Решение № 3803 от 11.7.2023 г. на Софийски градски съд по дело № 10681/2022 г.

Производството е по реда на чл.258 и следв.ГПК. С решение № 20052724 от 11.08.2022 г. по гр.д.№ 69203 по описа за 2016 г. на СРС, Второ ГО, 75-ти състав се: ОТХВЪРЛЯТ предявените от Национална агенция за приходите /НАП/, срещу Сдружение „Р.О.С.К.“, искове с правно основание чл. 422 от ГПК вр. с чл. чл. 79, ал.1 от ЗЗД вр. с чл.3, ал.7, т.6 ЗНАП, вр. с чл. 163, ал.2 от ДОПК и чл.86, ал.1 от ЗЗД за признаване за установено дължимостта на сумата от 9 382, 03 лева и на сумата от 1578, 09 лева, представляваща лихва за забава за периода от 06.05.2011 год. до 21.12.2012 год., като неоснователни. В тежест на ищеца са възложени разноските по делото. Постъпила е въззивна жалба от НАП, ищец пред СРС. Решението се обжалва изцяло. Излагат доводи за неправилност на така постановеното от СРС, решение. Според въззивника неправилно СРС бил приел, че не са допуснати сочените от ищеца, нарушения от страна на бенефициента по договора за безвъзмездна финансова помощ- ответника по спора. Сочи, че с одитен доклад тези нарушения били установени. Налице било основание за възстановяване на процесната сума от бенефициента, тъй като същата се явявала сбор от недопустими разходи. От събраните по делото доказателства се установило, че лиценз за международен автомобилен превоз срещу заплащане притежава „К.Т.“ ЕООД. Автобус марка „Неоплан“ с ДК № •••••••, който бил собственост на ЕТ „Н.Е.“ бил категоризиран с удостоверение № 4832. По делото били сключени редица договори като основен, подизпълнителски договор бил този, сключен на 17.04.2009 г. между ответника и „К.Т.“ ЕООД. В този смисъл не можело договорът от 15.08.2008 г. между ЕТ „Н.Е.“ и „К.Т.“ ЕООД да е сключен във връзка с изпълнението на дейността по процесната програма „Да учим и живеем заедно“. Сочи, че в договора от 21.04.2009 г., сключен между „К.Т.“ ЕООД и ЕТ „Н.Е.“ за предоставяне на автобус със 51 места за периода от м.04.2008 г.- м.10.2009 г. по маршрут, определен от възложителя - „К.Т.“ ЕООД, имало редица ръкописни редакции. Независимо от това, този договор не можело да бъде съотнесен към процесната програма с оглед посочения в него период - м.04.2008 г.- м.10.2009, тъй като ДБФП бил сключен на 17.06.2008 г. Наред с това договорът от 21.04.2009 г. бил сключен между страни, които нямали общо с ДБФП. От представените по делото договори се установило, че ответника бил сключил договор с „К.Т.“ ЕООД, а последният сключил договори с подизпълнителите ЕТ „Н.Е.“ и ЕТ „Б. -13“. Твърди, че по отношение на последните по делото не били представени договори за осъществяване на превоз. От изложеното в отговора по исковата молба се достигало до извода, че основните изпълнители били всъщност ЕТ „Н.Е.“ и ЕТ „Б. -13“ по отношение на които не били представени данни да притежават лицензи за превоз, макар и това да ставало с лицензиран автобус марка „Неоплан“, с ДК № •••••••. Наред с това по делото не били представени пътни листове. Такива следвало да бъдат представени по арг. от чл.11, т.2 от Регламент /ЕО/ № 11/98 на Съвета от 11.12.1997 г. Това потвърждавало тезата, че извършените превози не са в съответствие с нормативните изисквания, т.е. разходите не били законосъобразно извършени и подлежали на връщане като недопустимо финансиране по проекта. Сочи, че съгласно чл.6.1 от ОУ към ДБФП единствено бенефициентът /ответника/ бил отговорен за изпълнението на проекта. Неправилен бил и извода, че не е налице конфликт на интереси по отношение на З.М.. В случая последния в качеството му на председател на УС на Сдружение „Р.О.С.К.“ /наричано занапред „Сдружението“/ бил договорил сам със себе си размерът на възнаграждението, което следва да получава, вече в качеството си на заемащ длъжността ръководител на проекта, финансиран по ДБФП. От представения по делото протокол от 02.06.2008 г. от заседанието на УС на Сдружението, било видно, че се възлага на З.М. да изпълнява функциите на ръководител на финансирания проект, а на А.Р. – да подпише от името на сдружението, договора за възлагане на длъжността ръководител на проекта със З.М.. Сочи, че нито от текста на протокола от 02.06.2008 г., нито от съдържанието на договора от 17.06.2008 г. се установявало какво е възнаграждението на ръководителя на проекта З.М.. Наред с това договорът от 17.06.2008 г. следвало да бъде подписан от А.Р.. Същият, обаче, бил подписан със запетая, т.е. по заместване на А.Р.. Според въззивника при сравнение на подписите можело да се достигне до извода, че договора от 17.06.2008 г. е подписан от З.