да се игнорира нормата на чл. 694, ал. 4 от ТЗ за установителното действие на решението по този иск спрямо всички кредитори, т.е. счита се, че този иск не може да се предявява и срещу всеки кредитор, направил възражение срещу включването на определено вземане на кредитор в списъка с приети вземания.

По този повод ПлОС намира, че с това възражение за недопустимост на предявения установителен иск спрямо другия ответник „ •••“ ЕООД най –напред се упражняват чужди права –тези на самия втори ответник „•••„ЕООД, което е недопустимо.

Освен това такова възражение е и неоснователно. Действително в уредбата на този установителен иск в ТЗ не се сочи да е необходимо той да бъде предявяван срещу всички кредитори, които са направили възражение срещу включването на дадено вземане на кредитора в списъка с приети вземания, като установителното действие на решението по такъв иск се разпростира спрямо всички кредитори в производството по несъстоятелност, но заедно с това не може да се изключи правото на ищеца да предяви иска си срещу всеки такъв кредитор в производството по несъстоятелност при положение, че за него е налице правен интерес да установи съществуването на вземането си срещу всяко оспорване, произлизащо от конкретния кредитор, който отрича неговото съществуване, а безспорно е че „•••“ЕООД отрича съществуването на това вземане, след като е подал възражение срещу включването му в списъка с приети вземания от синдика. Поради това съдът приема, че искът и срещу другия ответник „••• „ ЕООД не е недопустим.

Тъй като с писмения отговор от ответното дружество „••• ЕООД не са оспорени на осн. чл. 193 от ГПК представените от ищеца с исковата молба документи, съдът е намерил, че те следва да бъдат приети като годни писмени доказателства по делото.Това се отнася и до представените с допълнителната искова молба документи, които също така не са оспорени от ответника с подадения от него допълнителен писмен отговор. Приети са също и представените от ответника „•••“ЕООД с писмения му отговор документи като писмени доказателства по делото, които не са оспорени от ищеца.

От изложеното дотук всъщност следва извода, че между страните по делото няма спор относно фактите, изложени в исковата молба, а се касае за спорен правен въпрос, произтичащ от различното тълкуване от страните по делото на нормите на чл. 79 от ГПК във вр. с чл. 429, ал.3 от ГПК и във вр. с чл. 173 и чл. 174 от ЗЗД.

Нормата на чл. 79, ал.1 от ГПК, която се намира в част първа – общи правила на ГПК сочи изрично, че разноските по изпълнението са за сметка на длъжника с две изключения уредени съответно в т. 1 и т. 2 на ал. 1 на чл.79. Тази норма представлява основание за възникване на едно ново материално правоотношение в резултат на което едно лице придобива качеството на длъжник спрямо друго лице –кредитор, но това правоотношение не е напълно автономно, а само урежда въпроса от кого се понасят разноските по принудителното изпълнение на вземането, произтичащо винаги от друго, вече съществуващо материално правоотношение, страните по което са вече определени –кредитор и длъжник по това материално правоотношение.

С оглед на това вземането за разноските по изпълнението винаги се явява акцесорно по своя характер спрямо основното вземане, чието изпълнение се осъществява в изпълнителното производство; то възниква и съществува само доколкото страната –кредитор по материалното правоотношение от което произтича нейното главно вземане, пристъпи към принудително събиране на това свое вземане и направи разноски за това принудително събиране в изпълнителния процес, но и по отношение на това акцесорно по характера си вземане страни остават страните по посоченото по-горе материално правоотношение, които в изпълнителното производство вече се наричат взискател и длъжник.

Нормата на чл. 79, ал.1 от ГПК не следва да се разглежда изолирано от нормата на чл. 429, ал. 3 от ГПК, когато следва да се изясни положението на ипотекарния длъжник, учредил ипотека върху свой недвижим имот за обезпечаване на чужд дълг в изпълнителното производство, образувано от ипотекарния кредитор за събиране на вземането му срещу длъжника, когато последния е различен от ипотекарния длъжник. Неслучайно чл. 429, ал. 3 от ГПК, като определя субективните предели на изпълнителния лист, който е основание за започването на изпълнението провежда изрично разграничение между длъжника по изпълнителния лист и третото лице, дало своя вещ в залог или ипотека за обезпечение на дълга, като сочи, че този изпълнителен лист има сила и срещу въпросното трето лице, дало своя вещ в ипотека за обезпечаване на чуждия дълг, когато взискателят насочва изпълнението върху тази вещ, а не поставя знак на равенство между това трето лице и длъжника по вземането за чието събиране е образувано изпълнителното производство, продължавайки да нарича ипотекарния длъжник „трето лице, дало своя вещ в залог или ипотека за обезпечаване на дълга „. Така се подчертава тази съществена отлика в положението на третото лице, ипотекирало свой имот за чужд дълг от положението на самия длъжник по материалното правоотношение от което произтича вземането за чието събиране е образувано изпълнителното производство, т.е. това трето лице не става нито главен длъжник, нито солидарен длъжник в изпълнителното производство, а е само реално задължено да търпи изпълнителни действия срещу свой имот, ипотекиран за чужд дълг, като отговорността му е ограничена до вписания в ипотечния акт размер на вземането, както и от цената при която ще бъде осребрен ипотекирания имот в конкретното изпълнително производство.

