Решение № 1394 от 7.11.2024 г. на Административен съд - Монтана по дело № 416/2024 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от АПК, във връзка с чл. 63в от ЗАНН. Образувано е по постъпили касационна жалба от Е. С. /Еngin Solmaz/, с адрес Р. Турция, чрез процесуален представител адв. К. И. А., съдебен адрес обл. София - град, [населено място], ул. „Цар Борсис III“ № 29 против Решение № 122 от 27.03.2024 г. по АНД 1393/2023 г. по описа на Районен съд – Видин, с което е потвърдено Наказателно постановление № 25-0000424/17.03.2023 г. на Началник Областен отдел „Автомобилна администрация“ – Враца, с което на касационния жалбоподател е наложено административно наказание глоба в размер на 500 лв., на основание чл. 93б, ал.7, т. 3 от Закона за автомобилните превози /ЗАвПр/, за извършено административно нарушение на чл. 8, § 2, изр. 2 от Регламент/ЕС/ № 561/06, във вр. с чл. 4, буква „ж“, второ тире, във вр. с чл. 78, ал. 1, т. 1 от ЗАвПр. Касационният жалбоподател твърди, че въззивното решение е незаконосъобразно, поради нарушение на материалния закон и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Счита, че установената от съда фактическа обстановка не е пълна и безспорна. Твърди, че районният съд не е събрал доказателства за компетентността на актосъставителя и административнонаказващият орган. Излага, че фактът, че се управлява тежкотоварно превозно средство не означава, че е извършван международен превоз, като по делото липсват всякакви доказателства в тази насока. Твърди, че Районен съд - Видин не е спазил задължителните указания на касационната инстанция, като е допуснал дадено лице да носи административнонаказателна отговорност, без да бъде доказано участието му в извършването на виновно административно нарушение, което пряко нарушава неговите законни права и интереси и най-вече правото му на защита, респективно и презумпцията за невинновност. Излага съображения, че съдът не е взел отношение по наведените в жалбата твърдения, а е възприел изцяло изложеното в наказателното постановление. Сочи, че бланкетно е констатирано, че АУАН и НП са съставени в сроковете по чл. 34, ал. 1 и ал. 3 от ЗАНН. Твърди, че въззивният съд не е коментирал факта, че НП е издадено преди 7-дневният срок за възражения, регламентиран в чл. 44 от ЗАНН, с което, счита че правото на защита на жалбоподателя е било нарушено, тъй като го е лишило от възможността му в 7-дневен срок да възрази в писмена форма срещу съставения акт и по този начин изобщо да не се стигне евентуално до издаване на обжалваното НП. Касаторът, чрез процесуалния си представител твърди, че съдът в решението си сочи, че в акта са посочени законовите разпоредби, които са нарушени, но не е коментирал възраженията му относно наличието на нарушение на чл. 42, ал. 5 и чл. 57, ал. 1, т. 6 от ЗАНН, тъй като и в двата акта не е изписано пълното наименование на нормативните актове, въз основа на които са издадени АУАН и НП. Развива, че е игнориран фактът, че цялото производство по ангажиране на административнонаказателната отговорност на водача, чуждестранен гражданин, е протекло на български език и не му е осигурен преводач, което представлява препятствие жалбоподателят да разбере какво административно обвинение е повдигнато срещу него. Развива съображения, че разпоредбата на чл. 21, ал. 2 от НПК регламентира, че лицата, които не владеят български език могат да се ползват от родния си или от друг език, като в тези случай се назначава преводач. Наред с това сочи разпоредбата на чл. 142, ал. 1 oт НПК, съгласно която когато обвиняемият не владее български език се назначава преводач. Счита, че съгласно чл. 6, пap. 3, б. „е" от ЕКЗПЧОС жалбоподателят има право да ползва услугите на преводач, ако не разбира или не говори езика, използван в съда. Цитира чл. 6 от ЕКЗПЧОС като твърди, че Европейският съд по правата на човека в своята практика е отбелязал, че е налице нарушение