Решение № 39 от 14.2.2024 г. на Апелативен съд - Велико Търново по дело № 439/2023 г.

Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК. Образувано е по въззивна жалба на М. Х., ЛНЧ •••••••••••, гражданин на Великобритания, чрез назначения й на основание чл.47 ал.6 от ГПК особен представител – адвокат П. А., срещу Решение № 330/04.08.2023г. по гр.д. № 51/2023г. по описа на Окръжен съд-Плевен в частта, в която същата е осъдена на основание чл.430 ТЗ вр. чл.79 ЗЗД да заплати на „ОББ“ АД, правоприемник на „Кей Би Си Банк България“ ЕАД, сумата от 101 430.94 лв., от която 82 144.86 лв. – главница по Договор за студентски кредит от 02.06.2015г., от която редовно падежирали главници за периода от 05.03.2022г. до 05.01.2023г. вкл. в размер на 5 375.49 лв. и предсрочно изискуема главница в размер на 76 769.37 лв. на 19.01.2023г., ведно със законната лихва върху цялата главница от датата на подаване на ИМ – 19.01.2023г. до окончателното й изплащане; 5 115.98 лв. – начислена възнаградителна /редовна/ лихва за периода от 05.02.2022г. до 05.01.2023г. вкл.; 223.91 лв. - начислена възнаградителна /редовна/ лихва върху предсрочно изискуемата главница за периода от 05.01.2023г. до 19.01.2023г. вкл.; 250.41 лв. – начислено обезщетение за забава за периода от 05.03.2022г. до 19.01.2023г. вкл. и 11 022.45 лв. – отложена възнаградителна лихва за периода от 03.06.2015г. до 05.02.2022г. вкл. Излагат доводи за неправилност на първоинстанционното решение в обжалваните части. Жалбоподателят счита, че съдът е постановил решението при непълнота на доказателствата, като е отказал събирането на такива, установяващи наличието на някоя от хипотезите на чл.8.2 и чл.8.3 от договора, при които се активира държавната гаранция и кредитополучателят не дължи връщане на заетата сума, както и е останало неизяснено обстоятелството кога изтича гратисния период по договора, респ. коя е началната дата, от която се дължи погасяване на кредита, съответно настъпването на обективния факт на неплащането. Намира за неправилен извода на съда, че не е нарушена разпоредбата на чл.10 ал.1 от ЗПК, доколкото не е изследван шрифта на Общите условия на банката, приложими в отношенията между страните. Прави искане за отмяна на решението в обжалваните части и вместо това постановяване на друго, с което горепосочените искови претенции бъдат отхвърлени. В срока по чл.263 ал.1 ГПК насрещната страна „Обединена българска банка“ АД, ЕИК 000694959, правоприемник на „Кей Би Си Банк България“ ЕАД, не е подала отговор на въззивната жалба и не е взела становище по същата. В съдебно заседание жалбоподателката, чрез назначения й особен представител, поддържа въззивната жалба и искането, направено с нея. Въззиваемата страна, чрез процесуалния си представител по пълномощие – юрисконсулт Т. С. – Л., представя писмено становище, с което оспорва подадената жалба и моли същата да бъде оставена без уважение, като неоснователна, а първоинстанционното решение потвърдено в обжалваните части. Излага подробни съображения в писмена защита. Претендира разноски съгласно списък по чл.80 ГПК. Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259 ал.1 ГПК, от легитимирана страна, против обжалваем съдебен акт, поради което е процесуално допустима и следва да се разгледа по същество. Съобразно правомощията си по чл.269 от ГПК въззивният съд следва да извърши служебна проверка относно валидността и допустимостта на обжалваното решение. Съдът намира, че съдебният акт не страда от пороци, водещи до неговата нищожност – постановен е от законен състав, в пределите на правораздавателната власт на съда, изготвен е в писмена форма, подписан е и е разбираем. Не са налице и процесуални нарушения, обуславящи неговата недопустимост. За да се произнесе по спора, настоящият съдебен състав намира следното: Производството пред първоинстанционния съд е било образувано по искова молба на „Кей Би Си Банк България“ ЕАД /с предишно наименование „Райфайзенбанк България“ ЕАД/ срещу М. Х., с която са предявени обективно съединени осъдителни искове с правно основание чл.430 ТЗ вр. чл.79 ал.1 ЗЗД и чл.86 ЗЗД. Твърди се наличието на сключен между „Райфайзенбанк България“ ЕАД и ответницата Договор за студентски кредит от 02.06.2015г., по силата на който банката отпуснала на кредитополучателя студентски кредит в размер на 82 144.92 лв. с цел заплащане на 12 броя такси за обучението му, всяка в размер на 6 845.40 лв., с