В т.см. съдът схваща и решение № 53 от 21.07.2010 г. на ВКС по т.д.№ 104/ 2010 г. І т.о. в което се приема, че „разпоредбата на чл. 429, ал.3 от ГПК, че изпълнителния лист има сила и срещу лице, дало своя вещ в залог или ипотека за обезпечение на дълга, когато взискателят насочва изпълнението върху тази вещ, задължава третото лице да търпи изпълнителни действия по отношение на собствената си вещ, независимо, че не е длъжник на взискателя, но не променя процесуалното му качество на трето лице в изпълнителното производство.“

С оглед на изложеното, при съвместното тълкуване на нормата на чл. 79, ал.1 от ГПК и нормата на чл. 429, ал. 3 от ГПК съдът намира, че когато говори за отговорността на длъжника за разноските по изпълнението, нормата на чл. 79, ал.1 от ГПК няма предвид и третото лице, дало своя вещ в залог или ипотека за обезпечение на чужд дълг, а има предвид само длъжника по това материално правоотношение от което пряко произтича вземането за чието събиране е образувано конкретното изпълнително производство. В противен случай, ако допуснем подобно разширително тълкуване на нормата на чл. 79, ал.1 от ГПК и по отношение отговорността на ипотекарния длъжник, то би се обезсмислила нормата на чл. 429, ал.3 от ГПК, която урежда специфичното положение на ипотекарния длъжник по отношение на изпълнителния лист, чиито пряк адресат ипотекарния длъжник не е, но който има сила спрямо него, като го задължава да търпи изпълнителните действия върху собствения си имот за събиране вземането срещу длъжника, срещу когото е издаден изпълнителния лист. Налице е следователно изрична норма от глава тридесет и осма на ГПК, която провежда разграничение между положението в изпълнителното производство на длъжника по изпълнителния лист и положението на третото лице, учредило ипотека върху свой имот за обезпечаване на чужд дълг, а не приравнява положението му на това на главния длъжник срещу когато е образувано изпълнителното производство.С оглед на съществуването на тази изрична норма, съдът намира основание за стеснително тълкуване на нормата на чл. 79, ал.1 от ГПК, а именно, че тя има предвид прекия адрес на изпълнителния лист / тези лица срещу които той е издаден /, а не и трето лице срещу което законът по изключение признава силата на изпълнителния лист но с определена специфика и с определени ограничения.

Нещо повече, ако признаем, че в изпълнителното производство образувано за събирането на чуждия дълг, възниква за взискателя едно ново и напълно самостоятелно по своя характер вземане за разноските по изпълнението срещу третото лице, ипотекирало свои недвижим имот за обезпечаване на чуждия дълг, би означавало да приеме, че между взискателя и това трето лице / ипотекарния длъжник / е възникнало в рамките на изпълнителното производство някакво ново и самостоятелно материално правоотношение по силата на което да възниква въпросното вземане за тези разноски и да игнорираме акцесорния характер на вземането за разноските по изпълнението по отношение на главното вземане за чието събиране е образувано изпълнителното производство. Нормата на чл. 79, ал.1 от ГПК, обаче урежда една акцесорно материално правоотношение, като при това държи сметка за това кои са страните по вече съществуващото материално правоотношение, което самата тя не регулира, а само урежда последиците от негативното развитие на това материално правоотношение / неизпълнение задължението на длъжника по него /, което пък е наложило принудителното събиране на вземането, респ. принудителното изпълнение на реципрочното на това вземане задължение на длъжника по материалното правоотношение. Поради това нормата на чл. 79, ал.1 от ГПК не е основание за възникване на напълно самостоятелно вземане на взискателя по изпълнителното дело срещу третото лице, ипотекирало свой имот за обезпечаване на чужд дълг, а е процесуална норма за регулиране на последиците от негативното развитие на вече съществуващите материалноправни отношения между кредитора и длъжника по конкретното материално правоотношение при които кредиторът има определено вземане срещу определен длъжник по това материално правоотношение, към което вземане при образуване и развитие на изпълнително производство за неговото събиране се добавя /затова и то има акцесорен характер /и вземането за направените разноски, но то е срещу същия длъжник, а не срещу нов длъжник.

