Решение № 2125 от 7.4.2025 г. на Софийски градски съд по дело № 4082/2023 г.

Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК. Образувано е по въззивна жалба подадена от „БУЛКЛИМА“ЕООД срещу решение № 20224400/20.12.2021г. постановено по гр.д. № 52064/2020г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 162 състав, с което спрямо нея е уважен иск с правно основание чл.54 ал.2 от ЗКИР и е признато за установено, че Т. М. Н., Н. И. Н. И Д. Т. Н., всеки в сътоветна идеална част, са собственици на реална част от ПИ с идентификатор 68134.905.1477 и ПИ с идентификатор 68134.905.1478 с обща площ от 55 кв.м., която реална част е придадена по регулация съм собствения им ПИ с идентификатор 68134.905.1007, придобит по наследство, продажба, дарение, като при изработване на кадастралната карта за гр.София, тази реална част от 55 кв.м. по границата на трите имота, неправилно е отразена като реална част от недвижими имоти ПИ с идентификатор 68134.905.1477 и ПИ с идентификатор 68134.905.1478, собственост „БУЛКЛИМА“ЕООД вместо като част от ПИ с идентификатор 68134.905.1007. Във въззивната жалба се навеждат доводи за неправилност и необоснованост на обжалваното решение, като се твърди, че същото е постановено при неправилна преценка на събраните по делото доказателства и несъобразяване на основателните и своевременно релевираните от ответника възражения. Въззивникът твърди, че не е доказано от ищците придобиването на процесната част от 55 кв.м. от имотите на ответника по регулация., доколкото и двата имота ПИ с идентификатор № 68134.905.1478 и ПИ № 68134.905.1477 винаги са били и съществували с пълната си квадаратура и такава, каквато е и до настоящия момент, като нито ответника, нито праводателите му са участвали в процедури по уреждане на регулация и които дори и да се приеме, че са били провеждани, то същите са незаконосъобразни, доколкото действителните собственици не са получавали обезщетение. Като порок на съдебното решение въззивникът посочва, че неправилно първоинстанционният съд е установявал наличие на грешка по прехдоден план и неправилно е счел въз основа на същата, че към настоящия момент ищците се легитимират като собственици на спорната част от имотите. Твърди, че от заключенията по СТЕ се установява, че плана, който е използван при изработване на регулацията през 2001г. е не тази по предходния регулационен план от 1995г., а кадастралната основа от 1974г. и която като вярна такава отразява правилно границите на имотите. Прави оплакване за допуснато от първоинстанционният съд процесуално нарушение, изразяващо се в приемане на писмени доказателства представени от ищцовата страна след като е настъпила преклузия и във второ съдебно заседание. Счита, че неправилно първоинстанционният съд е кредитирал единствено показанията на разпитания по почин на ищците свидетел и не е коментирал дори показанията на свидетеля на ответника, който установява както границите на имотите, така и непрекъснатото ползване на същите от ответното дружество. Моли обжалваното решение да бъде отменено и постановено друго, с което предявения иск се отхвърли като неоснователен. Претендира разноски. Въззиваемите страни Т. М. Н., Н. И. Н. И Д. Т. Н. в срока по чл.263 ал.1 ГПК депозират писмен отговор, в който твърдят че изложените доводи във въззивната жалба за незаконосъобразност и неправилност на първоинстанционното решение са несъстоятелни, като първоинстанционният съд правилно е приел, че ищците имат годно правно основание, въз основа на което се легитимират като собственици на процесния имот, а именно –по регулация съобразно дворищно-регулационен план от 1995г., въз основа на който процесните реални части са придадени към собствения на ищците имот и който план е бил приложен преди влизане в сила на следващия дворищно-регулационен план, респективно в сроковете по §6 ал.1 на ПР на ЗУТ и сметките за същите са уредени чрез плащане на дължимото обезщетение, като имота е завзет и по законоустановения ред и владяно от ищците повече от 10 години. Въззиваемите посочват, че всички събрани доказателства еднопосочно установяват прилагането на плана от 1995г., като последващите грешки при изработване на неодобрена регулация и издаване на нотариални актове за прехвърлителни сделки в полза на праводателите на ответника са им непротивопоставими. Молят решението да бъде потвърдено. Претендират разноски. „БУЛКЛИМА“ЕООД е сезирал въззивния съд и с частна жалба подадена срещу определение № 20078500/08.02.2023г. постановено по гр.