М.. Според въззивника изпълнени били предпоставките на чл.4 от ОУ към ДБФП във връзка с чл.52 и чл.82 от Регламент № 1605/ 2002 г. относно финансовите разпоредби, приложими за общия бюджет на ЕО, изменен с регламент на Съвета № 1995/2006 г. налице било компроментирано изпълнение на функция по договора, поради лични икономически интереси. В случая фактическия състав на нарушението изисквал единствено компроментирано изпълнение, не и наличие на вредоносен резултат. При това положение изводът на СРС за липса на конфликт на интереси се явявал неподкрепен от събраните по делото доказателства и в противоречие с договорната и законова, национална уредба. Съгласно чл.4.7, изр.1 от специалните условия към договор B G 051РО001/07/4.1-01/136 от 17.06.2008 г., когато извършените и верифицирани от бенефициента разходи в последствие бъдат признати за недопустими от сертифициращ, одитиращ или друг контролиращ орган, същите подлежали на възстановяване от страна на бенефициента, т.е. от ответника по делото. Съгласно чл.15.3 от ОУ размерът на безвъзмездната финансова помощ /БФП/ по договора е дължима до размера на сертифицираните разходи, а на основание чл.16, 1 от същите ОУ, всичко получено в повече от сертифицираните разходи подлежало на възстановяване. С оглед на тези доводи, както и на основание чл.2, т.1 и т.6 от ПМС № 180 от 27.07.2007 г. за приемане на детайлни правила за допустимост на разходите по Оперативна програма „Развитие на човешките ресурси“, съфинансирана от Европейския социален фонд, за финансовата рамка 2007 – 2013 г., процесната сума се явявала недопустим разход по финансирания проект и подлежала на възстановяване- разходените средства били незаконосъобразни и не били извършени с принципите за добро финансово управление, определени в чл.27 и чл.28 от Регламент на Съвета № 1605/2002 г. относно финансовите разпоредби, приложими за общия бюджет на ЕО, изменен с регламент на Съвета № 1995/2006 г. Иска се от настоящата инстанция да отмени обжалваното решение и вместо това да постанови друго с което претенциите му по чл.422 ГПК да бъдат уважени. Претендират се разноските. По въззивната жалба е постъпил отговор от ответника пред СРС- Сдружение „Р.О.С.К.“, в който се излага становище за неоснователност на въззивната жалба и правилност на така постановеното от СРС, решение. Счита, че не са допуснати сочените от въззивника нарушения. Неоснователни били доводите, че ЕТ „Н.Е.“ и ЕТ „Б. -13“ не били лицензирани транспортни фирми. От друга страна, спорно било дали са приложими изискванията на чл.23 а от Закона за автомобилните превози, тъй като съгласно чл.1.1 и чл.1.5 от ОУ, бенефициентът били длъжен да изпълни проекта съобразно описанието на проекта и с оглед на изпълнението на предвидените цели, както и имал право да сключва договори с изпълнители за осъществяване на част от проекта, ако естеството на проекта изисква това, но никъде не било посочено, че трябва да се спазват изискванията на конкретен закон. Наред с това по делото се установявало, че автобусите с които се извършват превозите на учениците били притежавали удостоверения за категоризация съгласно чл.23 а от Закона за автомобилните превози. Липсвало изискване транспортната фирма, осигуряваща услугата, да притежава съответен лиценз. Изисквало се само категоризация на МПС. По отношение на договора от 17.04.2008 г., сключен между Сдружението и „К.Т.“ ЕООД се твърди, че бил рамков. Затова можело да се приеме, че същият е относим към ДБФН. Освен това към договора бил подписан Анекс от 17.04.2009 г., т.е. след подписването на ДБФН. Съгласно чл.4 от този анекс изпълнители на транспортните услуги били ЕТ „Н.Е.“ и ЕТ „Б. -13“. Неправилно въззивника бил възприел, че автобуса марка „Неоплан“ е собственост на „К.Т.“ ЕООД. Автобусът бил собственост на ЕТ „Н.Е.“, който го бил отдал под наем на „К.Т.“ ЕООД за упражняване на транспортни услуги. Наред с това съгласно чл.4.2 от договора, договарящият орган правел междинни и окончателни плащания на базата на действително извършени разходи и след представяне на първични разходооправдателни документи. По силата на чл.13.2 от договора всички доклади и документи, представляващи основание за плащане се считали одобрени, ако договарящият орган не изпрати писмен отговор до бенефициента, придружен с необходимите документи, в срок от 60 работни дни от получаването им. В конкретния случай претендираните документи и разходи веднъж били проверени и верифицирани от компетентните органи поради което и сумите били изплатени. По отношение на довода за наличие на конфликт на интереси се сочи, че въз основа на решение, обективирано в протокол от заседание на УС на Сдружението, проведено на 02.06.2008 г., на А.Р. било възложено в качеството си на заместник председател на УС, да сключи договор за възлагане на длъжност „ръководител на проекта“ със З.М.. В този смисъл А.Р. се явявал надлежно упълномощено лице. Затова и довода на въззивника бил неоснователен. Наред с това възнаграждението на ръководителя на проекта било посочено още в програмата. Самият З.М. бил определен за ръководител на проекта с оглед отговорността, която следвало да носи при това положение З.