Ако условно допуснем, че съдът би уважил исковата претенция така, както е формулирана и предявена, това ще означава да се признае съществуването на едно вземане в размер на претендираните 40 488, 16 лв. за което обаче ипотекарния длъжник „•••“ ЕООД / в несъст./ ще следва да отговаря с цялото си имущество, а не само с ипотекираното за чужд дълг. Това, обаче, би било в разрез с правната същност на ипотеката, която ограничава отговорността на ипотекарния длъжник само до определен недвижим имот /или имоти за които е учредена тази ипотека, а не я разпростира върху цялото му имущество.

Уважаването на исковата претенция по начина по който е заявена от ищеца също така би обезсмислило нормата на чл. 717н от ТЗ, която изрично урежда продажбата на ипотекирано и заложено имущество в рамките на образуваното производство по несъстоятелност срещу търговец, който е ипотекирал свой имот за чужд дълг.Тази норма урежда положението именно на ищеца „•••• / ЕАД – гр.С., който няма качеството на кредитор с прието вземане срещу „••• „ ЕООД / в несъст./ по смисъла на чл. 693 от ТЗ, а има качеството на обезпечен кредитор по смисъла на чл. 717н, ал.1 от ТЗ в какъвто случай за получените от продажбата на ипотекирания за чужд дълг имот суми се изготвя отделна сметка за разпределение в която се посочват и сумите дължими на обезпечения кредитор. При това в сумите, дължими на ипотекарния кредитор безспорно ще следва да се включат и разноските по изпълнението, като се има предвид нормата на чл. 174, предл. Трето от ЗЗД според която ипотеката обезпечава и вземането на кредитора за разноските за учредяването и за подновяването на ипотеката, съдебните разноски и разноските по изпълнението. В т.см. въпросната норма на чл. 717н от ТЗ защитава и вземането на ипотекарния кредитор за разноските по изпълнението, свързани с изпълнението върху ипотекирания имот, без той да има качеството на кредитор с прието вземане по чл. 693 от ТЗ в производството по несъстоятелност.

Изобщо, според съда предявяването на настоящата претенция от страна на ипотекарния кредитор „ •••• / ЕАД – гр.С., е резултат от едно недопустимо смесване, което ищецът прави от една страна между ипотечното си право /което му гарантира предпочтително удовлетворяване на обезпеченото вземане, така както е посочено в чл. 174 от ЗЗД и включващо и разноските по изпълнението /, и от друга страна - самото обезпечено вземане, чието събиране се осъществява посредством упражняването на това ипотечно право. Лицата, които са на страната на длъжника по материалното правоотношение от което произтича вземането и лицата, които са на страната на длъжника по ипотечното правоотношение, обаче са различни. В първия случай - по договорите за кредит на страната на длъжника са „••• „ ЕООД, „••• „ ООД, „••• „ ЕООД, които фигурират в представените по делото заповеди за изпълнение на парично задължение и издадените въз основа на тях изпълнителни листове /вложени на л. 69-82 от делото /, докато длъжник по ипотечното право на •••• / ЕАД – гр.С. се явява „••• „ ЕООД/ в несъст./ - гр.Плевен поради това, че е придобил собствеността върху определени ипотекирани имоти след учредяването на ипотеката в какъвто случай по правилото на чл. 173 от ЗЗД кредиторът, чието вземане е обезпечено с ипотека, има право на предпочтително удовлетворяване от цената на ипотекирания имот, в чиято собственост и да се намира той.

Поради тези съображения, Плевенски окръжен съд намира, че не съществува в полза на ищеца „•••• / ЕАД – гр.С. 1407, район •••, бул.“•••„ №55 вземане против ответника „••• „ ЕООД - гр.Плевен в размер на 40 488, 16 лв., неприето в производството по несъстоятелност /изключено от списъка с приети вземания с определение на ПлОС от 18.11.2016 г. по чл. 692, ал. 4 от ТЗ / по т.д.№ 105/ 2016 г. на Окръжен съд-Плевен, представляващо дължими от „••• „ ЕООД на осн. чл. 79 от ГПК разноски за принудителното изпълнение по следните изпълнителни производства: 1. изп.дело № •••/ 2014 г., 2. изп.дело № •••/ 2014 г., 3. изп.дело № •••/ 2013г. и 4. изп.дело № •••/ 2014 г. и присъединеното към него изп.дело № •••/ 2014 г. на ЧСИ Б. Вземанията за разноски по посочените изпълнителни дела са срещу длъжниците за събирането на чиито задължения са образувани въпросните изпълнителни дела и това са „••• „ ЕООД, „••• „ ООД, „••• „ ЕООД, като тези вземания само са обезпечени с ипотека върху недвижимите имоти собственост на „•••“ЕООД / в несъст./, но което дружество пряко не дължи плащането на тези разноски, а само отговаря за тяхното събиране със свой недвижим имот.