д. № 52064/2020г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 162 състав, с което е изменено постановеното решение № решение № 20224400/20.12.2021г. в частта за разноските по реда на чл.248 от ГПК, като в полза на ищеца Т. М. Н. са присъдени още 225, 00 лв. на основание чл.78 ал.1 от ГПК. В жалбата се твърди, че след като посочената сума като направен разход не е била включена в списъка по чл.80 от ГПК, за ищеца е преклудирана възможността да иска присъждането на тези разноски, обосновавайки се с технически пропуск, като изявлението на процесуалният му представител в хода на устните състезания, че претендира присъждане на всички направени разноски по делото, не преодолява тази преклузия вкл. и правото му да иска изменение на решението. Моли определението да бъде отменено и постановено друго, с се отхвърли като неоснователна молбата на ищеца за изменение на първоинстанционното решение в частта за разноските. В срока по чл.276 ал.1 от ГПК насрещната по частната жалба страна – Т. М. Н. подава отговор на частната жалба, в която изразява становище за нейната неоснователност. Посочва, че е направил своевременно искане за присъждане на всички направени разноски по делото, като пропуска да включи платения депозит за вещо лице, не препядства правото му да му бъдат присъдени тези разноски вкл. и по реда на чл.248 от ГПК. Моли обжалваното определение да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно. Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи: С оглед разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивната инстанция дължи проверка за валидността на решението, за неговата допустимост, в обжалваната част, а за правилността му единствено на въведените в жалбата основания. При изпълнение правомощията си по чл. 269 ГПК настоящият въззивен състав намира обжалваното решение за валидно и допустимо. Първоинстанционният съд е сезиран с иск с правно основание чл.54 ал.2 от ЗКИР. Съгласно задължителните разяснения по ТР № 8/2014 г., прието на 23.02.2016 г. на ОСГК на ВКС с исковете за собственост се защитава правото на собственост или други вещни права върху определени вещи. В задължителните разяснения на посоченото тълкувателно решение изрично се приема, че " липсата на техническо отразяване на границите на един реституиран имот в действащите подробни устройствени планове и/или в кадастралната карта, респ. заснемане на реална част към друг съседен имот, не прави имота негоден обект на правото на собственост, респективно негоден предмет на иск за защита на вещни права, когато границите на имота могат да бъдат определени въз основа на посоченото в акта за собственост. " От тук следва, че ако спорът за точното нанасяне на конкретни имотни граници на спорен недвижим имот в рамките на иска по чл. 54 ал. 2 ЗКИР предполага като начало разрешаване на спор за собственост, то предполагаемите граници на имота за неговото точни заснемане в кадастралната карта на населеното място не изключва доказване на правния интерес на положителния установителен иска за собственост, каквато е именно хипотезата по настоящият казус. С оглед презумпцията по чл. 2 ал. 5 ЗКИР за вярност на основните кадастрални данни, самото заснемане в кадастралната карта на реална част от собствения на ищците имот като част от имота на ответника или незаснемането му като самостоятелен имот формира наличието на правен интерес от иска, тъй като създава привидност, че тази част действително е собственост на ответника, като евентуално съществуващият спор за собственост не е обусловен от евентуален отказ на службата по кадастъра, независимо, че в настоящият случай е налице изричен такъв. /решение №11/10.04.2020г. по гр.д. № 1950/2019г. на I I г.о. на ВКС/. Т.е налице е спор за материално право - относно собствеността на реална част от недвижим имот, заснета и инкорпорирана в съседен такъв, собственост на ответника. Следователно, по силата на чл. 154 ал. 1 ГПК ищците при условията на пълно и главно доказване следва да установят, че са придобили правото на собственост на твърдяното от тях придобивно основание, а ако установят тези правопораждащи спорното материално право юридически факти, ответникът следва да докаже своевременно въведеното правоизключващо, респ. правопораждащо материалноправно възражение за придобиване на имота – основа на валидни правни сделки, породили транслативния ефект по отношение на правото на собственост върху спорната част от имотите, което доказване също следва да пълно и главно. С оглед времевите периоди, през които се твърди, че страните са придобили собствеността върху спорната реална част, е необходимо да се изясни и момента, към който следва да се установи принадлежността на правото на собственост върху спорната реална част от недвижим имот, с оглед правната квалификация на предявения иск – чл.54 ал.2 от ЗКИР. Тъй като иска с правно