на в случай, в който на жалбоподатели, които не разбират и/или не говорят езика, в който протича производството, не им е осигурен превод или преводач. С това твърди, че на жалбоподателя е нарушено правото на справедлив съдебен процес. На следващо място сочи, че съдът не е коментирал фактът, че в наказателното постановление в частта, в която се посочват разпоредбите, които са нарушени, е записано следното: „чл. 8, § 2, изр. 2 от Регламент 561/06 във вр. с чл. 4, буква „ж“ второ тире и във връзка с чл. 78, ал. 1, т., от ЗАвПр“, като твърди, че не е ясно коя разпоредба от кой нормативен акт е и каква е връзката помежду им, както и със словесното описание на нарушението. Счита, че въззивният съд се е опитал да санира този порок, като сам той даде правната квалификация, което счита за недопустимо, тъй като съдът е инстанция по контрол за законосъобразност на издадени санкционни актове и няма право да повдига административни обвинения или да коригира същите, а единствено следва да установи наличието на съществени нарушения в развилото се административно производство и да отмени негодния да ангажира отговорност санкционен акт. Сочи, че Регламент 561/06 не съществува като нормативен акт. След това без всякаква връзка е посочено „чл. 4, буква „ж“, второ тире“ отново неясно от кой нормативен акт. След това е посочена разпоредба от Закона за автомобилните превози. Това отново твърди, че се отразява на правото на защита на санкционираното лице, което трябва да разбере за какво се санкционира. Развива още, че от словесното описание не става ясно кое правило за поведение е нарушил водачът. В него се съдържат твърдения за дневната почивка, за намалената дневна почивка, но никъде не е записано и изведено колко време е управлявал водачът, от кой период е засечено, на базата на какви доказателства контролният орган е установил каква почивка е ползвана. Както и не е изяснено водачът има ли право на намалена дневна почивка и отговаря ли на тези условия. На следващо място сочи, че съдът не е изследвал фактът, че не са изпълнени императивните изисквания за означаване датата и мястото на извършване на нарушението, съгласно разпоредбите на чл. 42, т. З и чл. 57, ал. 1, т. 5 от ЗАНН. Счита, че означените дата и място в наказателното постановление и акта за установяване на административно нарушение са тези, на които нарушението е установено при спирането на жалбоподателя за проверка, а не датата и мястото на извършване на самото нарушение. От данните по делото е видно, че нарушението, за което се санкционира жалбоподателят е извършено по-рано. Този пропуск сочи, че не дава възможност за установяване спазена ли е местната подсъдност за разглеждане на делото и материалната компетентност на актосъставителя и на наказващия орган. Развива съображения, че не са събрани доказателства, които да навеждат на извод, че нарушението може да бъде вменено на жалбоподателя от субективна страна. В настоящото производство, счита че изводът на съда не почива на нито едно доказателство в тази насока. Вината, т.е. субективното отношение на дееца, счита за съществено важна, тъй като ако вината липсва, то не може да се говори за административно нарушение. Моли за отмяна на оспореното въззивно решение, ведно с потвърденото с него НП. Претендира направените по делото разноски, както пред настоящата касационна инстанция, така и по проведените предходните три административнонаказателни дела. В съдебно заседания, редовно призован, касаторът се представлява от адв. А., която поддържа жалбата. В допълнение сочи, че е установено, че актосъставителят не говори турски и не е било възможно да удостовери показания превод на лаптопа на наказаното лице дали е верен, като не е имало как да разбере и дали жалбоподателят е разбрал какво е видял на монитора. Претендира разноски по делото, за което представя списък. От ответника по касационната жалба Началник Областен отдел „Автомобилна