М. бил най-подходящият кандидат да изпълни в цялост и най-компетентно тази длъжност. Претендира разноски. Третото лице помагач – Министерство на образованието и науката не изразява становище по въззивната жалба. По допустимостта на въззивната жалба: За първоинстанционното въззивникът е уведомен на 12.08.2022 година. Въззивната жалба е подадена на 25.08.2022 година /по пощата/, следователно възивната жалба е в срока по чл.259, ал.1 ГПК. Тъй като въззивникът е ищец в производството пред СРС и предявените от него искове по чл.422 ГПК не са били уважени, то е налице правен интерес от обжалване. Следователно въззивната жалба се явява допустима. По основателността на въззивната жалба: Съгласно чл. 269 ГПК въззивната инстанция се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По останалите въпроси – само доколкото са посочени в жалбата. След служебно извършена проверка настоящата инстанция приема, че обжалваното решение е постановено във валиден и допустим процес: За издадената на 22.02.2016 г. по ч.гр.д.№ 26144 по описа за 2015 г. заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК длъжникът е бил уведомен на 12.09. 2016 г., обстоятелство, което се установява от представената от ЧСИ покана за доброволно изпълнение. На 26.09.2016 г. е било подадено възражение по чл.414 ГПК с което е оспорено изпълнението на сумите, визирани в заповедта за изпълнение. На заявителя е било указано, че може да предяви иск за сумите по заявлението в 1-месечен срок. Тези указания са му съобщени на 09.11.2016 г. Исковата молба е подадена в СРС на 30.11.2016 г., т.е. в срока по чл.415 ГПК. Предмет на делото е установителен иск по чл.422, ал.1 ГПК, предявен от ищеца НП срещу направилия възражение по чл.414, ал.1 ГПК в заповедното производство ответник - Сдружение „Р.О.С.К.“. Частните държавни вземания са изброени в чл. 3, ал. 7 ЗНАП. Съгласно чл. 3, ал. 7, т. 6 от Закона за Националната агенция за при - ходите, частните държавни вземания на изпълнителните агенции по предприсъединителните финансови инструменти и управляващите органи на оперативни програми, които възникват въз основа на договор, се събират от Националната агенция за приходите Тази норма недвусмислено въвежда законова суброгация според която процесуалният субституент на държавата - Национална агенция за приходите, има самостоятелно право на иск и качеството на главна, типична страна в процеса. Носител на заявеното за установяване имуществено право(вземане) е държавата. Ищецът НАП е носител на изпълнителния титул за държавното вземане по силата на закона, така и в ОПРЕДЕЛЕНИЕ № 357 ОТ 07.05.2019 Г. ПО ГР. Д. № 3816/2018 Г., Г. К., ІІІ Г. О. НА ВКС. С ОПРЕДЕЛЕНИЕ № 623 ОТ 07.08.2018 Г. ПО ГР. Д. № 55/2018 Г., Г. К., ІІІ Г. О. НА ВКС във връзка с допустимостта на разглежданите искове е прието, че НАП притежава процесуална легитимация да предяви същите на основание чл. 3, ал. 7, т. 6, вр., ал. 2 ЗНАП, тъй като се претендира частно държавно вземане на държавен орган, администриращ средства от европейски фондове. Отбелязано е, че доколкото исковото производство е образувано преди приемането на Закона за управление на средствата от Европейските структурни и инвестиционни фондове /ЗУСЕСИФ/, в сила от 25.12.2015 г., приложение намира § 10, ал. 1 ПЗР от този закон, съгласно който всички започнали и недовършени до влизането му в сила производства /граждански и административни/ се довършват по досегашния ред (в този смисъл - постановените по реда на чл. 290 ГПК Решение № 66 от 21.03.2017 г. по гр. д. № 60146/2016 г., ІV-то г. о. на ВКС и Решение № 17 от 23.03.2017 г. по гр. д. № 50176/2016 г., ІІІ-то г. о. на ВКС/. В конкретния случай по арг. от чл.422, ал.1 ГПК иска се счита предявен от датата на подаване на заявлението по чл.417 ГПК, т.е. от 15.05.2015 г. По доводите във въззивната жалба: За да постанови решение в обжалвания смисъл, СРС е приел, че съгласно разпределената доказателствена тежест ищецът следвало да докаже изискуемост на вземането-наличието на договор за безвъзмездна финансова помощ с рег. № LG051РО001/07/41-01/136/17.06.2008 год. за финансиране на проект „Да учим и живеем заедно“, основание за претендиране на сумата, изразяващо се в нарушение на чл.16.1 от ОУ към договора, акт за установяване на частно държавно вземане, а ответникът, при установяване на горните обстоятелства, да докаже положителния факт на плащането, респ. изпълнение на договорните му задължения съобразно клаузите на договора. В производството не било спорно, че между Министерство на образованието и науката, в качеството му на договарящ орган и Р.О.С.т „К.“- Младежка програма Ромска обществена младежка инициатива, в качеството му на бенефициент е сключен Договор за безвъзмездна финансова помощ по оперативна програма: „Развитие на човешките ресурси“, Схема безвъзмездна за финансова помощ: BG051PO001/07/4.1-01/136, Наименование на проекта „Да учим и живеем заедно“, с максимална обща сума на проекта 76 348, 40 лева и продължителност 19 месеца. Спорно било дали констатираните в одитния доклад от 03.11.2010 год. нарушения били извършени от ответника, в качеството му на бенефициент по Договор за безвъзмездна финансова помощ по оперативна програма: „Развитие на човешките ресурси“, Схема безвъзмездна за финансова помощ: BG051PO001/07/4.1-01/136 респ. дали претендираните от ищеца суми са дължими. Първото твърдяно нарушение се изразявало в това, че ЕТ „Н.Е.