основание чл.54 ал.2 от ЗКИР е положителен петиторен, същия е насочен към установяване на действителното правно състояние, което да бъде удостоверено в действащите кадастрални карти и кадастрални регистри, поради което съдът, решаващ този вещен спор, трябва да вземе предвид всички настъпили правнорелевантни факти до приключване на съдебното дирене пред въззивната инстанция - арг. чл. 235 ал. 3 ГПК, вкл. да разгледа материалноправното възражение за изтекла придобивна давност - при упражнена фактическа власт върху спорния имот и след одобряване на действащите кадастрални карти и кадастрални регистри. В какъвто смисъл е и т. 4 от ТР № 8/23.02.2016 г. на ВКС по тълк. д. № 8/2014г., ОСГК/. Съгласно задължителните тълкувателни разяснения, дадени в т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г., ВКС, ОСГТК, при проверка правилността на първоинстанционното решение въззивният съд може да приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване. Поради тази причина предмет на проверка от въззивния съд са именно обстоятелствата, свързани с прилагането на императивни правила на материалния закон, с каквито са уредени способите за придобиване и отчуждаване на вещни права – те са изчерпателно посочени в закона /numerus clausus/, поради което правилата, които ги уреждат, имат императивен характер. В този смисъл, правният спор пред настоящата съдебна инстанция се съсредоточават върху следните правнорелевантни факти: 1. дали ищците са придобили собствеността на соченото основание- по регулация от 1995г., който план е бил приложен преди влизане в сила на следващия дворищно-регулационен план, респективно в сроковете по §6 ал.1 на ПР на ЗУТ и сметките за същите са уредени чрез плащане на дължимото обезщетение, като имота е завзет и по законоустановения ред и 2. На основание придобивна давност в продължение на 10г. и 3. дали праводателите на ответниците са прибодили валидно правото на собственост въхру процесната реална част и което е противопоставимо на ищците. Не е спорно между страните, а и се установява безпротиворечиво от събраните писмени доказателства по делото и правилно установена от първоинстанционният съд фактическа обстановка, че ищците са придобили вещното право на собственост върху имот към настоящия момент с идентификатор 68134.905.1007 с площ по действаща кадастрална карта 623 кв.м въз основа на покупко-продажба, наследяване и дарение обективирани в приложените по делото нотариални актове - 182/08.11.1977г., № 132/09.02.1999г., № 82/31.05.1995г., № 39/19.12.2000г., н№ 62/16.04.2003г., като в тази си част възивния съд препраща на основание чл.272 от ГПК към мотивите на първоинстанционното решение и по този начин стават част и от настоящият съдебен акт. Единствено правата удостоверени в нотариален акт № 40/20.12.2000г. за придобито по регулация право на собственост върху процесната реална част от имоти от Т. Н. и съпругата му Н. Н., е спорно между страните обстоятелство и съответно от отговора на този въпрос зависи и дали правото на собственост върху същата в съответна идеална част е прехвърлена чрез договора за дарение по нот.акт №62/16.04.2003г. в полза на третия ищец – Д. Н.. Не е спорно между страните, а и се установява безпротиворечиво от събраните писмени доказателства по делото, че ответниците основаватсвоята легитимация като собственици на ПИ № 68134.905.1478 /1972 кв.м./ и ПИ № 68134.905.1477/1613кв.м./, въз основа на прехвърлителни сделки- продажби и замяни, като по отношение на имот ПИ № 68134.905.1478: обективирани в нотариален акт № 168/2005г., а праводателите на ответника са адресати на решение на ПК №85/27.09.1993г., с което по реда на чл.14 ал.1 от ЗСПЗЗ вр. чл.18ж ППЗСПЗЗ е възстановена собствеността върху бивши зедемелски земи в стари реални граници – л.103 от делото на СРС, а по отношение на ПИ № 68134.905.1477 – нотариални актове за замяна № 114/13.03.2006г., №176/24.11.2005г., и покупко- продажба -№23/15.02.2006г., №179/24.11.2005г., като праводателите на ответника са адресати на решение на ПК №81/27.09.1993г., с което по реда на чл.14 ал.1 от ЗСПЗЗ вр. чл.18ж ППЗСПЗЗ е възстановена собствеността върху бивши земеделски земи в стари реални граници – л.118 от делото на СРС /издадения нотариален акт № 134/24.02.2004г. само констатира възникналото в правна сфера на П.К.М. и наследниците на К.К.