администрация – Враца е постъпил отговор по касационната жалба, с който оспорва същата като неоснователна и моли НП да бъде потвърдено. Прави възражение за прекомерност на адвокатския хонорар, в случай, че същият надвишава предвидения по чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения. В съдебно заседание, редовно призован, не се явява и не се представлява. Прокурор от ОП – Монтана дава мотивирано заключение, че жалбата е неоснователна, а атакуваното решение на РС – Видин правилно и законосъобразно. Счита, че издаденият акт отговаря изцяло на изискванията на закона. Не са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила. Извършеното нарушение е доказано по несъмнен и категоричен начин. Правилно е ангажирана административнонаказателната отговорност. Въззивното решение счита за обосновано и мотивирано, поради което предлага да бъде потвърдено. Административен съд – Монтана, в качеството си на касационна инстанция, като взе предвид наведените в жалбата доводи и като съобрази разпоредбата на чл. 218 от АПК, приема следното: Наказателно постановление № 25-0000424/17.03.2023 г. на Началник Областен отдел “Автомобилна администрация“ – Враца е оспорено от административнонаказаното лице пред Районен съд – Видин, който с решение № 246/16.06.2023 г. по АНД № 440/2023 г. по описа на съда го е потвърдил. Решението е обжалвано пред Административен съд – Видин, който с решение № 207/26.10.2023 г. по КАНД № 255/2023 г. по описа на съда, го отменя и връща делото на въззивния съд за ново разглеждане от друг състав, съобразно дадени указания. Пред Районен съд – Видин е образувано АНД № 1393/2023 г. по описа на съда, по което дело е постановено решение № 122/27.03.2024 г., с което процесното НП е потвърдено. Същото е обжалвано от административнонаказаното лице пред АдмС – Видин. С определение № 1037/23.07.2024 г. по образуваното КАНД № 345/2024 г. по описа на АдмС – Видин, производството е прекратено и делото е изпратено на ВАС за определяне на компетентен съседен административен съд поради невъзможност да бъде формиран нов касационен състав по смисъла на чл. 225 от АПК. С определение № 9947/25.09.2024 г. по адм. дело № 8999/2024 г. по описа на ВАС, касационната жалба на Е. С., чрез процесуален представител адв. А., против решение № 122 от 27.03.2024 г. по АНД 1393/2023 г. по описа на Районен съд – Видин, е изпратена на Административен съд – Монтана. Касационната жалба е подадена в установения с чл. 211, ал. 1 от АПК 14-дневен срок, от надлежна страна имаща правен интерес от обжалване, срещу подлежащ на касационна проверка валиден и допустим съдебен акт, при което същата е процесуално допустима. С обжалваното решение Районен съд – Видин е потвърдил НП № 25-0000424/17.03.2023 г. на Началник Областен отдел „Автомобилна администрация“ – Враца. Въззивният съд приема за безспорно установено от представените по делото писмени и гласни доказателства, че на 16.03.2023 г. в близост до гр. Видин, на главен път Е-79 пред ТЕЦ-Видин, свид. К. Г. - служител при РД „АА“ - Враца извършил проверка на товарен камион „Рено“ с peг. № PFC759 от кат. N3, оборудван с дигитален тахограф и прикачено към влекача полуремарке, управлявани от жалбоподателя и извършващ международен превоз на товари от Румъния за Турция. Г. установил, че видно от дигиталната карта на водача, същият не е спазил изискванията относно намалената дневна почивка съгласно Регламент/ЕО/561/2006 за всеки период от 24 ч. след края на предходната дневна почивка или седмична такава, водачът трябва да е ползвал следваща дневна почивка. Свидетелят установил, че за период от 24 часа - от 13: 18 ч. на 14.03.2023 г. до 13: 18 ч. на 15.03.2023 г. жалбоподателят не бил ползвал намалена дневна почивка от най-малко 9 последователни часа, като намалението било З ч. и 35 мин. Актът бил съставен в присъствието на нарушителя и е подписан от него без възражения. Районният съд приема, че