“ и ЕТ „Б. -13“ не фигурирали в регистъра на лицензираните фирми за извършване на международен транспорт, публикувани на интернет страницата на ИА „Автомобилна администрация“. Съгласно разпоредбата на чл. 23, ал.1 от Закона за автомобилните превози /в редакцията му към 20.12.2007 год./ специализирани и случайни автобусни превози се извършвали от лицензирани превозвачи по договорени с клиента цени при условия и по ред, определени с наредба, издадена от министъра на транспорта, а съгласно чл.23а случайните превози на деца или ученици се извършвали само през светлата част на денонощието с автобуси, за които имало издадено удостоверение за категоризация по системата за международна класификация на автобусите за туризъм на Международния съюз по автомобилен транспорт (IRU). В случая било видно от Лиценз №0927 за международен автомобилен превоз на пътници с автобус срещу заплащане „К.Т.“ ЕООД притежавала лиценз да извършва международен автомобилен превоз на пътници срещу заплащане на територията на Общността, съгласно разпоредбите на Регламент на съвета №684/92, така както бил изменен с Регламент №11/98 и в съответствие с общите разпоредби, с валидност от 08.08.2008 год. до 12.08.2013 год., превозните средства, с които следвало да се извършва транспорта, собственост на ЕТ „Н.Е.“ и ЕТ „Б. -13“ притежавали удостоверение за категоризиране на автобусите по международната система за класификация приета от Международния съюз за автомобилен транспорт с №4832 и №4210. С оглед на тези си мотиви СРС е приел, че не е извършено вмененото на ответника нарушение. По отношение на наличието на конфликт на интереси съдът е приел, че също е неоснователно. Това било така, защото от удостоверение от 04.02.2008 год. издадено от СГС, 7 с-в по ф.д. №2108/1999 год. било видно, че А.И.Р. е заместник председател на УС на Сдружение Р.О.С.т „К.“, на когото с решение обективирано в Протокол от заседание на УС на РОС „К.“, проведено на 02.06.2008 год. било възложено да сключи договор за възлагане на длъжност „ръководител на проект BG051PO001/07/4.1-01/136“ със З.М.. Изложеното обуславяло извод, че и второто твърдяно нарушение не е извършено. По иска с правно основание чл. 86, ал.1 от ЗЗД с оглед на това, че бил акцесорен и следвал съдбата на главния иск, то искът за заплащане на лихва за забава, също следвало да се отхвърли като неоснователен. Софийски градски съд, действащ като въззивна инстанция, приема следното: Действително, с доклада по чл.140 ГПК, обективиран в определение от 09.10.2020 г. първоинстанционният съд правилно е разпределил доказателствената тежест между страните по спора, а именно: на ищеца е указано, че носи доказателствената тежест да докаже изискуемост на вземането- наличието на договор за безвъзмездна финансова помощ от 17.06.2008 г. за финансиране на проект „Да учим и живеем заедно“, основание за претендиране на сумата, изразяващо се в нарушение на чл.16.1 от ОУ към договора, акт за установяване на частно държавно вземане. В тежест на ответника, при установяване на горните обстоятелства от страна на ищеца, да докаже положителния факт на плащането, респ. изпълнение на договорните му задължения съобразно клаузите на договора. С доклада по делото СРС е обявил за безспорно наличието на договорно правоотношение по договор за безвъзмездна финансова помощ от 17.06.2008 г. за финансиране на проект „Да учим и живеем заедно“, както и акт за установяване на частно държавно вземане, виж л.85 по делото пред СРС. Видно от разясненията дадени в т.4 от заявлението по чл.417 ГПК, сумите за които е издадена заповедта за изпълнение се основават на задълженията, установени с акт № 98 от 28.12.2012 г. за установяване на частно държавно вземане. Съгласно приетото в съдебната практика на ВКС, актът за установяване на частно държавно вземане е констативен и не подлежи на контрол по административен ред, тъй като няма характер на индивидуален административен акт и събирането на вземането, както и евентуалното му оспорване се извършва по гражданско-правен ред. В конкретния случай с акт № 98 от 28.12.2012 г. за установяване на частно държавно вземане, издаден въз основа на одитен доклад на управляващия орган – Министерство на труда и социалната политика от м.10.2010 г. при извършена проверка на Междинното звено било установено, че ЕТ „Н.Е.“ и ЕТ „Б. -13“ не фигурират в регистъра на лицензираните фирми за извършване на международен транспорт, публикуван на интернет страницата на ИА „Автомобилна администрация“. Това представлявало нарушение на чл.23 а от Закона за автомобилните превози доколкото се касаело до превоз на деца и ученици. Наред с това е прието, че при определяне на дължимите суми, е констатирана техническа грешка. За недопустими били определени разходи за осигуряване на транспортни услуги от междинен и финален отчет в размер на 7 290, 08 лв. Освен това било констатирано, че в гражданският договор на ръководителя на проекта, като възложител се бил подписал член на УС на Сдружение „Р.О.С.К.