М. правото на собственост въз основа решение на ПК по реда на ЗСПЗЗ и в съответните квоти/. Доколкото ищците не основават своите вещни права, върху процесната реална част от имоти на обстоятелството, че са придобили правото на собственост върху спорната недвижима вещ преди обобществяването на земеделската земя, в материалноправен смисъл е недопустимо да се изследва фактът дали праводателите на ответника като наследници на лицата, внесли земи в ТКЗС, ДЗИ и други организации, са били титуляри на правото на собственост върху земеделската земя към момента на нейното масовизиране, респ. че възстановеният имот не е идентичен с притежавания преди колективизацията, поради което и не се извършва косвен съдебен контрол върху цитираните конститутивни решения на ПК. В този смисъл са задължителните за правосъдните органи тълкувателни разяснения, дадени в ТР № 9/7.11.2012 г. на ВКС по тълк. д. № 9/2012 г., ОСГК по приложението на § 4а и § 4б от ПЗР на ЗСПЗЗ, решение № 331/27.03.2012 г. на ВКС по гр. д. № 298/2011 г., II г. о., ГК, решение № 360/14.10.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1385/2010 г., I г. о., ГК/. Касае се за установяване на факти, настъпили след възстановяване на земите по цитираните две възстановителни решения на ПК, касаещи регулационен статут на същите и съдедни имоти и приложението на плановете за регулация. От подробните, мотивирани, компетентни и непротиворечиви заключения по СТЕ, едното прието в хода на първоинстанционното производство, а другото – в хода на въззивното, които преценени по реда на чл.202 от ГПК настоящият състав кредитира, се установява, че първия кадастрален план за района е от 1956г., където са нанесени имоти 991, който частично се припокрива с имота на ищците и имоти 3574, 3575, 3576, които са именно възстановените на праводателите на ответника, като между тези имоти е нямала обща граница, а същите са били разделени от дере /непопадащо в нито един от имотите/, а в следващия кадастрален план – 1974г. /за к.л.664/ и 1975г. /за к.л.665/ на мястото на имот 991 са образувани нови два - 1006 и 1007, а на мястото на сега същестуващите имоти 1477 и 1478, е нанесен имот 893 - нива, записан в разписния лист – ТКЗС Драгалевци, която е извън регулация, като на територията на този имот 893 през 90-те години са нанесени голям брой нови имоти въз основа на реституция по ЗСПЗЗ. Със заповед № РД-50-1052/10.11.1995г. е одобрена частична първа регулация, която обхваща имот пл.№1105, 1006, 1007, 1008, 1128, 1129 по КП от 1974/1975г., но не и имот 893 и нанесените в него нови имоти, образувани поради възстановяването им по ЗСПЗЗ. С цитираната заповед № РД-50-1052/10.11.1995г за имот 1007 се отрежда парцел III с площ от около 672 кв.м. и който се образува от: 617 кв.м. – включени като основа от имот пл. № 1007, 50 кв.м. се придават от имот без пл. № /дере/; 5 кв.м. се придават от имот пл. №893 и 200 кв.м. от имот пл. №1007 се отчуждават за улица – вж. скица приложение № 2 към СТЕ – л.90 от въззивното дело. Към момента влизане в сила на заповед № РД-50-1052/10.11.1995г. имотите, предмет на двете възстановителни решения по ЗСПЗЗ - № 81 и 85 от 27.09.1993г. не са били нанесени нито в кадастралния план, нито са засегнати от предвидената първа частична регулация. Същите са нанесени като 1477 и 1478 едва през 1996г. и то по реда на поддръжка на неодобрен кадастрален план и образувани като части от имот 893, като при нанасянето им в този план източната им граница е изместена и съществуващото дере е било приобщено към територията им и по този начин тези имоти и имот № 1007 стават с обща граница. /с уточнението, че това е по неодобрения кадастрален план и следователно по одобрения план и към дата 1996г. продължава да съществува само имот 893, извън регулация/. С решение №44 по протокол 24/30.03.2001г. на СОС са одобрени кадастрален план, улично-регулационен план и застроителен и регулационен план за парцелите предназначени за мерорлиятия на общините и държавата на м. Витоша-ВЕЦ, Симеоново, който е изработен върху актуализирана основа на кадастрален план от 1975г., като с цитираното решение вече да одобрени кадастралните граници на имоти 1477 и 1478 /с включено в границите им на дерето/, съответно частично е приета за приложена регулацията от 1995г. и то само досежно уличната такава, а регулационната линия, представляваща дъно на образувания УПИ III с регулационния план от 1995г. и формирана в резултат на придаване на спорните 55 кв.м., не е попълнена в кадастралната основа като имотна граница, а отразената западна граница съвпада с обозначената по КП от 1975г. и приета като регулационна. Планът по решение №44 по протокол 24/30.03.2001г. на СОС не е влязъл в сила по отношение на дворищната регулация за кв.84 а и за кв.117 /спорната реална част и трите имота – 1007, 1477 и 1478/, но приложен по отношение на уличната регулация. Едва със заповед № РД-09-50-782/03.07.2006г. и одобрен план за регулация и застрояване на м. Витоша –ВЕЦ Симеоново, кв.117 и с който е за имоти по неодобрен кадастрален план 1477 и 1478 е отреден УПИ IV 1477, 14478, отреден сервитут за инженерна инфраструктура и по който са съобразени именно границите нанесени по неодобрения план от 2001г. респективно актуализирания неодобрен КП от 1975г. – за имоти 1007, 14477 и 14478 и който е действащия и към настоящия момент. При оглед на място и извършване на контролни замервания, вещото лице К. е изготвила и приложила снимков материал и установява, че в имота на ищците съществуват отразените в КККР сгради т.