съобразно чл. 44, ал. 3 от ЗАНН, тъй като нарушителят няма постоянен адрес в Република България, съставеният акт е бил предоставен незабавно на наказващия орган. Към акта нe са приложени писмени обяснения или възражения на нарушителя, тъй като такива не са направени. Въз основа на така съставения акт е издадено Наказателно постановление № 25-0000424/17.03.2023 г. на Началника на РД „АА“ – Враца, с което на турския гражданин Е. С. е наложено административно наказание глоба в размер на 500 лева на основание чл. 93б, ал. 7, т. З от ЗАвПр, за извършено административно нарушение на чл. 8, § 2. изр. 2 от Регламент (ЕС) № 561/2006 г. във вр. чл. 4, б. „ж“, второ тире, във вр. с чл. 78, ал. 1, т. 1 от ЗАвПр. Въззивният съд възприема, че обжалваното НП е издадено от компетентен орган, на когото съгласно чл. 92, ал. 2 от ЗАвПр и приложената Заповед № РД-08-30 от 24.02.2020 г. на Министъра на транспорта, информационните технологии и съобщенията, са делегирани права на административнонаказващ орган по смисъла на чл. 47, ал. 2 от ЗАНН. Районният съд е кредитирал показанията на актосъставителя като последователни, безпротиворечиви и логични, като е счел, че се потвърждават от останалите събрани доказателства и същият не е заинтересован от изхода на спора. Районният съд в решението си развива мотиви, че управляваното от жалбоподателя превозно средство е с маса над визираната в чл. 78, ал. 1, т. 1 от ЗАвтПр, като се имат предвид посочените в АУАН и в НП категории на влекача и на полуремаркето. Записано е изрично, че управлявания от жалбоподателя товарен автомобил влекач е от кат. N3, т.е. с технически допустима максимална маса над 12 т. съгласно чл. 149, ал. 1, т. 3, б. „в“ от ЗДвП. Превозното средство е с прикачено полуремарке с кат. O4, което е с технически допустима максимална маса над 10 т. съгласно т. 5, б. „г“ на чл. 149, ал. 1 от ЗДвП. Следователно на основание чл. 78, ал. 1, т. 1 от ЗАвПр, при извършването на превоза с влекач [Марка] с peг. № PFC759, което е с допустима максимална маса над 3, 5 тона, водачът е бил длъжен да спазва условията на Регламент (ЕО) № 561/2006 на Европейския парламент и на Съвета. Излагат се съображения, че съгласно чл. 8, § 1 от Регламент (ЕС) № 561/2006 г. водачът ползва дневни и седмични почивки, а според § 2 на чл. 8 от цитирания регламент за всеки период от 24 часа след края на предходната дневна почивка или седмична почивка водачът трябва да е ползвал следващата дневна почивка. Ако частта от дневната почивка, която попада в този 24-часов период, е поне 9 часа, но е по-къса от 11 часа, въпросната дневна почивка се разглежда като намалена дневна почивка. Развива, че аналогично е дефинирането на понятието „намалена дневна почивка“, дадено с разпоредбата на чл. 4, б. „ж“, второ тире от цитирания Регламент. Съгласно първо тире нормална е онази дневна почивка, включваща всеки период на почивка с продължителност от поне 11 часа, като алтернативно тя може да бъде взета на два пъти, при които първият период на почивка трябва да бъде непрекъснат с продължителност от поне 3 часа, а вторият - непрекъснат период с продължителност от поне 9 часа. По време на всеки период от 24 часа след края на предишната дневна или седмична почивка трябва да се ползва нова дневна почивка, която е не по-малка от 11 последователни часа. Следователно, ако дневната почивка е намалена от 11 на 9 часа, няма възможност тя да бъде разделена, а трябва да бъде непрекъсната. Районният съд констатира, че водачът като е намалил времето на нормалната дневна почивка с 3 часа и 35 минути /над 2 часа/ от минимално определените девет последователни часа не е спазил изискванията на Регламент 561/2006 на Европейския парламент. Поради изложеното, районният съд приема, че жалбоподателят е осъществил от обективна и субективна страна състава на нарушението, визирано в разпоредбата на чл. 8, § 2, изр. 2 от Регламент (ЕС) № 561/2006 г. във вр. чл. 