“, но след извършена проверка в АПИС било констатирано, че лицето, което е подписало договора не фигурира сред лицата, посочени като управляващи организацията. Възнаграждението на ръководителя на проекта било определено от самия него, което представлявало конфликт на интереси, съгласно ОУ на договора за безвъзмездна финансова помощ /ДБФП/ и чл.52 от регламент № 1605/2002 г., с оглед на което следвало да се възстанови и сумата за възнаграждение на ръководителя в размер на 2 798, 13 лв. С писмо от 26.04.2012 г. на МОМН бенефициентът бил уведомен за тези констатации и бил поканен да възстанови сумата в размер на 9 382, 03 лв. Именно за последната сума е била издадена заповедта за изпълнение от 22.06.2016 г. Именно на изложеното в т.14 на заявлението във връзка с констатациите акт № 98 от 28.12.2012 г. за установяване на частно държавно вземане, ищецът основана претенцията си по чл.422, ал.1 ГПК и по тези доводи СРС е следвало да се произнесе при разрешаване на спора по същество. Всъщност СРС не се е произнесъл по доводите на ищеца за наличие на основание за възстановяване на получените от ответника суми като финансиране по ДБФП, т.е. решението се явява необосновано. Това налага настоящата инстанция да стори това. Първо, по делото не е спорно дали „К.Т.“ ЕООД притежава лиценз да извършва международен автомобилен превоз на пътници срещу заплащане на територията на Общността, съгласно разпоредбите на Регламент на съвета №684/92. Наличието на такъв лиценз не само не е спорно по делото, но и се установява от представените с отговора по исковата молба доказателства - лиценз /л.72 по делото пред СРС/. Предмет на доказване с оглед констатациите в одитния доклад /виж л. 121 и следв. по делото относно тези констатации/ и акт № 98 от 28.12.2012 г. за установяване на частно вземане е дали подизпълнителите на „К.Т.“ ЕООД - ЕТ „Н.Е.“ и ЕТ „Б. -13“ фигурират в регистъра на лицензираните фирми за извършване на международен транспорт, публикуван на интернет страницата на ИА „Автомобилна администрация“. Такива доказателства по делото, обаче, не са ангажирани. По делото се твърди от ответника, че транспортните услуги са извършвани от подизпълнителите с МПС – автобус, марка „Неоплан“ с ДК № •••••••, който е собственост на ЕТ „Н.Е.“. Последният видно от представения по делото договор за наем на МПС /л.70-71/, сключен между „К.Т.“ ЕООД и ЕТ „Н.Е.“, е предоставен от собственика за осъществяване на транспортни услуги от страна на „К.Т.“ ЕООД. От представеното по делото на л.76, удостоверение за категоризиране е видно, че процесния автобус е категоризиран по международната система за класификация ИРУ. Действително, съгласно чл. 23а от закона за автомобилните превози, случайните превози на деца или ученици се извършват само през светлата част на денонощието с автобуси, за които има издадено удостоверение за категоризация по системата за международна класификация на автобусите за туризъм на Международния съюз по автомобилен транспорт (IRU). По делото, обаче, липсват каквито и да е доказателства транспортните услуги по процесната програма да са били осъществявани с този автобус. Действително, на л.157 и следв. по делото пред СРС, са представени фактури в които като основание е посочена „транспортна услуга“ по проекта „Да учим и живеем заедно“, но в тях не е визирано превозното средство с което е извършвана услугата. В договорите за превъзлагане на транспортните услуги също не са индивидуализирани превозните средства с които тези услуги ще се осъществяват. А от представения лиценз № 0927 от 08.08.2008 г. също не може да се установи дали транспортните услуги по така финансирания проект са осъществявани с въпросния автобус. Дори да приемем, че транспортните услуги по процесната програма са били осъществявани с този автобус, съгласно чл. 23 от закона за автомобилните превози, редакция към момента на сключване на договора по програмата- 17.06.2008 г., специализирани и случайни автобусни превози се извършват от лицензирани превозвачи по договорени с клиента цени при условия и по ред, определени с наредба, издадена от министъра на транспорта. В случая се установи, че подизпълнителите на транспортните услуги нямат лиценз за извършване на превози. Дори да приемем, че по отношение на автобуса с марка „Неоплан“ е изпълнено изискването на чл.23 а от Закона за автомобилните превози за наличие на регистрация по ИРУ, то при липсата на лиценз на ЕТ „Н.Е.“ и ЕТ „Б. -13“, не е доказано изпълнение на общото изискването на Закона за автомобилните превози досежно превозвачите по чл.23 от същия закон. Следва да отбележим и, че съгласно Приложение № 1 към договора за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ от 17.06.2008 г., т.1.3 бенефициентът може да изпълнява задълженията си самостоятелно или съвместно с един или повече партньори, ако такива са посочени в описанието на проекта и договора. В конкретния случай като такива партньори са описани Сдружение „Разнообразни и равни“ и Столична община, виж л.8 по делото пред СРС. Действително, в чл.1.5 от Приложение № 1 е допусната възможност бенефициенът да сключва договори с изпълнители, но за осъществяване на ограничена част от проекта, т.