Освен всичко това следва да се съобрази и обстоятелството, че вземането на •••• / ЕАД – гр.С. за процесните разноски по изпълнението е включено в списъка с приети вземания в производството по несъстоятелност на длъжника „•••“ЕООД, което обстоятелство се вижда както от представеният във вида на заверено копие от ответника „•••“ ЕООД и вложен на л. 118-125от делото списък с приети вземания на кредиторите на „••• „ ЕООД, но това обстоятелство не се оспорва и от самия ищец /вж.стр. 2 от допълнителната му искова молба / където се признава, че Банката е предявила същите вземания срещу „•••“ЕООД в производството по несъстоятелност по т.д.№ 8423/ 2013г. на СГС, но се твърди, че тъй като до ден днешен там нямало никакви погашения на претендираните разноски, а пък и производството по несъстоятелност срещу „•••“ ЕООД било спряно на осн. чл. 632, ал.5 от ТЗ, то затова Банката предявила същите вземания за разноски и в производството по несъстоятелност на „ другия солидарен длъжник –••• ЕООД „.

По този повод, следва да се посочи, че за да бъдат приети едни и същи вземания в производството по несъстоятелност на двете търговски дружества, е необходимо да има солидарна отговорност между тях по отношение на процесните разноски за изпълнението.Съгласно Чл. 121 от ЗЗД, обаче, освен в определените от закона случаи солидарна отговорност между двама или повече длъжници възниква само, когато е уговорена. В конкретния случай нито има предвидена от законова норма солидарна отговорност между длъжника по договорите за кредит и ипотекарния длъжник по отношение на акцесорното задължение за разноските за изпълнението, нито пък има уговорена такава солидарна отговорност между тях за процесните разноски по изпълнението. Нещо повече, нормата на чл. 53 от ЗЗД на която се позовава ищецът не намира приложение по отношение отговорността за разноските за изпълнението, тъй като в т.сл. изобщо не се касае за обезщетение за вреди от непозволено увреждане за които се отнася текста на чл. 53 от ЗЗД. Отговорността за разноските по принцип е обективна / безвиновна / отговорност. Изобщо въпроса за отговорността както за съдебните разноски, така и за разноските за изпълнението не се урежда от нормите на ЗЗД за непозволеното увреждане, а се урежда от нормите на ГПК, където солидарна отговорност за разноски не е предвидена.

Що се касае до предявеният при условията на евентуалност иск - да се признае за установено съществуването на същото вземане на Банката в производството по несъстоятелност, под условие, ако не бъде погасено в индивидуалното принудително изпълнение по ГПК, съдът намира, че и този евентуален иск следва да бъде отхвърлен като неоснователен, защото изобщо не съществува самостоятелно и отделно вземане на ищеца за разноски по изпълнението срещу ипотекарния длъжник, който в изпълнителното производство все още има качеството на трето лице, ипотекирало своя вещ за обезпечаване на чужд дълг, а съществува само вземането за разноските по изпълнението срещу същинските солидарни длъжници „••• „ ЕООД, „••• „ ООД и „••• „ ЕООД, което вземане е акцесорно и възниква само във връзка с главното вземане за чието събиране са образувани въпросните изпълнителните производства. Този факт изобщо не се променя в зависимост от това дали вземането за разноските ще бъде удовлетворено в индивидуалното принудително изпълнение по ГПК или няма да се стигне до неговото удовлетворяване, което е посоченото от ищеца условие за признаването му. То все така си остава вземане, произтичащо от материалното правоотношение между кредитора и длъжниците по това материално правоотношение / договорите за банков кредит и договорите за поръчителство по отношение на този дълг/, а не се променя неговият характер, така че то да стане ново и самостоятелно вземане и срещу ипотекарния длъжник, който само отговаря със своя имот за удовлетворяването на въпросното вземане, но то не става дължимо от самия него.

Поради тези съображения, съдът намира, че и предявеният при условията на евентуалност иск следва да бъде отхвърлен като неоснователен.

Водим от горното, Плевенски окръжен съд