4, б. „ж“, второ тире и чл. 78, ал. 1. т. 1 от ЗАвПр. Въззивният съд е приел, че административнонаказващият орган правилно е издирил и приложил действащата за това нарушение санкционна разпоредба, а именно чл. чл. 93б, ал. 7, т. 3 от ЗАвтПр, като правилно е квалифицирал нарушението и го е санкционирал съобразно фиксирания размера на посочената разпоредба. Съдебният състав отбелязва, че процесното нарушение не съставляват маловажен случай по смисъла на чл. 28 oт ЗАНН, тъй като в конкретния случаи не са установени обстоятелства сочещи, че въпросното нарушение е с по-ниска обществена опасност от обичайните. Въззивният съд приема, че законодателят, имайки предвид, че се касае до обществени отношения, свързани със създаване опасност за живота и здравето, както на шофьорите, така и на другите участници в движението на пътя, за да въздейства възпиращо и да не се достига до вредни последици, е предвидил този вид състав на нарушение и съответно размер на санкцията. В този смисъл, счита че не са налице основания за приложение разпоредбата на чл. 28 ЗАНН предвид и т. 19 на Приложение 1 „Категоризация на тежките нарушения“ на Регламент /ЕС/2016/403 на Комисията от 18 март 2016 г., където в т. 1 „Групи нарушения на Регламент 561 2006 на Европейския парламент и на Съвета“ в раздел „Периоди на почивка“ е класифицирано като тежко нарушението на чл. 8, § 2 от Регламент 561/2006: „недостатъчен намален дневен период на почивка от по-малко от 9 часа, ако е разрешена намалена дневна почивка“. Счита, че не е установено също така наличието на някакво конкретно извинително обстоятелство, което да е обусловило процесното неизпълнение, поради което и не са налице основания за приложението на цитираната разпоредба. С оглед изложеното районният съд приема, че административнонаказателното производство е протекло при липса на съществени процесуални нарушения. АУАН е издаден от компетентен орган - съставен е от компетентно (териториално и материално) лице - инспектор при РД „АА“ – Враца, който е длъжностно лице на службите за контрол, предвидени в ЗАвПр и който по силата на което е компетентен да съставя АУАН за нарушения по този закон, притежава изискуемите съобразно разпоредбата на чл. 42 от ЗАНН реквизити, а при издаването на атакуваното наказателно постановление - тези на чл. 53 от ЗАНН. Районният съд излага мотиви за неоснователност относно възраженията на жалбоподателя, че в хода на проведеното административнонаказателното производство е било нарушено правото му на защита, тъй като е чужд гражданин. Приема, че ЗАНН не предвижда участието на преводач във фазата на административнонаказателното производство до издаването на НП, като в случай на необходимост от такъв същият може да встъпи едва във фазата на съдебното производство предвид нормата на чл. 84 от ЗАНН, предвиждаща субсидиарно приложение на текстовете на НПK, включително и тези уреждащи участието на преводач, но само в процедурата по обжалване на наказателното постановление. Соченото за нарушител лице съда приема, че е разбирало съдържанието на акта и НП, както и за какво се ангажира отговорността му, още повече, че е успял да организира защитата си, като с упълномощил адвокат, който да го представлява. Излага, че съгласно чл. 84 от ЗАНН, доколкото в този закон няма особени правила за призоваване и връчване на призовки и съобщения, извършване на опис и изземване на вещи, определяне разноски на свидетели и възнаграждения на вещи лица, изчисляване на срокове, както и за производството пред съда по разглеждане на жалби срещу наказателни постановления, на касационни жалби пред административния съд и предложения за възобновяване, се прилагат разпоредбите на Наказателно-процесуалния кодекс. Ето защо субсидиарното прилагане на нормите на НПК в частта относно задължението за назначаване на преводач не може да стане на основание чл. 84 от ЗАНН, тъй като са приложими за производството по