е. строителството по предвидения регулационен план от 1995г. е изпълнено, а частта от дерето, която е придадена към имот 1007 и включена в границите на УПИ III отреден за него е засипана, подравнена, включена в обхвата на имота и заграден с ограда, а имота на ответника е частично ограден и то в северозапазната част на 1477. Посочената констатация, напълно кореспондира с показания на разпитания по почин на ищците свидетел – М. Н., чийто показания преценени по реда на чл.172 от ГПК /същия е син на един от ищците/ настоящият състав кредитира, доколкото са обективни, логични, преки и съответстващи на констатациите на вещото лице. Напротив – показанията на свидетеля Д. Н., служител в една от фирмите на управителя на ответното дружество, а преди това и в ответното дружество, не са достатъчно конкретни и ясни, същите дават изолирана информация и неясно за коя част от дерето, а в частта, в която посочва, че спорните реални части не са заградени и не са владяни или стопинисвани от ищците, съдът намира за недостоверни. Именно от заключението по СТЕ, изслушана в хода на първоинстанционното производство и показания на свидетеля М. Н. се установява, че ищците през 2000г. са уредили сметките по регулация с общината и с друго лице като баща му е заплатил съответното обезщетение и към 2001г., както и след заснемане от геодезист е поставена ограда и дерето в тази му част засипано, като след изграждане на новата ограда /налична и към момента на огледа от вещото лице/, а преди това - към момента на придобиване на имота от Т. и Н. Н.и е съществувала стара ограда, посочва, че не са имали спорове с други лица, нито заявени претенции от ответника. Свидетелят установява, че баща му – Т. Н. се е грижи за имота, коси и го поддържа, в същия е магазина, в който работи свидетелят и има преки и непосредствени впечатления ежедневно. При така установеното, настоящият състав счита, че придадените със заповед № РД- 50-1052/10.11.1995г. към имот пл. № 1007 се реални части от друг имот – 893 и от дере – имот без номер общо в размер на 55 кв.м., са придобити от собствениците на придадения имот и същите и към настоящия момент се легитимират като собственици, като това е станало по реда на чл.110 от ЗТСУ /отм/, който предвижда, че дворищно регулационния план, с който се придават по регулация част от един имот към съседен парцел, има непосредствено отчуждително действие, тоест правото на собственост върху придадените по регулация части от един имот към парцел, отреден за друг имот се придобива по силата на самата регулация от момента на влизане в сила на дворищнорегулационния план. Това придобиване на собственост обаче е „под прекратително условие”, тъй като разпоредбите на чл.33 от ЗТСУ /отм/ и чл.86 от ППЗСТУ /отм/ предвиждат, че ако до влизане в сила на следващия дворищнорегулационен план, планът, предвиждащ придаване по регулация на част от един имот към съседен парцел, отреден за друг имот, или образуване на общ парцел от два маломерни имота, не бъде приложен, новият план се създава въз основа на първоначалното /преди неприложения план/ положение на недвижимите имоти. В чл.33 от ЗТСУ /отм/ и ТР № 3/1993г. на ОСГК на ВКС е изяснено какво означава един план да е приложен. Необходимо да се изследва обстоятелството дали плана /регуационния –от 1995г. и който е първи за тази територия/ е приложен, за да се определи обекта, върху който праводателите на ищците са притежавали право на собствености респ. валидно са транселирали същото в правната сфера на наследници/приобретатели. В настоящият случай заповед № РД-50-1052/10.11.1995г. определя приложимостта на хипотезата по чл.33 ал.2 вр. чл.32 ал.1 т.2 и т.3 от ЗТСУ /отм/, доколкото се касае за придаване на част от имот по регулация с оглед осигуряване на възможност за целесъобразно застрояване по действуващите строителни и технически правила, норми и нормативи за архитектурно-градоустройствените изисквания, което не е обусловено от незаконосъобразност на плана /доколкото липсва друг такъв, одобрения от 1995г. е първи/ или несъответствието му на действителното положение /липсва такова твърдение и доказателства/, а на съображения за техническа и стопанска целесъобразност поради възникнали в последствие нови нужди и обстоятелства вкл.