краен срок за погасяване 05.02.2032г. – на 120 равни анюитетни месечни вноски, дължими на 5-то число на месеца, считано от 05.03.2022г. Посочва се, че отпуснатият кредит е усвояван поетапно и в пълен размер. Между страните била договорена възнаградителна /редовна/ лихва в размер на 7 % за целия срок на кредита и обезщетение за забава в размер на основния лихвен процент, увеличен с 10 пункта годишно върху забавената сума за времето на забавата, както и гратисен период при погасяване на кредита от 81 месеца, считано от датата на сключване на договора, през който кредитополучателят не дължи плащане на главница и лихва, но по време на който банката начислява лихва върху усвоената част от кредита, която се капитализира годишно. Посочва, че банката е изпълнила всички задължения по договора – на кредитополучателя била отпусната посочената по-горе сума, усвоена изцяло от него. Твърди неплащане на единадесет последователни погасителни вноски по договора от страна на ответницата – за времето от 05.03.2022г. до 05.01.2023г. включително, като се позовава на чл.6.2 от договора и чл.432 от ТЗ и прави изявление за обявяване на цялата непогасена сума по кредита за предсрочно изискуема, считано от датата на получаване на препис от исковата молба от ответницата. Направено е искане за осъждането й да заплати на ищеца сумата от 82 144.86 лв. – главница по договора, от която редовно падежирали главници за периода от 05.03.2022г. до 05.01.2023г. вкл. в размер на 5 375.49 лв. и предсрочно изискуема главница в размер на 76 769.37 лв., ведно със законната лихва върху цялата главница от датата на подаване на ИМ до окончателното й изплащане; сумата от 5 115.98 лв. – начислена възнаградителна /редовна/ лихва за периода от 05.02.2022г. до 05.01.2023г. вкл.; сумата от 223.91 лв. - начислена възнаградителна /редовна/ лихва върху предсрочно изискуемата главница за периода от 05.01.2023г. до 19.01.2023г. вкл.; сумата от 17 926.53 лв. - отложена възнаградителна /редовна/ лихва за периода от 03.06.2015г. до 05.02.2022г. вкл. и сумата от 250.41 лв. – начислено обезщетение за забава за периода от 05.03.2022г. до 19.01.2023г. вкл. В срока по чл.131 от ГПК ответницата, чрез назначения й особен представител, е заела становище за неоснователност на предявената искова претенция. Оспорва твърдения факт на неплащане на посочените в исковата молба погасителни вноски, като твърди, че не е установена началната дата, от която е следвало да започне погасяване на кредита, както и оспорва упражнено от кредитора право да обяви кредита за предсрочно изискуем, доколкото такова изявление не е достигнало до нея, а връчването на приложеното към исковата молба уведомление за обявяване на предсрочна изискуемост на назначения й особен представител не може да изпълни това изискване на закона. Направено е възражение по чл.26 от ЗЗД вр. чл.143 т.10, т.12 и т.19 от ЗЗП за нищожност на договорната клауза по чл.4.4 поради противоречието й със закона. Твърди се недължимост на претендираните суми поради наличие на една или повече от хипотезите на чл.8 от договора, при които се активира държавната гаранция за плащане по него. От фактическа страна се установява, че на 02.06.2015г. между „Райфайзенбанк България“ ЕАД, от една страна като кредитор и М. Х., от друга страна като кредитополучател, е сключен Договор за студентски кредит, съгласно чл. 1.1 от който на последната е предоставена сумата от 82 144.86 лв., с краен срок на погасяване на кредита 05.02.2032г. Съгласно чл. 1. 1 от същия, кредитът е отпуснат с цел заплащане на 12 броя такси за обучение на кредитополучателя, всяка от които в размер на 6 845.40 лв. В чл. 3. 1. е уговорена фиксирана годишна лихва, като възнаграждение за ползването на предоставения кредит, в размер на 7 %, начисляваща се от датата на усвояване на всяка сума по кредита, а с чл. 3. 2. е уговорена и лихва за забава в размер на основния лихвен процент, увеличен с 10 пункта годишно върху забавената сума /вноска или част от вноска/ за времето на забавата до окончателното изплащане на забавените задължения, в случай на забава в плащането на дължими суми по кредита. В чл.4.2 и чл.4.3 е уговорено, че при погасяване на кредита кредитополучателят ще ползва гратисен период от 81 месеца, считано от датата на сключване на договора до 05.02.2022г., през който период той не дължи плащане на главницата и лихва по кредита, а в чл.4.4 – че по време на гратисния период банката начислява лихва върху усвоената част от кредита, като начислената лихва се капитализира годишно. Съгласно чл. 4. 