обжалване на наказателните постановления пред съда. В тази връзка, съдът излага съображения, че е неприложима и нормата на чл. 55, ал. 3 от НПК, с която в българското законодателство е възприета Директива 2010/64/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 20 октомври 2010 г., относно правото на устен и писмен превод в наказателното производство, тъй като директивата не се прилага в случаите, когато законодателството на държава-членка предвижда налагането на санкция за леки нарушения от страна на орган, различен от съд с компетентност по наказателноправни въпроси, и когато налагането на такава санкция може да бъде обжалвано пред съд. Предвид гореизложеното, въззивният съд намира, че в административнонаказателното производство е безспорно установено и доказано, както извършеното нарушение, така и неговия субект, поради което приема атакуваното наказателно постановление за правилно и законосъобразно. Предмет на касационен контрол е постановеното съдебно решение и съответствието му с материалния закон, евентуално допуснати съществени процесуални нарушения на съда, каквито възражения се твърдят в касационната жалба. Възражението относно недоказана в производството компетентността на актосъставителя и административнонаказващият орган, настоящата инстанция счита за неоснователно. Компетентността на актосъставителя произтича от законовата разпоредба на чл. 166, ал. 1 от ЗДвП, според която оправомощените служители на Изпълнителна агенция „Автомобилна администрация“ са компетентни да извършват контрол по спазване на правилата за обществен превоз на пътници и товари. Правата и задълженията на тези органи са подробно регламентирани в чл. 91, ал. 3 от ЗАвПр, сред които е това да спират за проверка моторните превозни средства, извършващи обществени превози на пътници и товари и превози на пътници и товари за собствена сметка. Съгласно разпоредбата на чл. 92, ал. 2 от ЗАвПр наказателните постановления се издават от министъра на транспорта, информационните технологии и съобщенията или от определени от него длъжностни лица. Със заповед № РД-08-30/24.02.2020 г. /приложена на л. 20 въззивното дело/ Министъра на транспорта, информационните технологии и съобщенията е делегирал правомощията си за издаване на наказателни постановления за установени нарушения на регламенти на ЕС, Закона за автомобилните превози, Закона за движение по пътищата и подзаконовите нормативни актове, издадени въз основа на тях, на длъжностни лица от ръководената от него структура, като в т. 9 от същата фигурира Началник Областен отдел „Автомобилна администрация“ в регионална дирекция, какво длъжностно лице е издало процесното НП. Предвид това, съдът приема, че оспорените административни актове за издадени от материално и териториално компетентен административен орган в условията на допустима от закона делегация. Касационната инстанция намира за неоснователни наведените доводи за незаконосъобразност на НП поради издаването му без да е спазен срока по чл. 44, ал. 1 от ЗАНН. В разпоредбата на чл. 44, ал. 4 от ЗАНН изрично е предвидено, че когато нарушителят няма постоянен адрес в Република България, съставеният акт се предоставя незабавно на наказващия орган. Към акта се прилагат писмени обяснения или възражения на нарушителя. Доколкото в случая не е спорно, че нарушителят е турски гражданин, който няма постоянен адрес в Р. България, правилно органът процедира именно по указания в цитираната разпоредба начин, съответно не е допуснато процесуално нарушение с издаването на НП на следващия ден след съставяне на АУАН. Възражението на касатора, че районният съд в решението си не е коментирал възраженията му относно наличието на нарушение на чл. 42, ал. 5 и чл. 57, ал. 1, т. 6 от ЗАНН, касационната инстанция намира за неоснователно. Правилно въззивният съд е прие, че АУАН и атакуваното наказателно постановление съдържат всички необходими реквизити съгласно чл. 42 и чл. 57 от ЗАНН, включително законните разпоредби, които са били нарушени, като в тази връзка са посочени, както разпоредбите от Регламент 561/2006 г., така и от ЗАвПр., а именно на чл. 8, § 2, изр. 2 от Регламент/ЕС/ № 561/06 във вр. с чл. 4, буква „ж“, второ тире, във вр. с чл. 78, ал. 1, т. 1 от ЗАвПр, за което и с оглед описанието на установеното нарушение не се поражда никаква неяснота. Видно от самото НП, същото съдържа ясно описание на нарушението, дата и място на извършване, както и дата и място на установяване, т.