е. не изцяло да превъзлага целите за постигане на програмата на трети лица. Наред с това съгласно чл.23 от Закона за автомобилните превози случайните автобусни превози се извършват след разрешение от дирекциите "Автомобилна администрация" на Изпълнителна агенция "Автомобилна администрация"- ал.2 от същата разпоредба. По делото липсват доказателства за изпълнение на тази разпоредба. Освен това извършването на случаен превоз започва с попълване на превозен документ по образец, определен в наредбата по ал. 1 – ал.3 от Закона за автомобилните превози. По делото липсват пътни листове, а такива и не се твърди изобщо да са били съставени. Необходимостта от съставяне на такива пътни листове се обуславя и от чл.11, т.2 от Регламент /ЕО/ № 11/98 на Съвета от 11.12.1997 г. Съгласно чл.14.1 от Приложение № 1 бенефициентът следва да води точна и редовна документация и счетоводни отчети, отразяващи изпълнението на програмата. По отношение на изпълнението на това задължение виж констатациите в одитния доклад на л.122 по делото пред СРС, където е констатирано отчитане на работата по договора пред неоторизирано лице, както и нарушение на чл.14.4 за предоставяне на достъп на одиторския екип до документацията на бенефициента по проекта. Това потвърждава тезата на въззивника, че извършените превози не са в съответствие с нормативните изисквания, т.е. не се доказва, че разходите са били законосъобразно извършени и поради което подлежат на връщане като недопустимо финансиране по проекта. Изложеното от въззиваемия, че никъде в договора не било посочено, че трябва да се спазват изискванията на конкретен закон е повече от несериозно, тъй като законите следва да се спазват от гражданите независимо дали това е изрично посочено в конкретен договор, арг. от чл. 58, ал.1 от КРБ. Следователно налице е първото обстоятелство, обективиращо недопустимост на разходите по проекта; изводът на СРС в обратния смисъл не съответства на закона и събраните по делото доказателства. Относно наличието на конфликт на интереси по отношение на З.М.: Безспорно бенефициент по договора за безвъзмездна финансова помощ по оперативна програма „Развитие на човешките ресурси“, проект „Да учим и живеем заедно“ /представен на л. 7 и следв. по делото пред СРС/ е Сдружението, ответник по настоящия спор. Съгласно чл.4 от Приложение № 1 към договора от 17.06.2008 г. бенефициенът се задължава да предприеме всички необходими мерки за избягване на конфликт на интереси, както и да уведоми незабавно договарящият орган относно обстоятелството, което предизвиква или може да предизвика подобен конфликт. Съгласно легалната дефиниция дадена там, конфликт на интереси е налице, когато безпристрастното и обективно изпълнение на функциите по договора на което и да е лице, е компроментирано поради причини, свързани със семейството, емоционалния живот, политическа или национална принадлежност, икономически интереси или други общи интереси, които то има с друго лице, съгласно чл.52 и чл.82 от Регламент № 1605/2002 г. относно финансовите разпоредби, приложими за общия бюджет на ЕО, изменен с Регламент на Съвета № 1995/2006 г. В конктретния случай от страна на ищеца се твърди наличие на икономически интереси. Видно от представения протокол от 02.06.2008 г./л.78 по делото пред СРС/ на заседанието на УС на ответника, проведено на същата дата, е взето решение за възлагане на З.М. да изпълнява длъжността „ръководител на проекта „Да учим и живеем заедно“, а договора със Сдружението да подпише А.Р.. От същия протокол се установява, че З.М. е Председател на УС на Сдружението, а А.Р. – член на УС. Това се потвърждава и от представеното удостоверение от 04.02.2008 г., издадено от СГС, 7-ми състав по ф.д.№ 2108/1999 г./л.81 по делото пред СРС/. В договор № 1 от 17.06.2008 г., т.е. сключен на същата дата като договора за безвъзмездна финансова помощ по процесната програма, от името на Сдружението /бенефициент/ е посочен като представител А.Р., а като изпълнител – З.Б.М. в качеството му на ръководител на проекта /л.79-80 по делото пред СРС/. Действително, договорът е подписан от името на възложителя /Сдружението/ със запетая. Без по делото да са ангажирани доказателства кой е действителният автор на документа. По арг. от чл.193, ал.3 ГПК доказателствената тежест е на ответника, тъй като той твърди, че подписа е на А.Р.. За обществените отношения, свързани с разпореждане и управление на средствата от структурните и инвестиционните фондове на ЕС, са приложими освен националните разпоредби, и регламентите на Европейския съюз, които имат за предмет тези отношения. Приложими към процесния договор за безвъзмездна финансова помощ/ДБФП/ са и правилата на европейското законодателство и по-конкретно Регламент 1083/2006 и Регламент (ЕС, Евратом) № 966/2012. Съдържанието на понятието конфликт на интереси е дефинирано в член 57 от Регламент (ЕС, Евратом) № 966/2012 и според тази дефиниция "Конфликт на интереси" от този Регламент е налице когато: "1. Финансовите участници и другите лица, участващи в изпълнението и управлението на бюджета, включително в подготвителни действия за това, в одита или контрола, не предприемат каквито и да са дейности, които може да поставят собствените им интереси в конфликт с тези на Съюза. При наличие на такъв риск въпросното лице се въздържа от такива дейности и отнася въпроса до оправомощения разпоредител с бюджетни кредити, който потвърждава в писмен вид дали съществува конфликт на интереси. Въпросното лице информира също така своя пряк ръководител. Ако бъде установен конфликт на интереси, въпросното лице спира всички свои дейности по случая. Оправомощеният разпоредител с бюджетни кредити лично предприема по-нататъшни подходящи действия. 