и и с оглед отчуждаване на 200 кв.м. от източната част на имота за улица. /горното се установява и от разрешеното и предвидено строителство в имот пл. №1007/. Следователно налице е хипотезата на чл.33 ал.2 от ЗТСУ /отм/, предвиждаща опростена алтернативна за отпадане на обратното действие на отмяната на предходна дворищна регулация, от която по принцип като законосъобразна следва да се изходи при изработване на новия дворищно-регулационен план. В тази хипотеза за да е приложен плана и собствениците на имота, към който се придават съответните реални части са се легитимират като собственици на целия парцел към датата на влизане в сила на ЗУТ и съответно изтичане на преклузивните срокове по §6 от ПЗР на ЗУТ /31.06.2002г./, е необходимо придадените части да са били заети по законоустановения ред, като това става по едни от трите начина: 1. чрез плащане – чл. 112 ЗТСУ /отм/, 2. чрез доброволно отстъпване по реда на чл. 111 от ЗТСУ /отм/ -заявление /декларация/ от правоимащите, че са обезщетени и 3/. чрез издаване на нотариален акт по чл. 134 ал. 3 ЗТСУ /отм/, който обаче изисква искането за издаване на нотариалния акт за придаваемите части поради погасяване на вземането по давност да се съобщи по реда на ГПК на бившия собственик, който като заинтересован има право да получи обезщетението, в случай че последния възрази, закона изисква спора да се разреши по съдебен ред. При изпълнение на тези алтернативно предвидени изисквания парцелните граници по предходната регулация се приемат за имотни граници. В настоящият случай, въззивният съдебен състав, че плана следва да се счита приложен, поради следното: 1.налице е плащане по реда на чл.112 от ЗТСУ /отм/: По делото като доказателство е приета преписка във връзка с оценяване на процесните придаваеми части от СО – л.149-156 вкл. от делото на СРС. Съдът счита, че правилно същата е приобщена към доказателствата по делото, доколкото както в мотивите си първоинстанционният съд е посочил, искането за предоставянето на същата от Столична община е направено от ищците преди датата на първото съдебно заседание, а е изготвена и преодоставена от СО към датата на второ открито съдебно заседание т.е. налице е хипотезата на чл.147 т.1 хип. последна от ГПК, поради което и същите не са преклудирани. От протокол № РД-67-335/28.11.2000г. на комисията по чл.265 ал.1 вр. 281 от ППЗТСУ за придаваемите части към парцел III-1007г., кв.84а, местност Витоша-ВЕЦ, Сименово по плана от 1995г. в размер на 55 кв.м. е определен размера на обезщетението, което следва да заплати собственика на имот № 1007, и което е заплатено с квитанции от 13.12.200г. – една част от сумата /1300 лв./ и за 50 кв.м. в полза на Столична община, а друга – за сумата от 130 лв. и за 5 кв.м в полза на П.К.М. и н-ци на К.К.М.. Тук е важно до се посочи, че както към момента на одобряване на регулационния план от 1995г., така и към датата на оценка на придаваемите части и заплащането им от страна на ищеца Т. Н., липсва нанясена на имотите на ответника респ. техните праводатели /както беше подробно изяснено в горното изложение/ и единствено съществуващ е имот 893 и дере – без собственик и номер. И ако имот 893 по разписния лист към КП от 1975г. е продължил да се води на името на ТКЗС, то към 2000г. именно Столична община се легитимира като собственик да получи обезщетението за придадените части. Обстоятелството, че именно Столична община е посочила, че част от обезщетението следва да бъде платено на други лица /счетени за собственици на нанесени към неодобрен кадастрален помощен план/ е обстоятелство, което не може да бъде преценявано във вреда на добросъвестния приобретател на придаваемите части и същия с плащане на посоченото лице, следва да се счита, че е изпълнил задължението си по чл.112 от ЗТСУ /отм/. Ако друго лице е претендирало плащането да постъпи в неговия патримониум, то е налице спор между кредитори, като несъмнено плащането извършено в полза на лице изрично определено от Столична община като легитимирано да получи обезщетението и изплащане на такова сочи на хипотезата по чл.75 ал.1 изр.1 и чл.75 ал.2 от ЗЗД.Именно поради горното, констатацията на нотариуса в нотариален акт № 40/20.12.2000г. правилно отразява и констатира надлежно придобитото право на собственост от ищеца Т. Н. /в случая поради наличие на брак с Н. Н. собствеността е в режим на СИО/ върху придаваемите части. Горното установява несъмнено, че към момента на изработване на новия регулационен план и приемането му – 2006г., предходната регулация от 1995г. е била приложена и парцелните граници на УПИ III е следвало да бъдат отразени като имотни за имот № 1007 т.