е. на съставяне на акта. Описани са обстоятелствата, при които е извършено, а именно в качеството си водач на товарен автомобил от категория N3, прикачено полуремарке от категория О4, гражданин на Р. Турция, извършващ превоз на товари по маршрут от Румъния за Турция, който при проверката се установило, че не е спазил изискванията относно намалената дневна почивка съгласно Регламент/ЕО/561/2006 за всеки период от 24 ч. след края на предходната дневна почивка или седмична такава, водачът трябва да е ползвал следваща дневна почивка, което съответства на изброените реквизити в чл. 42, ал. 1 и чл. 57, ал. 1 от ЗАНН. Установява се по безспорен начин, че за период от 24 часа - от 13: 18 ч. на 14.03.2023 г. до 13: 18 ч. на 15.03.2023 г. жалбоподателят не е ползвал намалена дневна почивка от най-малко 9 последователни часа, като намалението било З ч. и 35 мин. Подробно АНО е описал и доказателствата, от които са установени съответните факти. Относно изложеното в КЖ, че не е ясно коя от посочените разпоредби от кой нормативен акт е и каква е връзката помежду им, настоящия касационен състав намира за неоснователно. В процесното НП АНО е направил словесно описание на установеното нарушение, като съответно правилно е посочил разпоредбите, в които се съдържа нарушеното право на поведение. Касационният състав намира обстоятелството, че ЗАвПр не е изписан с цялото си наименование, а като абревиатура, не съставлява обстоятелство, което да поражда неяснота. Неоснователно е възражението, че от словесното описание не става ясно кое правило за поведение е нарушил водачът. Описаното в АУАН, съответно и в НП, а именно не е спазил изискванията относно намалената дневна почивка съгласно Регламент/ЕО/561/2006 за всеки период от 24 ч. след края на предходната дневна почивка или седмична такава, водачът трябва да е ползвал следваща дневна почивка. Същото е видно от разпечатка от дигитална карта на водача N-3958103499561000 на хартиен носител и напълно съответства на сочената като нарушена разпоредба на чл. 8, § 2, изр. 2 от Регламент/ЕС/ № 561/06 във вр. с чл. 4, буква „ж“, второ тире и във вр. с чл. 78, ал. 1, т. 1 от ЗАвПр. Самият Регламент е действащ акт, съществуващ в правния мир, обратно на твърденията в касационната жалба. Съгласно чл. 8, § 2, изр. 2 от Регламент/ЕС/ № 561/06 за всеки период от 24 часа след края на предходната дневна почивка или седмична почивка водачът трябва да е ползвал следващата дневна почивка. Ако частта от дневната почивка, която попада в този 24-часов период, е поне девет часа, но е по-къса от 11 часа, въпросната дневна почивка се разглежда като намалена дневна почивка. Съгласно чл. 4, буква „ж“, второ тире Регламент/ЕС/ № 561/06 „дневна почивка“ означава дневен период от време, през което водачът може свободно да разполага със своето време и който включва „нормална дневна почивка“ и „намалена дневна почивка „намалена дневна почивка“ означава всеки период с продължителност от поне девет часа, но по-къс от 11 часа; Съгласно чл. 78, ал. 1, т. 1 от ЗАвПр при извършване на превози на пътници с автобуси и превози на товари с автомобили, които самостоятелно или в състав от пътни превозни средства имат допустима максимална маса над 3, 5 тона, лицата, осъществяващи превози за собствена сметка, лицата по чл. 24е, превозвачите и водачите спазват изискванията на Регламент (ЕО) № 561/2006 на Европейския