8 от договора, след изтичане на гратисния период кредитополучателят се е задължил да погаси кредита на 120 равни анюитетни месечни вноски, дължими на 5-то число от съответния месец, считано от 05.03.2022 г. до 05.02.2032г. В чл.6.2 от договора е уредено правото на банката да обяви кредита за предсрочно изискуем при неплащане от страна на кредитополучателя на три последователни погасителни вноски. По делото са приложени 12 броя искания от страна на ответницата, подадени до "Райфайзенбанк България" ЕАД, за усвояване на средства от студентския кредит, във всяко от които същата е посочила, че желае да усвои сумата от 6 845.40 лв. – семестриална такса за заплащане на съответния учебен семестър. Към всяко искане е приложено уверение, издадено от Медицински университет - Плевен, съгласно което ответницата е студент в редовна форма на обучение в специалността "Медицина", посочен е срока на обучение – 12 семестъра, размера на семестриалната такса – 3 500 евро и срока за полагане на последния държавен изпит – 01.03.2021г. Представени са преводните нареждания за заплащане на семестриалните такси на Медицински университет – Плевен. От заключението на приетата по делото и неоспорена от страните съдебно- икономическа експертиза се установява, че отпуснатият кредит е предоставен и усвоен в пълен размер. Според заключението, към датата на подаване на исковата молба са просрочени общо 11 броя погасителни вноски, а към 26.04.2023г. /датата на връчване на исковата молба с приложенията й на особения представител на ответницата/ - 14 броя погасителни вноски. След подаване на исковата молба до датата на изготвяне на експертното заключение вещото лице е установило извършени две плащания по кредита от страна на ответницата в общ размер от 2 600 лв. – на 27.01.2023г. и на 01.06.2023г., а от счетоводни документи и извлечения по банковата сметка на ответницата е установило, че преди подаване на исковата молба, в гратисния период и след изтичането му, по договора са извършени плащания в общ размер от 8 841.22 лв., с която сума съобразно правилото на чл.76 ал.2 от ЗЗД е погасена част от начислената за гратисния период договорна лихва с капитализация. Според заключението, при настъпване на предсрочна изискуемост на кредита на 26.04.2023г. размерът на дължимата главница възлиза на сумата от 82 144.86 лв., размерът на договорната лихва за периода от 05.02.2022г. до 25.04.2023г. – на 6 757.81 лв., а за периода 05.02.2022г. – 05.01.2023г. – на 5 115.98 лв. и за периода от 05.01.2023г. до 19.01.2023г. – на 223.91 лв., на обезщетение за забава за периода от 05.03.2022г. до 26.04.2023г. – 439.16 лв., а за периода от 05.03.2022г. до 19.01.2023г. – на 250.41 лв., и на отложената лихва за гратисния период /без капитализация/ – 14 689.11 лв. Съдът, след анализ на събраните по делото пред първата инстанция доказателства, по вътрешно убеждение и въз основа на закона, в предметните предели на въззивното производство, очертани във въззивната жалба, достигна до следните правни изводи: Предмет на делото е договор за целеви потребителски кредит за финансиране на студенти и докторанти по реда на ЗКСД. Кредитът е бил предоставен за финансиране на таксите за обучение на кредитополучателя – ответницата по делото, която е била студент в Медицински университет – Плевен, и е усвоен изцяло. Ползва се с гратисен период – от 81 месеца, считано от датата на сключване на договора до 05.02.2022г. Страните са уговорили погасяването му в рамките на десет години след изтичане на гратисния период – до 05.02.2032г., с падеж всяко 5-то число на съответния месец. Усвояването на кредита се извършва в началото на всеки семестър след писмено искане от страна на кредитополучателя и представяне на документ, удостоверяващ качеството му на студент с право да се запише за следващ семестър. Такива удостоверения ответницата е представяла редовно преди всеки семестър, издадени от МУ-Плевен и удостоверяващи качеството й на студент в редовна форма на обучение в специалността „Медицина“. Няма данни тя да е прекъсвала обучението си в рамките на предвидения срок за обучение и в издадените й уверения е изрично посочено, че срокът за полагане на последния държавен изпит е 01.03.2021г., т.