е. процесните 55 кв.м. е следвало да бъдат в границите на имот 1007, а не по неодобрена кадастрална основа и невлязъл в сила план /2001г./. В слчуая не е необходимо изследване дали са налице наличието на предпоставките по чл.33 ал.1 от ЗТСУ /предполагаща грешка – явна или в кадастралния план и съществено закононарушение/ за отпадане на обратното действие на отмяната на предходна дворищна регулация, която изисква кумулативното наличие освен на някоя от посочените по – горе три алтернативни изисквания /по ал.2 на чл.33 от ЗТСУ /отм/ и задължително реално заемане на придаваемите част и продължило владение върху тях повече от 10 години. Това допълнително изискване се налага поради незаконосъобразност на дворищната регулация, чието неотпадане с обратно действие следва да бъде оправдано с последващо значимо фактическо и правно положение и усложненията, които биха възникнали и биха били по – големи при отпадане на регулацията. За пълнота на изложението и във връзка с поддържаното твърдение от въззиваемите- ищци, че на самостоятелно основание, а именно – придобивна давност продължила повече от 10 години са придобили собствеността върху процесните реални части от имот, следва да се направи уточнението, че ако регулацията не е приложена, съобразно описаните по – горе подробно законоустановени начини /чл.33 ЗТСУ отм/, то по отношение на придаваемите части новия регулационен план следва да съобрази положението от преди неприложената регулация – чл. 33 ал. 1 изр. 1 ЗТСУ /отм./ Ако изобщо не е приложена регулацията по нито един от трите начина, т. е. не са изпълнени условията за заемане на имотите, а придаваемата по регулация площ фактически се владее и е завзета от собственика на парцела, към който се придава, той не може при действието на първоначалната редакция на чл. 59 ЗТСУ /отм./ да я придобие по давност, защото това би означавало да придобива по давност реална част от парцел, което този текст не допуска. /Нормата на чл. 181 ЗТСУ /отм./ придава правно значение само на владението, изтекло до влизане в сила на ЗТСУ/. Редакцията на чл. 59 ЗТСУ /отм./ е действала до ЗИДЗТСУ /ДВ, бр. 34 от 25.04.2000 г., в сила от 1.01.2001г., когато влиза в сила ЗКИР/ Следващата редакция е аналогична на чл. 200 ЗУТ. Следователно при липса на искане за прилагане на регулацията в срока по § 6 ЗУТ и неприлагането й по един от трите начина, предвижданията на неприложеният дворищно регулационен план за предаване по регулация или за отреждане в съсобственост отпадат автоматично, съгласно §8 ЗУТ, без да е необходимо провеждане на административна процедура. / ТР № 3/2010 г. на ОСГК /. Следователно, не би могло да се признае правото на собственика, към чийто парцел се придават реални части да се позове само и единствено на изтекла в негова полза давност за периода от 2000г., освен при действието на ЗУТ в сила от 31.03.2001г. и ако тези реални части отговарят на изискванията за самостоятелен имот /в горепосочения и константната съдебна практика – решение №50128/03.08.2023г. по гр.д. № 2855/2021г. на ВКС, I г.о., решение №50045/04.05.2023г. по гр.д. № 2690/2022г. на ВКС, I г.о./. Следователно дори и при установена упражнявана фактическа власт от ищците върху спорните реални части и с намерение за своене - поставяне на нова висока ограда от 2000г., която и до настоящия момент съществува, изграждане на магазин, който постоянно функционира и къща т.е. реализиране на предвиденото по плана от 1995г. строителство, насипване на дерето, облагородяване доколкото е възможно, косене и поддържане на тази площ от ищците и при упражнявано спокойно, необезпокоявано и постоянно в продължение на повече от 10г. считано от края на 2000г. и до датата на подаването на исковата молба – 26.10.2020г., без да има доказателства за прекъсване на давността от страна на ответното дружество, то ищците не биха могли да бъдат признати като собственици на процесните реални части от имот само на основание давностно владение. От изложеното до тук, следва, че при изготвяне на новия регулационен план през 2006г. не е взета вярната имотна основа /по смисъла на чл.86 от ППЗТСУ /отм//, според която приложеният дворищно регулационен план от 1995г. става кадастрална основа за последващия, а регулационните линии по предходния - имотни граници за действащия план на населеното място, като неправилно имотната граница на ПИ 68134.905.1007 в западната част не е нанесена по парцелната граница на отредения за имота с плана от 1995г. УПИ III и включващ и проецесните 55 кв.м и които неправилно са включени в имотните граници на ПИ с идентификатор 68134.905.1477 и ПИ с идентификатор 68134.905.1478. Обстоятелството, че и двете заключения по СТЕ установяват точното местоположение на процесните придаваеми части и които не съответстват на описанието дадено техническите служби в Столична община /50 кв. от имот ПИ с идентификатор 68134.905.1477 и 5 кв.м. от ПИ с идентификатор 68134.905.1478, а същите реално измерени са 28 кв. от ПИ с идентификатор 68134.905.1477 и 27 кв.м. от ПИ с идентификатор 68134.905.1478/ в случая е ирелеванто, доколкото се касае за грешно графично нанасяне, а и към решението на първоинстанционният съд изрично е посочено, че към същото и част от него е скица на вещото лице, означило точното местоположение и вярната граница между имотите при приложена регулация от 1995г. Предвид изложеното, предявеният иск се явява основателен, до който правилен извод е достигнал и първоинстанционният съд и поради съвпадане на изводите на двете съдебни инстанции, обжалваното решението на основание чл.271 ал.1 изр.1 хип.1 от ГПК следва да бъде потвърдено. По частната жалба срещу постановеното по реда на чл.248 от ГПК определение № 20078500/08.02.2023г.. Не е спорно и се установява от представения списък по чл.80 от ГПК от пълномощника на ищците – л.188, протокол за открито съдебно заседание от 05.10.2021г., че ищецовата страна в преклузивния срок по чл.80 ал.1 изр.1 от ГПК – до приключване на устните състезания по делото, като в представения списък са включени разноскив общ размер 1580, 00 лв., от които адвокатско възнаграждение от 1500, 00 лв. и платени държавни такси – 50, 00 лв. в полза на СРС и 50, 00 лв. за вписване на исковата молба. При представяне на списъка с разноски в хода на устните състезания процесуалният представител на ищците е направил изявление, че „претендирам направените разноски в настоящото производство. Представям списък“. С оглед изхода на първоинстанционното решение и на основание чл.78 ал.1 от ГПК районният съд е присъдил разноски на ищцовата страна – само тези, които са включени в списъка по чл.80 от ГПК, като изрично е констатирал, че има и направени други такива – платен депозит за възнаграждение за вещо лице, но е счел, че същите не се претендират и не ги е присъдил. С молба по чл.248 от ГПК, която е процесуално допустима – в срока за обжалване на решението, от легитимирана страна и от страна, която е представила списък във връзка с чл.80 изр.2 от ГПК и т. 2 от ТР 6/6.11.2013 г. по тълк. д. 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, ищците са поискали изменение на решението в частта за разноските и присъждане и направените такива от 225, 00 лв. – платен депозит за възнаграждение за вещо лице и за което са представени доказателства по делото. С обжалваното определение, първоинстанционният съд е счел, че липсват пречки за присъждането му, а и са налични доказателства, че са реално направени. Настоящият съдебен състав не споделя становището на първоинстанционният съд в обжалваното определение. Ако липсата на представен списък по чл.80 от ГПК не е пречка при заявено искане за присъждане на разноски от страната такива да й бъдат присъдени със съдебното решение, при условие, че са налице доказателства за реално направени разходи, то на по – силно основание дори и при невключване на даден разход при общо изявление, че се претендират направените по делото разноски, няма пречка такива да се присъдят. Искането за изменение на решението в частта за разноските обаче е обусловено от представянето на списък по чл.80 от ГПК - както относно допустимостта на направеното искане за изменение /процесуална предпоставка е депозиран списък по чл.80 от ГПК/, така и относно обхватния предмет и основателността на молбата – в зависимост от съдържанието на разноските включени в списъка. Горният извод следва от систематичното тълкуване на разпоредбата на чл.80 изр.1 и изр.2 от ГПК, както и от мотивите към т.2, 8, 9 от ТР 6/6.11.2013 г. по тълк. д. 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, в какъвто смисъл е и определение № 50063/03.07.2024г. по гр.д. № 900/2022г. на II г.о. Предвид изложеното, обжалваното определение следва да бъде отменено и молбата за изменение на решението в частта за разноските, подадена от ищците – оставена без уважение. По разноските Във въззивното производство: На основание чл.273 вр. чл.78 ал.3 от ГПК въззиваемите страни имат право да им бъдат присъдени направените по делото разноски, за което е представен списък по чл.80 от ГПК – л.32 от въззивното дело и доказателства за реално направени такива – договор за правна защита и съдействие сключен между въззиваемия Т. М. Н. и адв. Е. Г. с уговорен размер на адвокатско възнаграждение от 1500, 00 лв. и доказателства за изплащането му – платежно нареждане. Така мотивиран, Софийски градски съд