парламент и на Съвета за хармонизиране на някои разпоредби от социалното законодателство, свързани с автомобилния транспорт, за изменение на регламенти (ЕИО) № 3821/85 и (ЕО) № 2135/98 на Съвета и за отмяна на регламент (ЕИО) № 3820/85 на Съвета, наричан по-нататък „Регламент 561/2006“ и на Европейската спогодба за работата на екипажите на превозни средства, извършващи международни автомобилни превози, съставена в Женева на 1 юли 1970 г. (ратифицирана със закон - ДВ, бр. 28 от 1995 г.) (обн., ДВ, бр. 99 от 1995 г.; изм., бр. 27 от 2012 г.), наричана по-нататък „AETR“. Поради изложеното следва, че не е ограничено правото на наказаното лице да разбере за какво административно нарушение е санкционирано. Като това си право касаторът реализира в пълен обем чрез проведената процедура по обжалване на оспореното НП. Настоящата инстанция намира за неоснователно и възражението наведено в КЖ за липса на доказателства, че е извършван международен превоз. Ясно в АУАН и НП е описано, че водачът извършва международен превоз на товари с лиценз KAF-01-008690/58/2015 по маршрут Р. Румъния за Р. Турция, видно от CMR от 15.03.2023 г. Посочените факти не са оспорени от административнонаказаното лице, нито са представени оборващи ги доказателства, поради което съда приема за доказано извършването на международен превоз при установяване на процесното нарушение. Във връзка с касационното възражение, че цялото производство по ангажиране на административнонаказателната отговорност на водача, чуждестранен гражданин, е протекло на български език и не му е осигурен преводач, което представлява препятствие жалбоподателят да разбере какво административно обвинение е повдигнато срещу него, настоящият касационен състав намира за неоснователно. В процесния случай правилно районният съд е изложил мотиви, че НПК е приложим по силата на препращащата норма на чл. 84 от ЗАНН едва към производството, което се развива пред РС, т.е. за съдебното производство, т.е. редът в НПК не е приложим за производството, което провежда административнонаказващият орган. Там важат единствено правилата, които установява ЗАНН, където няма изрично предвидена норма за назначаване на преводач. В случая касаторът е подписал АУАН без възражения, без да е налице някаква индиция, че същият не е могъл да разбере характера на вмененото му нарушение. Дори да се приеме, че в хода на административнонаказателното производство, АНО е допуснал някакво нарушение от вида и характера на твърдяното, то в хода на съдебното производство – две съдебни инстанции, наказаното лице разполага с всички процесуални средства за защита. В тази връзка и за конкретния случай, лицето е упълномощило български адвокат, който надлежно го е представлявал, поради което не се установява нарушаване или ограничаване на неговите права, в това число и правото му на защита. Предвид липсата на изразено желание от Е. С. да участва лично в съдебното производство и неявяването му в проведените открити съдебни заседание, то не е било налице основание за назначаването на преводач и в съдебното производство. Административното нарушение е безспорно доказано и от субективна страна, с оглед обстоятелството, че е извършено виновно или с ясното съзнание от страна на водача, че не е спазил законово определените норми за почивка и управление съгласно Регламент/ЕО/561/06. Правилно въззивният съд е констатирал, че в конкретния случай не следва да се приложи чл. 28 от ЗАНН, защото нарушението е формално и не се отличава с по-ниска степен на обществена опасност от останалите случаи на същия вид нарушение. С оглед на изложеното касационната инстанция намира решението на въззивния съд за съответно на материалния закон, т.е. за правилно. От гледна точка валидността и допустимостта на съдебния акт, последният има качествата на такъв. Мотивиран от горното и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, във вр. с чл. 63в от ЗАНН, съдът