е. крайният момент на гратисния период е настъпил на 01.03.2022г., от когато за ответницата е възникнало задължението да започне да погасява дължимите суми по отпуснатия кредит. С оглед на това, гратисният период в случая е уговорен в съответствие с разпоредбата на чл.23 ал.2 от ЗКСД, като първата падежна дата за погасяване на кредита правилно е определена на 05.03.2022г. Съгласно договореностите между страните и разпоредбите на ЗКСД, по време на гратисния период ищецът е имал право да начислява лихва върху усвоената част от кредита – годишна възнаградителна лихва в размер на 7%, както и да капитализира веднъж годишно натрупаната лихва, но през този период кредитополучателят не е дължал плащане на главницата и лихва по кредита. Установява се по делото, че банката е съставила погасителен план /макар неподписан от ответницата/ на базата на начислените от нея дължими суми за усвоена главница и възнаградителна лихва и е определила размера на погасителната вноска по кредита в размер на 953.77 лв., без да включи в тези суми неплатената част от начислената възнаградителна лихва за гратисния период, като последната е посочена отделно – сума в размер на 17 926.53 лв. Доказано е по делото, че с постъпилата по сметката на ответницата по време на гратисния период парична сума и с постъпилите след изтичане на този период на посочените от вещото лице дати преди подаване на ИМ парични суми банката е погасила част от дължимата възнаградителна лихва за гратисния период съгласно даденото предварително съгласие на ответницата в тази насока. Съдът обсъди направеното от особения представител на въззивника оплакване за неправилност на изводите на първостепенния съд относно приетото надлежно обявяване на предсрочната изискуемост на кредита и приема следното: Предсрочната изискуемост представлява изменение на договора, което за разлика от общия принцип в чл. 20а ал. 2 ЗЗД, настъпва с волеизявление само на едната страна и при наличието на две предпоставки: обективният факт на неплащането и упражненото от кредитора право да обяви кредита за предсрочно изискуем. Действието на предсрочната изискуемост настъпва от момента на получаване от длъжника на волеизявлението на кредитора, ако към този момент са налице обективните факти, обуславяща настъпването й. В случая, изявлението на кредитора е обективирано в самата искова молба, препис от която е връчен на особения представител на ответницата, назначен по реда на чл.47 ал.6 ГПК, ведно с приложено към нея уведомление от банката за предсрочна изискуемост на кредита. Съгласно трайната съдебна практика на ВКС, в хипотезата на обективирано в исковата молба /а в случая и в приложено към нея уведомление/ волеизявление на кредитора за обявяване на предсрочна изискуемост, каквато е и настоящата хипотеза, следва да се приеме, че с връчването на препис от ИМ на назначения на длъжника особен представител това волеизявление достига до него, т. е. това е моментът на настъпване на предсрочната изискуемост. С оглед на изложеното, правилно първоинстанционният съд е приел, че същата е настъпила на 26.04.2023г. Безспорно се установява по делото от заключението на съдебно-икономическата експертиза, че след изтичане на гратисния период – за времето от 02.03.2022г. до 27.10.2022г., на посочените от вещото лице дати, ответницата е заплатила сума в общ размер от 7 941.22 лв., с която е погасена част от начислената за гратисния период възнаградителна лихва. След подаване на ИМ отново са извършени две плащания в размер на по 1 300 лв. – съответно на 27.01.2023г. и на 01.06.2023г. При тези факти, дори да се приеме, че с постъпвалите след гратисния период, макар не ежемесечно и на падежа, парични суми са извършвани плащания на погасителни вноски, то в периода 28.01.2023г. до 31.05.2023г. не са извършвани каквито и да било плащания от ответницата и реално същата не е заплатила погасителни вноски по кредита с падеж 05.02.2023г., 05.03.2023г. и 05.04.2023г. Настъпилите в хода на производството факти от значение за спорното право следва на основание чл.253 ал.3 ГПК да бъдат съобразени от съда. Поради това и доколкото съгласно чл. 6.2 от договора е достатъчно неплащането на три последователни месечни вноски, то считано от 05.04.2023г. в полза на банката е възникнало право на посоченото договорно основание да обяви кредита за предсрочно изискуем. По изложените съображения, неоснователно се явява оплакването във въззивната жалба, че не е налице валидно обявяване на предсрочна изискуемост на кредита в