2. За целите на § 1 конфликт на интереси съществува, когато безпристрастното и обективно упражняване на функциите на финансов участник или друго лице, посочено в параграф 1, е опорочено по причини, свързани със семейството, емоционалния живот, политическата или националната принадлежност, икономически интерес или всякакъв друг интерес, който е общ с този на получателя." В случая З.М. е председател на УС на Сдружението бенефициер/бенефициент/ на средства на ЕС, както и изпълнител по договор № 1 от 17.06.2008 г., сключен със самото Сдружение. Ето защо настоящата инстанция приема, че страните по договор № 1 от 17.06.2008 г. се считат финансови участници по смисъла на Регламента, така и в ОПРЕДЕЛЕНИЕ № 626 ОТ 05.04.2023 Г. ПО ГР. Д. № 3857/2022 Г., Г. К., ІІІ Г. О. НА ВКС, постановено по аналогичен случай. Основателен е довода на ищеца, че в договор № 1 от 17.06.2008 г. не е посочен размер на възнаграждението, което ще получава З.М. като изпълнител по този договор, виж чл.4. От данните по одитния доклад и акта за частно държавно вземане се установява, че З.М. е получавал възнаграждение. Това и не се оспорва от ответника. Липсват данни по делото, обаче, при какви параметри е определено това възнаграждение. Обстоятелството, че З.М. е имал качествата да бъде ръководител на проекта са неотносими в хипотезата на чл.57 от горецитирания Регламент на ЕО поради което този довод на въззиваемия не подлежи на обсъждане от съда. Наличието на конфликт на интереси не е обусловено от доказана реално претърпяна вреда в бюджета на Съюза. Достатъчно е да е налице възможност за финансови последствия за общия бюджет на Европейския съюз поради нарушаване принципите на публичност, прозрачност, равнопоставеност и недискриминация, нарушаване стабилността на икономиката, чрез застрашаване устоите на вътрешния пазар, неосигуряване на максимално ефикасно разходване на средствата, съобразно тяхното предназначение за подобряване икономическото състояние на района въз основа увеличаване свободната конкуренция между стопански правни субекти и пр. Налага се извод, че е налице и второто обстоятелство за недопустимост на разходите и същите подлежат на връщане като недопустимо финансиране по проекта, по арг. от чл.12.1 от Приложение № 1 към договора за безвъзмездна финансова помощ. Следователно от страна на ищеца /въззивник/ са доказани предпоставките за възстановяване на процесната сума от бенефициента, тъй като същата се явява сбор от недопустими разходи. Разходените средства са незаконосъобразни и не са извършени съобразно принципите за добро финансово управление, определени в чл.27 и чл.28 от Регламент на Съвета № 1605/2002 г. относно финансовите разпоредби, приложими за общия бюджет на ЕО, изменен с регламент на съвета № 1995/2006 г. Настоящата инстанция не споделя възражението на въззиваемия/ответник пред СРС, че след като веднъж са платени процесните разходи, то следователно е прието основанието на което същите са извършени. Ако приемем тази теза, това би означавало да отречем последващия нормативно установен контрол, в случая от одитиращите органи. Такъв последващ контрол не може да бъде изключен като се има предвид, че се касае до финансиране с европейски средства. По възражението за давност: Видно от отговора по исковата молба в срока по чл.131 ГПК от страна на ответника е направено възражение за погасяване на претендираните от ищеца вземания по давност. Според ответника за погасяване на вземанията за главница по давност са приложими правилата на неоснователното обогатяване. В случая процесните суми били платени на 06.04.2009 г. и 15.12.2009 г., а заявлението било подадено на 15.05.2015 г., т.