хипотезата на чл.6.2 от договора, поради което вземането, произтичащо от процесния договор за кредит, не било изискуемо. Анализирайки заключението на съдебно-счетоводната експертиза и съобразявайки отделните искови претенции на ищеца, които не са изменяни нито по размер, нито по отношение на периода, за които са претендирани с ИМ, съставът на Окръжен съд-Плевен е стигнал до извод, че след настъпване на предсрочната изискуемост на кредита от 26.04.2023г., вземанията на банката са както следва: сумата от 82 144.86 лв. – главница по договора, ведно със законната лихва върху тази сума от датата на подаване на ИМ до окончателното плащане, сумата от 5 115.98 лв. – възнаградителна /редовна/ лихва за периода от 05.02.2022г. до 05.01.2023г., сумата от 223.91 лв. - възнаградителна /редовна/ лихва върху изискуема главница за периода от 05.01.2023г. до 19.01.2023г., сумата от 250.41 лв. – обезщетение за забава за времето от 05.03.2022г. до 19.01.2023г. и сумата от 11 022.45 лв. – отложена възнаградителна лихва след извършеното в хода на производството плащане на сумата от 2 600 лв. При извършената проверка относно действителността на процесния договор за потребителски кредит, предвид и релевираното във въззивната жалба оплакване срещу приетото за неоснователно от първостепенния съд възражение в тази насока, настоящият съдебен състав счита, че процесното кредитно съглашение не страда от пороци, обуславящи неговата нищожност - в цялост, тъй като то не противоречи на нормативните изисквания на ЗПК. Неговите клаузи отговарят на правната норма, уредена в чл. 10 ал. 1 от ЗПК - относно формата за действителност на договора /сключен е в писмена форма, на хартиен носител, по ясен и разбираем начин, като всички елементи на договора са предоставени в еднакъв по вид, формат и шрифт в посочения в закона размер/, видно и от заключението на приетата и неоспорена от страните съдебно-техническа експертиза. По делото липсват доказателства за приложими Общи условия на банката към договора за кредит, представляващи неразделна част от същия и приложими в отношенията между страните именно по процесното договорно правоотношение, поради което съдът приема, че разпоредбата на чл.11 ал.2 от ЗПК не следва да бъде съобразявана в случая. В чл. 8.3 от процесния договор, така също и в Типов договор с МОН за кредитиране на студенти и докторанти от 29.06.2010г., е залегнала уговорката, че държавата заплаща непогасената част от общия размер на задължението /главница и лихви/ по договора при смърт на кредитополучателя; настъпване на трайна неработоспособност 70 или над 70 на сто за срок, по-дълъг от три години от датата на инвалидизиране и при раждане или пълно осиновяване на второ или следващо дете в рамките на 5 години от изтичане на гратисния период. Това е законова разпоредба, обективирана в чл. 27 ал. 1 от ЗКСД. По делото липсват доказателства ответницата /или нейни наследници/ да е изпълнила задължението си по чл.27 ал.3 от ЗКСД, респ. по чл.8.4 от договора и да е уведомила банката-кредитор за настъпване на някое от посочените обстоятелства, съответно да е представила доказателства за установяването им. Дори напротив, видно от отчетените от вещото лице постъпления на суми по сметката на ответницата последното извършено от нея плащане към банката е на 01.06.2023г. Освен това посочената разпоредба предвижда опрощаване на дълга по кредита от страна на държавата, когато тя е платила на банката при уведомяване на последната от страна на кредитополучателя и доказване на наличието на някоя от горепосочените хипотези, но не и опрощаване на дълга от страна на банката. Следователно, разпоредбата на чл.27 ал.5 от ЗКСД се явява приложима в отношенията между държавата и кредитополучателя. В случая не се твърди да е активирана държавната гаранция, поради което и исковата претенция е насочена срещу кредитополучателя по процесния договор за кредит. С оглед изложеното, като е достигнал до идентични правни изводи, първоинстанционният съд е постановил правилно решение, което следва да бъде потвърдено. При този изход на спора, претенцията на въззиваемата страна за разноски се явява основателна. В тежест на въззивника следва да бъдат присъдени сторените от насрещната страна разноски по делото – в размер на сумата от 4 353.62 лв., както и сумата от 200 лв. за юрисконсултско възнаграждение. Водим от горното и на основание чл.271 ал.1 от ГПК, Великотърновският апелативен