е. 5-годишния давностен срок бил изтекъл. Доколкото в ДОПК не са предвидени специални разпоредби относно погасителната давност на частните държавни вземания, понеже е уреден въпросът само за публичните такива, то приложение намират общите законови разпоредби. Или в случая приложима е общата 5-годишна давност по чл. 110 ЗЗД. В тази връзка, първото, което следва да отбележим е, че сумите по иска по чл.422, ал.1 ГПК се претендират не на основание неоснователно обогатяване – чл.55 ЗЗД, а поради неизпълнение на договор – чл.79, ал.1 ЗЗД поради което правилата за неоснователното обогатяване са неприложими. Последиците от погасителната давност са свързани с бездействието на носителя на правото, поради което давността се прекъсва само при предприемане на предвидените в закона действия. Второто, което следва да отбележим, че в случая се касае до финансиране с европейски средства. В такива случаи се приема, че срокът за давност се прекъсва от всяко действие на компетентните органи, свързано с разследването или правните действия, отнасящи се до неправомерното деяние, за което е нотифицирано лицето бенефициент. Член 3, параграф 1, трета алинея от Регламент № 2988/95 трябва да се тълкува в смисъл, че действия, свързани с разследването или преследването на нередност, са били нотифицирани на "проверяваното лице" по смисъла на тази разпоредба, когато съвкупност от фактически обстоятелства позволяват да се направи извод, че съответните действия, свързани с разследване или преследване, наистина са били нотифицирани на това лице" (решение на съда по дело по дело C-52/14). В случая това са одитния доклад от 03.11.2010 г. и акта за установяване на частно държавно вземане, съставен на 28.12.2012 г. и получен от бенефициента /ответника/ на 25.01.2013 г. Наред с това видно от одитния доклад, л.121 по делото пред СРС, същият е изготвен във връзка с постъпило от бенефициента искане за балансово плащане от 17.02.2010 г. Към искането са били приложени фактури за осигуряване на транспорти разходи, издадени от ЕТ „Н.Е.“ и от ЕТ „Б.-13-А.Л.“. От заключението на допуснатата, изслушана и приета по делото /пред СРС/ съдебно-счетоводна експертиза се установява, че финалното плащане е извършено на 13.07.2010 г., виж отговор на задача № 1, л.153 по делото пред СРС. Тази теза следва и от уговореното в чл.16.2 от ОУ към договора, виж л.16 по делото пред СРС. При това положение към датата на подаване на заявлението по чл.417 ГПК - 15.05.2015 не е бил изтекъл 5-годищния давностен срок. При тези изводи на настоящата инстанция обжалваното решение в частта в която е отхвърлена претенцията по чл.422, ал.1 ГПК по отношение на главното вземане в размер на 9382, 03 лв., е неправилно и като такова ще следва да бъде отменено. Вместо това ще бъде постановено друго с което в полза на ищеца срещу ответника ще бъде признато вземане в размер на 9382, 03 лв. По иска по чл.86, ал.1 ЗЗД: В конкретния случай съгласно чл.16.2 от раздел „Възстановяване“ договарящият има право на обезщетение за забавено възстановяване от страна на бенефициента на неправомерно получените суми, в размер на законната лихва, дължима от датата на извършеното плащане. От страна на ищеца се претендира вземане за лихва за забава за периода от 06.05.2011 г. до 21.12.2012 г. в размер на 1578, 09 лв. като началната дата се свързва с датата на получаване на уведомителното писмо от 26.04.2012 г., имащо характер на покана за доброволно изпълнение. Искът по чл.86, ал.1 ЗЗД действително е акцесорен и при положение, че се приеме дължимост на главницата, то лихва за забава се следва. По възражението за давност: Видно от отговора по исковата молба в срока по чл.131 ГПК от страна на ответника е направено възражение за погасяване на претендираните от ищеца вземания по давност като по отношение на лихвата за забава се твърди, че са погасени вземанията за периода от 06.05.2011 г. до 14.05.2012 г. Доколкото в ДОП К /виж чл.171, ал.1/ не са предвидени специални разпоредби относно погасителната давност на частните държавни вземания, понеже е уреден въпросът само за публичните такива, то приложение намират общите законови разпоредби, а именно чл. 111, б. "в" от ЗЗД. Съгласно тези разпоредби вземането за лихва е периодично вземане и се погасява с 3- годишна давност. При това положение възражението за погасяване по давност по отношение на лихвата за забава за периода от 06.05.2011 г. до 14.05.2012 г. е основателно. Лихвата за забава е дължима за периода от 15.05.2012 г. до 21.12.2012 г. Същата определена по реда на чл.162 ГПК възлиза на 584, 92 лв. За последната сума следва да бъде признато вземане в полза на ищеца. За разликата над 584, 92 лв. до сумата от 1578, 09 лв. претенцията е неоснователна, а обжалваното решение – правилно. От 15.05.2015 г./датата на подаване на заявлението по чл.417 ГПК/ до окончателното плащане е дължима законна лихва върху главницата в размер на 9 382, 03 лв. По разноските: При този изход на спора решението е неправилно и в частта за разноските. Същите следва да бъдат разпределени по следния начин: В заповедното производство: На заявителя се дължат разноски в размер на 748, 36 лв. На длъжника биха се дължали разноски, но липсват данни такива да са извършени. Пред първата съдебна инстанция: На ищеца се следват разноски в размер на 403, 82 лв. На ответника се следват разноски в размер на 47, 72 лв. СРС е присъдил разноски в полза на ответника в размер на 525 лв. поради което обжалваното решение в частта в която са присъдени разноски в полза на ответника за сумата над 47, 72 лв. ще следва да бъде отменено. Пред въззивната инстанция: При този изход на спора на въззивника разноски се следват в размер на 526, 55 лв. На въззиваемата страна се следват разноски в размер на 66, 82 лв. Водим от горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД